Джейсън Матюс
Червената лястовица (1)

1

След дванадесетчасовия си КТО^[1] Натаниъл Наш се беше вкочанил от кръста надолу. Усещаше краката и стъпалата си като дървени по паважа на глухата московска уличка. Отдавна се бе стъмнило, а Нейт продължаваше по дългия и сложен маршрут, предназначен да погъделичка по корема евентуалните му преследвачи, да ги напрегне, да ги раздразни достатъчно, за да се покажат. Но нямаше нищо, дори и помен от хора, които да се придвижват щафетно или последователно един пред друг, нито пък някакво движение зад ъглите на улиците зад него — никаква реакция на ходовете му. Чист ли беше? Или го следеше огромен екип? В природата на Играта фактът, че не виждаш опашка, те кара да се чувстваш по-зле, отколкото, когато се убедиш, че си покрит плътно.

Септември едва беше започнал, а между първия и третия час от обхода му валеше сняг, което му бе помогнало да прикрие измъкването си от колата. В късния предобед Нейт изскочи от движеща се лада комби, карана от колегата му Ливит от бюрото, който, изчислявайки паузата, безмълвно вдигна три пръста, докато завиваха край ъгъла на една странична индустриална улица, после го потупа по рамото. Екипът по проследяването на ФСБ, Федералната служба за безопасност, не забеляза измъкването му през трисекундния интервал и профуча покрай Нейт, скрит зад една снежна пряспа, а Ливит ги отведе нататък.

Нейт бе оставил клетъчния си телефон от търговския отдел на посолството в колата — ФСБ бяха добре дошли да следят сигнала му между московските клетъчни кули през следващите три часа. Когато се изтъркаля на паважа, си удари коляното и през първите няколко часа го усещаше схванато, но сега беше точно толкова вкочанено, колкото и всички други части на тялото му. Докато се свечери, той се беше разхождал, вървял, промъквал, изкачвал и пълзял през Москва, без да забележи никаква опашка. Имаше чувството, че наистина е чист.

Нейт беше един от малката група „вътрешни оперативни“ офицери на ЦРУ, обучени да действат под наблюдение на вражески терен. Когато работеше срещу противника на улицата, нямаше съмнения, нямаше интроспекции. Познатият страх от провал или недостатъчно добро представяне изчезваше. Тази вечер той поддържаше двойствен модел на постоянно редуващ се подход и се справяше добре. Игнорирай студа, който се увива около гръдта ти, и напредвай неотклонно. Остани в сензорния балон, остави го да се разширява под натиска. Зрението му беше остро. Фокусирай се на средно разстояние, оглеждай се за повтарящи се пешеходци и превозни средства. Отбелязвай цветове и форми. Шапки, палта, коли. Без особено да се замисля, той регистрираше звуците на смрачаващия се град край себе си. Бръмченето на тролейбусите по минаващите горе жици, свистенето на гуми на кола по паветата, хрущенето на въглищния прах под краката. Усещаше горчивия мирис на дизеловите пари и на горящите въглища във въздуха, а от някакъв невидим комин — тежката миризма на варяща се супа от цвекло. Той беше камертон, резониращ в мразовития въздух, настроен, готов за действие, но извънредно хладнокръвен. След дванадесет часа беше достатъчно сигурен: нямаше опашка.

Сверка на часа: 22,17. Две минути деляха двадесет и седемгодишния Нейт Наш от срещата с легендата, перлата в короната, най-ценния източник в колекцията на ЦРУ. Само триста метра от тихата уличка, на която той щеше да се срещне с Марбъл: обигран, изтънчен, на повече от шестдесет години, генерал-майор от СВР, руската служба за външно разузнаване, наследила Първо главно управление на КГБ, задграничните шпиони на Кремъл. Марбъл работеше за ЦРУ от четиринадесет години, забележителен период, като се има предвид, че руските източници от Студената война оцеляваха средно по осемнадесет месеца. Зърнистите снимки на загубените агенти в историята щракаха в главата на Нейт, докато сканираше улиците: Пенковски, Моторин, Толкачов, Поляков и други, и други, всичките изчезнали. Но не и този, поне доколкото зависи от мен. Нейт нямаше да се провали.

Понастоящем Марбъл беше началник на Американския отдел на СВР, пост с колосален допуск^[2], но той беше от старата школа на КГБ, беше си извоювал шпорите (и генералските звезди) по време на задграничната си кариера, забележителна не само по оперативните му победи, а и защото бе оцелял от чистките, реформите и вътрешните борби за власт. Той никога не бе хранил илюзии за природата на системата, на която служеше, и с времето все повече се отвращаваше от цялата тази шарада, но се придържаше към лоялността и професионализма. Беше на четиридесет, вече полковник, на работа в Ню Йорк, когато центърът му отказа разрешение да отведе съпругата си на онколог в Америка, глупава проява на съветската безкомпромисност, и тя умря на носилка в коридора на една московска болница. На Марбъл му бяха необходими още осем години, за да реши, да се подготви за безопасно свързване с американците и да им предложи доброволно услугите си.

Когато стана чужд шпионин — агент, истински разузнавателен справочник, Марбъл скромно и с изтънчена деликатност се извиняваше на оперативните работници от ЦРУ — неговите водещи офицери — за оскъдната информация, която докладваше. Но в Ленгли бяха смаяни. Той им подаваше неизмеримо ценна информация за операциите на КГБ и на СВР, за проникване в чужди правителства и понякога, когато можеше, перлата в короната: имена на американци, шпиониращи за Русия. Марбъл беше изключителен, безценен източник.

Нейт зави зад ъгъла и тръгна по тясна уличка с жилищни блокове от двете й страни, с неравни тротоари, по които дърветата зъзнеха голи, окичени със сняг. В долния край на улицата, иззад ъгъла, откроявайки се на фона на светлината на пресечката по-надолу, се появи позната фигура и тръгна срещу него. Старецът беше професионалист: беше заковал четириминутния прозорец.

Умората на Нейт се изпари и той се усети как се ободрява. Докато Марбъл приближаваше, американецът автоматично сканираше празната улица за аномалии. Никакви коли. Погледни нагоре. Никакви отворени прозорци, тъмни апартаменти. Погледни назад. Безлюдни кръстовища. Сканирай сенките. Никакви улични метачи, никакъв размотаващ се безделник. Една грешка, независимо от всичките часове на тактическия обход, на провокативни маневри, на чакане и наблюдаване в снега и студа, една-едничка грешка би довела до неизбежния фатален резултат — смъртта на Марбъл. Не! За Нейт бездруго загубата на информационен източник или дипломатически скандал би била много тежка, но в никакъв случай не можеше да допусне смъртта на този човек. Не, Нейт нямаше да се провали.

Марбъл вървеше напред, без да бърза. Те се бяха срещали два пъти преди. Руснакът беше прехвърлян последователно на цяла редица водещи офицери от ЦРУ — и се бе опитал да научи на нещичко всеки един от тях. Някои бяха талантливи. В неколцина бе установил непоправима тъпота. А един или двама бяха демонстрирали ужасяваща немарливост, потенциално фатална незаинтересованост към израстването си като професионалисти. Нейт бе различен, интересен. Имаше нещо в него, острота, фокус, агресия в стремежа да върши нещата правилно. Малко неопитен, малко натрапчив — смяташе Марбъл, — но малцина притежаваха такъв огън и на руснака му харесваше точно това. Очите му се присвиха от удоволствие, когато видя младия американец. Нейт беше среден на ръст, със слабо телосложение, с права черна коса над прав нос и кафяви очи, които не спираха да се движат, гледайки над раменете на по-възрастния мъж, докато той приближаваше — по-скоро бдителен, отколкото изнервен.

— Добър вечер, Натаниъл — каза Марбъл. Лек британски акцент, останал от назначението му в Лондон, преобразен от времето, прекарано в Ню Йорк. Приумица — да използва английски, за да се чувства по-близък с водещия си офицер, макар че Нейт владееше руски доста свободно. Марбъл беше нисък и набит, с дълбоки кафяви очи, разделени от месест нос. Имаше рунтави бели вежди, които хармонираха с покритата му с вълниста бяла коса глава, придаваща му вид на елегантен бонвиван.

Трябваше да използват прякори, но това беше нелепо. Марбъл имаше достъп до регистъра на СВР със снимки на чуждестранните дипломати и много добре знаеше името на Нейт.

— Драго ми е да те видя. Добре ли си? — Марбъл внимателно се взря в лицето на Нейт. — Уморен ли си? Колко часа обикаля тази вечер? — Въпросите на Марбъл бяха проява на любезност, но той действително искаше да знае. Никога не приемаше нищо за даденост.

— Добрый вечер, дядя — каза Нейт. Беше започнал да използва фамилиарното „чичо“, отчасти за да покаже уважение, отчасти за да демонстрира истинска привързаност. Погледна часовника си.

— Общо дванадесет часа. Улиците ми се видяха хлабави. — Жаргон, който и двамата разбираха и Нейт бе наясно, че той иска да чуе колко щателен е бил неговият контролен тактически обход. Марбъл не направи никакъв коментар. Двамата тръгнаха заедно в сенките, хвърляни от дърветата по тротоара. Въздухът беше мразовит, неподвижен, нямаше никакъв вятър. Имаха около седем минути за срещата.

Нейт остави Марбъл да проведе почти целия разговор, слушайки го внимателно. По-възрастният мъж говореше бързо, но без припряност, микс от клюки и машинации в службата му — кого са издигнали, кого са изритали. Резюме на една нова операция, успешно вербуване от страна на СВР в чужда страна. Детайлите бяха на дисковете. Това беше колкото разговор между две човешки същества, толкова и разузнавателен разбор. Звуците на гласовете им, зрителният контакт, тихото кискане на Марбъл. Това беше целта.

Докато вървяха, устояваха на естествения импулс да се хванат под ръка, като баща и син. И двамата знаеха, че не трябва да осъществяват никакъв пряк контакт, имаше категорична забрана заради опасността от замърсяване с метка, шпионския прах. Самият Марбъл беше докладвал за секретната програма за замърсяване на служителите в посолството на САЩ в Москва, за които се предполагаше, че са офицери от ЦРУ. Жълто реактивно прахообразно химическо съединение, нитрофенилпентадиенал, NPPD. Сипаничави руски техници изцеждаха праха от гумени балони и го пулверизираха по дрехи, подови постелки, волани. NPPD бе синтезиран, така че да се разпръсва като лепкав полен от нарцис — при ръкостискане, при допир до лист хартия или до ревер на палто. С него невидимо беше маркирано всичко, до което се докосваше който и да било американски офицер от ЦРУ. Следователно, ако си руски служител под подозрение и ръцете и дрехите или тефтерът на бюрото ти започне да флуоресцира, значи си разкрит. Марбъл беше травматизирал Ленгли с последващи доклади за това, че различните партиди метка са маркирани с различни компоненти, благодарение на което може да се идентифицира конкретният американски гостоприемник.

Докато вървяха и говореха, Нейт бръкна в джоба си и измъкна запечатан пластмасов плик. Батерии за ковкома, шпионската комуникационна система на Марбъл: три стоманеносиви пакета с необичайно тегло. Използваха това оборудване, за да си предават горещите новини и да поддържат активна връзка по време на интервалите между персоналните контакти. Но именно тези кратки срещи, смъртоносно рискови, бяха много по-продуктивни. При тях Марбъл предаваше огромни количества информация на дискове или на флашки и получаваше ново зареждане за оборудването си. А освен това тук имаше и човешки контакт, възможност да се разменят няколко думи, време, в което се съживяваше почти религиозното партньорство.

Нейт внимателно отвори пластмасовия плик и го протегна към Марбъл, а той бръкна в него и измъкна предварително увитата пачка батерии, които бяха пакетирани в стерилна лаборатория във Вирджиния. После пусна в плика два диска.

— По моя преценка на дисковете има около пет метра файлове — каза той. — Подарък от мен с най-добри пожелания.

Нейт отбеляза, че старата кримка все още мисли в термините на линейни метри за файлове, дори и когато крадеше дигитални тайни.

— Благодаря ти. Добави ли резюме? — Момчетата в отдела по обработката на информацията го бяха помолили да напомни на Марбъл да включва резюме на материала, за да се подредят по важност преводът и обработката на предадените в суров вид доклади.

— Да, този път не забравих. Включил съм и нова директория на втория диск. Няколко промени на персонала, нищо обезпокоително. И разписание на задграничните ми пътувания за следващата година. Търся оперативни причини за пътуване, включил съм детайлите — каза той, кимайки към дисковете в плика.

— С нетърпение очаквам да се видим извън Москва — каза Нейт, — когато ти е удобно. — Времето напредваше и двамата вече бяха стигнали до края на улицата, бяха се обърнали и бавно вървяха към другия й край.

Марбъл видимо се натъжи.

— Знаеш ли, мисля си за моята кариера, за моите взаимоотношения с американските ми приятели, за живота пред мен — каза той. — Вероятно имам няколко години, преди да се пенсионирам. Политика, старост, нежелана грешка. Може би три-четири, може би две години. Понякога мисля, че ще е приятно да се пенсионирам в Ню Йорк. Какво мислиш за това, Натаниъл?

Нейт спря и се обърна леко към него. Какво беше това? Уличният шум в ушите му заглъхна. В беда ли беше агентът му? Марбъл вдигна ръка, като да стисне Нейт за рамото, но спря във въздуха.

— Не се тревожи, моля те, просто си мисля на глас.

Нейт го погледна отстрани: възрастният човек изглеждаше уверен, спокоен. Беше съвсем естествено за един агент да мисли за пенсиониране, да мечтае да сложи край на опасностите и на двойствения живот, да спре да се ослушва за почукване на вратата. Живот, който накрая причинява огромно изтощение, водещо до грешки. Изтощение ли се прокрадваше в гласа на Марбъл? Утре Нейт трябваше внимателно да докладва нюансите на този разговор в оперативната си грама. Неизбежно проблемите в дадена разработка винаги рикошираха във водещия офицер, проблеми, от които той никак не се нуждаеше.

— Нещо нередно ли има, някакъв проблем със сигурността? — попита Нейт. — Знаеш, че банковата ти сметка те очаква. Можеш да се оттеглиш винаги когато поискаш. Ние ще те подкрепим по всякакъв начин.

— Не, добре съм. Имаме да вършим още доста работа. После може да си починем — каза Марбъл.

— За мен е чест да работя с теб — Нейт наистина мислеше така. — Невъзможно е да се измери и оцени твоят принос.

Марбъл погледна към тротоара, докато вървяха по тъмната улица. Вече бяха минали шест минути от срещата им. Време беше да се разделят.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Нейт. Той затвори очи и се концентрира. Батериите са предадени, дисковете са получени, резюмето е включено, а също и графикът на задграничните командировки. Оставаше единствено да се насрочи следващата лична среща след три месеца. — Ще се срещнем ли отново след три месеца? — попита Нейт. — Тогава ще бъде люта зима. Декември. На новото място, ИГЪЛ, до реката?

— Да, разбира се — каза Марбъл. — ИГЪЛ. Ще потвърдя в специално съобщение една седмица преди това. — Те стигнаха отново до края на улицата, движейки се бавно към по-ярките светлини на кръстовището. Неонови надписи сочеха входа на станцията на метрото през улицата. Нейт внезапно почувства как по гърба му пробяга тревожна тръпка.

Очукана лада седан се движеше бавно през кръстовището, с двама мъже на предните седалки. Нейт и Марбъл се притиснаха до стената на сградата и изцяло се скриха в сенките. Марбъл също бе видял колата; ветеранът във всяко отношение бе не по-малко печен на терен от младичкия си водещ офицер. Още една кола, по-нов опел, премина в обратна посока. Двамата мъже вътре гледаха настрани. Нейт ги проследи с поглед и видя трета кола да завива бавно по улицата. Тя се движеше само на габарити.

— Това е кръстосано претърсване — изсъска Марбъл. — Не си паркирал колата си наблизо, нали?

Нейт поклати отрицателно глава. Не, не, не, мамка му, не! Сърцето му думкаше. Щеше да е чудо, ако се измъкнеха. Погледна за миг към Марбъл, после двамата се придвижиха като един. Забравяйки за шпионския прах, забравяйки за всичко друго, Нейт помогна на Марбъл да свали тъмното си палто, обърна го с хастара навън, докато го измъкваше от ръцете му и го превърна в светло палто с различна кройка, лекьосано и изтрито по ръкавите и подгъва. После му помогна да го надене. Бръкна в страничния си джоб и измъкна изядена от молци кожена шапка — част от неговата собствена дегизировка — и я нахлупи на голата глава на партньора си. Марбъл измъкна очила с дебели рамки от предния си джоб — едната им дръжка бе увита с бяло тиксо — и си ги сложи. Нейт бръкна в друг джоб и измъкна къса пръчка, която леко поклати надолу. Еластичната жица вътре се разгъна в три дължини и образува бастун, който той пъхна в ръката на Марбъл.

Московчанинът на средна възраст изчезна, подменен за осем секунди от грохнал пенсионер, облечен в евтино палто, който куцукаше, опирайки се на бастуна си. Нейт леко го побутна по посока на кръстовището и станцията на метрото. Това действие беше в пълен разрез с катехизиса — опасно беше да се използва метрото, все едно да се вкараш сам в капан под земята, но ако по този начин Марбъл можеше да се махне от това място, рискът си заслужаваше. Дегизировката му би трябвало да е достатъчна срещу множеството наблюдателни камери на платформите.

— Аз ще ги отклоня оттук — каза Нейт.

Марбъл се приведе и започна да се тътри през кръстовището. Старият шпионин го погледна веднъж, мрачно, но спокойно, и му намигна. Този човек е легенда, помисли си Нейт. Но сега неговият приоритет беше да разсее колите от патрула и да ги накара да се насочат към него, далеч от Марбъл. Но не трябваше все пак да допуска да бъде задържан. Дисковете в джоба му щяха да убият стареца с не по-малка сигурност, отколкото ако патрулът го арестуваше.

Не, доколкото зависеше от него. Сякаш ледена буца прогаряше гърлото и главата му. Вдигна яката на палтото си, потисна емоциите си и бързо пресече пред патрулната кола, която бавно се движеше по улицата към него. Сигурно бяха от ФСБ, Федералната служба за безопасност, главорезите, занимаващи се с вътрешния шпионаж в Руската федерация. Това беше тяхната територия.

Двигателят на ладата 1200 изскърца и той попадна в отразената светлина на дългите им фарове по блестящата улица. Затича към следващата пресечка, спусна се по стълбището на някакъв сутерен, който миришеше на урина и водка, и чу зад себе си звука на стенещите колела. Чакай, чакай, сега тръгни отново! Спринтиране през тесните улички, промъкване през пешеходните пътеки, тичане надолу по стълбите към реката. Използвай прегради, пресичай железопътни релси, променяй посоката и курса внезапно в зрителното им поле, карай ги да правят погрешни предположения, промъкни се покрай постовата им линия. Сверка на времето: почти два часът.

Залиташе от изтощение, тичаше, после тръгна ходом, после приклекна зад някакви паркирани коли, вслушвайки се в шума на двигателите край себе си, докато те се събраха, после се пръснаха, после отново се събраха, опитвайки се да се доближат достатъчно, за да видят лицето му, достатъчно близо, за да го проснат по лице на улицата и да пъхнат ръцете си в джобовете му. Чуваше скърцането на спирачките, чуваше ги да крещят по радиостанциите си, явно се бяха отчаяли.

Първият му инструктор по проследяване му беше казал: Ще трябва да усещаш улицата, мистър Наш, без значение дали е Уискънсин авеню или „Тверская“, трябва да я усещаш. И Нейт дяволски добре я усещаше, но те бяха много, макар и да не знаеха къде точно се намира той. Гумите на колите остро скърцаха по мокрия паваж, докато сновяха бързо напред-назад, и добрата новина беше, че все още не можеха да определят с достатъчна точност местоположението му, за да се разгърнат и да го обградят, а лошата новина беше, че времето бе на тяхна страна. Слава Богу, напираха срещу него, което означаваше, че не са се фокусирали върху Марбъл. Нейт каза една молитва — дано старецът да е изчезнал, когато се е спуснал в метрото, дано наблюдението върху него да не е започнало от началото, защото това би означавало, че втори екип сега преследва Марбъл. Не, те нямаше да докопат неговия агент, неговия агент, и нямаше да докопат пакета с дисковете на Марбъл, избухлив като нитроглицерин в джоба му. Скриптящите гуми замлъкнаха и улицата притихна.

Сверка на времето: два часът и нещо, крака и гръб тотално уморени, замътено зрение. Той тръгна по тясната уличка, притискайки се до стените в сенките, надявайки се, че са си отишли, представяйки си очуканите коли, прибрани в гаража, пукащия горещ метал и капещата кал, докато водачът на екипа крещи в стаята за инструктаж. Нейт не видя нито една кола в продължение на няколко минути и реши, че се е изплъзнал извън периметъра им на претърсване. Снегът бе завалял отново.

Отпред една кола проскърца и спря, после обърна и зави в уличката. Снегът пламна от фаровете й. Нейт се извърна към стената, опитвайки се да се свие, да смали силуета си, да се скрие, но знаеше, че сигурно са го видели, и когато светлините връхлетяха върху него, колата ускори, насочвайки се към неговата страна на уличката. Той наблюдаваше смаян, невярващ колата, която продължаваше да приближава, страничната й врата, само на няколко инча от стената, двете напрегнати лица вътре, протегнати напред, чистачките, които се движеха бързо. Тези животни от ФСБ, бяха ли го видели? После осъзна, че го виждат много добре и пробваха да го размажат на стената. Неписано правило е, че когато патрул от проследяването преследва чужд дипломат, никога, никога не прилага насилие по мишената, беше му казал инструкторът, но сега, ама сериозно, какво, по дяволите, правеха тези типове? Той погледна назад и видя, че началото на уличката е твърде далеч.

Усещай улицата, мистър Наш! Втората най-добра опция беше чугуненият улук, минаващ по сградата на половин метър от него, с ръждясали метални ленти, завинтени в тухлената зидария, и докато преследвачите приближаваха, той скочи и сграбчи тръбата, използвайки металните скоби, за да се изкачи по-високо. Колата им се удари в стената, разцепи улука, покривът й застана под вдигнатите му крака и тя с остър стържещ звук ожули стената и спря. Бяха угасили двигателя. Хватката му се разхлабваше и Нейт падна върху покрива й, а после се изтъркаля на паважа. Шофьорската врата бе отворена и един голям мъжага с кожена шапка точно излизаше — но те никога, никога не прилагаха насилие по мишена — и Нейт затръшна с рамо вратата обратно, по главата и врата на главореза, чу писък, видя лицето му, изкривено от болка. Блъсна още два пъти вратата в главата му, много бързо, и мъжът падна назад в колата. Дясната врата беше блокирана от стената и Нейт видя как другият главорез се опитва да се прекачи през предната седалка и да стигне до задната врата, така че беше време отново да бяга, и той хукна в сенките към уличката и зави зад ъгъла.

Зад третата врата имаше мърлява закусвалня, отворена въпреки късния час, и светлините й се разливаха върху заснежения тротоар. Нейт чуваше как колата в уличката обръща и как вие двигателят й. Шмугна се в празното заведение и затвори вратата. Едно-единствено помещение, един-единствен тезгях в дъното, с няколко очукани дървени маси и пейки, лекьосани тапети и мръсни дантелени пердета на прозореца. Една възрастна жена с два зъба като отварачки за консерви седеше зад тезгяха, слушаше скрибуцащо радио и четеше вестник. Две очукани алуминиеви тенджери със супа къкреха на електрическите котлони зад нея. Аромат на варен лук изпълваше помещението.

Мъчейки се да овладее треперенето на ръцете си, Нейт приближи до тезгяха и на руски език си поръча купа със супа от цвекло пред празния поглед на жената. Седна с гръб към закритата от пердето витрина и се заслуша. Една колата изръмжа нататък, после още една, после — нищо. По радиото един комик разказваше виц.

Хрушчов посетил свинеферма и се снимал там. В редакцията на селския вестник избухнала гореща дискусия за надписа под снимката. Другарят Хрушчов сред свинете? Другарят Хрушчов и свинете? Свине около другаря Хрушчов? Нищо не пасвало. Най-накрая редакторът взел решение: Третият отдясно — другарят Хрушчов. Старата дама зад тезгяха се изкиска. Не беше ял и пил нищичко повече от дванадесет часа и започна лакомо да поглъща гъстата супа с треперещата в ръката му лъжица. Старицата го изгледа внимателно, стана, излезе иззад тезгяха и отиде до предната врата. Нейт я следеше с ъгълчето на окото си. Тя отвори вратата и той почувства полъха на студения въздух отвън. Жената огледа улицата надолу и нагоре, после затръшна вратата. Върна се на стола си зад тезгяха и хвана вестника. След като Нейт свърши със супата и хляба си, отиде до тезгяха и отброи няколко копейки. Старицата събра монетите и ги смете в чекмеджето. Захлопна го и погледна Нейт.

— Чисто е — каза. — Върви си с Бога. Нейт избягна погледа й и излезе.

Нейт избягна погледа й и излезе.

След още един час, подгизнал от пот, треперещ от изтощение, Нейт мина, залитайки, покрай милиционерската будка на парадния вход на жилищния комплекс на посолството. Дисковете на Марбъл най-сетне бяха в безопасност. Това не беше начинът, по който според правилника трябваше да завърши оперативната нощ, но той бе пропуснал преди много часове момента, в който трябваше да бъде взет на паркинга от колата на посолството. Влизането му бе отбелязано и след половин час ФСБ, а веднага след това и СВР знаеха, че не друг, а младият мистър Наш от търговския отдел на посолството е този, който е бил извън гълъбарника през по-голямата част от вечерта. И мислеха, че знаят защо.

Супата от цвекло на старата дама

Стопете масло в голяма тенджера, добавете накълцан лук и сотирайте, докато стане прозрачен. Добавете три настъргани глави цвекло и смлени домати. Налейте говежди бульон, подправете с оцет, захар, сол и пипер. Супата трябва да бъде кисело-сладка. След завиране оставете да къкри на по-слаб огън за час. Сервирайте гореща, с лъжица квасена сметана и накълцан копър.