Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний рассвет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Последно разсъмване

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова

ISBN: 978-954-26-1483-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8019

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Все пак беше редно да отпразнуват юбилея в делничен ден в града, а не извън него, както стана модерно през последните години. Беше втората половина на ноември и при това отвратително време нямаше как хората да се порадват на природа и чист въздух. Нямаше смисъл да се организира и пищен прием на място, докъдето се стига трудно. Браво на юбиляря, предвидил е събитието да се състои в Москва и както си личи от големия брой гости, всички са дошли. Николай Букарин беше поканил на приема над 600 души, не са му се досвидели парите, и забавна програма беше осигурил — известния певец Волко. Той беше голям красавец и любимец на дамите, който се славеше с изпълненията си на лиричен репертоар, предимно романси. Имаше приятен глас, дори за слуха на Игор Панкрашин, който иначе винаги оставаше равнодушен към този жанр. Тържеството протичаше в две зали, в едната бяха разположени масите и сцената, в съседната — масите за аперитив, където в паузите гостите могат да се поразходят, да си поговорят и да пийнат. Сполучливо и удобно, защото непрекъснатото седене на маса не дава нищо, освен ненужно плюскане: човек може да общува само със съседите, а нали сериозните делови хора ходят по приеми съвсем не за да си натъпчат стомасите. Ходят, за да общуват, да създават контакти, да напомнят за себе си, да решават разни въпроси. В този смисъл виновникът на тържеството беше организирал всичко правилно. След първата част на празненството — пауза, след втората — още една, двайсет-трийсет минутна, после щеше да дойде и редът на десерта, а през втората почивка бизнесменът Игор Николаевич Панкрашин, добре поддържан и доста привлекателен мъж на петдесет и седем години, заможен, председател на настоятелството на създаден от самия него фонд, с удоволствие си бъбреше с юбиляря и някои отбрани хора.

Виж Женя, жена му, явно скучаеше. Обикаляше насам-натам самичка, посърнала и някак объркана, впрочем както винаги. От цялата тълпа присъстващи се познава вероятно само с две-три дами — съпруги на негови приятели, но тях върви, че ги търси сред толкова хора. А така няма и с кого да си поприказва. Нищо светско нямаше в неговата Женя, тя е домашарка, простодушна и добричка, затова й е тежко на такива приеми, но как да отидеш на прием без съпругата си? Абсолютно невъзможно! Неприлично е и може да навреди на деловата репутация на Панкрашин, за когото семейството — съпругата и четирите им деца — е задължителен атрибут. Но Игор Николаевич е готов да прегризе гърлото на всеки, който би посмял дори да намекне, че Женя му трябва само като антураж. Не, не и не! Той обича своята Женя, заедно са трийсет и пет години. И разбира се, искрено я съжалява — изгубена и самотна в тази шумна и издокарана тълпа, но няма как: щом в поканата е казано „със съпруга“, бъди така добър да представиш на света своята благоверна.

— Браво на тебе обаче — чу зад гърба си тих, но определено ехиден глас.

Жора Анишченко, заместникът на Панкрашин в настоятелството на фонда, се беше прокраднал до него, както винаги, незабелязано. Ама че навици! Впрочем Игор Николаевич обичаше своя заместник, той беше прекрасен служител и предан приятел, знаеха се от много години, а това, че Жора понякога си позволяваше неприятни забележки… е, нали за това са приятелите. Кой, ако не истинският приятел, ще ти каже истината?

— Гледам, че си ме послушал, окачил си поне някакво украшение на шията на Женя — продължи междувременно Георгий Владиленович. — Рокля не се ли сети да й купиш? От колко години идва на подобни мероприятия с тази рокля? От три? От пет?

Панкрашин се смръщи от досада и измъчено се усмихна. След последното тържество, на което присъстваха с Женя, Георгий строго го смъмри, каза, че контрастът между тях е фрапиращ. Контраст ли? Какъв контраст? Игор не беше забелязвал нищо подобно, защото всеки ден виждаше и себе си в огледалото, и Женя и винаги му се бе струвало, че и двамата са си съвсем същите като преди много години. Да, Игор Николаевич се грижеше за формата си, редовно спортуваше, купуваше си скъпи дрехи, подстригваше се в скъп фризьорски салон, но нали това е крайно необходимо: човек, който се занимава с бизнес и печели добре, трябва и да изглежда добре, иначе как ще събуди доверие у партньорите си — такъв е строгият закон на деловия свят. А Женя цял живот, докато миналата година не се пенсионира, работи ту като секретарка, ту като деловодителка и цялото й внимание беше съсредоточено върху семейството. Игор, любимия съпруг, децата, после и внуците, къщата. Нямаше никакво желание да „изглежда добре“, това не я интересуваше. Женя Панкрашина добре си спомняше времената, когато с Игор живееха с двете си заплати, отглеждаха първите си две деца и брояха копейките. Въпросът дали да купят нова блузка на Женя, или анцуг на сина, имаше еднозначно решение. Естествено, купуваше се анцуг на сина, за да тренира, да се развива. И всичко това някак си остана постарому дори тогава, когато Игор Николаевич започна да печели добре. Той пое финансовата издръжка на семейството с всички произтичащи от това задължения по поддържането на имиджа на деловия човек, а Евгения Василиевна така си и остана деловодителка и домакиня, обожавана и носена на ръце майка и баба, център и опора на голямото семейство, непресъхващ извор на любов, внимание и грижа. Дори когато мъжът й започна да носи вкъщи големите пари, Женя не напусна работа, макар че нейната мизерна заплата далеч не беше необходима на семейството й: Женя се нуждаеше от общуване, искаше да поддържа отношенията си с хората, с които се бе сприятелила през всичкото това време, така че се пенсионира едва миналата година, когато навърши 55.

По думите на Жора, с времето, благодарение на мерките, предприемани от Панкрашин за поддържането на приятен външен вид, го бяха отдалечили твърде много от жена му: той беше в прекрасна физическа форма, красив, скъпо и модно облечен, а тя — същинска чистачка, ей богу. Панкрашин се разстрои. И когато наближи поредното мероприятие, тупна пред жена си дебела пачка банкноти и строго й заръча да си купи нещо прилично — дрехи и бижута. Женя отказа да си купи нова рокля: защо, каза, аз винаги изглеждам прилично с дългата черна рокля, а парите не е нужно да се пилеят, по-добре да купим нещо на децата или да им ги дадем така, в пликче. Не можеше и не можеше да свикне с благоденствието, макар че Панкрашин въртеше печеливш бизнес вече петнайсетина години, но десетилетията, преживени със секретарската заплата на редови служител, не се забравят лесно. Панкрашин даде на Женя половин милион в брой да си купи тоалети и накити, каквито никога в живота си не бе имала, обаче милата глупачка отказа и рокля да си купи, и да харчи за бижута, а намери бутик, откъдето човек можеше да вземе под наем скъпи накити. Защо, каза, да ги купувам, като няма да ги нося всеки ден, това е пилеене на пари.

Женя наистина изглеждаше като грозно пате сред това сборище. Впрочем много важно, съпругата не беше украшението на бизнесмена Панкрашин, тя беше неговият тил, неговата опора и — защо да се лъжем — солидната подкрепа на репутацията му на добър съпруг и баща, благодарение на която той успяваше да привлича инвестиции в своя фонд. С Женя бяха отгледали четири деца — две свои и две осиновени, семейството имаше реномето на образцово, трите големи вече бяха пораснали, станали самостоятелни, живееха отделно, зарадваха родителите си с внуци, а най-малката, Нина, която живееше с тях, завършваше гимназия. С такава съпруга и с такова семейство човек можеше да се гордее и далеч не беше задължително да разкрасява и гизди жена си. Тоест той, естествено, би платил за такива неща, стига Женя сама да пожелае. Но работата беше там, че тя не искаше. Беше простодушна и добросърдечна жена, майка, домакиня, обожаваше приятелките си, с които се знаеха от двайсет-трийсет години, но тези приятелки бяха секретарки и деловодителки като самата Женя, бяха работили заедно в една огромна организация и оттогава бяха неразделни. Приятелките й бяха с ограничени възможности, а пък Женя беше мъдра жена, знаеше, че завистта може да разруши всяко приятелство, затова се обличаше простичко и евтино, не носеше скъпи украшения на младини, така и не пожела да носи и сега, за да не дразни приятелките си и да не пробужда злоба у тях. „Искам — казваше — да си запазя приятелствата, защото ако ги изгубя, вече няма да намеря други и какво ще ми остане тогава? Децата пораснаха, ето, скоро и Нина ще стане самостоятелна — и по цели дни ще кукувам сама. На кого съм потрябвала с моето никакво средно образование и с моята трудова биография? Както си бях необразована глупачка, така си и останах, пак добре, че ти не ме напускаш, защото можеше да си намериш някоя млада, дето се е образовала нейде из Англия и разбира от бизнес.“ При тези думи Игор винаги се разсмиваше и прегръщаше жена си: че къде да ходи той? Къде ще намери друга такава Женя? Дори от време на време да си позволява разни волности, това не влияе на здравата му брачна връзка. Женя е нещо свято. Дори да се случи невероятното и той да се влюби и да напусне Женя, децата нямаше да го разберат и да му простят, а Игор Николаевич Панкрашин за нищо на света не би рискувал отношенията си с децата! Той ги обожаваше — и родните, и осиновените. Дори от известно време започна да придумва Женя да вземат от сиропиталището още едно дете. Защо не? Нина съвсем скоро ще завърши гимназия, няма да се нуждае от родителска опека, а без детски гласове къщата е пуста и студена. Самият Панкрашин е само на 57, Женя е с година по-млада, природата ги е дарила с добро здраве, пък и наследствеността им е прекрасна, така че имат сили да дадат нормално детство на още едно хлапе, лишено от родителска обич.

За няколко минути Панкрашин се дръпна и поприказва с един банкер, а когато отново потърси с поглед Евгения, тя стоеше насред огромната зала и оживено разговаряше с известния певец Виктор Волко, който вече бе излизал на подиума през първата и през втората част на тържеството, но след паузата, както беше обявено, щеше да пее отново. Панкрашин с облекчение си помисли, че Женя, слава богу, си е намерила събеседник и не скучае.

 

 

Колко е приятен този Виктор Волко! Пък разправят, че известните хора страдали от звездомания! Нищо подобно, певецът Волко не показва признаци на звездна болест и усмивката му е толкова обаятелна, и гласът му е приятен не само от сцената, но и при разговор.

Евгения Панкрашина погледна към мястото, където съпругът й стоеше в компанията на юбиляря и няколко други мъже. Няма да ходи там, мястото й не е сред тези хора, и после, след като мероприятието свърши, ще може да разкаже на Игор какъв симпатяга е този Волко. Не се познаваха, просто тя мина покрай певеца, който замислено стоеше с чаша вино в ръка, и му се усмихна. Не можеше да не му се усмихне, защото романсите, които той изпълни само преди половин час, я просълзиха, така че усмивката й изразяваше само частица от нейната благодарност и възхищение от неговия талант. С какво друго и как би могла тя да изрази чувствата си пред известния, но непознат човек? Нали не можеше да го заговори. Някак глупаво би било, той не я познава, току-виж си помислил, че тя е от онези фенки, дето ти се лепват и после не можеш да се откачиш от тях. Но певецът Волко отвърна на усмивката й с такъв топъл поглед, че Евгения неволно забави крачка, когато минаваше покрай него, а Виктор изведнъж я заговори, тя отвърна и така побъбриха няколко минути. Представете си само! Такава звезда, самият Виктор Волко — и тя, никому неизвестна домакиня, при това облечена не стилно и модерно като останалите присъстващи тук дами. Настроението й веднага се подобри и скучният прием вече не й изглеждаше толкова досаден.

— Женя! — чу някъде иззад гърба си.

Евгения се извърна и за свое облекчение видя група издокарани жени, едната от които беше съпругата на Жора Анишченко, заместника на Игор Панкрашин, а другите две — съпругите на неговите постоянни партньори по тенис. Евгения отиде при тях, като се зарадва, че се намери с кого да си поприказва. На тези приеми винаги умираше от скука, нямаше никаква работа тук и всичките тези хора не бяха от нейния кръг, така че нямаше и за какво да си говори с тях, пък се и стесняваше, знанията й бяха ограничени, почти не четеше книги — та кога да чете покрай работата, семейството и четирите деца, а сега и трите внучета? Нейните приятелки бяха простовати като нея, с тях можеше да си побъбри и за домакинството, и за децата, и да си поклюкарстват за мъжете си, и да обсъдят известни актьори, а за какво да си приказва с тези издокарани мадами тук? Но пък на тези мероприятия човек може съвсем да откачи, ако цяла вечер мълчи като пукал. А сега — поне ще постои в компания, ще размени по някоя усмивка, че вече започна да привлича вниманието: обикаля самотна, с никого не разговаря. Според Евгения черната тясна рокля е тоалет, уместен при всякакви обстоятелства, или както тя обичаше да казва, „става и за поликлиниката, и за погребение“, но хората тук не споделяха подобно мнение. На всичкото отгоре и това идиотско колие, което Игор я накара да сложи. Не е свикнала тя с накити, дразнят я, пречат й, изобщо — глупава работа. Пък и колието е тежко, бие на очи, всички го забелязват. Нима човек става по-добър или по-лош, по-умен или по-глупав от наличието или липсата на нещо лъскаво по него?

— Гледам, нашият Панкрашин е отвързал кесията и най-сетне си се сдобила с колие — с нескрит сарказъм пропя жената на Жора Анишченко. — Той ли го избра?

Евгения не гореше от желание да отговори. Не беше съвсем наясно дали може да каже на тези дамички, че колието не е купено, а взето под наем… Не, не бива. Не бива изобщо да повдига тази тема и да говори за бижуто. Евгения Панкрашина не се смяташе за интелигентна, гледаше на себе си повече от критично и много се страхуваше да не би с непредпазливи изказвания или необмислени думи да навреди на мъжа си. По-добре да премълчи.

Още повече че и без това не можеше да каже истината. Никой не знаеше истината. Чистата истина. И Игор не я знае.

Надяваше се и че няма да я научи. Иначе край с нея, с Евгения Панкрашина.

И зарадвана от хитрата си идея, бързо и възбудено заговори за Виктор Волко. Уловката успя: дамите повече не се върнаха към въпроса кой е избрал бижуто.

 

 

Като се полюшваше на задната седалка на майбаха, Алексей Юриевич Сотников предвкусваше приятната вечер в компанията на хора, искрено обичащи и предани на бижутерското изкуство, истински професионалисти. Дълги години срещите се провеждаха ту у самия Сотников, ту у Леонид Курмишов, ту у Иля Горбатовски, но с присъединяването на Олег Цирков започнаха да се срещат винаги у него: удобно беше, Олег имаше голям апартамент в центъра на Москва — на всички им беше лесно да стигнат до него, пък и Цирков винаги се грижеше за докарването и после за откарването на гостите, не можеше да понася те да отказват почерпката и питието с отвратителното „ще шофирам“, ето защо неизменно пращаше колата за всеки от участниците в „бижутерските сбирки“. Отначало Олег настояваше срещите да стават в къщата му извън града, където имаше повече място, а колекцията му се съхраняваше в бронирано помещение, но пътят дотам беше твърде дълъг и като добавим прочутите московски задръствания, които от обикновено неудобство отдавна се бяха превърнали в житейски фактор, който е невъзможно и погрешно да не вземаш предвид, когато планираш своите графици и задачи…

Днес своето изделие щеше да представи Иля Горбатовски, човек с безупречен художествен вкус, който бе станал бижутер, след като бе завършил художественото училище „Мухина“ в Санкт Петербург и две години бе работил като оформител. Докато Леонид Курмишов бе станал бижутер по неволя, тоест по волята на родителите си, които бяха дали 14-годишния хлапак да се учи при професионалист на добре платения занаят, и никой тогава не бе питал самия Леонид. Иля се бе захванал с бижутерство осъзнато, вече като съзрял младеж, след няколко години колебания и съмнения бе разбрал с какво именно иска да се занимава. Интересно, какво ли е сътворил Иля този път? И не по-малко интересно е кой пръв ще отгатне заложения в изделието смисъл, посланието му, или както е модерно да се казва днес — message-а. Всъщност Алексей Юриевич нито за секунда не се съмняваше, че пръв ще разгадае посланието именно той, но както обикновено ще си премълчи, ще почака, ще понаблюдава разпалените спорове между останалите участници в играта. Особено го забавляваше Олег Цирков, човек без каквото и да било художествено образование, медиен магнат, безумно богат и също толкова безумно влюбен в антикварната бижутерия. Олег беше колекционер. Сотников не обичаше колекционерите, макар да разбираше, че благодарение именно на тази категория хора дълги години печелеше добре в качеството на уникален експерт по изделията на Дома „Сотников“, прочутата бижутерийна фирма, основана още в края на осемнайсети век. За съжаление, напоследък този източник на доходи секна, макар че колекционерите все още по стар навик търсеха Алексей Юриевич Четвърти, наследника и достойния продължител на делото на предците си, представителя на осмото поколение бижутери Сотникови, трима от които бяха носили името Юрий Алексеевич, четирима се бяха казвали Алексей Юриевич и единствено първият представител на династията, Юрий Сотников, бе носил бащиното име Данилович. Предаването на името на най-големия син беше също такава традиция в семейството, както и много други неща, например пожеланието децата да сключват брак не по-късно от 25-годишната си възраст. И докато за момичетата това изискване беше до известна степен смекчено — тя не е виновна, ако никой не я е поискал за жена, по отношение на момчетата действаха твърдо: жени се, размножавай се, отглеждай деца — наследници на занаята, майстори и художници. Светът можеше да рухне, но Домът „Сотников“ трябваше да процъфтява и укрепва, за да не се изгуби сред такива бижутерийни производства като Дома „Хлебников“, Дома „Оловянишников“, Дома „Овчинников“, Дома „Фаберже“. В семейство Сотникови имаше и много други традиции и всички те се спазваха стриктно и с уважение.

Дори и сбирката, за която сега пътуваше Алексей Юриевич Сотников Четвърти, беше част от наследена от средата на деветнайсети век традиция.

Шофьорът мина под вдигнатата бариера, която отделяше охраняваната територия на елитната сграда от улицата. Докато паркираше, от входа, където се намираше апартаментът на Цирков, излязоха двама души с униформи с лого и същото лого красеше автомобила, в който те се качиха. Доставка от ресторант. Олег беше гостоприемен домакин и сбирките на бижутерите винаги бяха съчетани с изискана вечеря, обслужвана от специално поканени за случая сервитьори. Сотников намираше това за излишно изхвърляне, една вечеря за четирима не е кой знае какъв банкет, можеха да си я проведат и по-простичко и изобщо, биха могли сами да си стоплят храната, да си я сипят в чиниите и да я сервират на масата, да не говорим пък че и изобщо не беше задължително ястията да се поръчват в ресторант, спокойно можеха да се купят полуфабрикати и мезета от някой гастроном. Олег обаче си имаше своите странности, напъваше се да става капиталист, постиженията на Форбс мира не му даваха: нали се знаеше, че именно Форбс е събрал най-голямата колекция от изделия на Фаберже. Олег не се беше нацелил да става „фабержист“, не искаше да бъде банален, той имаше други критерии при подбора на екземпляри за своята колекция. У Олег Цирков изобщо имаше много неща, които ужасно дразнеха Алексей Юриевич, но на Олег той прощаваше какво ли не, дори може да се каже — всичко, защото четирийсетгодишният магнат беше пламенно влюбен в изкуството на бижутерията и искрено желаеше да се научи да го разбира не по-зле от истинските професионалисти. Всичко му беше интересно, не му омръзваше да задава въпроси и по всичко личеше, че осмисля отговорите, усвоява и запомня всичко.

Домакинът, много висок слаб брюнет със симпатично почерняло от слънцето лице и весели очи, лично отвори вратата и придружи Сотников до просторния хол, където вече седеше Иля Ефимович Горбатовски, изпълнил с разплутото си тяло един доста широк фотьойл.

— Ти, както винаги, си пръв — подхвърли вместо поздрав Сотников.

Горбатовски помръдна едрите си меки устни в опит да ги разтегли в усмивка. Стисна ръката на Сотников и прогъгна:

— Ами нали съм най-наблизо…

Иля не е в настроение, от пръв поглед си личи. Впрочем нищо чудно, през последните година-две той постоянно се напряга, когато наблизо е Леонид Курмишов. И макар че Леонид още не е дошъл, Иля вече цял се е наежил и е наострил игличките си.

Олег докара в хола количка с напитки, такива прости действия благоволяваше да извършва лично, сервитьорите седяха в отделна стая и чакаха да дойде времето за сервиране. Горбатовски, както обикновено, си наля коняк. Сотников винаги пиеше само хубави вина, на гости не си позволяваше нищо по-силно, а самият домакин предпочиташе уиски. Ако беше тук, Леонид сигурно щеше да удари чаша водка.

— Как върви книгата на Юрий? — попита Цирков и седна в свободния фотьойл между Горбатовски и Сотников.

Алексей Юриевич винаги се радваше, когато го питаха за това. Гордееше се със сина си Юрий, въпреки че той за пръв път от две столетия бе нарушил традицията: макар и най-голям син, не бе приел професията на бижутер и бе пожелал да стане журналист, а сега се пробваше като писател, искаше да напише роман за осемте поколения бижутери Сотникови, като постави в основата му запазените в семейството записки, дневници и счетоводни книги. Така че Сотников с удоволствие заразказва за него и как върви работата върху романа.

— Ще ни прочетеш ли нещо ново? — помоли Горбатовски.

— Сега ще видя — Сотников бръкна в джоба си за айфона. — Юра обеща да ми прехвърли на пощата написаното вчера. Ако не е забравил, както обикновено.

Порови се в електронната поща и намери днешно писмо от сина си с прикрепен файл.

— Има!

… Преломен етап в развитието на Дома „Сотников“ станаха годините, когато начело на предприятието беше роденият през 1815 година Юрий Алексеевич Първи Сотников. За кардиналния завой в концепцията на изделията през 1845 година вече говорихме, но ето че през 1853 година се случи събитие, което постави началото на много важна и интересна традиция.

Въпросното изделие бе поръчал богатият златодобивник Изотов. Той искаше да направи подарък на своя покровител, някакъв княз, и много искаше то да „бъде по-засукано, защото Тяхна светлост безумно обича всичко необичайно, дето не е като на другите“. Изработиха изделието, но когато го видя, Изотов направи недоволна физиономия: ха, колко е просто! И нищо необичайно.

— Какво му е интересното на това? — попита той Сотников. — Нали казах: по-засукано. А какво сте ми направили вие? Глупост някаква.

Юрий Александрович вдигна вежди.

— Глупост ли? Това според вас глупост ли е, уважаеми? В такъв случай, бъдете така добър, кажете ми какво е зашифровано в това бижу?

Изотов повъртя в пръстите си миниатюрната табакерка, доближи я до очите си, дори поиска от бижутера лупа, след което ядосано едва ли не запокити изделието на масата.

— Ами нищо! Табакерка като табакерка, виждал съм десетки такива.

— Да, обаче грешите, уважаеми — лукаво се усмихна Сотников. — В този миниатюрен предмет е заложен дълбок смисъл, само че вие не сте достатъчно образован, за да го разгадаете. А вашият покровител ще разбере всичко.

— Лъжеш! — Златодобивникът се облещи и го изгледа заканително. — На бас се хващам, че лъжеш. Тук няма нищо.

— А вие проверете — весело предложи Юрий Алексеевич. — Идете при сведущи хора и ги попитайте — виждат ли тук нещо, или изобщо не виждат.

— Ако излезе, че нищо не се вижда? — присви очи Изотов.

— Тогава ще ви дам творбата си безплатно и ще ви върна целия аванс — сви рамене бижутерът. — Но ако се окаже, че има скрит смисъл, тогава…

— Тогава не се съмнявайте — промърморил клиентът, — няма да остана длъжен, ще платя двойно за предметчето.

„Предметче“! Беше невъзможно да се каже нещо по-оскърбително за това произведение на бижутерското изкуство. Колко труд, колко фантазия бяха вложени в него, колко знания!

Златодобивникът Изотов не хвърляше думите си на вятъра и още на другата сутрин на вратата на кабинета на Юрий Алексеевич Първи се потропа:

— Дошъл е негово благородие господин Клат — съобщи му слугата.

— Да влезе — кимна Сотников.

Той добре познаваше и дълбоко уважаваше бижутера Рихард Клат, чиито предци се бяха заселили в Русия още по времето на Елизавета.

Оказа се, че предния ден златодобивникът направо от Сотников отишъл при Клат и го помолил (естествено, срещу заплащане) да разгледа табакерката и да каже дали в нея има нещо особено, скрито от погледа. Клат разгледал изделието, съумял да каже едно-друго, но някои неща и самият той не разбрал. Което честно съобщил на странния си посетител.

— Наградата трябва да бъде заслужена — уверено заявил германецът, — това следва еднозначно от съчетанието на цветовете в този предмет. Точно такова съчетание на цветове е имало върху ордена, изработен в единствен екземпляр за един от Наполеоновите генерали след египетската кампания. При това според повечето военачалници от онова време той не заслужавал този орден. Навремето много се говорело за това. Но тук има нещо, чийто смисъл не разбирам. Ето този вензел в съчетание с камъка, обработен по такъв начин… Това не може да бъде случайно. Явно нещо се крие зад това, но аз нямам достатъчно знания, за да разкрия смисъла, както трябва.

Изотов си тръгнал здравата озадачен, а самият бижутер Клат решил още на другия ден да отиде при автора на изделието и да изясни въпроса докрай. След като изслуша подробните обяснения на Сотников, Клат поклатил глава:

— Боже мой, Юрий Алексеевич, драги ми приятелю, как всичко това се побира в главата ви? Просто е невероятно колко много неща знаете. От все сърце съм ви благодарен за поясненията. И ми позволете да ви отправя една молба: ако някой ден отново ви се случи да изработите нещо подобно, със скрит смисъл, бъдете така добър да ми покажете изделието, но без нищо да ми обяснявате. Ако отгатна смисъла — ще се гордея със себе си, ако ли не — ще ви платя, както се разберем.

Предложението учуди и много развесели Юрий Алексеевич, но той се съгласи. И тъй като Домът „Сотников“ от 1845 година изработваше предимно бижута „със смисъл“, срещите на двамата бижутери станаха редовни. След около една година Рихард Клат помоли за разрешение да привлече към разгадаването още един бижутер, по произход холандец, и тогава те започнаха да правят залози. Онзи, който пръв отгатнеше смисъла, прибираше печалбата. Ако пък нито германецът, нито холандецът успееше, парите оставаха за Сотников. След три години към компанията се присъедини четвърти участник — един от старшите майстори на Дома „Хлебников“.

Така се зароди традицията, която се поддържа поколение след поколение…

Горбатовски слушаше, притворил очи и сключил ръце върху необятния си корем. По лицето му се разливаше задоволство, сякаш беше забравил дори за Курмишов.

Но домакинът не беше забравил за него. Олег Цирков погледна часовника си и каза угрижено:

— Леонид Константинович нещо закъснява, вече почти с час.

— Задръствания — равнодушно избъбри Горбатовски. — Сигурно виси някъде.

— Ще звънна на шофьора да видим къде са и кога да ги очакваме — реши Цирков.

Шофьорът обаче с недоумение заяви, че от близо два часа стои пред входа, в който живее Леонид Константинович, но той още не излиза.

— Вече четири-пет пъти му звъних на домашния телефон и на мобилния го набирам постоянно — оправдаваше се той, — но Леонид Константинович не вдига и толкоз. Ако знаех номера на апартамента, бих се качил да звънна на вратата, може домашният му телефон да е повреден или нещо друго.

— Номерът на апартамента ли? — попита Цирков.

— Петнайсет — веднага подсказа Сотников.

— Петнайсети апартамент — повтори в слушалката Олег. — Качи се, ако обичаш, и после ми се обади.

След няколко минути шофьорът се обади и съобщи, че горе никой не отваря и от апартамента не се чува нищо.

— Странно — сви рамене Цирков, — Леонид Константинович каза да го вземат в 18,30 от къщи, много добре си спомням, пък и съм си записал. Добре, стой там и чакай, може да се появи отнякъде.

Той откровено се ядосваше, но като гостоприемен домакин и просто възпитан човек се стараеше да не го показва. Виж, Иля Ефимович Горбатовски не сдържаше емоциите си:

— Всичката му е такава на Леонид! — гневно ръмжеше той и ярките му изпъкнали очи святкаха. — И какъв е тоя идиотски навик да си изключваш телефона и после да не го включваш или просто да не вдигаш! Защото, видите ли, не му се говорело с никого! И изобщо, с тази негова липса на възпитание и безотговорност вече е дошъл до гуша на всички, изчезва и после върви, че го търси! Никога не се е съобразявал с хората, никога не се сеща, че хората го чакат и търсят. Просто свинщина.

Сотников мълчеше, не критикуваше и не защитаваше Курмишов. Просто си мислеше, че Иля, разбира се, е прав, но той, Сотников, познава и обича Леонид от дълги години. Той открай време си беше такъв, още от дете. Златни ръце, наистина златни, характерът му обаче — съмнителен.

Леонид беше с четири години по-голям от Алексей Сотников, когато, след като завърши осми клас, дойде при бащата на Алексей да учи занаята. При съветската власт всичко беше различно от сега. Юрий Алексеевич Трети Сотников работеше, както и огромното болшинство бижутери от онова време, в сферата на услугите, но най-важните си изделия изработваше на частно вкъщи. Така че именно в домовете на бижутерите идваха момчетата, за които родителите им плащаха по три рубли месечно, та момчето да може да стои зад гърба на Майстора и да научи едно-друго. Отначало учениците просто гледаха и същевременно слушаха обясненията и наставленията на учителя, а едва през втората година им се разрешаваше те сами да извършат някоя и друга простичка работа. А пък синът на Майстора, то се знае, бе приобщаван към занаята още съвсем невръстен. Десетгодишният Алексей вече знаеше и умееше много неща.

По-нататъшната съдба на Алексей Сотников и Леонид Курмишов също се подреди общо взето еднакво: и двамата, с разлика от 4 години, завършиха училището за подготовка на кадри в бижутерията и съпътстващите я професии при Гохран на СССР Всъщност бащата на Алексей ги беше обучил на всичко без каквото и да било училище, но им трябваше диплома, защото само с нея биха могли да получат документ, който разрешава да работиш като бижутер. След училището и двамата започнаха работа в експерименталния завод за бижутерия на улица „Лавочкин“ и естествено, и двамата се занимаваха с изпълняване на частни поръчки. Всичко им беше еднакво на двамата приятели, освен едно: Алексей Сотников реши да получи висше образование, макар че по принцип то изобщо не беше нужно за професията на бижутера. Виж, Леонид остана напълно доволен от обема знания, които притежаваше.

Когато разрешиха официално, Сотников регистрира собствена фирма, малка работилница, в която изпълняваше само индивидуални поръчки, той беше и собственик, и главен изпълнител на цялата работа — от ескиза до монтирането на камъните, а чираците извършваха шлифоването, полирането и останалите прости операции. Алексей Юриевич продължи да следва традициите на рода Сотникови, като изработваше само така наречените „сантиментални“ изделия, в които пак съгласно традицията трябваше да бъде заложен някакъв скрит смисъл, при това изработваше не само украшения, но и предмети с битово предназначение: рамки за снимки, ръчни огледала, чантички, несесери за козметика, кутии за цигари, табакери, калъфи за мобилни телефони, визитници, ковчежета за скъпоценности, вазички, фигурки, часовници за камина и много други. Във всяко изделие той влагаше скрит смисъл — послание, фраза, идея, за което използваше асоциативни връзки въз основа на известни исторически факти, свързани с камъните или изделията, с историята на възникването на един или друг орнамент, направление в бижутерийното изкуство или в изкуството изобщо, с техниката, със съчетанието на цветовете. Освен това за бижутерите Сотникови имаха значение езикът на цветовете, митологията на камъните, произведенията на литературата, на живописта и архитектурата, с една дума — всичко, което може да бъде интерпретирано по един или друг начин. Алексей Юриевич не се занимаваше с масово производство.

Към момента малката отначало работилница се бе разраснала до 12 души, Сотников започна да се занимава и с предварителна обработка на суровините за своите изделия, набра специалисти, нае помещение в сградата на бившия завод „Кристал“ и жена му Людмила, художник дизайнер по професия, стана негов незаменим помощник при етапите на разработване на ескизите. Докато Леонид Курмишов още дълги години остана частник-надомник и продължи да изпълнява поръчките на своята многобройна, създала се през дългите години, клиентела — звезди на театъра, киното, естрадата и шоу бизнеса. Ала след заболяване зрението му рязко се влоши и дясната ръка почти не го слушаше, така че Леонид вече не можеше да извършва фини операции и се зае с изработване на масова бижутерия, създаде малка работилница на същото място, където работеше Сотников, в „Кристал“ — там бяха наели помещения над 100 фирми, свързани с търговията с камъни и производството на бижутерия. Беше удобно: в завод „Кристал“, който в съветско време се занимаваше с обработка на скъпоценни камъни, имаше всичко необходимо — и производствени мощности, и инфраструктура, и външна охрана, и специален бункер за съхраняване на скъпоценностите.

Алексей Сотников и Леонид Курмишов си останаха приятели дълги години. И сега бяха приятели.

Въпреки постъпката на Леонид.

Сотников въздъхна и едва забележимо се усмихна на мислите си: все пак са близки и не е никак лесно да зачеркнеш едно дългогодишно приятелство. Пък и защо, та Леонид не отрича вината си.

Беше се отпуснал в удобния фотьойл и неволно подскочи, когато на вратата се звънна. Олег Цирков побърза да отвори и след миг от антрето се разнесе сочният бас на Курмишов:

— Трябваше да прескоча до едно място по работа, дойдох оттам с такси.

Горбатовски изразително погледна Сотников — сиреч какво ще кажеш, а? Трябвало му било! А да се обади по телефона и да предупреди колата да не го чака пред дома му не е ли трябвало? Просто грубиянско отношение към хората, как да наречеш това другояче. Сотников леко сведе клепачи и поклати глава: няма за кога вече да променяме Леонид, нека го приемем такъв, какъвто е.

Курмишов буквално нахълта в хола — кокалест, с фигура на прост селянин, с нос като картоф, с дълбоко набраздено от бръчки чело. Мустаците и брадата, които той носеше още от младини, скриваха простоватите черти на лицето му, но Сотников добре си спомняше какво беше това лице в действителност. По природа Курмишов беше доста грозен, но добре поддържаната гъста къдрава бяла коса, която той носеше въздълга, и красиво оформената растителност на лицето, заедно с невероятното му обаяние, го правеха толкова привлекателен, че жените през целия му живот го бяха преследвали и се бяха влюбвали в него до полуда. Той не изгуби своята мъжка привлекателност дори след заболяването и си остана все така широко скроен, весел, общителен, шумен и искрен. Макар и простоват, както го виждаше Сотников. Да вземем само начина му на обличане — ярко, биещо на очи, както е прието в средите на шоу бизнеса, с който Леонид беше тясно свързан и от който вземаше пример. Такова облекло прилягаше повече на младежи. Впрочем Леонид открай време се страхуваше от старостта, младееше се, не искаше да остарява. Пък и си падаше женкар, което също стимулира стремежа му да остане вечно млад. Алексей Юриевич виждаше всички недостатъци на своя приятел, виждаше ги и ги разбираше. И въпреки това го обичаше.

— Надявам се тук да ми налеят нещо, а? — гръмогласно попита Курмишов. — Дотук дойдох сам, а за вкъщи ще ме откара твоето момче, нали? — добави той, като се обърна към домакина.

Цирков мълчаливо кимна и наля на гостенина водка от висока дебелостенна гарафа.

Горбатовски още не можеше да се успокои и веднага започна да мъмри Леонид:

— Не те ли е срам, Леонид? Как може така? Ние те чакаме, Славик горкият стои пред входа ти и също те чака, а ти си хукнал нанякъде и дори не си предупредил да не ти пращат шофьора, на какво прилича това: момчето виси пред входа, чака, нервира се, а ти си се запилял кой знае къде и сега пристигаш сам. Все пак трябва да уважаваш хората!

Курмишов удари на един дъх половин чаша и безгрижно махна с ръка.

— Голяма работа, като почака, няма да се разпадне я, това му е работата, прислуга е.

Сотников се намръщи вътрешно. Огромен брой хора, израснали в простота и сиромашия, когато станат зрели и самостоятелни, добре си спомнят своето детство и се отнасят с уважение към хората, които не са толкова богати и преуспели колкото тях. В семейство Сотникови по традиция, още от времената на Юрий Данилович Сотников, който имал скромно ателие за изработка на бижутерийни изделия, никога не бяха делили хората на господари и прислуга, на майстори и чираци, към всички се бяха отнасяли с обич и уважение. Но Леонид Курмишов, за съжаление, беше именно от онази категория хора, за които е прието презрително да се казва „че много му е пораснала работата“: той старателно се отричаше от сиромашкото си детство и от родителите си — честни и трудолюбиви хорица — и демонстрираше отвратителни според Сотников господарски маниери.

Но въпреки всичко това Алексей Юриевич не преставаше да обича своя стар приятел.

— Приятели, ще започнем ли? — попита Олег.

Личеше, че няма търпение да започнат играта. Млад, богат, разпален, той нито веднъж не бе печелил, винаги бе излизал от играта с финансови загуби, но самият процес будеше у него възхищение и дълбок интерес.

Олег сложи пред Иля Ефимович чист лист хартия, химикалка и плик, после деликатно се отдръпна, за да не би случайно да види написаното. Сотников и Курмишов също станаха от фотьойлите си и се отдалечиха от Горбатовски, който, наведен над ниската широка маса, трябваше да запише закодираното в неговото изделие „послание“. Листа с текста той щеше да постави в плик, после щеше да залепи плика и да го постави в сребърното подносче от деветнайсети век „за писма и визитни картички“ заедно със своя залог, в същото подносче щяха да се натрупат парите на останалите участници в играта, след което щяха да пренесат подноса далече от масата, но в същото помещение, така че да го виждат и четиримата. Играта трябваше да бъде честна и всички трябваше да бъдат сигурни, че никой няма да докосне плика преди края на обсъждането. Който отгатнеше замисъла на бижутера, той щеше да прибере печалбата. Ако ли пък никой не отгатнеше, парите щяха да отидат при онзи, който е бил най-близо до правилния отговор. Ако никой дори не се доближеше до отговора, парите щеше да прибере бижутерът автор на изделието, но при условие че убедително обоснове всички асоциативни връзки, които е трябвало да доведат от външния вид на изделието до смисъла на посланието. Защото можеш да изработиш статуетка на балерина и да заявиш, че това е траурен подарък с послание „ще те обичам вечно“, с идеята аз така го виждам, аз съм творецът. В тази компания не се приемаше формулировката „аз така го виждам“. Само логика, факти и знания.

Най-сетне и четиримата се настаниха около масата и Иля Ефимович Горбатовски представи изделието си — пандантив във формата на равностранен триъгълник, състоящ се от шест гранатови ивици, пролуките между които бяха запълнени с ивици от бели диаманти и тюркоази, и обрамчен по периметъра с ивица от черни диаманти. Сотников, Курмишов и Цирков впиха погледи в пандантива, а Иля Ефимович, както предписваха правилата на играта, започна професионалното описание, което трябваше да посочи количеството и качеството на камъните и използваните метали.

— В основата на триъгълника има трикаратов гранат с овална форма — тихо и без да бърза говореше бижутерът, — в ивиците има четирийсет граната с обща маса пет карата, шестнайсет бели диаманта с обща маса три карата, петдесет тюркоаза, представляващи приблизително пет карата, шейсет черни диаманта с обща маса шест карата. Плетената верижка се състои от двайсет грама злато, седемстотин и петдесета проба, на места в нея са вложени тюркоази, гранати и ситни диаманти.

Пръв заговори, впрочем както винаги, Олег Цирков:

— Триъгълникът е символ на триединството, на равновесието на трите начала… Бог се е открил пред хората три пъти: в своето Творение, в своето Слово, в своя син Йешуа… Три състояния на цялостния свят — минало, настояще и бъдеще…

Сотников мълчаливо се усмихна: Олег си знае неговото, мисълта му веднага го тегли към философията и езотериката.

— Триизмерността на мястото, времето и пространството — продължаваше домакинът.

Естествено, той припомни и египетските пирамиди, и масонските триъгълници, и Лувъра, и много други неща. Образован човек. Би могъл да разсъждава още много дълго, но го прекъсна Курмишов:

— Странно съчетание на камъните, Иля — каза той, — старомодно. Гранати с тюркоази — това е лош вкус, а пък да го гарнираш и с диаманти… Не знам, не знам… Впрочем нищо, де, веселичко украшенийце се е получило, ярко, с настроение. Внушава радост от живота. Между другото, напомня парашут по форма и е също тъй разноцветно. Така, така… — той замислено оправи очилата си с опушени стъкла и скъпа рамка, закрепени на широката вдлъбнатина над носа му, — парашут — адреналин — драйв — енергия, активност… Слушайте, всъщност това напомня трикольора — бяло-червено-синьо, само не ми е ясно дали нашето, или френското знаме.

Останалите избухнаха в смях. А Леонид Константинович продължи:

— О! Спомних си и детската песничка: „Различни, различни, сини и червени…“. Само че не си спомням думите по-нататък. Имаше ли бяло и черно?

— Нямаше — едва си пое дъх от смях Сотников, — в песничката няма черно и бяло, има жълто и зелено.

— Така ли? — учуди се Курмишов. — Виж ти, не си спомням абсолютно нищо друго, освен тези четири думи. А ти спомняш ли си?

— Спомням си — кимна Алексей Юриевич.

— Кажи текста тогава.

— Защо?

— Ами ако има нещо в него? — Курмишов извъртя очи към Горбатовски, който седеше с непроницаем вид и с нито едно движение на мускулите не даваше да се разбере доколко близо до отговора са участниците в играта.

Сотников помисли няколко секунди и издекламира:

По празници тук реят се

във детските ръце, пламтят, пламтят, преливат се

балони многоцветни.

Различни са, различни, синички,

червенички,

жълтички,

зеленички

балони многоцветни!

Курмишов огорчено размърда могъщите си рамене.

— Вярно, нито бяло, нито черно… Но нали има синички и червенички. А кой е авторът?

— Аким — каза Сотников, учуден, че в паметта му внезапно бе изплувало това отдавна забравено име, което бе знаел преди много години, в далечното си детство. — Яков Лазаревич Аким.

И тутакси през съзнанието му като ярка светлина прелетя всичко, което неговите родители навремето му бяха разказвали за този поет. „Трябва да си спомня — помисли си Сотников, — може би съчетанието на цветовете в пандантива насочва към биографията на Аким. Леонид със сигурност нищо не знае, над неговото ниво е, а виж, Иля знае. Или е възможно да знае. Така… Яков Лазаревич се е родил в началото на двайсетте години, фронтовак, баща му добре е свирел на цигулка, бил е самоук, майка му е свирила на китара и мандолина, пеела е. По-малкият му брат е станал голям учен в областта на космонавтиката и планетологията… Какво друго си спомням от разказите на мама? Аким е искал да стане химик, следвал е в химикотехнологичния институт, но още тогава се е интересувал от литературното творчество и е посещавал такъв кръжок… Напуснал е института след трети курс… Или след четвърти? Не помня. Но определено си спомням, че не го е завършил. Какво мога да извлека от тази информация? Не, май работата не е в Аким, нещо се отплеснах.“

— Може ли? — Той протегна ръка към украшението и въпросително погледна автора на изделието.

Горбатовски кимна и кой знае защо, се усмихна, като хвърли остър и недоброжелателен поглед. Сотников внимателно взе пандантива и го сложи на чистия бял лист пред себе си — така му беше по-лесно да откроява всичко, свързано с формата, от останалото — камъните, цветовете, обработката.

„Триъгълникът, шестте ивици — обмисляше той, без да откъсва очи от украшението — и съчетанието на тюркоази, гранати и диаманти са толкова нетипични за нашето време, но пък са били много модерни и широко употребявани през 30-40-те години на деветнайсети век. А съчетаването на тези камъни с шарнирите, използвани във верижката, стеснява интервала от време, шарнирите са се появили не по-рано от 1840 година. От изделията от този период прекрасно си спомням една гривна от злато с тюркоази по шарнирите, датирана от 1841 година, едно от малкото изделия, чиято година на изработване е точно известна. Какво може да означава един толкова съвременен триъгълник, активен, енергичен и същевременно уравновесен, в съчетание с ясно откроените препратки към 1841 година? Годината на смъртта на Лермонтов… Ами да! «Герой на нашето време», сцената на дуела между Печорин и Грушницки:

Площадката, на която трябваше да се бием, представляваше почти правилен триъгълник. От издадения ъгъл отмерихме шест крачки и решихме…

Произведението е написано през 1840 година, а през 1841 Лермонтов е загинал. Връзката с тази дата е абсолютно еднозначна. Триъгълна площадка. Шест тюркоазни ивици, символизиращи шестте крачки. И овален гранат в основата — като огромна капка кръв.“

Алексей Юриевич неволно потрепери и хвърли поглед към Горбатовски. Той му отвърна с прям, твърд и студен поглед. Веднага разбра, че Сотников е отгатнал замисъла. „Нима на Иля му е свършило търпението? Та това изделие е пряка, неприкрита закана, предизвикателство за дуел, готовност да се отиде докрай. Може би с Карина нещо не е наред? Леонид я е изтормозил с номерата си? Иля никога няма да каже, такъв си е.“

Сотников спечели. По пухкавото лице на Иля Ефимович Горбатовски се разля доволна усмивка, сякаш всички пари се бяха паднали именно на него. И на Алексей Юриевич му стана неприятно от тази усмивка. А Леонид Курмишов се кискаше искрено и весело:

— Иля, кого си решил да викаш на дуел? Ще мъстиш и твоята мъст ще бъде страшна, а?

Горбатовски се усмихна кисело, но Леонид, изглежда, нищо не забелязваше и изобщо не го свърза със себе си. Открит конфликт не бива да се допуска, реши Сотников, достатъчен е и този, който отдавна тлее скрито.

— Кой го е поръчал, Иля? — попита той.

— Мъж, на четирийсет и пет — четирийсет и седем години, състоятелен, иска да направи подарък на дъщеря си, за нейната двайсетгодишнина — спокойно отговори Иля Ефимович.

— Ето, на, сега всичко е ясно — направи извода си Сотников. — Конфликтът между Печорин и Грушницки при Лермонтов е възникнал заради честта на дама, така че възложителят, като подарява на младичката си дъщеря такова изделие, вероятно иска да каже, че няма да позволи на някакви нехранимайковци да я наранят. Нали така, Иля?

Горбатовски дълго се взира в Сотников, после кимна:

— Да, разбира се, прав си, както винаги. Възложителят искаше именно това.

„Какво пък — помисли си Алексей Юриевич, — Иля бързо се ориентира, но не отговори както трябва. Цяла Москва знае: ако искаш изделие с послание, трябва да отидеш при Сотников. И по никой начин при Горбатовски. Но Леонид и това не забеляза.

Ех, Леонид! Има ли в този град поне един човек, когото ти не си настъпил? Иля ти има зъб заради дъщеря си, на която мътиш главата вече десет години, и Олег Цирков има да разчиства сметки с тебе, макар и нищо да не е доказано, подозрения останаха, пък и към мен изпитваш едно непреходно чувство на вина заради онази си постъпка. Зле постъпи с мен, каквото и да си говорим, Леонид, но аз отдавна съм ти простил, макар че ти вероятно не вярваш в това. Ти изцяло си плати за онова, което направи. Хайде, аз ти простих, но дали Цирков ти е простил? И ще може ли да ти прости Иля, особено ако нещо с Карина не е наред?“