Хенинг Манкел
Ударът (2)

1.

Курт Валандер имаше свободен ден. Датата беше 3 юни 1969 година, тъкмо беше изпратил Мона до ферибота за Дания — не един от новите кораби с подводни криле, а от старите, в които човек все още имаше време да похапне както трябва, докато пътува към Копенхаген. Тя имаше среща със своя приятелка. Двете възнамеряваха да отидат в лунапарка „Тиволи“, но най-вероятно в крайна сметка щяха да обикалят магазините за дрехи. Той я помоли да се присъедини към тях, защото имаше свободен ден, но тя не му позволи. Обясни му, че пътуването било само за нея и за нейната приятелка, мъжете не били добре дошли.

Сега полицаят наблюдаваше как корабът напуска пристанището. Мона щеше да се върне вечерта, обеща й да я посрещне. Ако хубавото време се задържеше дотогава, щяха да се разходят, а след това да отидат в неговия апартамент в квартал „Русенгорд“.

Валандер се развълнува при самата мисъл за това. Оправи панталоните си, пресече улицата и влезе в сградата на гарата. Оттам си купи пакет цигари, както винаги — „Джон Силвър“, и запали една още преди да е излязъл.

Нямаше планове за деня. Беше вторник, а той беше свободен. Напоследък неведнъж му се налагаше да работи извънредно, тъй като и в Лунд^[1], и в Малмьо^[2] имаше големи и чести демонстрации против Виетнамската война. В Малмьо се стигна дори до конфронтации. Цялата ситуация никак не му харесваше. Не беше напълно сигурен какво мисли относно исканията на демонстрантите САЩ да напусне Виетнам. Предния ден се опита да поговори с Мона по този въпрос, но тя нямаше конкретно мнение, само се оплака, че „демонстрантите вдигат шум“. Той настоя да разбере какво мисли приятелката му и заяви, че не е редно най-голямата военна сила в света да бомбардира една бедна земеделска страна в Азия толкова жестоко, че чак „да я връща в каменната епоха“, както се бе изразил някакъв висш американски военен офицер във вестника. Тя отвърна на удара, като отсече, че няма никакви намерения да се жени за комунист.

Валандер се предаде. Така и не приключиха спора. Той беше убеден, че ще се ожени именно за Мона и за никоя друга. Момичето с кестенявата коса, острия нос и тясната брадичка. Навярно тя не беше най-красивата жена, която бе срещал през живота си, но той желаеше точно нея.

Срещнаха се преди година. Преди това полицаят имаше едногодишна връзка с момиче на име Хелена, което работеше в кантората на едно параходно дружество. Един ден тя просто му съобщи, че си е намерила друг и всичко между тях е приключило. Той изгуби ума и дума. Прекара цял уикенд, плачейки, в апартамента си. Беше извън себе си от ревност. След като успя да избърше сълзите си, отиде до кръчмата на централната гара и се напи. После отново се прибра вкъщи и продължи да плаче. И досега потръпваше, когато се случваше да подминава входа на тази кръчма. Кракът му никога повече нямаше да стъпи там.

Последваха няколко тежки месеца, през които той се опита да накара Хелена да промени решението си и да се върне при него. Тя категорично отказа да се смили над него и накрая толкова се изнерви от настоятелността му, че заплаши да се оплаче в полицията. Той се видя принуден да отстъпи. И изненадващо, в този момент, сякаш за него всичко приключи. Хелена спокойно можеше да си живее с новия си мъж. Него вече не го бе грижа за нея. Това се случи в петък.

Още същата вечер той прекоси протока Йоресунд^[3]. На връщане от Копенхаген го настаниха до плетящо момиче на име Мона.

Валандер се разхождаше из града, потънал в мисли. Чудеше се какво правят Мона и нейната приятелка в този момент. Сети се за случилото се миналата седмица. Демонстрациите бяха излезли извън контрол. Неговият командващ офицер не бе успял да прецени правилно ситуацията. Младият човек се числеше към импровизиран отряд, който трябваше да стои настрана и да се намеси само в случай на нужда. Извикаха ги чак когато настана пълна суматоха. Това направи ситуацията още по-хаотична.

Единственият човек, с когото Валандер се опита сериозно да поговори за политика, беше баща му. Той беше шейсетгодишен и тъкмо бе решил да се мести в Йостерлен^[4]. Баща му имаше непостоянен характер, никога не се знаеше какво може да се очаква от него. Веднъж възрастният човек се засегна толкова много, че едва не прекъсна отношенията със сина си. Това се случи, когато един ден преди няколко години Валандер се прибра вкъщи и съобщи, че ще става полицай. Баща му се намираше в ателието си, заобиколен от мирис на маслени бои и кафе. Хвърли една четка по сина си и му изкрещя да изчезне и никога повече да не се връща. Не искаше никакви полицаи в семейството си. Последва ожесточен спор. Валандер държеше на своето, беше твърдо решен да стане полицай, никакви хвърлени по него четки нямаше да променят това. Изведнъж баща му млъкна, обърна му гръб, отново застана пред статива си и упорито започна да оформя глухар с помощта на шаблон. Винаги избираше един и същи мотив — горски пейзаж. От време на време го разнообразяваше, като добавяше глухар.

Валандер сбърчи чело. Така и не се сдобри с баща си, но поне вече си говореха. Младият мъж често се чудеше как майка му, която почина, докато той учеше за полицай, бе издържала мъжа си. Сестра му, Кристина, беше достатъчно досетлива да се изнесе от вкъщи веднага щом й се удаде възможност, и сега живееше в Стокхолм.

Беше станало десет часът. По улиците на Малмьо се усещаше слаб полъх на вятър. Валандер влезе в едно кафене до близкия търговски център. Поръча си кафе и сандвич и разгледа „Арбетет“ и „Сюдсвенскан“. И в двата вестника имаше читателски писма от хора или хвалещи, или критикуващи действията на полицията във връзка с демонстрациите. Бързо прелисти нататък. Не му се четеше за това. Надяваше се скоро вече да не се налага да участва в потушаване на демонстрации. Искаше да стане криминален полицай. Такова беше намерението му още от самото начало, никога не го бе крил от останалите. След няколко месеца щеше да започне работа в един от отделите, който се занимаваше с разследвания на тежки и по-сериозни сексуални престъпления.

Внезапно пред него застана някой. Валандер държеше чашата с кафе в ръка. Вдигна очи. До масата му стоеше дългокосо момиче на около седемнайсет години. То беше много бледо, взираше се гневно в него. Наведе се напред, така че дългата му коса скри лицето му, и посочи шията си.

— Тук… — каза то. — Тук ме ударихте.

Полицаят постави чашата на масата. Нищо не разбираше.

Момичето отново посочи шията си.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна той.

— Вие сте полицай, нали?

— Да.

— Не участвахте ли в потушаването на демонстрациите?

Сега Валандер разбра за какво става дума. Тя го беше разпознала, въпреки че не носеше униформа.

— Никого не съм удрял — възрази той.

— Нима има някакво значение кой е държал палката? Вие бяхте там. Значи, сте ни удряли.

— Вие нарушихте правилата за демонстрации — отвърна младият мъж.

Сам чуваше колко безсмислено звучи това.

— Никак не обичам полицаи — процеди през зъби тя. — Мислех да пия кафе тук, но ще се наложи да отида някъде другаде.

Момичето се обърна и излезе. Сервитьорката зад щанда го изгледа неодобрително, явно я бе лишил от потенциален клиент.

Валандер плати и си тръгна. Беше изял само половината от сандвича си. Срещата с момичето го разстрои. Струваше му се, че всички го зяпат. Сякаш носеше униформа, а не тъмносини панталони, светла риза и зелено яке.

„Трябва да се махна от улицата — помисли той. — Да получа работа с кабинет, да имам право на достъп до срещите на разузнавателните екипи и до местопрестъпленията. Никакви демонстрации повече. Ако пак ме извикат, ще си взема болнични.“

Ускори крачките си. Обмисли дали да не вземе автобус до „Русенгорд“, но реши, че има нужда от движение. Освен това в този момент най-много му се искаше да е невидим, нямаше желание да се натъкне на някой познат.

Ала, естествено, попадна право на баща си пред Фолкпаркен^[5]. Възрастният човек мъкнеше едно от платната си, увито в кафява хартия. Валандер гледаше в краката си, забеляза го прекалено късно, нямаше къде да се скрие. Баща му носеше странна шапка и дебело палто, под което се подаваше анцуг, беше обул маратонки на босо.

Младият мъж простена наум. „Прилича на стопаджия — отчая се той. — Защо поне не се облича като хората?“

Възрастният човек остави платното на земята и въздъхна.

— Защо не носиш униформа? — попита той, без да го поздрави. — Нима вече не си полицай?

— Днес имам свободен ден.

— Мислех, че полицаите никога не си почиват, за да ни пазят от всички злини.

Валандер успя да овладее гнева си.

— Защо си със зимно палто? — поинтересува се вместо това той. — Двайсет градуса е.

— Възможно е. Поддържам се здрав, като се потя много. И ти би трябвало да правиш така.

— Не искам да нося зимно палто през лятото.

— Значи, ще се разболееш.

— Та аз никога не боледувам!

— Все още не, но и дотам ще се стигне.

— Виждал ли си се в огледалото?

— Не си губя времето с подобни неща.

— Поне признай, че не е редно да носиш зимна шапка през юни.

— Опитай се да я свалиш, ако смееш. Ще те обвиня в полицейски тормоз. Между другото, предполагам, че си участвал в потушаването на демонстрациите и си удрял протестиращите.

„Само не и той — въздъхна наум Валандер. — Не е възможно. Той никога не се е интересувал от полицейски въпроси. Дори когато се опитвах да обсъждам подобни неща с него.“

— Почтените хора са длъжни да се дистанцират от тази война — заяви убедено баща му.

— Хората трябва да вършат работата си — възрази Валандер с едва извоювано спокойствие.

— Знаеш какво ти казах — не биваше да ставаш полицай. Не ме послуша. Виж се какво правиш сега. Удряш невинни деца по главите с пръчки.

— Никого не съм удрял през живота си, да му се не види! Освен това не носим пръчки, а палки. Къде ще ходиш с това платно?

— Ще го разменя за овлажнител на въздуха.

— За какво ти е овлажнител на въздуха?

— Него ще разменя за нов матрак. Този, на който спя сега, е прекалено неудобен. Заболява ме гърбът от него.

Валандер знаеше, че баща му често се забърква в необичайни сделки, които обикновено преминаваха през няколко етапа, преди стоката, която действително му бе необходима, да попадне в ръцете му.

— Да ти помогна ли? — предложи той.

— Нямам нужда от полицейски надзор, но си добре дошъл някоя вечер. Иска ми се да поиграем карти заедно.

— Ще дойда, когато имам време.

„Игра на карти — помисли Валандер. — Единственото, което ни свързва.“

Възрастният човек повдигна платното и изстреля:

— Защо още нямам внуци?

Тръгна, без да даде възможност на сина си да отговори.

Младият мъж се загледа след него. Добре щеше да е баща му да се премести в Йостерлен. Така нямаше да съществува възможност случайно да попадне на него на улицата.

* * *

Валандер живееше в стара къща в „Русенгорд“. Домовете в този район можеха да бъдат съборени всеки момент. Въпреки това на него там му харесваше. За съжаление, Мона не беше на същото мнение. Беше го предупредила, че ако се оженят, ще трябва да си намерят къща в друг квартал. Апартаментът му се състоеше от спалня, кухня и тясна баня. Това беше първото му собствено жилище. Купи мебелите на търг и в магазини за стоки за дома. По стените висяха плакати с цветя и райски острови. Тъй като баща му също идваше на гости, той се бе почувствал длъжен да окачи една от неговите картини над дивана. Спря се на пейзаж без глухар.

Най-важният предмет в спалнята му беше грамофонът. Валандер не притежаваше много плочи. Тези, с които разполагаше, съдържаха предимно записи на оперни спектакли. Колегите му не проумяваха как може да слуша подобна музика, затова купи и няколко други плочи, които да пуска, когато има компания. По неизвестна за него причина много полицаи бяха почитатели на Рой Орбисън^[6].

Обядва малко след един, пи кафе и разчисти апартамента под акомпанимента на гласа на Юси Бьорлинг^[7]. Тази беше първата му плоча. Беше безобразно надрана, но той често мислеше, че тя ще е първото нещо, което ще спаси при внезапен пожар в къщата.

Тъкмо я пусна за втори път, когато от тавана се разнесе тропане. Намали звука. Стените на къщата бяха тънки, всичко се чуваше. Над него живееше пенсионерка на име Линеа Алмквист, някога притежавала магазин за цветя. Тя удряше по пода, щом преценеше, че музиката е прекалено силна, и той намаляваше звука. Прозорецът беше отворен, пердето, което Мона бе окачила, потрепваше на вятъра. Валандер легна в леглото. Чувстваше се едновременно изморен и мързелив. Имаше право да си отдъхне. Започна да прелиства едно порнографско списание. Грижливо скриваше всички четива от този род, преди Мона да му дойде на гости. Заспа почти веднага, списанието падна на пода.

Събуди го рязък шум. Нямаше представа откъде е дошъл. Изправи се и отиде в кухнята, за да провери дали нещо не е паднало на пода. Всичко си стоеше на мястото. Върна се в спалнята и погледна навън през прозореца. Дворът зад къщата беше пуст. На някакъв простор висеше самотен син гащеризон и тихо се развяваше на лекия бриз. Отново си легна. Беше сънувал. Момичето от кафенето присъстваше в съня му, но самият той беше хаотичен и мъгляв.

Пак стана и погледна часовника. Четири без петнайсет. Беше спал над два часа. Седна на масата в кухнята и започна да си прави списък за пазаруване. Мона беше обещала да купи нещо за пиене от Копенхаген. Пъхна списъка в джоба си, взе якето си и затвори вратата зад себе си.

Застина в полумрака. Вратата на съседа му беше открехната. Това го изненада, тъй като мъжът, който живееше в съседния апартамент, беше много плашлив и даже си инсталира допълнителна ключалка през май. Зачуди се дали няма да е по-добре да продължи по пътя си, но реши все пак да почука. До него живееше пенсиониран моряк на име Артур Холен. Той се бе нанесъл в къщата дълго преди него самия. Когато се засичаха по стълбите, се поздравяваха и провеждаха кратки, делнични разговори — нищо повече. Никой не посещаваше неговия съсед. Сутрин той слушаше радио, а вечер гледаше телевизия. В десет часа винаги настъпваше тишина. На няколко пъти Валандер си зададе въпроса дали Холен чува какво се случва в апартамента му, когато има женска компания, особено страстните звуци през нощта. Но, разбира се, така и не провери.

Почука още веднъж. Не получи никакъв отговор. Отвори вратата и извика. Вътре цареше пълна тишина. Колебливо пристъпи в коридора. Беше задушно, миришеше на спарено и на стар човек. Отново извика.

„Вероятно просто не е заключил на излизане — помисли си той. — Все пак е над седемдесетгодишен. Навярно е започнал да забравя.“

Полицаят хвърли поглед към кухнята. Върху мушамата на масата, до една чаша за кафе се намираше смачкан талон за залози. Дръпна завесата, която покриваше входа към спалнята. Подскочи. Холен лежеше на пода. Бялата му риза бе подгизнала от кръв. До едната му ръка имаше револвер. „Шумът — досети се Валандер. — Чул съм изстрела.“ Догади му се. Много пъти беше виждал мъртъвци. Хора, които са се удавили или обесили, които са изгорели или са били обезобразени до неузнаваемост от пътни инциденти. Още не беше успял да свикне със смъртта.

Огледа се. Апартаментът на Холен бе огледално копие на неговия. Мебелировката беше оскъдна — никакви цветя, никакви украшения. Леглото не беше оправено.

Пак погледна към тялото. Явно съседът му се бе застрелял в гърдите. Беше мъртъв. Не беше необходимо да провери пулса му, за да се убеди в това.

Бързо се върна в собствения си апартамент и се обади на полицията. Обясни, че е техен колега, и разказа какво се е случило. Излезе на улицата и зачака.

Полицията и линейката пристигнаха почти едновременно. Валандер кимна на хората, излезли от колите. Познаваше всички.

— На какво си попаднал? — попита един от полицаите.

Името му беше Свен Свенсон, беше родом от Ландскруна^[8]. Откакто бе паднал в бодлив плет, гонейки някакъв крадец, всички го наричаха Трънчо.

— Съседът ми се е самоубил — отговори младият мъж.

— Скоро ще пристигне Хемберг — съобщи Трънчо. — Криминалната полиция ще поеме случая.

Валандер кимна. Знаеше, че смъртните случаи в дома винаги се разследваха.

Хемберг беше полицай с определена слава, не само положителна. Лесно се палеше и не се отнасяше добре с колегите си, но същевременно беше такъв виртуоз в работата си, че никой не смееше да се оплаква от него. Валандер се притесни. Беше ли допуснал някаква грешка? По-възрастният полицай щеше да забележи на мига. А именно с него щеше да започне да работи веднага щом му позволяха да се премести.

Остана на улицата. Едно тъмно волво спря до тротоара. Хемберг излезе оттам. Беше сам. Позна Валандер почти веднага.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — поинтересува се той.

— Живея тук. Съседът ми се е самоубил, застрелял се е. Аз се обадих на полицията.

Другият мъж заинтригувано повдигна вежди.

— Видя ли го?

— Какво?

— Видя ли го да се застрелва?

— Естествено, че не.

— Тогава откъде би могъл да знаеш, че става дума за самоубийство?

— Оръжието лежеше до тялото му.

— Е, и?

Валандер не знаеше какво да отговори.

— Ако искаш да станеш криминален полицай, трябва да се научиш да задаваш правилните въпроси — обясни Хемберг. — В момента разполагам с достатъчно хора, които не мислят както трябва. Нямам нужда от още един.

По-възрастният човек си пое дълбоко дъх, успокои се и продължи малко по-дружелюбно:

— Щом казваш, че е самоубийство, навярно е така. Къде е трупът?

Младият мъж посочи към входната врата. Влязоха заедно.

Валандер внимателно следеше работата на Хемберг. Видя как той клекна до тялото и обсъди раната от куршума с лекаря, пристигнал с линейката. После обиколи апартамента, провери чекмеджетата в бюрото, гардеробите и дрехите.

След час беше готов. Направи знак на младия полицай да го последва в кухнята.

— Вероятно е самоубийство — заяви той, разсеяно се протегна, вдигна талона за залози от масата и се загледа в него.

— Чух шум — каза Валандер. — Сигурно е бил изстрелът.

— Нищо друго ли не чу?

Младият мъж реши, че е най-добре да каже истината, и призна:

— Спях следобеден сън. Шумът ме събуди.

— А после? Не чу ли тичане по стълбите?

— Не.

— Познаваше ли го?

Валандер сподели малкото, което знаеше за съседа си.

— Има ли някакви близки?

— Доколкото знам, не.

— Трябва да проверим.

Хемберг помълча.

— Тук няма семейни снимки — продължи след малко той. — Нито на бюрото, нито по стените. В чекмеджетата открих само два стари моряшки паспорта. Единственият интересен предмет, който намерих, е шарен бръмбар в буркан. По-голям е от бръмбар рогач. Знаеш ли какво е това?

Валандер нямаше представа.

— Най-големият шведски бръмбар — обясни другият мъж и върна талона за залози обратно на масата. — На изчезване е.

— Не е оставил прощално писмо — добави той. — Стар човек, животът му е дошъл в повече и се е сбогувал със света със замах. Според лекаря се е прицелил добре, право в сърцето.

Един полицай влезе в кухнята и подаде някакъв портфейл на Хемберг. Той го отвори и извади лична карта оттам.

— Артур Холен — прочете по-възрастният мъж. — Роден 1898 година. Имал е много татуировки, както се полага за моряк от старата школа. Знаеш ли каква длъжност е заемал?

— Мисля, че е бил машинист.

— В един от моряшките паспорти е записан като машинист, в другия като матрос. Явно е заемал повече от една длъжност. Някога е бил влюбен в момиче на име Лусия. Това красиво име е татуирано на дясното му рамо и на гърдите му. Сякаш символично се е застрелял точно през него.

Хемберг пъхна личната карта и портфейла в някаква чанта.

— Разбира се, съдебният лекар ще има последната дума. Ще помолим и за балистична експертиза. Но най-вероятно става дума за самоубийство.

Другият мъж хвърли поглед на талона за залози и отбеляза:

— Артур Холен не е разбирал от английски футбол. Щеше да е единственият победител, ако този талон се бе оказал печеливш.

Хемберг се изправи. Отнесоха тялото. Предпазливо преминаха с покритата носилка през тесния коридор.

— Все по-често се случва — вметна замислено по-възрастният полицай. — Стари хора сами решават кога да се сбогуват със света. Ала рядко избират да се застрелят с револвер.

Изпитателно се взря във Валандер.

— Ти, естествено, вече си се сетил за това.

Младият полицай се стресна.

— За какво?

— Необичайно е, че той е притежавал пистолет. Проверихме бюрото му, не открихме разрешително за оръжие.

— Може би го е купил, докато е работил по корабите.

Хемберг вдигна рамене.

— Вероятно.

Валандер го последва до улицата.

— Тъй като си му съсед, реших да ти поверя ключа към апартамента му — обясни му по-възрастният мъж. — Колегите ще дойдат да го вземат, щом са готови. Погрижи се никой друг да не влиза вътре, докато окончателно не се убедим, че става дума за самоубийство.

Младият човек се върна обратно в къщата. На стълбите се размина с Линеа Алмквист, която носеше в ръце плик, пълен с боклук.

— Що за ужасно тичане по стълбите? — попита кисело тя.

— За съжаление, има смъртен случай — учтиво обясни Валандер. — Холен е мъртъв.

Тази новина явно разтърси жената.

— Навярно се е чувствал много самотен — промълви тя. — Няколко пъти го поканих на кафе, но той се оправда, че няма време. А вероятно времето е било единственото, с което е разполагал.

— Не го познавах добре — отвърна той.

— От сърце ли е умрял?

— Да, сигурно е умрял от сърце.

— Да се надяваме, че на негово място няма да се нанесат шумни младежи — изтърси тя и продължи надолу по стълбите.

Валандер се върна в апартамента на Холен. Трупа вече го нямаше, затова му беше по-лесно да бъде там. Един криминалист прибираше инструментите си в чантата си. Петното от кръв върху линолеума беше потъмняло. Трънчо чистеше ноктите си.

— Хемберг ми повери ключовете — обяви Валандер.

Другият полицай посочи връзката с ключове върху бюрото и промълви:

— Чудя се кой притежава къщата. Имам гадже, което си търси жилище.

— Всичко се чува. Имай го предвид.

— Не знаеш ли за новите легла с водни матраци? Те не скърцат.

* * *

Валандер заключи вратата на апартамента на Холен в шест и петнайсет. Оставаха няколко часа до срещата му с Мона. Прибра се вкъщи и си направи кафе. Навън се бе извил силен вятър. Той затвори прозореца и седна в кухнята. Не успя да напазарува, магазинът вече беше затворил, а наблизо нямаше други, които да работят до късно. Щеше да се види принуден да предложи на приятелката си да вечерят навън. Портфейлът му се намираше върху масата. Провери дали има достатъчно пари. Мона обичаше да ходи на ресторант, но за него това си беше просто хвърляне на пари на вятъра.

Кафеварката изсвистя. Полицаят наля кафе в чашата си и добави три бучки захар. Изчака напитката малко да изстине.

Нещо го безпокоеше.

Нямаше представа защо, но притеснението се засили.

Не знаеше какво го кара да се чувства така. Знаеше само, че тревогата му е свързана с Холен. Прехвърли случилото се в съзнанието си. Шумът, който го събуди, открехнатата врата, трупът на пода в спалнята. Един мъж се бе самоубил, мъж, който по една случайност беше негов съсед.

Нещо не се връзваше. Валандер отиде в спалнята си и си легна. Припомни си шума, който чу. Беше ли чул и нещо друго? Преди или след това? Не се ли бяха промъкнали някакви звуци в сънищата му? Не помнеше. Въпреки това бе убеден, че нещо му се изплъзва. Продължи да търси в мислите си, но откри единствено мълчание. Стана и се върна в кухнята. Кафето беше изстинало.

„Въобразявам си — помисли той. — Сам го видях, Хемберг го видя, всички го видяха. Самотен възрастен човек, на когото животът е дошъл в повече.“

И все пак имаше чувството, че е забелязал нещо важно, без да го осъзнава.

От друга страна, беше наясно колко привлекателна е идеята, че е възможно да е видял нещо, което е убягнало на Хемберг. Това би увеличило шансовете му за бързо повишение в криминален полицай.

Погледна часовника. Имаше време, преди да се наложи да излезе, за да посрещне Мона на пристанището. Остави чашата в мивката, взе връзката с ключове и отиде в апартамента на Холен. Всичко беше съвсем същото както когато откри тялото, като изключим взетото от криминалистите и липсата на трупа. Стаята не беше променена. Внимателно се огледа. „Как става? — запита се. — Как откриваш това, което виждаш, без да го осъзнаваш?“

Там имаше нещо, бе напълно убеден в това.

Но той не го забелязваше.

Отиде в кухнята и се настани на стола, на който бе седял Хемберг. Талонът за залози се намираше пред него. Валандер не разбираше от английски футбол. Не знаеше почти нищо за него. Рядко играеше футбол, ала от време на време си купуваше лотарийни билети.

Видя, че Холен е направил залози за следващата събота. Съседът му дори беше попълнил името и адреса си.

Младият мъж се върна в спалнята и застана до прозореца. Искаше да я разгледа от друг ъгъл. Погледът му се спря върху леглото. Съседът му беше сложил край на живота си напълно облечен, но леглото му не беше оправено. В апартамента му цареше педантичен ред. Защо тогава бе оставил леглото така? Надали е спал облечен, събудил се е и после се е застрелял, без да го оправи? Защо на масата в кухнята се намираше попълнен талон за залози?

В това нямаше никаква логика. Ала не беше задължително и да означава нещо. Възможно бе Холен просто изведнъж да е решил да сложи край на всичко. Вероятно му се е сторило безсмислено да оправи леглото си за последен път.

Валандер се настани в единствения фотьойл в спалнята, протрит и износен. „Въобразявам си — повтори си той. — Съдебният лекар ще заключи, че става дума за самоубийство, балистичната експертиза ще потвърди, че куршумът е дошъл от оръжието, намерено до Холен, а изстрелът е бил направен от собствената му ръка.“

Прецени, че ще е най-добре да се прибере вкъщи. Искаше да се измие и да се преоблече, преди да отиде да посрещне Мона, но нещо го задържаше. Отиде до бюрото и започна да отваря чекмеджетата. Веднага откри двата моряшки паспорта. Артур Холен е бил хубав на младини — светла коса, голяма, широка усмивка. Беше му трудно да повярва, че това е същият мъж, който тихо и спокойно бе прекарал последните си години в „Русенгорд“. Това не беше снимка на човек, който един ден щеше да отнеме живота си. Знаеше колко погрешно мисли. Самоубийците не се вписваха в стандартни рамки.

Откри шарения бръмбар, взе го и го занесе до прозореца. На долната страна на буркана пишеше нещо подобно на „Бразилия“. Това навярно бе сувенир, купен от Холен по време на някое пътуване. Продължи да рови из чекмеджетата. Ключове, монети от различни страни, нищо, заслужаващо внимание. Под износената и накъсана хартия, с която бе застлано най-долното чекмедже, намери кафяв плик със стара снимка. На нея бе изобразена младоженска двойка. На гърба на фотографията бяха отбелязани името на фотоателието и датата 15 май 1894 година. Фотото се намираше в Херньосанд^[9]. Пишеше също и „Манда и аз в деня на сватбата ни“. „Родителите му — досети се Валандер. — Четири години по-късно им се е родил син.“

След като приключи с бюрото, премина към библиотеката. За своя най-голяма изненада там откри няколко книги на немски. Бяха измачкани, личеше си, че са били четени често. Намери и романи на Вилхелм Муберг^[10], готварска книга на испански и списания за хора, интересуващи се от авиомоделизъм. Младият мъж смаяно поклати глава. Холен се оказваше по-разностранен, отколкото бе предполагал. Надникна под леглото. Там нямаше нищо. Продължи към гардероба. Дрехите бяха прилежно окачени, трите чифта обувки — грижливо излъскани. „Само леглото не е оправено — помисли си пак той. — Не се вписва в цялостната картина.“

Тъкмо се канеше да затвори гардероба, когато на вратата се позвъни. Стресна се. Изчака. Отново се разнесе звън. Изведнъж му се стори, че се намира на забранено място. Почака още малко. След третото иззвъняване отиде да отвори.

На вратата стоеше мъж в сиво палто, който впери учуден поглед в него.

— Сбъркал ли съм? — попита той. — Търся господин Холен.

Валандер се опита да възприеме подходящ за ситуацията официален тон.

— Бихте ли ми казали кой сте? — поинтересува се той.

Човекът срещу него сбърчи чело.

— А вие кой сте?

— Името ми е Курт Валандер. Аз съм младши разследващ полицай. Бихте ли били така добър да отговорите на въпроса ми относно това кой сте и какво искате?

— Продавам енциклопедии — обясни плахо мъжът. — Бях тук миналата седмица и представих книгите от поредицата. Артур Холен ме помоли да дойда отново днес. Изпрати ми попълнения договор и първата вноска. Искам да му оставя първия том и произведението, което всеки нов купувач получава като бонус.

Извади две книги от едно куфарче, сякаш за да докаже, че казва истината.

Валандер го слушаше с нарастваща изненада. Усещането, че нещо не е наред, внезапно стана по-силно. Отстъпи встрани и кимна на другия да влезе.

— Случило ли се е нещо? — попита го той.

Полицаят го заведе в кухнята, без да отговори, и го подкани да седне на масата с жест.

Впоследствие осъзна, че за пръв път щеше да съобщи за нечия смърт на някого. Това винаги го бе плашило преди. Припомни си, че този човек не е роднина, а само продавач на книги, и съобщи:

— Артур Холен е мъртъв.

Мъжът от другата страна на масата като че ли не го разбра.

— Та аз говорих с него малко по-рано днес!

— Мислех, че сте се видели миналата седмица.

— Обадих му се преди обяд и се поинтересувах дали би било удобно да намина тази вечер.

— Какво отговори той?

— Че няма проблем. Щях ли да съм тук иначе? Не обичам да се натрапвам на другите. Хората имат толкова странни представи за продавачите на книги, които чукат по вратите.

Валандер не мислеше, че другият лъже.

— Нека да започнем отначало — предложи той.

— Какво се е случило? — прекъсна го продавачът.

— Артур Холен е мъртъв. Засега това е всичко, което мога да споделя.

— Но щом полицията е замесена, значи е станало нещо лошо. Прегазили ли са го?

— Засега това е всичко, което мога да споделя — повтори младият полицай и се запита защо прави ситуацията излишно драматична.

Помоли мъжа да му разкаже цялата история.

— Казвам се Емил Холмберг — започна той. — Всъщност съм учител по биология в гимназията. Продавам енциклопедии, за да събера пари за пътуване до Борнео.

— Борнео?

— Интересувам се от тропически растения.

Валандер го подкани да продължи с кимване.

— Миналата седмица обикалях из квартала и звънях по вратите. Артур Холен се заинтересува от поредицата и ме покани да вляза. Седнахме тук, в кухнята. Разказах му за енциклопедията, обясних му колко струва и му показах един екземпляр. Той подписа договора след около половин час. Днес му се обадих и той ми каза, че е удобно да дойда тази вечер.

— В кой ден от седмицата бяхте тук преди?

— Във вторник. Някъде между четири и пет и половина.

Младият мъж си спомни, че тогава бе на смяна, но не виждаше причина да сподели, че и той живее в същата сграда. Особено след като се бе представил за младши разследващ полицай.

— Единствено Холен прояви интерес към енциклопедията. Една жена от горния етаж се развика, че само досаждам на хората. Случва се, но не особено често. Помня, че не ми отвориха от съседния апартамент.

— Казахте, че Холен е направил първата вноска?

Продавачът отвори куфарчето, в което съхраняваше книгите, и му показа квитанцията. Тя беше от миналия петък.

Валандер се опита да помисли.

— Как щеше да плати за енциклопедията?

— С вноски в рамките на две години, докато изплати всичките двайсет части.

„Не се връзва — помисли младият полицай. — Нищо не се връзва. Мъж, който има намерение да се самоубие, едва ли би подписал дългосрочен договор за закупуване на книги.“

— Какво впечатление ви направи Холен? — попита Валандер.

— Не знам дали ви разбирам правилно.

— Как изглеждаше? Спокоен? Радостен? Стори ли ви се притеснен?

— Не беше особено разговорлив, но наистина се интересуваше от енциклопедията. В това съм сигурен.

Засега полицаят нямаше повече въпроси. На перваза на кухненския прозорец имаше химикалка. Потърси хартия в джоба си. Единственото, което намери, бе списъкът с покупките. Обърна го и помоли Холмберг да напише телефона си там.

— Най-вероятно няма да ви се обадим, но все пак бих искал да разполагам с номера ви — добави той.

— Холен изглеждаше съвсем здрав. Какво се е случило? Какво ще стане с договора?

— Ако няма роднини, които да поемат задълженията му, надали ще бъде изплатен. Уверявам ви, Артур Холен е мъртъв.

— Но не можете да ми кажете какво се е случило?

— За съжаление, не.

— Карате ме да си мисля, че е станало нещо ужасно.

Младият човек се опита да намекне, че разговорът е приключил, като се изправи.

Продавачът на книги остана на мястото си с куфарчето в ръце.

— Интересува ли се господин криминалният полицай от енциклопедии?

— Младши разследващ полицай — поправи го Валандер. — Не се нуждая от енциклопедии. Поне не в момента.

Изпрати Холмберг до улицата. След като другият мъж се изгуби зад ъгъла с колелото си, се върна в апартамента на Холен. Седна на кухненската маса и потъна в мисли относно наученото от продавача на книги. Единственото логично обяснение, което му хрумваше, бе, че Холен внезапно е решил да сложи край на живота си. Освен ако не е бил толкова луд, че да иска да погоди грозен номер на Холмберг.

Някъде в далечината се чу звънене на телефон. Осъзна, че звукът идва от собствения му апартамент, прекалено късно. Изтича дотам. Обаждаше се Мона.

— Мислех, че ще ме посрещнеш — ядосано процеди тя през зъби.

Валандер погледна ръчния си часовник и тихо изпсува. Трябваше да е на пристанището преди петнайсет минути.

— Улисах се в едно разследване — опита се да се извини той.

— Нямаше ли свободен ден днес?

— За съжаление, ме извикаха на работа.

— Нима не съществуват други полицаи? Винаги ли ще бъде така?

— Навярно този път е изключение.

— Напазарува ли?

— Не успях.

Чу колко е разочарована.

— Ей сега ще дойда да те взема — предложи той. — Ще се опитам да хвана такси. После ще отидем да хапнем някъде.

— Мога ли да ти имам доверие? Ами ако пак те извикат?

— Ще дойда по най-бързия възможен начин. Обещавам.

— Седнала съм на една пейка. Ще те чакам двайсет минути. След това ще се прибера у дома.

Валандер затвори и се обади за такси. Беше заето. Минаха почти десет минути, преди най-после да успее да се свърже с централата. Междувременно заключи апартамента на Холен и си смени ризата.

Пристигна на фериботния терминал за Дания след 33 минути. Мона вече си беше тръгнала. Тя живееше на „Сьодра Фощадсгатан“. Младият мъж отиде до площад „Густав Адолф“^[11] и се обади на приятелката си от уличен телефон. Никой не вдигна. Пет минути по-късно опита отново. Тогава тя вече си беше вкъщи.

— Не се шегувах, като ти казах, че ще те чакам точно двайсет минути — започна тя.

— Не успях да извикам такси навреме. Централата беше заета.

— Изморена съм. Ще се видим някоя друга вечер.

Той се опита да я разубеди, но Мона беше непреклонна. Скараха се. Накрая тя му затвори. Валандер удари слушалката във вилката на телефона. Няколко патрулиращи наблизо полицаи го погледнаха неодобрително. Не го разпознаха като свой колега.

Младият мъж отиде до един павилион за хотдог близо до площада. Седна да хапне на една пейка. Разсеяно се загледа в няколко чайки, борещи се за парче хляб.

Двамата с Мона рядко се спречкваха, но той се притесняваше след всяка разправия. Инстинктивно знаеше, че на нея ще й мине до утре и всичко ще се върне постарому, ала безпокойството не се подчиняваше на здравия разум и не го напускаше.

Прибра се вкъщи, седна на кухненската маса и се опита да се съсредоточи и да направи обобщение на всичко случило се в съседния апартамент. Не стигна доникъде. Чувстваше се неуверен. Как се провежда разследване? Как се анализира местопрестъпление? Въпреки времето, прекарано в полицейската академия, не му достигаха прекалено много основни познания. След половин час ядосано захвърли химикалката настрана. Въобразяваше си. Холен се беше застрелял. Талонът за залози и продавачът на книги не променяха това. Щеше да е по-добре да съжали, задето не е имал възможност да опознае съседа си, вместо да си блъска главата. Може би в крайна сметка самотата се беше оказала непоносима за Холен.

Започна нервно и неспокойно да обикаля напред-назад из апартамента си. Мона беше разочарована. Вината беше изцяло негова.

Чу как покрай къщата минава някаква кола. От отворения прозорец на автомобила се разнасяше музика. The House of the Rising Sun^[12]. Тази песен стана голям хит преди няколко години. Как се казваше групата, която я изпълняваше? „Кингс“? Не помнеше. По това време обикновено вече чуваше тихия шум от телевизора на съседа си през стената. Сега в другия апартамент цареше тишина.

Валандер седна на дивана и вдигна краката си върху масата. Сети се за баща си, за зимното палто и шапката, за босите му крака. Ако не беше толкова късно, щеше да отиде да поиграе карти с него. Беше започнал да се изморява, макар че още нямаше единайсет часа. Включи телевизора. Както обикновено, предаваха политически дебат. Мина известно време, преди да разбере, че участниците обсъждат предимствата и недостатъците на новата реалност — света на компютрите. Изключи телевизора. Поседя още малко, после, прозявайки се, се съблече и си легна.

Заспа почти веднага.

Впоследствие така и не успя да си спомни какво го беше събудило. Изведнъж подскочи и внимателно се вслуша в мрачната лятна нощ. Нещо го беше стреснало, беше убеден в това. Може би по улицата беше минала кола с дефектен ауспух? Пердето бавно се развяваше до открехнатия прозорец. Затвори очи.

Чу звук точно до главата си.

В апартамента на Холен имаше някого. Валандер затаи дъх и продължи да се ослушва. Нещо издрънча, сякаш някой беше преместил някакъв предмет. Веднага след това се чу тътрене от преместване на мебел. Младият мъж погледна часовника върху нощното шкафче. Три без петнайсет. Допря ухо до стената. Тъкмо започна да мисли, че му се е сторило, когато отново дочу нещо. В съседния апартамент определено имаше човек.

Седна в леглото и се зачуди какво да направи. Да се обади на колегите си? Ако Холен наистина нямаше роднини, в дома му не би трябвало да има никого. Ала почти никой не познаваше съседа му. Възможно бе той да е оставил резервни ключове на някого, за когото останалите дори и не подозираха.

Валандер стана от леглото, обу панталон и облече риза. Запъти се бос към стълбите. Вратата към апартамента на Холен беше затворена. Младият мъж държеше ключовете в ръка. Поколеба се. Най-разумно би било първо да натисне звънеца. Все пак бе получил ключовете от Хемберг и носеше голяма отговорност. Позвъни на вратата. Изчака. В апартамента бе настъпила пълна тишина. Отново позвъни. Никаква реакция. В същия момент осъзна, че ако вътре действително имаше някого, той лесно би могъл да избяга през някой от прозорците. Те бяха само на два метра над земята. Изпсува и изтича на улицата. Апартаментът на съседа му беше ъглов. Валандер бързо заобиколи ъгъла. Улицата беше пуста, но един от прозорците на Холен беше широко отворен.

Младият мъж се върна обратно в къщата и отключи вратата към апартамента на съседа си. Извика, преди да влезе, но не получи отговор. Запали лампата в коридора и пристъпи в спалнята. Чекмеджетата на бюрото бяха издърпани. Огледа се. Явно някой беше търсил нещо. Отиде до прозореца и се опита да провери дали е бил разбит отвън, но не откри никакви индикации за нещо подобно. Въз основа на тази информация направи две заключения: 1. Непознатият разполагаше с ключове. 2. Той/тя не бе искал/а да бъде заловен/а.

Включи лампата в спалнята и започна да се оглежда за нещо, което липсва. Нямаше представа доколко може да разчита на паметта си. Очевидните неща си бяха там — бръмбарът от Бразилия, двата моряшки паспорта и старата снимка. Тя беше извадена от плика и лежеше на пода. Валандер клекна и погледна плика. Някой беше извадил фотографията от него. Единственото обяснение за това бе, че някой е търсил нещо друго, което се намира в плик.

Изправи се и продължи да се оглежда. Чаршафите бяха изтръгнати от леглото, гардеробът — отворен. Един от двата костюма на Холен се бе озовал на пода.

„Някой е търсил нещо — помисли младият мъж. — Но какво? Дали е успял да го намери, преди да позвъня на вратата?“

Отиде в кухнята. Шкафовете бяха отворени. Една тенджера беше паднала на пода. Може би това го беше събудило? „Всъщност — осъзна той — отговорът е очевиден. Ако човекът беше открил това, което е търсил, щеше да спре да тършува и надали щеше да скочи през прозореца. Тоест то все още е в апартамента. Ако изобщо някога е било тук.“

Върна се в спалнята и впери поглед в изсъхналата кръв на пода.

„Какво се е случило? — запита се. — Действително ли е било самоубийство?“

Продължи огледа на апартамента. Отказа се в четири и десет, прибра се вкъщи, нави будилника за седем часа и си легна. Искаше да говори с Хемберг възможно най-скоро.

* * *

На следващия ден в Малмьо валеше проливен дъжд. Валандер не носеше чадър и затова изтича до автобусната спирка. Спа неспокойно, събуди се много преди будилника да иззвъни. Мисълта, че би могъл да впечатли Хемберг с бдителността си, го накара да остане малко по-дълго в леглото и да се размечтае как някой ден ще се превърне в необичайно добър разследващ полицай. Това му помогна да реши да се защити от нападките на Мона. Тя не можеше да очаква човек с неговата професия никога да не закъснява.

Младият човек пристигна в участъка в седем без четири минути. Често бе чувал, че Хемберг идва на работа много рано. Провери на пропуска и се оказа, че действително е така. Другият мъж беше дошъл още в шест часа. Валандер отиде в отдела на криминалната полиция. Повечето кабинети бяха празни. Запъти се направо към вратата на Хемберг и почука. Чу гласът на по-възрастния полицай да казва „Заповядай!“, отвори и влезе. Хемберг седеше на стола за посетители и си режеше ноктите. Сбърчи чело, щом видя кой го търси.

— Имахме ли уговорка? Не помня подобно нещо.

— Не, но бих искал да докладвам нещо.

Другият мъж остави ножичката за нокти сред химикалките си и се настани зад бюрото си.

— Седни, ако докладът ти ще отнеме повече от пет минути — подкани го той.

Валандер остана прав и разказа какво се е случило. Започна с продавача на книги и продължи с нощните събития. Не можеше да прецени дали Хемберг го слуша с интерес, или не. Лицето на по-възрастния човек не издаваше нищо.

— Това е — приключи младият полицай. — Реших, че ще е добре да споделя всичко с теб колкото се може по-скоро.

Хемберг му кимна да седне, извади бележника си, избра химикалка и си записа името и телефона на продавача на книги. Валандер обърна внимание на бележника. Значи, другият мъж не използваше хвърчащи листове хартия или папки за доклади.

— Нощното посещение изглежда необичайно — призна Хемберг. — Но не променя нищо. Холен се е самоубил. Убеден съм в това. Аутопсията и балистичната експертиза вероятно ще го потвърдят.

— Кой беше в апартамента миналата нощ?

По-възрастният полицай вдигна рамене.

— Самият ти даде възможен отговор — някой с ключове, който е търсил нещо, което не желае да изгуби. Слуховете се разнасят бързо. Хората видяха полицейската кола и линейката. Много от тях научиха, че Холен е мъртъв, само няколко часа след смъртта му.

— И все пак е странно, че този човек скочи през прозореца.

Хемберг се усмихна.

— Може би си е помислил, че възнамеряваш да влезеш с взлом.

— При положение че позвъних на вратата?

— Обичаен метод за проверка дали някой си е вкъщи.

— В три часа през нощта?

Другият мъж хвърли химикалката настрана и се облегна назад.

— Не ми изглеждаш убеден — отбеляза той, без да крие, че младият полицай е започнал да го изнервя.

Валандер веднага прозря, че е прекалил, и отстъпи:

— Естествено, че съм. Самоубийство и нищо друго.

— Добре. Разбрахме се. Хубаво е, че дойде да докладваш. Ще изпратя няколко момчета да огледат безпорядъка в апартамента. Ще изчакаме лекарите и криминалистите. После ще поставим случая на Холен в папка и ще забравим за него.

Хемберг постави ръка върху слушалката на телефона в знак, че разговорът е приключил. Младият мъж излезе от кабинета. Чувстваше се като идиот, беше се изложил. Какво си бе въобразил? Че е по следите на убийство? Отиде в стаята си. Хемберг имаше право. Трябваше да спре да мисли за Холен и известно време да продължи да бъде усърден редови полицай.

* * *

Мона го посети още същата вечер. Вечеряха заедно. Валандер не спомена нито един от аргументите, които си бе подготвил. Вместо това я помоли за извинение, задето беше закъснял. Тя му прости и остана през нощта. Дълго лежаха будни и разговаряха за юли, когато възнамеряваха да заминат на двуседмична почивка. Все още не бяха решили къде да отидат. Мона беше фризьорка и не печелеше кой знае колко пари. Мечтата й бе в бъдеще да отвори собствен фризьорски салон. Неговата заплата също не беше висока — точно 1896 крони на месец. Нямаха кола, виждаха се принудени внимателно да планират, за да им стигнат парите.

Валандер предложи да отидат на север, в планината. Стокхолм беше най-северната точка, до която беше стигал. Мона настоя да изберат място, където има плаж. Провериха дали спестяванията им ще са достатъчни за пътуване до Майорка. Оказа се твърде скъпо. Накрая неговата приятелка предложи почивка в Скаген^[13] в Дания. Беше ходила няколко пъти там с родителите си като дете и пазеше хубави спомени от това място. Освен това там имаше евтини семейни хотели със свободни стаи. Успяха да постигнат съгласие, преди да заспят. Щяха да отидат в Скаген. Тя щеше да запази стая на другия ден, а той — да проучи разписанието на влаковете от Копенхаген.

На следващата вечер, пети юни, Мона посети родителите си в Стафансторп^[14]. Валандер прекара няколко часа в игра на покер с баща си, който по изключение беше в добро настроение и не започна да критикува избора на професия на сина си още от вратата. След като успя да спечели почти петдесет крони от младия мъж, настроението му толкова се подобри, че извади бутилка коняк.

— Някой ден ще посетя Италия — сподели баща му, след като вдигнаха наздравица. — Иска ми се да видя и пирамидите в Египет.

— Защо?

Баща му го гледа дълго време.

— Това беше изключително глупав въпрос — каза накрая той. — Разбира се, че човек трябва да види Рим и пирамидите, преди да умре. Всички здравомислещи хора знаят това.

— Колко шведи, мислиш, могат да си позволят пътуване до Египет?

Баща му се престори, че не е чул въпроса.

— Нямам никакви намерения да умирам в скоро време — добави вместо отговор той. — Мисля да се преместя в Льодеруп^[15].

— Как върви търсенето на нов дом?

— Всичко е готово.

Валандер се слиса.

— Какво искаш да кажеш?

— Купих си къща. Адресът е „Свиндала“ номер 12:24.

— Та аз дори не съм я виждал!

— В нея няма ти да живееш, а аз.

— Ходил ли си там?

— Гледах снимки. Това ми стига. Няма да пътувам излишно. Това пречи на работата ми.

Валандер простена наум. Беше убеден, че баща му е бил измамен при покупката на къщата. Често го лъжеха при продажбата на картините му. Купувачите им обикновено бяха съмнителни особи в големи американски коли.

— Това е новина за мен. Кога възнамеряваш да се преместиш?

— В петък ще дойде камион за вещите ми.

— Толкова скоро?

— Чу какво казах. Следващия път ще играем карти в калта на Сконе.

Младият мъж разпери ръце.

— Кога ще успееш да си стегнеш багажа? Тук е пълна бъркотия!

— Предположих, че ти няма да имаш време, затова помолих сестра ти да ми помогне.

— Значи, ако не бях дошъл тази вечер, следващия път, когато бих решил да те посетя, щях да заваря празна къща?

— Да, точно така.

Валандер подаде чашата си на баща си, за да му налее още коняк. Той я напълни само до половината.

— Дори не знам къде се намира новият ти дом. Къде е Льодеруп? На изток или на запад от Юстад^[16]?

— На юг от Симрисхамн^[17].

— Защо не отговаряш на въпроса ми?

— Току-що го направих.

Възрастният човек се изправи и прибра коняка. Посочи към картите.

— Ще изиграем ли още една игра?

— Нямам повече пари. Ще се опитам да освободя вечерите си и да дойда да ти помогна със събирането на багажа. Колко струваше къщата?

— Вече не помня.

— Нима е възможно? Толкова ли си богат?

— Не, но парите не ме интересуват.

Валандер осъзна, че няма да получи по-ясен отговор. Стана десет и половина. Беше време да се прибере вкъщи, но не му се тръгваше. Тук беше израснал. Беше роден в „Клагсхамн“^[18], но нямаше спомени оттам.

— Кой ще се нанесе в къщата ни? — поинтересува се той.

— Чух, че ще я съборят.

— Май това не те засяга? Колко дълго си живял тук всъщност?

— Деветнайсет години. Повече от достатъчно.

— Със сигурност не можеш да бъдеш обвинен в сантименталност. Наясно ли си, че това е домът от детството ми?

— Това е просто една къща. Дълго време живях в града, искам да поживея малко и в провинцията. Там ще се радвам на спокойствие, ще мога да рисувам и да планирам пътуванията си до Египет и Италия.

Валандер се прибра пеша. Беше облачно. Притесняваше го мисълта, че баща му ще се мести, а домът от детството му ще бъде съборен.

„Сантиментален съм — осъзна той. — Навярно затова обичам операта. Въпросът е дали мога да стана добър полицай, ако имам склонност към сантименталност.“

* * *

На другия ден Валандер се обади да провери разписанието на влаковете от Копенхаген. Мона беше запазила стая в поне на пръв поглед уютно хотелче. Валандер прекара остатъка от деня си в патрулиране из центъра на Малмьо. Непрекъснато му се привиждаше момичето, което му се развика в кафенето преди няколко дни. С нетърпение очакваше момента, в който щеше да свали униформата. От всички посоки в него се вперваха погледи, изразяващи неприязън или презрение, главно от хора на неговата възраст. Патрулираше заедно с пълен и муден полицай на име Сванлунд, който постоянно повтаряше, че следващата година ще се пенсионира и ще се премести в бащината си ферма в покрайнините на Хюдиксвал^[19]. Младият човек го слушаше разсеяно и тук-там вмъкваше по някой лишен от смисъл коментар. Наложи се да изгонят няколко пияници от една детска площадка, но освен това не се случи нищо интересно. Валандер го заболяха краката. Случваше му се за пръв път, въпреки че патрулираше от дълго време. Чудеше се дали това не се дължи на все по-силното му желание да стане криминален полицай. След като се прибра вкъщи, взе един леген и го напълни на чешмата. Когато пъхна краката си в топлата вода, се почувства като нов човек.

Затвори очи и се замисли за наближаващата почивка. Двамата с Мона щяха да имат възможност необезпокоявано да планират бъдещето си. Надяваше се, че скоро най-после ще окачи униформата в гардероба и ще се премести на етажа, на който работеше Хемберг.

Задряма на стола. Беше оставил прозореца открехнат. Явно някой беше запалил боклук. Усети слаб мирис на пушек или сухи клони. Дочу лек пукот.

Стресна се и отвори очи. Кой би запалил боклук в задния двор? Наблизо нямаше вили с градини.

Забеляза дим, идващ от коридора. Скочи, преобърна легена и изтича до вратата. Стълбището беше изпълнено с пушек. Нямаше съмнение, че има пожар.

Апартаментът на съседа му гореше.