Вал Макдърмид
Да разбиеш мълчанието (5)

5.

Вечерта се движеше по стръмно издигаща се крива на познанието. Едно от нещата, които тя междувременно бе научила, бе че килията в полицейския арест изглежда много по-различно, когато си заключен в нея, за разлика от случаите, когато самият ти заключваш вътре някого. Карол винаги бе намирала неудобствата на килиите за уместни; хората, които прибираше вътре, бяха там, защото бяха престъпници, задържани там, докато тя намереше начин да докаже недвусмислено вината им. Те не заслужаваха удобства.

Очевидно по същия начин се отнасяха сега към нея. Тя беше престъпник, който не заслужаваше нищо по-добро. Сиви циментови стени с кондензирана влага по тях, подобна на избила пот. Бетонна платформа, върху която имаше матрак с покритие от изкуствена материя, тънък като постелка за йога. Одеяло, по-тънко и от онези, които предлагаха в икономична класа по време на полетите на дълги разстояния. Тоалетна чиния от неръждаема стомана без седалка, половин ролка тоалетна хартия на пода до нея. Застоялият въздух вонеше на пот и урина. Ето докъде беше стигнала. Ето какво заслужаваше.

Сега, когато беше вътре в килията, започваше да разбира скритото й въздействие. Беше потискаща, безспорно. Никой не се озоваваше случайно на това място. Това послание се криеше тук, обстановката имаше за цел да усилва отвращението от самия себе си, което съпровождаше осъзнаването на посланието.

Карол бе преминала през вихрушка от емоции, когато разбра, че въртящите се сини светлини са свързани с нея, а не с някакъв спешен случай далеч от тук. Този път мълнията не удари дома на някой друг; ураганът изтръгна самата нея от корените й. Първо беше възмущението — какво търсеше пътна полиция на пуст междуселски път, след като в страната имаше предостатъчно главни пътища, по които се движеха възможни нарушители, представляващи опасност за останалите участници в движението? После дойде страхът — тя знаеше, че е надвишила допустимата граница, знаеше, че ако я подложат на тест с дрегер, я чакаха не само позор, но и ужасни неудобства. Тогава за миг я обзе желание да се разбунтува — съвсем доскоро бе несравнимо по-високо в йерархията от тези полицаи и знаеше отлично как да ги постави на мястото им. Но после, докато седеше в ленд роувъра и ги чакаше да се появят до вратата й, се почувства принудена да си признае, че се е прецакала напълно.

Нямаше как да разиграе номера със „стари приятели“. Тук бяха извън територията на Брадфийлдската полиция. Тя беше на чужд терен. През годините бе имала няколко сблъсъка с полицията на Западен Йоркшър и след нито един от тези конфликти участниците не оставаха с добри чувства един към друг. Неведнъж Карол бе натривала носовете на тукашните полицаи, показвайки им грешките, а това не бе й спечелило приятели или възможност за влияние.

Така че, когато полицаят почука по стъклото на прозореца и й направи знак да излезе от колата, не й бе останало нищо друго освен уморено примирение.

— Мога ли да знам защо ме спряхте? — попита тя, вкопчила се в слабата надежда, че той може да формулира неправилно думите си, да каже нещо, което би й помогнало да се измъкне. Беше пила, но не беше пияна, за Бога! Знаеше къде да търси минималните си шансове.

— Следим ви, откакто излязохте от онази входна алея — каза той с пълната увереност на човек, който може да ходи насън през следващия половин час и въпреки това да контролира всичко около себе си. — Шофирахте неуверено, взехте завоя в прекалено широка дъга, после прекалено рязко се коригирахте. Колата не се движеше по права линия, което ме накара да предположа, че сте употребили алкохол.

Карол изправи рамене, потръпна от хладния нощен въздух и наклони шава, за да го види по-ясно. Сигурно едва бе успял да покрие изискването за ръст, но за сметка на това се стараеше във фитнеса. Униформата със светлоотразяващите ленти беше изопната по тялото му, шията му приличаше на масивна колона от мускули. Под фуражката се виждаше тъмната му, подобна на четина коса. Не приличаше на човек, който би отстъпил дори с инч.

— Пила съм две чаши вино — каза тя. — Не съм пияна.

Полицаят разтегна устни така, че те заприличаха на тясна линия, и кимна. Беше чувал всичко това и преди.

— Дрегерът ще покаже — каза той и вдигна ръка, за да покаже устройството.

Тя знаеше, че няма как да надхитри машината. Единствената й надежда беше, че когато й направят повторен тест след около два часа, организмът й ще е успял да преработи достатъчно алкохол, за да падне резултатът под границата на допустимото. Всъщност колко ли беше изпила? Не чак толкова много, не и по стандартите, обичайни за полицията. И Карол решително пристъпи, за да се подложи на унизителния крайпътен тест за алкохол.

Полицаят поднесе малката жълто-черна кутийка към лицето й и тя постави тънката, бяла пластмасова тръбичка в устните си. Пое си дълбоко дъх, после издиша. Той беше наклонил апарата така, че тя да вижда как се отчита резултатът, и Карол наблюдаваше със свито сърце как цифрите надхвърлят магическото число трийсет и пет^[1]. „Да му се не види, няма ли най-сетне да спре?!“. Четиридесет и девет, петдесет, петдесет и едно. И толкова. Петдесет и едно, по дяволите. Някъде между година и година и половина без книжка. Дори не можеше да си представи как ще се справя с това.

Карол осъзна, че полицаят й говори нещо. Колегата му се беше изправил до патрулната кола и държеше вратата отворена.

— Ще ви качим в колата, а аз ще преместя ленд роувъра ви по-нагоре, така че да не стои на пътя. На около половин миля от тук има една къща, там пътят се разширява.

— Знам — отвърна тя с горчивина. — Къщата е моята. Натам отивах. Само още няколко минути и щях да съм се прибрала. Нищо лошо нямаше да се случи.

— Моите уважения, но не можете да знаете дали ще се случи нещо лошо или не, когато сядате зад волана, след като сте употребили алкохол. Може да се окаже, че не сте единственият човек на тази отсечка от пътя. А сега трябва да се качите в колата.

— Арестувате ли ме?

— Ще ви арестуваме веднага след като вземем личните ви данни. Ще ви арестуваме и ще ви отведем в полицейския участък в Халифакс, където ще изчакате в килия втория тест. Имате право на едно обаждане по телефона, когато пристигнем там — и докато говореше, той протегна ръка към нея, за да я побутне към колата. Прииска й се да бутне ръката му, да извика, че това е смешно, че тя е Карол Джордан, бич на убийците и изнасилвачите, кралицата на местопрестъпленията. Но се принуди да остане невъзмутима.

Толкова странно й се стори да й посочат място на задната седалка в патрулната кола, да приведат с ръка главата й, за да се предпазят от евентуални обвинения в небрежност или умишлено насилие. Докато единият полицай откарваше ленд роувъра й, колегата му пусна регистрационния номер в националната база данни.

— Вие ли сте регистрирана като собственик на колата?

— Да.

— Следователно вие сте Карол Джордан?

— Да.

И така нататък. Дата на раждане. Адрес. Да, точно там. Малко по-нататък по пътя. През цялото време прехапваше устните си, за да не изтърве някоя заядлива забележка. След като необходимата проверка беше направена, потеглиха след ленд роувъра. Само след три минути вече спираха във входната алея пред собствената й къща.

— Кучето ми — каза тя, спомнила си извинението, с което се измъкна от вечерята в дома на Джордж Никълъс. — Не е излизала цяла вечер. Мога ли да я изведа да си свърши работата, преди да ме откарате?

Шофьорът се обърна и я изгледа внимателно, опитвайки се да разбере дали тя не крои нещо.

— Ще бъдете арестувана. Не ви се полагат такива луксове като право да си разходите кучето.

Докато той казваше това, колегата му отвори вратата и надникна вътре.

— За каква разходка става дума? Чувам отвътре лай.

— Това е кучето ми, има нужда да излезе.

— Казах й, че няма да й свалим нашийника, след като ще я арестуваме — каза другият, разсмивайки се на собствената си глуповата шега.

Първият полицай не му обърна внимание и погледна Карол.

— Как реагира кучето на непознати? Дружелюбно ли е?

— Да. Много.

— Има ли повод?

Карол кимна, съзнавайки какво има предвид полицаят. В края на краищата той не беше лош човек, просто си вършеше работата. Лош късмет за нея.

— Виси до вратата. Отдясно. Ключът за вратата е на същата халка като ключовете от колата, държите ги в ръката си. Ще я пуснете ли?

— Анди! — възрази другият.

— Кучето не е направило нищо лошо, не е редно то да страда — Анди се отдръпна от колата и тръгна към някогашния хамбар, където Флаш сигурно подскачаше зад масивната дървена врата. Това, че ги видя да излизат и да изминават около стотина ярда из полето, беше последният случай, когато изпита облекчение.

После я арестуваха, изпълниха обичайната процедура в ареста на мрачния, хаотичен, но извънредно оживен участък на Халифакс и я заключиха в килията, за да чака втория тест. Бяха й предложили да се обади по телефона, но тя предпочете да изчака и да се обади след теста. Беше се вкопчила в надеждата, че може да не й се наложи да уведомява когото и да било за позорния край на тази вечер.

Беше предприела само един ход с надеждата да се спаси. Когато сержантът в ареста записваше данните й, тя му отправи най-хубавата си смутена усмивка и каза:

— Ще ви бъда благодарна, ако уведомите Джон Франклин, че съм тук. Главен инспектор Франклин от криминалния отдел.

Сержантът я изгледа ядосано.

— Защо? Какво общо има арестът за шофиране в нетрезво състояние с криминалистите?

Карол задържа усмивката на лицето си.

— По принцип нищо. Но аз съм убедена, че той ще предпочете да научи това от вас, а не от служебните клюки.

Той я беше изгледал подозрително, но не бе казал нищо повече. Тя нямаше представа дали се е обадил на Франклин и дали, ако се е обадил, ще има някаква реакция на това обаждане. Но това беше единственото хвърляне на зара, което й бе останало.

Тя изрита обувките с високи токове и закрачи напред-назад из малката килия, надявайки се, че физическата активност ще помогне на организма й да преработи алкохола. Ако нещата се развиеха зле, щеше да се наложи да потърси помощ. Беше излязла от къщи само с телефона и ключовете си. Нямаше пари за такси, нямаше нито една карта. А нито едно такси от Халифакс нямаше да потегли с нея към някакво място из пустошта, преди тя да размаха парите в брой под носа на шофьора.

Можеше да се обади на Бронуен Скот, в Брадфийлд нямаше по-добър адвокат от нея — някогашна нейна противница, превърнала се отскоро в някакво подобие на съюзник. Но Бронуен беше прекалено прагматична, за да се домъкне чак дотук заради някакъв обикновен случай на арест за шофиране в нетрезво състояние. Защото за нарушението на Карол не съществуваше защита. Тя не беше станала неволна жертва на напитка с опиат в нея. Не беше бягала, за да спасява живота си или защото се е чувствала изложена на сериозна физическа заплаха. Не беше получила травма, нито пък страдаше от нещо, изискващо спешна намеса на медицинско лице. Нито една от нестабилните опори на възможна защита не можеше да бъде ползвана в нейния случай. Тя беше просто още една от многото жени на определена възраст, които пийват повече в събота вечер. Случаят не представляваше професионален интерес за Бронуен. А личните им отношения не бяха толкова близки, че да я накарат да дойде въпреки това.

Но Пола щеше да дойде, нямаше нещо, в което Карол би могла да бъде по-уверена. Сега, когато тя вече не беше шеф на Пола, двете бяха свободни да поддържат приятелски отношения. Самата Пола бе изтъкнала неотдавна това, когато изигра картата с приятелството. Но ако Карол се обадеше на Пола, и Елинор щеше да научи за станалото. А мисълта за срама, който щеше да изпита следващия път, когато срещнеше спокойния й, изпълнен с разбиране поглед, беше непоносима. Понякога най-непоносима от всичко беше добротата.

Можеше да се обади на Джордж Никълъс, който беше прекалено много джентълмен, за да откаже да дойде. Но той също беше пил. Щеше да се наложи да прехвърли тази задача на Джаки — или, което би било още по-лошо, на шофьора на някой от гостите. Това би било унизително. А още по-неприятно бе това, че клюката незабавно щеше да се разнесе из долината. Всички щяха да знаят как се е изложила, напивайки се на богатата трапеза на Джордж. Щеше да има остри забележки за жените, които не носят на пиене и не знаят как да се държат, да се казва, че тя е истинско разочарование в сравнение с предишните собственици на къщата.

Карол пропъди тази мисъл. Кървавата история на старата къща беше нещо, за което си позволяваше да мисли само когато се чувстваше много силна. Брат й и жена му бяха заклани в собствения си дом, и то защото Карол не бе успяла да ги предпази. Тя беше оголила някогашния хамбар до кости и бе покрила тези кости с нова плът, но миналото все пак продължаваше да се просмуква в настоящето. Тази вечер споменът бе свързан пряко с единствения човек, на когото Карол можеше да разчита в кризисно положение. Единственият човек, на когото тя наистина не искаше да се обажда.

Преди да успее да отхвърли дори идеята, металният капак, изрязан в средата на вратата, се отвори с трясък. Тя спря да крачи и застана с лице към вратата, раздалечила босите си крака, отпуснала ръце с разтворени пръсти от двете страни на тялото си, изправила рамене. Готова да посрещне онова, което я очакваше.

Човекът, който влезе и бутна вратата, за да се затвори зад него, не й беше непознат, макар да се беше променил, откакто тя го беше виждала за последен път. Гъстата черна коса, сресана назад от изпъкналото му чело, беше силно изпъстрена със сиви нишки, беше си пуснал смешна козя брадичка, която попадаше в сянката на големия му орлов нос. Беше дори още по-мършав в сравнение с времето, когато за последен път се бяха виждали, но си беше купил нови дрехи, подходящи за отслабналата му фигура. Ризата му вече не се въртеше на талията под сако, напомнящо за наметалото на супергерой. Сега носеше добре скроена риза под леко кожено яке, което беше учудващо стилно. Джон Франклин е открил вълшебен талисман, каза си Карол и почти се усмихна при тази мисъл.

— Карол — каза той и я поздрави с кимване.

— Главен инспектор Франклин. Благодаря, че дойде.

Той се облегна на вратата.

— Така или иначе бях в кабинета си. Този път оплеска сериозно работата, а?

— Така изглежда.

— Нищо не мога да направя за теб, нали ти е ясно? Дори да беше все още главен инспектор, нямаше да мога да залича това. Дори да исках. Съгласи се, твоят екип и моите хора никога не са били свързани от топли чувства.

Сърцето й се сви, макар да не беше очаквала нещо по-различно.

— Винаги съм мислила, че между нас съществува взаимно уважение. Не можеш да ме виниш, че направих опит.

— О, мисля, че мога. Би трябвало да си по-съобразителна и да не се опитваш да ползваш връзки. Това, че от ареста ми се обаждат за някакви лица, които са прибрали, ме поставя в неудобно положение.

Карол вирна брадичка.

— Бих казала, че е необходимо нещо много по-сериозно, за да накара ченге с твоята звездна репутация да изглежда съмнително.

— Точно ти би трябвало да знаеш по-добре от всички какво е положението напоследък. Като една безкрайна „Нощ на дългите ножове“ — той се оттласна от вратата. — Съжалявам, но нищо не може да се направи. Няма да ти е лесно да живееш в онази пустош без кола. Предполагам, че ще можеш да си вземеш АТВ и да кръстосваш наоколо — отправи й иронична усмивка и отвори вратата. — Момчетата, които те доведоха, ще дойдат след минута за втория тест. Сержантът от ареста ще те освободи под гаранция и тогава ще можеш да се обадиш по телефона — той се покашля. — Но всичко това ти е известно. Дано имаш късмет, Карол.

И той си тръгна, оставяйки я да се взира в безличната врата — като че ли само в продължение на няколко мига, преди тя да се отвори отново и пред нея да застане сержантът от ареста.

— Хайде да ви видим — каза той. — Време е отново да духате.