Крис Картър
Отмъстителят (66)

66.

Опрял гръб на стената, Червей седеше сам в тъмната си килия. Беше притиснал колене до гърдите си и ги бе обвил с ръце толкова силно, че бяха започнали да побеляват. Пръстите на краката му машинално се движеха нагоре и надолу, сякаш потропваха в такт с бавна песен, която чуваше само той. Въпреки мрака здравото му око беше отворено, но без да вижда нищо. Лявото око все още го болеше, но на него изобщо не му пукаше.

Чудовището го беше оставило, след като му каза колко пари е платил бащата му, за да го убие.

— Знаеш ли какво каза баща ти? — попита похитителят, докато бяха в кухнята. — Каза, че щом веднъж премахна „онази чума“ от живота му, мога да правя с теб каквото искам — да те убия по какъвто начин ще ми достави най-голямо удоволствие — стига трупът ти никога да не бъде открит. Що за баща е онзи, който говори така за собственото си дете?

Червей потрепери от тези думи. Не заради смъртната заплаха, защото вече се беше примирил с онова, което щеше да му се случи, а защото тогава разбра, че разказът на Чудовището е истина. Точно така го наричаше баща му — „чума“.

В съзнанието му нахлуха спомени.

Всичките лоши.

Ти си като шибана болест, чуваш ли? Проклета чума, която измъчва живота ми.

Ти си причината майка ти да ни напусне, знаеш ли? Ти си чума. Нищо чудно, че нямаш приятели. Никой не те харесва. Никой не те иска.

Махай се от очите ми, проклета чумо, или ще ти скъсам задника.

— Бих го направил безплатно — добави Чудовището, връщайки момчето в реалността. Следващите думи, макар и изречени със смразяващо студен глас, бяха изпълнени с нещо, което можеше да се опише само като зловеща страст. — Какво да кажа? Харесва ми да убивам хора. Харесва ми да ги гледам в очите, докато животът ги напуска. Харесва ми да вдъхвам всяка капка от страха им. Харесва ми да ме молят за милост… Не Господ, а мен. Харесва ми как плачат. Как обещават да направят всичко, което искам. Да, всичко това ми харесва, Червей, но най-много ми харесва чувството, което изпитвам. — Чудовището замълча за момент. Самото говорене по този въпрос го изпълваше с такова въодушевление, че направо се разтреперваше. — Знаеш ли как се чувстваш, когато убиваш някого, Червей? Силен… властен… уникален. Никой вече не може да ти каже, че нямаш значение, защото в този момент знаеш, че си по-важен от Господ. — Похитителят завъртя глава и потрепери страховито. — Ти си техният Господ. — Той се изсмя на уплашения вид на момчето.

След това Чудовището го заключи в килията и му каза, че ще се видят по-късно вечерта. Това беше преди часове. Оттогава Червей седеше на мръсния дюшек, обвил с ръце коленете си, и не беше помръднал.

Трезвият разум на момчето не искаше да го повярва, но колкото повече мислеше за това, толкова по-логично му се струваше.

Поради неспособността на баща му да се задържи на някоя работа, дължаща се на слабостта му към алкохола, те се бяха местили пет пъти през последните три години. Общо осем пъти за пет години. Това правеше за Червей намирането на приятели много трудна задача, а да ги задържи — направо невъзможна. Само този факт го поставяше в неизгодната категория на самотник. Той нямаше приятели и след като майка му ги напусна, нямаше и семейство, с изключение на баща си. Никой не знаеше кой е, защото Червей се беше научил да играе ролята на самотник страхотно добре. Мълчеше си и кротуваше колкото можеше повече, особено в училище. В очите на всички Червей беше пословичният „невидим човек“ и това се вместваше идеално в плана на баща му. Той ходеше в училището на сина само за да съобщи, че трябва пак да се преместят. Това беше всичко. Проблемът беше решен.

Никой нямаше да го намери за странно, имайки предвид семейната история.

Никой нямаше да задава въпроси.

И Червей нямаше да липсва на никого.

Баща му щеше да се премести в друг град и да започне нов живот като нежен, бездетен мъж, защото „чумата“ най-после беше отстранена от живота му.

Празнотата, която почувства в душата си Червей, беше толкова опустошителна, че го накара да наруши обещанието си. Очите му се напълниха със сълзи и момчето се разплака.

Сега знаеше, че никой няма да дойде да го спаси, защото никой не го търсеше.

Никой никога не го беше търсил.