Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (12)

2.

Дъждът продължи и след като бурята стихна, валя до зори. Париж се събуди свеж и сякаш ободрен. Да рече човек, че столицата изглеждаше чиста, би било преувеличено, защото беше нужен библейски потоп, за да отнесе мръсотиите, натрупани по улиците, и да изтрие болестотворната кал, която покриваше паветата. Но най-големите боклуци бяха отмити и когато се събудиха, парижани се оказаха освободени от праха и смрадта, властващи през последните дни. Стори им се, че тази сутрин петлите кукуригаха по-храбро и звукът от камбаните беше по-ясен, докато все още мокрият град се възраждаше под първите слънчеви лъчи.

* * *

— Мъртъв — каза Ла Фарг с тон, който не предвещаваше нищо хубаво. — Гере… е мъртъв.

Градината все още беше влажна, затова се събраха в голямата оръжейна зала в двореца на Ястреба. Атмосферата беше крайно напрегната. Дори Остриетата, които нямаше за какво да се упрекват, не се чувстваха спокойни. Единствено Алмадес, застанал малко встрани, за да пази вратата, изглеждаше невъзмутим.

— Да, капитане — потвърди Анес.

Марсиак, Балардийо и тя не се бяха преобличали от предната вечер. Дрехите им съхнеха върху тях и им придаваха окаян вид, още повече че косите им бяха разрошени, чертите на лицата — изострени от умора, а безпокойството им изглеждаше очевидно. Специално Балардийо дълбоко се разкайваше.

— Как се случи? — запита Ла Фарг.

— Гере се сблъска с нас в своята стая — обясни Марсиак.

Той седеше, а събутият му крак почиваше върху табуретка.

— И решихте, че ще е най-добре да го убиете, така ли?

— Не! — защити се гасконецът. — Той избяга на покрива. Хукнахме да го гоним и за съжаление, мъжът падна и си счупи черепа.

— За съжаление. Това е точната дума… Как стана така, че Гере ви изненада? Никой ли не стоеше на пост?

Анес и Марсиак се спогледаха притеснени. Балардийо бе забил очи в пода.

— Имаше човек на пост — промълви старият боец. — Аз.

— И не видя, че мъжът пристига…

— Виновен е мракът — намеси се гасконецът. — И дъждът, и бурята.

— И виното, нали? — ехидно подхвърли Ла Фарг.

— Да — призна си Балардийо. — Само за миг отсъствах, за да купя една бутилка, и…

Капитанът на Остриетата изригна:

— Проклет пияница! Даваш ли си сметка, какво ни струва твоята безотговорност?

Балардийо не отвърна нищо. Настъпи тежко мълчание.

След малко Ла Фарг стана и отиде до прозореца. Той беше отворен и гледаше към още мократа градина, където от листака на кестена продължаваха да падат капки по старата маса. Скръстил ръце зад гърба си, капитанът се опита да се успокои. След това, все така обърнат към градината, продължи по-тихо:

— Имаше ли свидетели?

— Никакви — отвърна Анес. — И ханджията ще си мълчи.

— А тялото?

— Неузнаваемо и голо лежи на дъното на Сена. След течението, предизвикано от бурята, никога няма да го намерят.

— Вещите му?

— Багажът и дрехите, които носеше, са тук.

Ла Фарг погледна през рамо към масата, посочена от младата жена. Там се намираха малко куфарче за пътуване, голямата кожена торба и още мокрите дрехи на Гере. Документите, намерени в двойното дъно на куфарчето, също бяха налице.

Безмълвен, Лепра ги разглеждаше.

— Има — рече той — запечатани писма, карта на Лотарингия, карта на Шампан, фалшиви паспорти, полици… Добавете френски, испански и лотарингски пари — и ще получите всичко необходимо на един шпионин, който, ако се вярва на нанесените върху картата означения, е минал през Лотарингия, преди да прекоси Шампан и да пристигне в Париж.

— А писмата? — заинтересува се Марсиак и протегна врат, за да види от фотьойла си нещата на масата.

— Има две, предназначени за херцогиня Дьо Шеврьоз. Първото е от Шарл IV. Второто е от брат му, кардинала на Лотарингия. Третото е от посланика на Испания в Лотарингия. Не съм се опитвал да ги отворя.

Шарл IV беше владетел на Лотарингия, а нейна столица — Нанси. Богата, разположена пред границите на Светата Римска империя и притежаваща може би най-сигурните защитни съоръжения в Европа, Лотарингия пораждаше алчността на Франция да я завладее. Отношенията между Луи XIII и неговия лотарингски „братовчед“ бяха отвратителни, херцогът правеше всичко възможно, за да уязви краля и да подрони авторитета му. На два пъти вече кралската армия тръгваше към Нанси, за да принуди Шарл IV да спазва сключените договори. И всеки път Лотарингия обещаваше, но не изпълняваше. Дворецът събираше бунтовници, заговорници и други врагове на Луи XIII. Прогонена за известно време от Франция, херцогиня Дьо Шеврьоз беше една от тях.

— Това ли е всичко? — запита Анес.

— Бога ми — учуди се Лепра, — нещата не ми се струват толкова страшни…

Но Ла Фарг изгледа младата баронеса с подозрение.

Шегуваше ли се тя?

— Очевидно — обясни девойката — тези паспорти, карти и писма не са случайни. Но Гере е бил изпратен от кралицата майка при херцогиня Дьо Шеврьоз, нали?

Тя настоятелно се взря в останалите, сякаш те не се досещаха за нещо очевидно. Капитан Ла Фарг първи разбра какво имаше предвид Анес.

— Сред тези документи — рече той и посочи бумагите, разхвърляни по масата — няма нищо, предназначено от кралицата майка за херцогиня Дьо Шеврьоз…

— Точно така. Кралицата майка не е изпратила агента си само да вземе три писма от Лотарингия и да ги предаде на херцогинята, нали?… Сигурен ли си, че проучи всичко, Антоан?

Лепра разгледа изложените пред него вещи.

— Струва ми се, да…

— А дрехите, които той носеше през тази нощ? — досети се Марсиак.

— Ами…

Анес се притече на помощ на мускетаря и заедно те намериха кожен плик, скрит в хастара на дублета на Гере. Тъй като беше запечатан, те се поколебаха и потърсиха с очи позволението на Ла Фарг. Той ги поощри, така че счупиха восъка.

Пликът съдържаше писмо, както и няколко изписани на ръка листа, които Анес прегледа и учудването й непрекъснато растеше.

— Това е памфлет — рече тя. — Говори се за кралицата, за неспособността й да роди наследник и за намерението на краля да я отпрати по тази причина. Авторът твърди, че кралят вече е поискал съвет от Рим и скоро ще може да си избере нова невеста…

Известно време всички останаха смаяни.

След осемнайсет години брак Анна Австрийска все още не беше станала майка. Няколко пъти пометна и от известно време понасяше омразата и безразличието на съпруга си Луи XIII, който наистина вече не споделяше едно легло с нея. Отхвърлянето на кралицата щеше да предизвика голямо вълнение в кралството и евентуално скандал в двора. Но най-вече щеше да доведе до раздор с Мадрид, тъй като Анна беше сестра на испанския крал.

— Мислите ли, че в тези твърдения има истина? — запита Анес.

— Кой знае? — отговори Ла Фарг. — Дори да е така, какво значение има за нас?

— Несъмнено този текст е трябвало да бъде разпространен нелегално в Париж — отбеляза Лепра. — И да предизвика фурор.

— Или да стане повод за безредици? — предположи Марсиак.

— Или да доведе до огромно вълнение в Европа и да обезпокои краля, да го принуди да се откаже от намеренията си…

— Нима това е заговорът срещу краля, за който Италианката говори? — учуди се баронеса Дьо Водрьой. — Виж ти!

— Не — намеси се Ла Фарг. — Подготвя се нещо съвсем друго. Но независимо дали е правдив, или измислица и клевета, този памфлет не е толкова невинен. Струва ми се, че успяхме да заловим онова, което кралицата майка би искала да стигне до херцогиня Дьо Шеврьоз.

— Вероятно писмото съдържа специални разпореждания.

— Да го отворя ли? — запита мускетарят и вдигна плика, който лежеше до ръкописа.

— Да — рече Ла Фарг.

В Кардиналския дворец, в железен шкаф, имаше цяла колекция от откраднати или подправени печати. Сред тях беше и този на кралицата майка.

Лепра го счупи и отвори писмото.

— Възникна проблем — каза той тутакси. — Това писмо е шифровано.

* * *

На идване към двореца на Ястреба Арно дьо Ленкур срещна паланкин, който, съпровождан от Балардийо, отнасяше нанякъде Марсиак. Зрелището удиви бившия шпионин, той се отдръпна и вяло отговори на поздрава, който гасконецът му отправи с ръка.

— Отивам да си лекувам раните в „Малките жабчета“ — рече му Острието. — Минете да ме видите, ако имате възможност! Ще бъдете посрещнат като крал!

Ленкур гледаше как паланкинът се изнизва през вратата, без да промълви нито дума. След това забеляза Ла Фарг бързо да отива към конюшнята, и Алмадес, който вече го чакаше, държейки за юздите два оседлани жребеца.

— Господине! — повика го той.

Капитанът на Остриетата спря.

— Да, Ленкур?

— Може ли да ми отделите няколко секунди?

— Говорете бързо. Отивам да занеса в Кардиналския дворец документите, които намерихме у Гере.

— Заловихте ли го?

Ла Фарг си помисли, че ще спести време, ако информира Ленкур веднага.

— Последвайте ме — каза той и даде знак на Алмадес да почака.

Влязоха през най-близката врата, тази на кухнята. Двамата мъже седнаха и след като помолиха Наис да излезе, старият благородник разказа на Ленкур всичко. Последният слушаше внимателно, понякога кимаше и запомняше всеки детайл.

— Едно е неоспоримо — заключи той накрая, — този памфлет е много характерен за стила на кралицата майка.

Прогонена от кралството и заточена в Брюксел, съпругата на Анри IV и майка на Луи XIII беше сприхава старица, която не успяваше да скрие гнева си, че големият й син брутално я е отстранил от властта и покровителства Ришельо. Тя интригантстваше, мечтаеше за отмъщение и възлагаше всичките си надежди на другия си син — Гастон Орлеански, наречен „монсеньор“, когото се надяваше да види на трона.

— Прав сте — призна капитанът на Остриетата.

— А бихте ли ми показали това шифровано писмо?

— Ще можете ли да го разчетете?

— Вероятно. Някога бях един от секретарите шифровчици на Кардинала.

Ленкур взе писмото, което Ла Фарг му подаде, и бързо го прегледа. Текстът представляваше поредица — без пунктуация и без нови редове — от символи, повечето от които се използваха в алхимията.

Бившият шпионин на Кардинала се усмихна.

— Шифърът е много прост. Всеки знак е определена буква, това е всичко.

— Само с един поглед ли успяхте да установите истината? — запита Ла Фарг и изгледа възхитен младежа.

Но шпионинът като че ли не го чу.

— Вероятно някои знаци се отнасят за често произнасяни думи. Или за известни личности. Няма нищо сложно… Вижте, ето този знак се повтаря неведнъж. Вероятно е буквата а или е, ако текстът е на френски. И този. Срещам го няколко пъти, бих казал, че е съгласна: р, с или т например…

С блеснали очи, Ленкур не криеше вълнението си, което не беше обичайно за този обикновено толкова сдържан и трезв младеж.

— Един момент — рече той.

Незабавно стана, грабна от камината малката тетрадка, която Наис използваше за пазарски сметки, откъсна страница, отново седна и с огромно внимание се зае да разчита шифрованото писмо. Погледът му се плъзгаше от един лист към друг, докато ръката му бързо пишеше, сякаш следваше някакъв свой собствен живот. Устните му бяха присвити, челюстите — стиснати, а чертите на лицето му — изопнати от напрежение.

— По-лесно е, отколкото предполагах — рече той.

— Защо?

— Защото познавам този шифър.

Ла Фарг откри неподозирани таланти у Ленкур, чието значение той явно беше подценил. Изминаха няколко минути в трескаво мълчание, прекъсвано само от драскането на писеца по хартията.

— Готово! — заяви изведнъж младият мъж, който подаде на Ла Фарг писмото и разчетения текст. — Може би ще ви е трудно да разгадаете почерка ми, но се надявам, че няма да закъснеете за Кардиналския дворец.

Беше почти накрая на силите си, но не проявяваше нито излишна гордост, нито задоволство.

Усмихнат, капитанът на Остриетата стана и възхитено погледна към Ленкур, за когото си беше променил мнението.

— Преди малко пожелахте да ви отделя време — каза той. — Каква беше причината?

— Имам начин да се приближа до херцогиня Дьо Шеврьоз.

— Как?

Младежът разказа за кавалера Дьо Мирбо, за предложението му и за поканата, която му отваряше дверите към палата на Шеврьоз.

— И смятате да се възползвате от тази покана — заключи Ла Фарг.

— Да.

Старият благородник помисли, претегли всички аргументи за и против.

— Добре — заяви той след малко. — Но бъдете особено внимателен.

— Разбира се.

— Отваряйте си очите и наострете уши, но се дръжте съвсем естествено. Спомнете си заповедта на Кардинала: за нищо на света не бива да събуждаме подозрителността на херцогинята. Не подслушвайте зад вратите, не надзъртайте през ключалките и не задавайте недискретни въпроси.

— Добре.

— Най-вече, пазете се от херцогиня Дьо Шеврьоз. Няма да сте първият, когото тя погубва…

* * *

Ла Фарг отиде при Алмадес, който търпеливо го чакаше на двора с двата оседлани коня, но в същото време някаква карета влезе през портата, отворена пъргаво от Гибо, независимо че куцукаше с дървения си крак.

— Кой пристига? — запита капитанът на Остриетата — Чухте ли да споменава името си пред поста?

— Не — призна испанският учител по фехтовка. — Но рядко съм виждал господин Гибо толкова пъргав.

Теглена от красив впряг, каретата спря пред тях и те разбраха защо портиерът така се старае, щом видяха маркиз Д’Обремон да слиза. Мъж на честта и на дълга, той носеше едно от най-уважаваните и най-знатните имена във Франция. Също така беше последният приятел, който Ла Фарг имаше на този свят. Шейсетгодишен, колкото него, Д’Обремон изглеждаше добре, с посивели коси, с горда походка и с отмерени жестове.

Двамата с капитана на Остриетата се прегърнаха сърдечно. Не се бяха виждали, откакто маркизът погреба големия си син.

— Приятелю — рече Ла Фарг, чиито очи грееха от радост, — не можете да си представите какво удоволствие…

— Благодаря, приятелю, благодаря… Аз също съм изключително щастлив, че пак ви виждам.

Някога бяха трима неразделни другари: Ла Фарг, Д’Обремон и Лувесиен. Братя по оръжие, те се бяха сражавали заедно в гражданската и в религиозната война, които потопиха в кърви кралството, след това подпомогнаха благородника от Беарне да се качи на трона на Франция и да стане крал Анри IV. Когато баща му почина, Д’Обремон се отдаде на семейните задължения, налагани от знатния му произход. Двайсет години по-късно обаче най-големият му син, който тогава се числеше към кралските мускетари, трябваше да последва Лепра и да се присъедини към Остриетата. Младият мъж имаше бунтовен и авантюристичен дух. Той се отдалечи от баща си и прие името на скромно владение, собственост на майка му — владението Бретвил. Едва след като загина, Ла Фарг научи, че е бил дете на стария му приятел.

— Простете ми, че пристигам така неканен — рече Д’Обремон. — Но не можех да ви напиша това, което имам да споделя…

— Какво се е случило? — обезпокои се капитанът на Остриетата.

— Да влезем вътре, ако обичате!

* * *

Изтощена от безсънната и изключително динамична нощ, Анес се качи в стаята си и легна. С огромно удоволствие тя се сгуши под чаршафа и вече заспивайки, долови в просъница, че някаква карета влиза в двора. След това затвори очи и имаше чувството, че току-що се е унесла, когато някой почука на вратата.

— Госпожо… Госпожо!

Беше Наис, гласът й долетя от коридора и не успя да изтръгне девойката от блаженството на дрямката.

Сложила възглавницата върху главата си, Анес произнесе нещо, което напомняше на неразбираемо грухтене, а то не подхождаше на възпитанието на една баронеса Дьо Водрьой.

— Госпожо… Госпожо… Трябва да дойдете, госпожо…

— Остави ме да спя, Наис…

— Спите ли?

— Махайте се!

Свенливата Наис се поколеба, тъй като последва мълчание, и Анес напразно се обнадежди, че е победила.

— Господин Дьо ла Фарг ви вика, госпожо!… Чака ви. И не е сам…

— Кралят на Франция ли е с него?

— Хм… Не.

— Папата ли?

— Не.

— Турският султан?

— Не, но…

— Тогава — спя.

Анес се обърна в леглото, прегърна възглавницата и на устните й грейна сияйна усмивка, когато отново се предаде в обятията на съня.

Но Наис обяви неумолимо:

— Той е с маркиз Д’Обремон, госпожо.

* * *

Ла Фарг и Д’Обремон се намираха в личния кабинет на капитана на Остриетата. Слизайки по стълбата, Анес стегна с кожена панделка дългата си черна коса и побърза да се присъедини към тях. Все пак спря за малко пред вратата, колкото да се увери, че изглежда добре, и да си поеме дъх. След това почука, влезе, поздрави маркиза, когото познаваше, седна след поканата на Ла Фарг и зачака.

Старият благородник даде знак с глава на приятеля си, че вече може да говори.

— Госпожо, пристигнах днес да потърся помощ и съвет от господин Дьо ла Фарг, който, след като ме изслуша, реши, че вие можете да ми бъдете по-полезна.

— Разбира се, ще се постарая, господине.

Анес изпитваше огромно уважение към честния и горд аристократ, към бащата, когото съдбата жестоко уязви, тъй като синът му беше убит, преди двамата да се сдобрят. Както всички останали Остриета, тя се чувстваше някак си виновна пред него.

— Отнася се до сина ми…

Анес се учуди. Нима маркизът отново говореше за Бретвил?

— За по-малкия ми син, ако трябва да уточня. За Франсоа, кавалера Д’Омбрьоз.

— Не служи ли той сред Черните гвардейци?

— Така е, госпожо.

Черните гвардейци бяха една от най-престижните кавалерийски части в кралството. Кралят ги издържаше, макар те да не принадлежаха към военния му дом, и назначаваше офицерите. Тези старателно подбирани благородници служеха на Сестрите на Сен Жорж, знаменитите шатленки. Бяха охрана на монахините, чиито тайнствени ритуали, вече два века защитаваха Франция и трона срещу драконите. Облечени целите в черно, те ги пазеха, придружаваха ги и при специални случаи изпълняваха опасни мисии.

— Ето какво — продължи Д’Обремон. — Синът ми изчезна и днес не зная дали е жив, или мъртъв.

Младата баронеса Дьо Водрьой погледна въпросително към Ла Фарг, който й каза:

— Преди три седмици кавалерът заминал на експедиция с няколко ескадрона от гвардейците. Трябвало да отиде в Елзас, преди да се отбие в Рейнската област.

Елзас не беше френска територия. Анес си помисли, че тази експедиция е била съпровождаща някого мисия или тайна военна операция. Дори да не е било така, районът си оставаше крайно опасен. Там бушуваше война. Войските на империята и шведите се сражаваха за градовете, а в същото време банди от наемници върлуваха из селата.

— Франсоа не ми каза нищо особено — уточни маркизът. — Тъй като разбирах, че върши нещо тайно, не го разпитвах излишно. Несъмнено, дори беше споделил повече, отколкото му бе разрешено… Но бях наясно, че работата му е изключително важна и много отговорна. Подозренията ми се потвърдиха, когато научих, че преди да потегли, Франсоа дълго се молил на гроба на брат си…

Усещайки, че прелива от вълнение, Д’Обремон замълча.

— Оттогава — поде Ла Фарг — кавалерът въобще не се е обаждал. Маркизът се е опитал да разбере истината от Сестрите на Сен Жорж, но разследването му е останало безрезултатно. Не са му отговорили нищо. Мънкали са уклончиво.

— Все същите тайни, все същото мълчание и същите лъжи — рече Д’Обремон с треперещ от гняв глас. — Зная, че ме мамят. Че крият нещо… Нима нямам право да разбера какво се е случило с Франсоа?

Анес погледна право в очите стария благородник, който вече беше изгубил един син и сега се боеше за съдбата на втория.

— Да — отсече тя. — Имате право.

— Естествено — намеси се капитанът на Остриетата, — няма да постигнем нищо, ако се обърнем към Кардинала…

— … тъй като настоятелката на шатленките е негова племенница — завърши мисълта му младата баронеса.

— Дали да не потърсим направо помощта на краля…

— Само в краен случай! — заяви маркизът. — Трябва да служим на кралете, а не да ги молим за едно или за друго. Пък и какво мога да му кажа?

Настъпи мълчание.

Анес се обърна към Ла Фарг, който, без да я задължава, очакваше тя да вземе решение.

— Господине — рече девойката на маркиза, — не мога да ви обещая нищо. Но докато бях послушница, запазих някои познанства сред Сестрите на Сен Жорж. Ще се срещна с тях и може би ще узная онова, което очаквате.

Д’Обремон й се усмихна с искрена благодарност.

— Благодаря, госпожо.

— Не хранете особени надежди, тъй като не…

— Достатъчно е да се уверя, че синът ми е жив, госпожо. Само да зная, че е жив…

* * *

Веднага след като маркиз Д’Обремон си тръгна, Анес нареди да й оседлаят кон. Трябваше да побърза, ако искаше да стигне до точното място, преди да падне мрак. Ла Фарг отиде при нея в конюшнята, докато Андре подготвяше Смелата — любимата кобила на младата и буйна баронеса.

— Зная, че не ти е лесно, Анес.

Те стояха един до друг и гледаха с блуждаещи погледи коняря, който изключително много се стараеше.

Младата жена леко кимна с глава.

— Зная, че не ти е лесно да възстановиш връзката си с Белите дами — поде отново Ла Фарг. — И искам да ти благодаря.

Тъй като се обличаха винаги в бяло, „Белите дами“ беше едно от прозвищата на Сестрите на Сен Жорж. Наричаха ги също шатленки — по името на основателката на техния орден, света Мари дьо Шател.

— Не е необходимо да ми благодарите, капитане.

— Естествено, маркизът не си дава сметка за благодеянието, което му правите, но…

— Остриетата му дължат услуга, не сте ли убеден?

— Разбира се.

Един от конете, които Алмадес държеше за юздите, изцвили в двора.

— Трябва веднага да отида в Кардиналския дворец — заяви Ла Фарг. — На добър път, Анес.

— Благодаря, капитане. Ще се върна утре.

* * *

Херцогиня Дьо Шеврьоз беше родена Мари дьо Роан-Монтбазон.

През 1617-та, на петнайсет години, тя се омъжи за Шарл дьо Люин, маркиз Д’Албер. Той беше с двайсет и две години по-възрастен от нея, радваше се на благосклонното отношение на краля и получаваше длъжности, богатства и почести въпреки скромната си интелигентност. Назначена за суперинтендантка^[1] в дома на кралицата, младата, красива и жизнерадостна маркиза Дьо Люин се хареса на Анна Австрийска, която скучаеше. Между тях се зароди искрено приятелство, а същевременно кралят започна да пренебрегва съпругата си и смяташе, че Мари упражнява лошо влияние върху нея. Вярно беше, че суперинтендантката не бе особено плашлива и с удоволствие се отдаваше на забавления. Докато мъжът й се издигна до херцог и конетабъл^[2], тя стана любовница на най-малкия син на херцог Дьо Гиз, Клод Лотарингски, принц Дьо Жоанвил и херцог Дьо Шеврьоз. Люин загина през 1622 г., по време на военна кампания в Южна Франция срещу хугенотите. Тогава Мари беше на двайсет и една години. Въпреки враждебното отношение на краля, тя все пак запази мястото си редом с кралицата. Една вечер измисли поредната игра и двете си устроиха гоненица по коридорите на Лувъра. Анна Австрийска падна и след два дни направи принудителен аборт. Тази трагична загуба предизвика кралския гняв. От този момент младата вдовица изпадна в немилост и бе изгонена от двора.

Напук на всяко благоприличие, Мари се омъжи за херцог Дьо Шеврьоз едва четири месеца след смъртта на Люин. Луи XIII се противопостави на този брак. Но верността на херцога, неговото славно бойно минало и принадлежността му към лотарингския аристократичен дом смекчиха позицията на краля, той му прости и скоро след това отново разреши на херцогинята да се присъедини към свитата на кралицата. Тогава тя започна една от най-знаменитите кариери на интригантка — и любовчийка — в историята на Франция. В продължение на няколко години подтикваше кралицата да се отдаде на Бъкингамския херцог и почти успя. Противопостави се на сватбата на Гастон, брата на краля, с госпожица Дьо Монпансие. Участваше в конспирация срещу Кардинала, която въпреки всичко се провали. Забърка се и в заговор срещу краля, но статутът й на чуждестранна принцеса я спаси. Осъдена да се оттегли в земите си, тя замина за Лотарингия и без да се отказва от лекия живот, продължи да плете мрежи срещу най-знатните благородници. След блокадата на Ла Рошел Англия води мирни преговори и се застъпи за херцогинята. Така тя се завърна във Франция след едногодишно изгнание. Носеше й се славата на дяволица, вече наближаваше трийсетте, но не се укроти. Дали заради огромния си късмет или заради пресметливостта си, тя не взе участие в бунта, избухнал през лятото на 1632 г. в Лангедок. Видя победата на кралската армия при Кастелнодари и осъждането на смърт на херцог Дьо Монморанси^[3].

В Париж херцогиня Дьо Шеврьоз живееше във великолепен дворец на улица „Сен Томас дю Лувър“ между Лувъра и „Тюйлери“. Преобразен от един от най-прочутите архитекти на епохата, този прекрасен палат се състоеше от централна сграда между два квадратни павилиона, откъдето тръгваха крилата, обграждащи двора. Той беше затворен от ниска пристройка, в която се отваряше монументален портал, поддържан от стройни колони и украсен със скулптури. В страничните крила бяха разположени помещенията, необходими за всекидневието в двореца: кухни, офиси, жилища за прислугата, конюшни, навеси за карети. Централният корпус приютяваше покоите на херцогинята и „залите“ — многобройни стаи без специално предназначение, които най-често оставаха празни. Отзад просторна тераса се издигаше над вълшебна градина.

Дворецът на Шеврьоз беше място, където херцогинята подготвяше неповторими и доста развратни празници. Също така той беше огнище на интриги, където този следобед Арно дьо Ленкур се готвеше да проникне.

* * *

— Влезте, господине! Влезте! — покани го госпожа Дьо Шеврьоз с изключително овладян глас.

Ленкур се поколеба за малко, след това свали шапката си и прекрачи прага.

Стаята, в която го допуснаха, беше част от покоите на херцогинята. Мебелите, паркетът, лампериите, облицовките, позлатената дървения, изрисуваните тавани, украшенията във витрините, картините — всичко бе измайсторено със съвършен вкус и свидетелстваше за нечуван лукс. Въздухът ухаеше на скъпи парфюми. Атмосферата беше възбуждаща. Камериерки и дами, които отговаряха за тоалетите на господарката, сякаш танцуваха приказен балет, а херцогинята винаги оставаше в центъра. Седнала пред подвижно огледало, което държаха насреща й, тя беше с гръб към вратата и раздаваше строги заповеди, чието изпълнение следеше внимателно. Трябваше да подсилят ружа тук, да сложат още малко пудра там, да подредят няколко кичура, които не изглеждаха перфектни, да донесат друга огърлица и да сменят обеците, които реши, че никак не й отиват.

Чувствайки се забравен, Ленкур търсеше дискретен начин да припомни за присъствието си, когато госпожа Дьо Шеврьоз, все така обърната с гръб, рече:

— Моля да ми простите, господине, че не ви посрещам достатъчно любезно.

— Госпожо, ако съм се натрапил…

— Ни най-малко, господине! Ни най-малко!… Останете.

Ленкур остана и зачака.

Трудна работа се оказа наместването на шапката на херцогинята — последно действие в ритуал, чието значение младият мъж долавяше, макар да присъстваше на него крайно притеснен.

— Разказаха ми много хубави неща за вас, господине.

— Кой?

— Не ви ли харесва самият факт?

— Напротив, госпожо. Но тъй като не зная кой ме цени толкова…

— Е добре, на първо място — херцогът. Но, разбира се, моят съпруг е крайно благосклонен към всеки, който също като него идва от Лотарингия. Оттам сте, нали, господине?

— Така е, аз…

— Да, да… Обаче особено ласкаво за качествата ви се изказа господин Дьо Шатоньоф…

Шарл дьо л’Обепин, маркиз Дьо Шатоньоф, беше пазителят на печата на кралството, което ще рече едно от най-влиятелните лица в държавата след краля и кардинал Ришельо.

— Господин Дьо Шатоньоф е сред най-верните ми приятели. Беше ли ви известно това?

След като изрече тези думи и за последен път се погледна в огледалото, херцогинята стана и се обърна към Ленкур. Той беше поразен от красотата й, буйните й коси, млечнобелия й тен, безупречния овал на лицето й, блясъка на очите й и от съвършенството на карминените й устни. В държанието й се чувстваше някаква весела дързост, която провокираше събеседника.

— Уви, трябва да тръгвам — рече тя със съжаление. — Преди половин час кралицата ми изпрати вест, че иска да ме види в Лувъра — тя му подаде ръката си за целувка. — Върнете се още тази вечер, господине. Или по-добре, не, елате утре. Точно така, утре. По същото време. Имате възможност, нали?

Ленкур се готвеше да отговори, но тя вече не му обръщаше внимание.

Изчезна през една врата, оставяйки младежа сред облак от пудра и парфюм, изложен на леко подигравателните погледи на камериерките…

* * *

Когато се върна от Кардиналския дворец, Ла Фарг намери Лепра, който беше сам в залата, използвана за щаб. Мускетарят правеше упражнения, за да раздвижи раненото си преди месец бедро, което беше доста сковано. С ботуши, панталони до коленете и по риза, той се потеше, не се щадеше, клякаше отривисто, изправяше се и така до безкрайност.

Спря, когато видя, че капитанът влиза.

— Трябва да говоря с теб, Антоан.

— Разбрано.

— В кабинета ми, ако обичаш.

Задъхан, Лепра кимна с глава, препаса бялата си рапира, грабна пешкир, за да избърше врата и лицето си, а през това време Ла Фарг се вмъкна в личния си кабинет. Лепра го последва, обличайки дублета си, и с още влажно чело запита:

— Какво има, капитане?

— Седни.

Мускетарят се подчини и зачака. Разположен зад бюрото си, старият благородник като че ли се чудеше как да започне, затова зададе въпрос:

— Какво става с бедрото ти?

— Още ме наболява, но не се оплаквам.

— Сражението срещу черните драки беше знаменито, нали? — малко пресилено се пошегува Ла Фарг.

— Така си е! — потвърди Лепра.

Настана мълчание, което се проточи…

Най-после капитанът на Остриетата изрече с възможно най-сериозен тон:

— Имам намерение да ти поверя мисия, Антоан. Специална мисия, опасна, така че можеш да откажеш, след като ти изложа фактите. Ще те разбера. Всички ще те разберат…

Повече заинтригуван, отколкото обезпокоен, мускетарят присви клепачи.

— Първо прочети това — каза Ла Фарг и му подаде някакъв ръкопис.

— Какво представлява?

— Дешифрираното тайно писмо, намерено у Гере.

Лепра свъси вежди, докато се мъчеше с неразбираемия почерк на Ленкур.

Писмото започваше с поздрави от Катерина Медичи към госпожа Дьо Шеврьоз. След това, в крайно високомерен стил, кралицата майка засвидетелстваше на херцогинята приятелството си и пожелаваше успех на всичките й начинания, включително на „някои лотарингски дела“. Тя твърдеше, че иска да помогне на „скъпата си приятелка“, и за тази цел оставяше на нейно разположение френски беден благородник, „верен и способен мъж, който ще може да ви направи големи услуги“. Това се отнасяше за приносителя на писмото, Гере, а кралицата майка му беше изготвила доста подробен физически портрет. Тя уточняваше, че човекът първо ще отиде в Лотарингия, после ще пристигне в Париж и всяка вечер ще чака в „Бронзовия меч“ с пръстен с опал на ръката, както предварително е уговорено с него. Кралицата майка завършваше писмото си, изтъквайки несигурното си финансово положение, от което се оплакваше не заради себе си, а заради жените и мъжете, които я бяха последвали в изгнанието. Накрая следваха обичайните любезни формули.

— Е? — запита Ла Фарг. — Как ти се струва?

Лепра се намръщи.

— Не си е заслужавало труда да го разшифровате.

— Така е. Но какво казва тя за Гере?

Мускетарят се замисли и за да не сбърка, отново прочете написаното.

— Първо, става ясно, че той действително е агент на кралицата майка. Второ… Второ, херцогиня Дьо Шеврьоз не го познава, тъй като кралицата майка му прави подробно описание.

— Точно така.

В този момент Лепра разбра:

— А портретът на този Гере много напомня за моя милост…

— Да.

* * *

Бос и гол до кръста, Марсиак леко повдигна пердето, за да разгледа улицата, без да бъде забелязан. В стаята, зад него, Габриел се беше облякла и се решеше край разхвърляното легло. Подир следобеда, изпълнен с любовна страст и споделена нежност, скоро щеше да се наложи да се раздели с гасконеца. Тя беше собственичка и управителка на „Малките жабчета“ — заведение, в което живееха млади и приветливи пансионерки, особено дейни през нощта. Скоро щяха да се появят първите клиенти.

— Какво следиш толкова внимателно? — запита го тя, забождайки последната фиба в русите си буйни коси.

Беше красива, но привлекателността й се дължеше не толкова на хубостта, а най-вече на естествената й елегантност. Тя притежаваше страхотен чар, а осанката й се харесваше неудържимо и на жените, и на мъжете. Можеше да изглежда студена и недостъпна, особено когато гневът блеснеше в очите й и наденеше ледена маска на лицето си. Но Марсиак познаваше капризите, страховете и слабостите й. Защото тя беше единствената хубавица, която обичаше и която не се налагаше да съблазнява. Дори Анес понякога трябваше да отбива плътските му пориви.

— А? — разсеяно отвърна той.

— Попитах те какво следиш — рече Габриел.

— Нищо.

Умът му явно беше другаде и тя отлично разбираше, че я лъже.

Всъщност младата жена дори знаеше какво наблюдава. Или по-точно — кого. Учудваше я само колко време е необходимо на Марсиак, за да се събуди подозрението му. Трябваше още когато пристигна, да си даде сметка, че има нещо необикновено, а след това двамата не станаха нито за миг от леглото.

Тя се опита да го накара да мисли за друго.

— Кога се върна в Париж?

— Преди няколко дни…

— Можеше да ме посетиш по-рано, а не да чакаш да те ранят.

Глезенът на Марсиак беше превързан. Все още го болеше, но можеше да стъпва на него. Ако не го тормозеше прекалено и си позволеше цяла нощ почивка, още утре щеше да се движи почти нормално. И навехнатото нямаше да се забелязва.

— Съжалявам — промърмори той. — Не бях свободен.

Габриел стана. С дяволита усмивка се приближи до гасконеца, нежно го прегърна през гърба и прилепи брадичка до рамото му.

— Лъжец — изсъска тя в ухото му. — Видели са те при Сованж.

Госпожа Дьо Сованж държеше реномиран игрален клуб в предградието Сен Жак, на улица „Арбалет“.

Сега дойде редът на Марсиак да се опита да смени темата на разговора.

— Познаваш ли онзи тип там, под табелата с кучешката глава? Мъжът с кожената шапка?

Габриел разсеяно погледна към посочения й субект.

— Никога не съм го виждала — рече тя и се отдръпна от гасконеца.

След това отиде към вратата и оттам добави:

— Облечи се и ела да поздравиш жабчетата. Те винаги ми се оплакват, че не им обръщаш внимание.

— Чудесно.

Габриел излезе, оставяйки Марсиак, убеден, че тя крие от него нещо, свързано с непознатия с кожената шапка. След като отново погледна към улицата, той видя, че лицето, което го интересуваше, размени няколко думи с някакъв новодошъл, а после си тръгна, но другият остана.

И последните съмнения на гасконеца се стопиха.

Някой, който виси цял следобед на едно място, може да е безделник или досадник. Но щом го сменят, когато падне мрак, значи стои на пост.

* * *

Сам в стаята си, наведен над легена, Лепра вдигна измитото си с хладка вода лице и се погледна в огледалото. Беше гол до кръста, обул панталоните и ботушите на мъж, който лежеше мъртъв на дъното на Сена. Останалите неща — шапка, риза, дублет със закърпен хастар и стоманена рапира в ножница — го чакаха на леглото.

Лепра внимателно се взря в отражението си.

Той прие мисията, която Ла Фарг му предложи — да проникне в обкръжението на госпожа Дьо Шеврьоз, като се представи за Гере, агента, когото кралицата майка беше изпратила от Брюксел на херцогинята. Тъй като не знаеше почти нищо за този, в когото трябваше да се превъплъти, планът беше рискован. Гере беше беден френски благородник, добре. Вероятно е последвал кралицата майка, когато, отстранена от властта и унижена, тя предпочете да напусне кралството. Но какво друго можеше да каже за него?

Действително Лепра физически страшно приличаше на мъжа, чиято идентичност имаше намерение да си присвои. Обаче сходството в чертите нямаше да излъже някого, който лично се е срещал с Гере. Мускетарят беше наясно, че ако го разкрият, ще умре след жестоки мъчения…

„И така — философстваше той наум, докато продължи да плиска лицето си с вода. — Ако никой не те убие днес, знаеш какво те чака утре…“

На гърба му рансата бе разстлала огромно мораво и грапаво петно. Някой ден тя щеше да го завлече в гроба и вече отслабваше силите му — доказателство за това беше раната на бедрото, която не заздравяваше.

„Колко време ти остава? — запита се Лепра. — И най-вече, още колко време ще можеш да пазиш своята тайна?“

Той се изправи и тъжно се усмихна на отражението си в огледалото.

„Тайната, която те разяжда…“

Чувстваше се безпомощен.

* * *

Анес пристигна привечер. Абатството беше разположено сред тихата провинция, далеч от оживените пътища, заобиколено бе от поля, гори и ферми, които му носеха приходи. Все още на седлото, младата баронеса известно време разглеждаше отвисоко красивите сгради и белите забулени силуети, които се мяркаха зад стените на светата обител. Спомените за нейното послушничество при Сестрите на Сен Жорж нахлуха в съзнанието й. След това тя леко смушка коня с шпори, а в същото време камбаната, призоваваща монахините за молитва, проряза падащия мрак.

Поканиха я да почака в двора, където остана сама, изложена на любопитните погледи и шушуканията на минаващите сестри. От опит знаеше, че абатството е своеобразен малък свят и тук новините се разпространяват мълниеносно. Нямаше съмнение, името й вече вървеше от уста на уста и всички знаеха, че е пожелала да се срещне с поднастоятелката. Дали си спомняха за нея? Може би. Както и да е, вероятно мотивът за посещението й занимаваше целия кошер…

Крайно доволна от ефекта, който присъствието й и костюмът й за езда произведоха, особено сред някои от послушниците, надничащи зад колоните, за да я огледат по-добре, Анес се престори на безразлична и зачака търпеливо. Остър пристъп на кашлица въдвори ред сред девойките, а появата на поднастоятелката много бързо ги разгони.

Майка Еманюел дьо Серне беше около шейсетгодишна енергична жена с волево лице и прям поглед. Зад нея вървяха две сестри. Тя се усмихна нежно на Анес, прегърна я и я целуна по двете бузи. Младата жена отговори със същата топлина на тази проява на близост.

— Мари-Анес! Отдавна не сме ви виждали… Последното ви писмо пристигна преди повече от месец!

— Остриетата отново се събраха, майко.

— Наистина ли? Кога?

— Точно преди около месец.

— Не знаех… Все така под командването на този стар благородник ли?

— Капитан Дьо ла Фарг, да.

— Доволна ли си?

— Бога ми… — отговори Анес с леко виновна усмивка.

— Чудесно, чудесно… Но дано някой удар с рапира не те накара да съжаляваш, че не си приела кръста!

— Трябва да е много жесток и гибелен удар, майко…

Поднастоятелката хвана Анес под ръка и двете тръгнаха към галерията в двора. Поклащайки укорително глава, старата жена рече:

— Интриги. Кавалкади. Дори дуели… Ти винаги си обичала това, Мари-Анес…

— И момчета. Забравяте момчетата, майко.

Поднастоятелката се засмя.

— Да. И момчетата… Знаеш ли, че някои от по-дълго пребивавалите тук все още наричат бръшляна по северната стена „бръшляна на Анес“?

— Не съм прескачала толкова често…

— Да кажем по-скоро, че невинаги са те залавяли…

Двете продължиха да разговарят и напуснаха двора, за да влязат в градината, пред чийто вход поднастоятелката направи знак на сестрите да спрат. Когато се отдалечиха от тях с младата баронеса, тя сподели:

— Една от двете ме шпионира. Не зная коя. Но какво да се прави? Настоятелката продължава да не ми се доверява. След като минаха толкова години…

Някога майка Еманюел ръководеше Сестрите на Сен Жорж. Но вследствие на тъмни комбинации бе изместена от сегашната настоятелка, която беше от рода на Ришельо. От този момент орденът стана повече или по-малко верен инструмент на политиката на Кардинала, за голямо огорчение на Рим. Болонският конкордат обаче даваше на краля огромни права, вече той посочваше абатите и абатисите.

— Какво мога да сторя за теб, Мари-Анес? Тъй като не ми се вярва да си дошла, за да ми кажеш, че имаш намерение да продължиш послушничеството си…

Баронесата се усмихна, като си помисли, че навремето беше много близо до това да се обрече на монашеството, а после разказа за безпокойството на маркиз Д’Обремон, за посещението му при Остриетата и обещанието, което тя му е дала.

Поднастоятелката се замисли.

— Говориш за експедиция в Елзас, така ли?… Да, струва ми се, че чувах да се споменава за нея. Мисля, че целта беше да се унищожи някакъв могъщ дракон. И както можеш да се досетиш, вълчица водеше хайката.

Сред шатленките съществуваше малък кръг изключителни сестри, които, със специалното разрешение на папата, владееха еднакво добре както магиите, така и рапирите, за да се борят срещу драконовата опасност. Наричаха ги вълчиците, тъй като щабът им се намираше в замъка Сен Лу^[4], недалеч от Поатие. Названието им се дължеше най-вече на това, че бяха самотни и безмилостни ловци. Ако Анес беше приела монашеството, тя непременно щеше да стане вълчица.

— Не зная никакви подробности за тази история — продължи майка Еманюел. — И най-вече нямам понятие какъв е резултатът от експедицията… Но ако желаеш, мога да се осведомя и скоро да те информирам какво съм открила…

— Благодаря ви, майко.

— Обаче… Обаче се пази, Мари-Анес. Настоятелката бързо ще научи причината за идването ти тук и се съмнявам, че ще погледне благосклонно на намесата ти в делата на ордена…

* * *

На улица „Сен Томас дю Лувър“ в кабинета на специалиста по магии в бляскавия дворец на Дьо Шеврьоз, мъжът се наведе, за да разгледа рисувания портрет, който му показваше херцогинята. Висок, слаб и призрачно блед, той изглеждаше на около петдесет и пет години. Носеше черна роба на учен и черна барета със завити и с назъбени краища.

— Вижте, маестро — рече госпожа Дьо Шеврьоз.

Той беше специалистът й по магии и упражняваше върху нея коварно и огромно влияние. Херцогинята вярваше, че се нарича Модюи, че е италианец и дълги години е учил и практикувал окултно изкуство в чужбина. Истината беше, че е дракон и агент на Черния нокът.

Докато изследваше портрета на пламъка на свещ, херцогинята сипа две чашки златиста течност с упойващ аромат. Когато чу звънтенето на кристала и усети миризмата на бляна, ноздрите на Алхимика се разшириха и алчно желание заблестя в хищния му поглед, а връхчето на розовия му език облиза лакомо устните. Но той възвърна контрола над себе си, успя да скрие жаждата, прерастваща в необходимост, и с ръка, която въобще не трепереше, пое чашата, сякаш разсеяно, без да откъсва очи от нарисуваното. Отпи глътка и тръпка върховно удоволствие го принуди за миг да притвори клепачи.

— Трябва скоро пак да ми донесете от този лотарингски еликсир — рече госпожа Дьо Шеврьоз.

— Разбира се, госпожо.

— Ще ми разкриете ли някой ден кой ви го осигурява?

— Госпожо, възможно ли е да съществува специалист по магии, който да няма своите тайни?

Тя се усмихна, стана, разходи се из стаята и с безразличие огледа книгите по магия и различните алхимични и езотерични предмети, които бяха изложени там.

След това запита:

— Е? Какво мислите за откритието ми? Мога да ви уверя, че този портрет е съвсем достоверен…

Алхимика от Сенките се намръщи.

— Съгласен съм, госпожо. Тази млада жена е много красива. Няма да успее да излъже никого.

Херцогинята очакваше подобна реакция и беше приготвила един трик. Усмихната, тя извади парче хартия, оформено като театрална маска, и го постави върху портрета.

— А сега, маестро?

Специалистът по магии отново погледна към рисунката и не успя да прикрие учудването си.

— Великолепно!… — възкликна той, а после по лицето му премина сянка. — Но ръстът? Силуетът?

— Напълно си съответстват — успокои го госпожа Дьо Шеврьоз.

— Както и косите… Къде се крие това съкровище?

— Тук е, при мен, от няколко дни. Ще ви я представя скоро, по време на вечерята, която предвиждам.

— Ще бъде ли способна…

— Аз отговарям за нея.

— При условие че тя се съгласи.

— Кой може да откаже на кралицата?…

Алхимика присви устни в една от редките си усмивки, които винаги изглеждаха изпълнени с жестокост.

— Да, разбира се… — рече той. — Остава да измислим как протежето ви да се вмъкне сред антуража на кралицата. Какъв е планът ви да успеете?

— Чрез маркиза — отговори херцогинята, леко раздразнена. — Или чрез моя съпруг, херцога… Ще видим.

— Времето тече, госпожо. Ако всичко не е готово за големия бал, който скоро ще организирате в Дампиер…

— Отлично зная, господине. Отлично зная… Искате ли още малко златен блян?

* * *

От цял час вече Лепра чакаше. С обикновена рапира на кръста, той носеше дрехите и бижутата на Гере, чийто пръстен с красив опал красеше лявото му кутре. Естествено, беше оставил рапирата си от драконова кост и стоманения пръстен с печат на Остриетата, както и всичко, което можеше да навреди на новата му фалшива самоличност. Надяваше се да е успял да постигне преобразяването. Защото, макар да нямаше никакво съмнение, че херцогиня Дьо Шеврьоз не познава Гере, не можеше да се каже същото за онези, които я заобикаляха и обслужваха.

Още веднъж огледа общото помещение на кръчмата. Седнал край една маса, той не криеше опала на кутрето си, но и не го показваше прекалено демонстративно, за да си няма неприятности. Без да представлява гнездо на злосторници, „Бронзовият меч“ не се радваше на особена посещаемост. Разположена извън предградието Сен Жак, на по-малко от половин час път от хана, където беше отседнал Гере, кръчмата беше освободена от парижките такси и наредби. Виното беше по-евтино, а освен това тук сервираха и след вечерния час, чак до полунощ.

Така беше всяка вечер, с изключение на онзи злощастен ден, в който кръчмарят заминал за погребението на свой близък в Тур и турил ключа на заведението. Лепра научи това, слушайки разговора на двама постоянни посетители, и си обясни защо Гере се бе прибрал по-рано от обичайното и бе изненадал Анес и Марсиак в стаята си. Следователно едно затваряне по извънредни причини стана повод за гибелта му.

„Понякога животът и смъртта зависят от нещо крайно незначително“, помисли си Лепра.

Играейки си разсеяно с опала, който беше знакът му за разпознаване, той не реагира, когато благородникът, току-що седнал до него, го запита, без да го погледне:

— Добре ли пътувахте от Фландрия?

— Пристигам от Лотарингия.

— Взехте ли мерки да не ви проследят?

— От Нанси ли?

— Кардиналът има очи и уши навсякъде.

Лепра огледа събеседника си. Слаб и рус. Великолепно очертани мустаци и брадичка. Елегантно облечен в бежов дублет, но без каквато и да било показност. Симпатичен.

Мускетарят сведе поглед към ръцете на благородника, който му показа опала на кутрето си и рече:

— Изчакайте малко, а после елате в задния двор.

Той веднага стана и излезе, след като плати каничката вино, до която не беше се докоснал.

Лепра го последва пет минути по-късно.

В мрака трудно намери тесния сводест пасаж, който трябваше да го отведе зад кръчмата. Не виждаше нищо и не познаваше мястото. Инстинктът му подсказа, че нещо не е наред. Нима го бяха разкрили? За миг си помисли да се откаже, да тръгне назад, да се върне в двореца на Ястреба.

Въпреки всичко продължи напред.

Щом пристъпи в двора, падна повален от юмручен удар.

* * *

В Париж всяка сграда имаше табела. Естествено, това се отнасяше за магазинчетата и кръчмите, но също и за жилищата, които се различаваха едно от друго по този начин, понеже по онова време нямаше номера. Табелите сочеха адресите на търговските и на частните помещения: Улица Сен Мартен, където виси табелата Червеният петел. Всичко това обаче се отнасяше само за простолюдието. Все още притежавани единствено от аристократи по времето на Луи XIII, градските дворци нямаха табели. Те носеха името на собственика; често фронтоните бяха украсени с престижни гербове и това беше достатъчно: Дворец Шатоньоф, Улица Черупчеста. Или дори Дворец Шеврьоз, Париж.

Парижките улици бяха окичени с безброй табели от многоцветно дърво, които издигаха престижа на столицата и й придаваха изключително приятен вид, когато времето беше хубаво. Изображенията на табелите бяха различни — светци, френски крале и други религиозни и светски личности; инструменти, оръжия и сечива; дървета, плодове или цветя; животни и разни фантастични създания — които обаче, като цяло, не свидетелстваха за размах на въображението, нито за вкус към оригиналното. Между Упоритият кон или Виверната с ръкавици, имаше десетки заведения Оловният войник или Златният лъв. Най-учудващото беше обаче, че табелите на магазините почти никога не даваха никаква представа каква търговия се извършва в тях. Нямаше ботуши при обущарите, нито наковални при ковачите. Само кръчмите особено държаха да се отличават по „марката“ — купа сено или наръч сплетени клони.

Независимо че бяха полезни и развеселяваха мрачния градски пейзаж, по вина на продавачите, които даваха мило и драго да си направят реклама, табелите често имаха огромни размери. Железните съоръжения, които ги поддържаха, нерядко достигаха цял тоаз, или около два метра. Като имаме предвид широчината на една обикновена парижка улица, случваше се някоя табела да стърчи до средата на пътя. Издигайки се над щандовете и над стрехите, тези табели пречеха на движението и увеличаваха хаоса по търговските улици, които бяха най-оживени. Имаше повече от триста в квартала на Халите. И почти толкова само на улица „Сен Дьони“. Каретите ги отнасяха. Конниците се опитваха да ги избегнат. Пешеходците също си удряха главите в тези дървени препятствия.

Обикновено от разсеяност.

Но не само.

— Ох!

Мъжът се обърна и видя, че върху него се строполява някаква маймунска глава, табелата го удари по челото и продължи да се люлее силно, после отново го перна, този път отзад.

Марсиак успя да я укроти.

След това спокойно, с огромно задоволство се вгледа в онзи, който с кръстосани ръце лежеше в безсъзнание в краката му.

Сценката се развиваше на улица „Жабешка“, когато пукваше зората и кварталът, както и целият Париж, се пробуждаше.

* * *

Марсиак се върна скришом в „Малките жабчета“. Къщата още спеше, тъй като беше ранна утрин и както обикновено, последните посетители си бяха тръгнали късно през нощта. Това напълно устройваше гасконеца, тъй като той се надяваше да се върне в топлото легло на Габриел, без тя да забележи, че е излизал. Готвеше се да тръгне нагоре по стълбите, с ботуши в ръка, когато чу:

— Е? Как е глезенът ти?

Той се вцепени, силно присви клепачи, после отвори едното си око, обърна глава и през широко зейналата врата на кухнята видя Габриел, която седеше сама зад масата. Тя беше обърната към него и похапваше, гледайки право пред себе си. Наметнала голям шал на раменете си, беше по риза, несресана и негримирана.

Хубава, въпреки всичко.

Гасконецът се реши да иде при нея. Ненавиждаше обясненията и упреците, но този път нямаше да избегне нито едното, нито другото. Влачейки нозе, той се стовари върху един стол.

— Глезенът ми е много по-добре, благодаря — рече той и зачака нападението.

— Къде беше? — най-сетне запита Габриел.

— Излязох навън.

— За да размениш няколко думи с Фонтен, предполагам.

Марсиак присви вежди.

— Фонтен?

— Това е името на мъжа, който наблюдаваше къщата и който също беше изчезнал, когато се събудих. Но ето че ти се появи отново. Той обаче…

— Значи знаеш.

— Че са пет или шест души, които дискретно бдят над дома ми от няколко дни ли? Да, зная. Както виждаш, не съм нито напълно сляпа, нито абсолютна идиотка. Дори момичетата бяха наясно. Единственият, който не забеляза нищо, беше клетият Тибо.

Тибо, портиерът на „Малките жабчета“, беше верен до смърт, но не особено интелигентен.

Марсиак кимна с глава.

— Добре — съгласи се. — Знаеш ли за кого работят те?

— Да. За Рошфор.

Учуден, гасконецът се взря в невъзмутимия профил на Габриел. Тя продължаваше да не му обръща внимание.

— А откъде ти е известно, че зад всичко стои Рошфор?

— Разпознах поне двама от наемните му убийци. Както и Фонтен.

— Защо не ми каза?

— Бих могла да те попитам същото… Боях се, че ще се намесиш и ще стане лошо. Не съм се лъгала, нали?

Обърканият Марсиак отначало не знаеше какво да отговори, но после реши да я укори:

— Трябваше да ме осведомиш, Габриел. Трябваше да бъда сигурен, че…

— Че Рошфор наблюдава дома ми? Добре. Рошфор наблюдава дома ми. И какво? Не би могъл да открие нищо, което не му е известно. Но сега, когато ти се разправи с един от хората му, какво ще се случи? Смяташ ли, че той няма да реагира?

— Ще говоря с него.

— Защо да те послуша, след като не обича особено Остриетата и получава заповеди само от Кардинала? Няма да удържи на изкушението да стигне до вас чрез мен. Защото не може да не се досещаш, че Рошфор се интересува от моя милост, тъй като търси скритата дъщеря на твоя капитан, нали? Естествено, нямах представа коя е тя, когато я приех, и сега не зная къде се намира, но какво значение има това?

Габриел стана, остави чинията с плодове и сирена, до която почти не се беше докоснала. Всъщност с върха на пръстите си беше изчоплила само меката част на четвъртинка бял хляб.

Тя намести шала върху раменете си, отправи се към вратата, но спря, обърна се и дълго се взира в Марсиак.

Накрая рече:

— Ще те питам нещо, Никола.

— Да?

— Ти знаеше. Знаеше, преди да посегнеш на Фонтен, че…

Той я прекъсна:

— Фонтен е жив. И здрав. Не съм убиец, Габриел. Просто го отвлякох, за да измъкна от него необходимите ми сведения…

Тя на драго сърце му повярва.

— Не се съмняваше, че той служи на Рошфор, нали? Също така беше наясно защо наблюдават „Малките жабчета“…

Марсиак се поколеба.

Каквото и да му струваше, ненавиждаше да лъже Габриел.

— Да — призна той. — Знаех.

— Значи не държеше толкова да се убедиш… Искаше да изпратиш послание до Рошфор. Да разбере, че Остриетата и ти няма да останете със скръстени ръце, ако той си позволи да обезпокои дъщерята на Ла Фарг.

— Дъщерята на Ла Фарг и теб, Габриел. Дъщерята на Ла Фарг и теб.

Тя го погледна. Беше искрен.

— Да — рече Габриел. — Смяташ ли, че добре ме защити днес?

Напусна кухнята, стигна до стълбата и оттам се обърна към Марсиак:

— Обичам те, Никола. Обаче предпочитам да не спиш тук тази нощ.

И се прибра сама в стаята си.

* * *

Лепра се събуди с ужасно главоболие и дяволски жаден. Беше се проснал по панталони, чорапи и риза върху оправено легло в стая, която никога не беше виждал. Не знаеше къде се намира, но едно бе сигурно: беше напуснал Париж. Действително, въздухът ухаеше на свежест.

Мускетарят седна и докато масажираше главата си, украсена с чудесна цицина, започна да разглежда декора. Ботушите му го чакаха до вратата. Дублетът му беше сложен на рамката на стол, като на закачалка. Шапката му лежеше на масата, а рапирата, пъхната в ножницата, висеше върху една от колоните на леглото. Стаята беше скромна, но чиста и спокойна, потънала в приятен сумрак благодарение на завесите, спуснати над прозорците.

Лепра стана, забеляза, че джобовете на панталоните му са обърнати наопаки, а навярно му бяха свалили ботушите, за да проверят да не би да крие нещо в тях. Това го подсети за дублета и той се хвърли, за да провери хастара. Вътре нямаше нищо, а след като бяха отмъкнали безценното му съдържание, внимателно го бяха зашили. Този, който го беше ударил и домъкнал тук, бе присвоил всичките тайни документи, които трябваше да предаде в ръцете на херцогиня Дьо Шеврьоз. Кариерата му на агент на кралицата майка не започваше успешно.

Все пак, помисли си той, въпреки че получи жесток удар по главата, не беше нито мъртъв, нито пленник. Ако го бяха разкрили, нямаше да се събуди тук, и то в подобен вид. Може би дори въобще не би се събудил.

Навън мучеше крава.

Лепра дръпна завесите и за момент остана заслепен от потока светлина, който изведнъж нахлу в стаята. Малко по малко пред очите му се разкри приятен селски пейзаж, който обаче не събуди у него никакви спомени. Не знаеше къде се намира, просто наблюдаваше красив полски кът от първия етаж на къща, разположена в началото на село или на малко градче. И ако едва наболата му брада не го лъжеше, не беше спал повече от една нощ, следователно се намираше във Франция, недалеч от Париж.

Но освен това…

Твърдо решен да открие нещо повече, Лепра се облече, нахлузи портупея си, а рапирата на Гере му се стори твърде тежка в сравнение с неговото знаменито драконово острие. Напусна стаята, слезе по стълбите и се озова във великолепна слънчева градина. Там намери благородника с бежовия дублет, с когото се сблъска в „Бронзовият меч“ — той закусваше, седнал на малка масичка под балдахин.

Щом видя Лепра, мъжът веднага стана и го посрещна с любезна усмивка.

— Господин Гере! Как сте? Добре ли спахте?

— Много добре, да — отговори Лепра, който все още не знаеше какво да мисли.

— Очарован съм. Присъединете се към мен — благородникът посочи празния стол край масата и седна. — Току-що се върнах от Париж и реших да хапна. Споделете късната закуска с мен, ако желаете.

— На драго сърце.

— Впрочем аз съм кавалерът Мирбо и вие сте в моя дом.

— У вас, което ще рече…

— В Иври. Париж е на по-малко от левга оттук.

Лепра зае мястото си и усети, че е много гладен.

— Бертран! — извика благородникът. — Бертран!

Появи се прегърбен и кисел слуга.

— Да, господине?

— Чаша за господин Дьо Гере.

— Слушам, господине.

Отхапвайки от пилешката кълка, Мирбо рече:

— Не се съмнявам, че имате много въпроси. Не зная дали ще успея да отговоря на всичките, но първо трябва да ви се извиня за премеждието, което преживяхте тази нощ. Единственото ми утешение е, че Ровен не ви е ударил прекалено силно…

— Ровен ли?

— Вероятно скоро ще се срещнете с него. Обича да проявява… старание. Крайно предпазлив е, почти болезнено… С една дума, той ви преби…

— Преби и претърси.

— Съгласете се, че трябваше да се уверим дали сте този, за когото се представяте. Колкото за документите, които носехте, не се бойте, предоставих ги на лицето, за което бяха предназначени.

— Получих заповед да ги предам лично в ръцете на госпожа Дьо Шеврьоз.

Мирбо се усмихна.

— За съжаление, не е възможно веднага да се срещнете с херцогинята. Но документите трябваше да й бъдат връчени незабавно, нали?… Имаше шифровано писмо в дублета ви. Известно ли ви е съдържанието му?

— Не.

— Кралицата майка предлага на херцогинята да ви наеме на служба.

— Да, знаех това. И бях дал съгласието си.

— Чудесно! В такъв случай, желанието на херцогинята е да бъдем един екип. Имате ли нещо против?

— Може би.

— Така ли? — учуди се благородникът. — Защо?

Лепра впери поглед в очите на Мирбо.

— Трябваше да предам документите лично на херцогинята не само за да бъда сигурен, че ще попаднат там, където трябва, но и за да имам гаранцията, че никой не се опитва да ме излъже. Аз не ви познавам, господине. Не зная дали наистина служите на госпожа Дьо Шеврьоз. Дори не бих могъл да кажа дали някога сте се срещали с нея. Всъщност нищо не ми гарантира, че не изпълнявате разпорежданията на кардинал Ришельо… Затова пък, ако херцогинята реши да ме приеме…

Все така любезен, широко усмихнат, благородникът с бежовия дублет кимна разбиращо с глава, после рече:

— Уважавам предпазливостта ви, господине. И разбирам скрупулите ви… Обаче, като имаме предвид положението ви, единствената алтернатива за вас е следната: може да ми се доверите, докато получите нужните доказателства…

— Или?

— Нищо не пречи и да решите да си тръгнете.

— Но Ровен няма да е очарован, нали?

— Уви, така е…

* * *

Анес се върна в двореца на Ястреба едновременно с Марсиак. Тя яздеше. Той вървеше пеша и накуцваше, носейки вързопа си през рамо.

— Оправихте ли се? — запита тя.

— Пак ме изгониха — отвърна той.

Баронесата кимна с глава — перипетиите в любовната връзка между гасконеца и Габриел отдавна не учудваха никого.

— А ти, Анес? Откъде идваш?

Младата баронеса скочи от седлото. Докато Гибо отваряше едно от крилата на входната врата, Анес дьо Водрьой разказа на Марсиак за разговора си с бившата настоятелка на ордена на Сестрите на Сен Жорж. Вече в двора, тя повери юздите на Андре и запита стария портиер с дървения крак:

— Тук ли е капитанът?

— Не, госпожо. Повикаха го в Кардиналския дворец. А това писмо пристигна тази сутрин за вас.

Беше почти обяд.

Анес взе плика, разпозна печата от червен восък на Белия орден, счупи го, извади листа и прочете написаното.

— Лоши новини ли? — обезпокои се Марсиак.

— Писмото е от настоятелката на шатленките. Тя изразява желание да се срещнем днес следобед, което означава, че държи да я посетя.

— Как така? Изведнъж?

— Да, малко неочаквано…

— Ще отидеш ли?

— Нямам избор. Но бих искала преди това да поговоря с Ла Фарг.

— Ще трябва да се задоволиш с моята компания — рече Марсиак и прегърна Анес през рамото. — Ела, каня те на обяд и после ще те съпроводя до Храмовия замък.

* * *

Ленкур се постара да изглежда добре, когато се представи за втори път в двореца на Шеврьоз. Беше облякъл най-елегантния си дублет, намери чифт скъпи ръкавици, грижливо лъсна ботушите си и забоде ново перо на шапката си. Предишната кратка среща с херцогинята силно го впечатли. Не само беше толкова красива, че му секна дъхът, но и елегантността, охолството и непринудеността й го смаяха. Всичко й изглеждаше лесно, по най-естествения начин тя живееше в нечуван лукс.

Вече очакваха Ленкур и незабавно го отведоха на терасата, където, под бял балдахин, украсен със златни нишки, беше сложена квадратна маса. Госпожа Дьо Шеврьоз, лъчезарна и оживена, разговаряше с една девойка и с по-възрастна дама. Трите отпиваха ягодов сироп, изстуден със запазен от зимата сняг — нещо, което по онова време струваше изключително скъпо. Младото създание беше много красиво, жизнено, кокетно наконтено. Жената изглеждаше безлична, посивяла, с угаснал поглед.

Като видя кой пристига, херцогинята посрещна Ленкур с приятна усмивка и без да става, му даде знак да се приближи.

— Господин Дьо Ленкур! Присъединете се към нас.

Той се подчини, поздрави знатната стопанка и гостите й, а след това се запозна с Од дьо Сент Аволд и с нейната леля. Од, която беше роднина на херцогиня Дьо Шеврьоз, бе пристигнала от Лотарингия, за да бъде представена в двора. Леля й я придружаваше.

— Струва ми се — рече херцогинята, че вие също сте от Лотарингия, господин Дьо Ленкур.

— Госпожо, трябва да ви разочаровам. Наистина съм роден в Нанси. Но съм французин.

— Така ли? Как е възможно?

Ленкур, както обикновено, когато ставаше дума за него, заобиколи темата.

— Обратите на живота, госпожо.

— Разговаряме за двора в Нанси. Не смятате ли, че той е много по-красив и по-весел от френския?

— Не може да се отрече, госпожо.

Дворът на Шарл IV действително изглеждаше значително по-бляскав от двора на Луи XIII. В Нанси, в херцогския дворец, цареше безкраен и често разюздан празник, докато в Лувъра хората се отегчаваха заради срамежливия и високоморален крал, който ненавиждаше да се появява на публични места. Херцогинята беше запазила великолепен спомен от пребиваването си в Нанси, където Шарл IV я посрещна с бляскав разкош. Ленкур предположи, че именно тогава се е запознала с Од дьо Сент Аволд.

Од дьо Сент Аволд.

Разговаряйки, той не можеше да откъсне погледа си от тази девойка. Тя му се харесваше и страшно го заинтригува. Прелестно миньонче, със светлокестеняви, меки като коприна коси, със зелени очи, пълни с живот, с пухкави устни. Възможно ли бе някой да не остане запленен от нея? Не й вредеше дори сравняването с божествената Дьо Шеврьоз. В известен смисъл, беше не толкова хубава, но по-очарователна от херцогинята, не толкова съблазнителна, но по-чувствена. И ако самочувствието на херцогинята прибавяше щипка триумфираща арогантност към красотата й, младата Од беше запазила от девичеството си някаква крехкост, което я караше да изглежда едновременно тъжна и безгрижна.

Освен че беше съвършено, лицето на Од привличаше Ленкур, защото му се струваше познато. Беше ли я срещал в Нанси? Може би. Но името й не му говореше нищо. Дали пък херцогинята не беше довела тук Од под чужда самоличност?

Ленкур се поддаде на ласкателствата на госпожа Дьо Шеврьоз, която нямаше равна в умението си да изтъква достойнствата на мъжете. Младият кавалер се опита да блесне. Прояви галантност, остроумие, чувство за хумор, изпита особено удоволствие да забавлява Од дьо Сент Аволд, чийто искрен смях го изпълваше с възторг. От час вече разговорът течеше повече от приятно, когато домоуправителят донесе някакво съобщение на херцогинята. Тя го прочете, без да прояви вълнение, стана, обеща скоро да се върне и се оттегли.

Ленкур я проследи с поглед и забеляза мъж с роба на учен и с черно боне, който я чакаше вътре в двореца.

— Кой е този? — запита той.

— Специалистът по магии на херцогинята, ако не се лъжа — отговори Од. — Но тя все още не ме е запознала с него.

Без госпожа Дьо Шеврьоз разговорът изгуби живеца си и не можеше да се разчита на госпожа Дьо Жарвил да го поддържа: уморена от жегата, тя дремеше на стола си. Младежите едновременно забелязаха това, размениха развеселени погледи и избухнаха в подигравателен смях. Госпожа Дьо Шеврьоз скоро се върна при тях. За съжаление, само за да им каже, че е заета и че поверява Од на Ленкур.

— Бъдете примерни — рече им тя и ги остави сами.

Все едно дяволът им беше подхвърлил да не съгрешават.

— Ами ако избягаме? — обади се Од дьо Сент Аволд с лукав блясък в очите.

— Не ви разбрах, госпожо?

— Отвлечете ме. Госпожа Дьо Шеврьоз остави каляска на мое разположение. Да я вземем. И да идем… Да идем на Стъргалото!

— На Стъргалото ли?

— Нали така му казват?

— Да. Но…

„Стъргалото“, близо до вратата Сент Антоан, беше едно от най-предпочитаните места за разходка на парижаните. Бедни и богати, аристократи и простолюдие, всички отиваха там, за да си починат, да се покажат, да се поразходят. Разговаряха, шегуваха се, флиртуваха. Играеха на криеница, на кегли и на дървени топки. Мястото беше особено предпочитано при хубаво време. Така че идеята на девойката не беше толкова лоша. Но Стъргалото добиваше истинския си блясък предимно в неделя, което Ленкур й обясни.

— О… Съжалявам, доста неща още не зная… Много вода ще изтече, преди да се превърна в истинска парижанка, нали?

Разочарованието на Од натъжи Ленкур, който изпита огромно желание да я утеши.

— Може да отидем в градината на двореца „Тюйлери“ — чу се той да й предлага.

— Наистина ли?

— Разбира се! Речено-сторено!

— Но… Как ще постъпим с госпожа Дьо Жарвил? — прошепна девойката с конспиративно безпокойство.

— Ще я оставим да си почива.

* * *

Храмовият замък, като продължаваха да го наричат, беше някогашна крепост на тамплиерите, разположена в Париж, на десния бряг, северно от квартал Маре. Предоставен на хоспиталиерите^[5] след разправата с тамплиерите през 1314 г.^[6], замъкът накрая бил продаден на Сестрите на Сен Жорж по времето на крал Франсоа I. Той все още им принадлежеше през 1633 г., около него се издигаше висока стена с бойници, а го пазеше импозантна сграда с високи кулички в четирите краища — знаменитата Кула на храма. Влизаше се по подвижен мост, а вътре човек можеше да открие всичко необходимо за живота в религиозна обител: голяма църква, двор, трапезария и спални, кухни, тавани и мазета, работилници, конюшни, зеленчукови и овощни градини, дори къщи и дюкянчета.

Всичко това беше разположено в средновековно оградено пространство, насред Париж, на улица „При храма“, близо до едноименната врата.

* * *

След като обядваха на площад „Грев“, Марсиак и Анес влязоха заедно в Храмовия замък, но само младата баронеса беше допусната да се срещне с настоятелката. Те прекараха приятно времето си заедно, гасконецът разсмиваше Анес, като й разказваше за любовните си унижения по извънредно комичен начин. Той знаеше, че тя за малко не се е замонашила при шатленките, но нямаше представа при какви обстоятелства беше поела по друг път, за да се озове накрая в редовете на Остриетата на Кардинала. Едно обаче беше очевидно: сега вече тя не питаеше толкова вярна обич към Сестрите на Сен Жорж, дори като че ли изпитваше особена злопаметност към майка Терез дьо Восамбр — настоятелката, вдъхваща страх.

Докато Марсиак се настройваше да чака, Анес беше въведена в бившата зала на капитула^[7]. Помещението беше огромно, широко, с високи тавани, осветено от островърхи витражи. В дъното дълга маса, застлана с няколко бели покривки, се простираше край стена, украсена с впечатляващ средновековен гоблен. На него беше изобразен Сен Жорж, който побеждава могъщ дракон. В центъра на масата, с гръб към стената, под гоблена, седеше настоятелката. Висока, слаба, суха, тя имаше пронизващ поглед, подобен на взора на братовчед й Кардинала. Още не беше навършила петдесет години, ръководеше Сестрите на Сен Жорж с желязна ръка и беше направила ордена по-влиятелен от когато и да било преди.

— Приближете се, Мари-Анес.

С шапка в едната ръка, а с другата хванала дръжката на рапирата, Анес дьо Водрьой направи няколко крачки, поздрави и рече:

— Сега съм само Анес, майко.

— Анес… Да, точно така. Добре, че ми припомнихте — отговори настоятелката с тон, който подчертаваше колко неприятно й е това. — Не мога да забравя каква примерна послушница бяхте. Имаше толкова голям заряд във вас! Щяхте да се превърнете в чудесна вълчица!…

Крайно предпазлива, смълчана, младата баронеса Дьо Водрьой чакаше.

— Но ще дойде денят, когато ще разберете каква трябва да е ориста ви… — добави монахинята сякаш на самата себе си.

След това обяви с тържествен и нетърпящ възражения глас:

— Госпожо, вашите услуги са необходими на кралицата, така че скоро трябва да се присъедините към обкръжението й. Несъмнено сте избрана заради талантите, които притежавате, както и заради способностите, проявени по време на послушничеството, от което, за съжаление, се отказахте. По тази причина сме убедени, че можем да ви имаме доверие…

* * *

Малко по-късно в двора на двореца на Шеврьоз, Ленкур с удоволствие помагаше на Од дьо Сент Аволд да се качи в каретата, когато усети нечий поглед, насочен във врата му.

Обърна се и за по-малко от секунда успя да види, как завесата на един прозорец на първия етаж закри колкото мършаво, толкова и смъртнобледо лице.

* * *

Алхимика от Сенките дръпна пердето и се отстрани от прозореца точно когато херцогинята влезе в кабинета за магии.

— Ще се срещнете с нея тази вечер — обеща му тя, — но още сега искам да ви съобщя една чудесна вест: нашето протеже скоро ще бъде част от обкръжението на кралицата.

— Какво? Толкова бързо ли?… Как успяхте?

— Провидението, господин Модюи. Провидението… Днес ме помолиха за услуга…

— „Помолиха“ ли, кой?

— Кардинал Ришельо, но посредством друго лице… Накратко, Кардиналът желае да осигуря приемането на негова близка роднина в обкръжението на кралицата.

— Кралят има право да назначава когото желае в дома на кралицата. И също така да прогонва онези, които не са му приятни.

— Но пък кралицата има право да се държи студено с наложените й лица. Именно от подобно отношение Кардиналът се опитва да спаси роднината си, молейки ме да се застъпя за нея. Струва ми се, че по този начин Негово Преосвещенство се опитва да провери дали съм благоразположена към него…

— И вие приехте?

— Разбира се. Но пожелах едно от моите протежета също да влезе в свитата на кралицата. В крайна сметка, аз съм херцогиня Дьо Шеврьоз. Всеки би се учудил, ако дам нещо, без да получа желаното насреща.

— Поздравления.

— Благодаря, господине. А от ваша страна?

— Всичко е готово. Обаче…

— Какво?

— Коя е тази роднина на Кардинала?

— Откъде да зная?

— Шпионка?

— Не се съмнявайте, тъй като подобни маневри са напълно в стила на краля, който не обича кралицата, но иска да знае всичко за нейните действия и постъпки. Несъмнено, за да се убеди, че тя не е щастлива…

Погледът на херцогинята стана суров: тя ненавиждаше краля.

— Следователно тази шпионка може да ни попречи — каза мъжът.

— В малкото време, което остава до бала? Хайде де… В точния момент ще бъде достатъчно да я държим настрана от нашите… договорки.

Загрижен, Алхимика не отговори нищо.

* * *

Мирбо се върна едва късно следобед.

Три часа преди това той тръгна на кон, без да каже къде отива и без да предложи да Лепра да го последва. Кавалерът трябваше да чака търпеливо в дома в Иври, в компанията само на ужасно намръщения слуга Бертран и на един превод на „Декамерон“. Можеше свободно да се придвижва, но предпочиташе да не се отдалечава от градината. Вероятно го наблюдаваха. Не желаеше да безпокои никого.

Когато чу, че наближават коне, Лепра стана от леглото си, където четеше, и отиде да погледне от прозореца на стаята си на първия етаж. Пътьом грабна рапирата си, застана малко встрани, за да не бъде особено забележим, и разтвори широко едно от крилата на вече открехнатия прозорец точно в момента, когато двамата конници пристигнаха.

Първият, все така елегантно облечен в бежово, беше Мирбо — той скочи от жребеца си и повика Бертран, след което бързо влезе в къщата. Другият имаше вид на наемник: ботуши, широки панталони до коленете, дублет от биволска кожа, рапира на кръста и овехтяла шапка. Лепра се досети, че това е Ровен, за когото Мирбо му беше говорил — всъщност този, който го удари изненадващо в двора на „Бронзовият меч“. Мъж, болезнено бдителен, както го представи благородникът. И от когото трябваше особено да се пази.

Чувствайки се много удобно на седлото, Ровен — ако наистина беше той — свали шапката си, за да избърше потното си чело с ръкав. Тогава Лепра забеляза плешивото му теме и сякаш изрязаното му с нож лице на трийсетгодишен мъж с корона от дълги черни коси. Наемникът извади от джоба си дръмбой^[8], приближи го към устата си и задвижи с палец езичето, при което прозвуча странна мелодия.

Свирейки, той спокойно вдигна очи към прозореца, откъдето мускетарят го наблюдаваше, сякаш за да му покаже, че го е видял и хич не му пука.

Погледите им се срещнаха и не се отклониха. В този момент Лепра разбра с абсолютна сигурност, че Ровен представлява гибелна опасност.

— Гере! — извика Мирбо от стълбите. — Гере!

Фалшивият агент на кралицата майка се отстрани от прозореца, когато благородникът влизаше.

— Пригответе се, ако обичате — рече мъжът с бежовия дублет. — Ние тръгваме.

— Ние ли?

— Вие, аз и Ровен, който чака долу.

— Къде отиваме?

— Близо до Ньой.

— Какво ще правим там?

— Много питате! — добродушно възкликна Мирбо. — Хайде, господине! Бертран вече оседлава коня ви.