Джаклин Уилсън
Целувката (23)

23

Тръгнахме бавно към къщата на Карл. Джулс чакаше с пребледняло лице в кухнята.

— О! Здравейте, Силви и Миранда — каза тя. След кратка пауза рече: — Здравей, Карл. Добре ли мина денят ти?

— Не можеше да е по-добре — отвърна Карл. Той също замълча за миг. — Появата на две момичета, които дойдоха да ме посрещнат, беше истинска сензация.

— Обзалагам се, че е така — каза Джулс, поглеждайки към облечената в пижамата ми Миранда. — Искате ли кафе, момичета? Направила съм и курабийки с карамел.

Те бяха любимите на Карл и Джулс обикновено ги правеше за специални поводи. Четиримата седнахме около масата, пихме кафе и хапнахме курабийки. Миранда започна да се фука, но Джулс подозираше какво бе направила за Карл и този път я изтърпя.

Чухме затръшването на входната врата и Джейк влетя в кухнята. Сепна се, като ни видя седнали около масата. Направо се опули, когато зърна бюста на Миранда. Ухили ми се и се обърна към Карл.

— Я го виж, келеша — рече той. — Каква ти е тайната, а? Как може две мацки да ти вървят по петите, а аз да нямам нито една?

— Природен чар? — рече Карл.

— Да, бе, да. — Джейк също помълча. — Добре ли мина денят ти?

— Вече всички започвате да звучите като шпионите от някой филм за Джеймс Бонд — каза Карл. — Предполагам, че Добре ли мина денят ти е паролата за Пребиха ли те малките лайненца, като разбраха, че си гей?

— Татко каза, че на твоята възраст няма как да знаеш, че си гей, келеш. Привличането към същия пол е част от нормалното развитие, дрън-дрън-дрън.

— Добре, щом казваш — рече Карл.

— И все пак биха ли те? — попита Джейк. — Защото ако ми кажеш кои бяха, набързо ще се разправя с тях.

— Закъсня, приятел. Аз вече се оправих с тях — каза Миранда.

— По свой неподражаем начин — потвърдих аз.

— Уф! — рече Джейк. — Навита ли си и мен да оправиш някой път, Миранда?

— Мисля, че вече ще започна да подбирам — отвърна тя. — Физическият ми чар като че ли ви идва твърде нанагорно, момчета. Не съм сигурна, че ми харесва да бъда наричана Момичето с циците. Може пък да ги привържа с лента и няколко години да нося скромни торбести дрехи.

— Пак ми развали купона — рече Джейк.

Той тупна шеговито Карл по рамото.

— Радвам се на малката ти момичешка армия, хлапе. Само после, като приключиш, ми ги прати на мен. — Той седна на масата и започна да яде.

— Както вече казах, съжалявам, но вече не съм на разположение — каза Миранда. — Възнамерявам да водя живот на монахиня.

— Добре, добре, ясна ми е картинката, сестро Миранда — отвърна Джейк. — Но знаеш ли, ти не си единственото момиче.

Той замълча и ме погледна многозначително.

Въздъхнах, мислейки, че ме поднася.

— Да, бе, ха-ха — казах с горчивина.

Джулс ме смушка.

— Той сериозно си пада по теб, Силви — прошепна ми тя.

Примигнах, изненадана. Миранда вдигна вежди. Джулс ми се усмихна окуражаващо. Карл изглеждаше обнадежден.

О, боже. Разбирах, че за тях това бе идеалното решение. Джейк можеше да ми е гадже, а Карл щеше да е най-добрият ми приятел — спретнатичка и уютна уговорка със съседите. Но нещата не бяха толкова прости. Аз не обичах Джейк. Обичах Карл.

Джейк ме гледаше с пламнало лице, макар да се опитваше да се държи хладнокръвно, и не спираше да барабани с пръсти по масата. После тръсна глава, отмятайки дългия си бретон от очите. Не исках да го нараня.

— О, боже — изрекох с тъничък момичешки глас. — Престани да ме дразниш, Джейк! А и дори да говориш сериозно, ти си толкова по-голям от мен, направо вече си възрастен. Мама никога няма да ми позволи да изляза с теб.

Не знаех дали съм успяла да го убедя, но той се засмя треперливо.

— Да, определено ще ме гледат накриво, ако излизам с теб, Фъстъче.

Джулс въздъхна и си наля още една чаша кафе. Миранда започна да разказва за големите момчета, с които бе излизала, седемнайсет и осемнайсетгодишни, дори някакъв младеж над двайсетте. Не можех да разбера дали си измисля или не, но това нямаше никакво значение. Тя продължаваше да говори, а ние, нейната публика по неволя, кимахме, ахкахме и се смеехме.

После Джейк стана, за да отиде да си пише домашните. Разроши ми прическата и сви устни, изпращайки ми звучна целувка, обръщайки всичко на шега. Разроши и косата на Миранда, но тя го улови за ръката и я изви.

— Не на мен тези номера, приятелче. Никой не се заяжда с мен. — Тя се прозя и се протегна. — Май вече е време да се прибирам към дома. О, боже, той е на края на света. Може би ще си повикам такси.

— Аз ще те откарам — каза Джулс и извади ключовете за колата от чантата си.

— Трябва да си облечеш училищната униформа, Миранда — обадих се аз.

— Няма смисъл. Утре ще дойда така на училище. Направо ще се уплашат.

— Ти си най-голямата шегаджийка, която съм срещала — каза Джулс. — Но си чудесна приятелка на моя Карл и само това има значение за мен. Хайде, скъпа.

— Добре, добре. Благодаря, Джулс. — Тя погледна към Карл и мен. — Вие ще дойдете ли да се разходите?

— Извинявай, Миранда, но имаме друга работа — каза Карл.

Тя изпъшка, но Джулс твърдо я поведе навън.

Двамата с Карл останахме сами на масата.

— Друга работа? — попитах тихо аз.

— Искам да дойдеш с мен в Стъклената хижа — каза Карл. — Не мога да отида сам.

— Добре — отвърнах аз и сърцето ми заби лудо. Без да се замисля го стиснах за ръката и той потрепна.

— Извинявай! Болят ли те много ръцете?

— Сам съм си виновен. Силви, мислиш ли, че съм потрошил всичко?

— Горе-долу.

— Може би… може би все още не съм готов да я видя.

— Не, хайде да отидем. Ще направим един бърз оглед.

— Добре. Дебели ли са ти подметките? Внимавай да не си порежеш краката. И си сложи градинските ръкавици на татко, чу ли? За всеки случай, ако решиш да пипаш нещо.

Тръгнахме бавно през градината. Почти спряхме, когато приближихме хижата.

— Искам да те хвана за ръката, но само ни погледни, като някои проклети боксьори сме — каза Карл, побутвайки с бинтованата си ръка кожената ми градинска ръкавица.

— Поеми си дълбоко дъх — казах аз.

Протегнах ръка и внимателно отворих вратата на Стъклената хижа. Вдъхнах познатия землист аромат и се зачудих за части от секундата дали всичко това не е било просто един ужасен сън. Бях готова да се откажа от целия свят само и само колекцията на Карл все още да е там, подредена грижливо на рафтовете по форми и цветове. Но щом пристъпих вътре, под краката ми изхрущя стъкло. Светнах крушката. Двамата стояхме заедно и дишахме тежко.

Стъкленото момче все още си беше счупено, само с един здрав крак. Всички стъклени животни бяха жестоко осакатени. Вазите също бяха начупени и рафтът беше покрит с парчета цветно стъкло. Но повечето преспапиета бяха здрави. Вдигнах подаръка на Миранда.

— Слава богу. — Огледах го добре под светлината. — Дори не е одраскано. Какъв късмет, това е най-ценното ти притежание.

— Не е най-ценното. — Гласът на Карл беше подрезгавял. Знаех, че се опитва да не заплаче.

— Имаш предвид горкото Стъклено момче — казах аз, поглеждайки към малкия стъклен крак с идеално оформени мънички пръстчета, грациозна извивка, фин прасец и грозен назъбен глезен.

— Не, имах предвид специалната ми чаша за шампанско — каза Карл. Той кимна към рафта с чашите. Почти всички бяха счупени, но моята чаша за шампанско изглеждаше недокосната.

— Ето я! — извиках аз. — Толкова се радвам!

Виждах една мъничка пукнатина на ръба й. Сигурна бях, че Карл също я е видял, но и двамата се престорихме, че всичко е наред.

— Пак можеш да си събереш колекция — казах аз. — Малка, от подбрани предмети.

— Така е.

— И ще продължиш да колекционираш нови.

— Може би — отвърна той. — А може и… не знам… — Той предпазливо започна да разбулва парчетата стъкло с бинтованата си ръка.

— Внимавай!

— Да, да, внимавам. Виж какво, ти вземи това синьо парче и онова, и другото, по-тъмното. Погледни, ако ги съберем заедно с онова там… — Той ги постави едно до друго. — Готово!

Погледнах. Не разбирах какво има предвид.

— Не мисля, че могат да се поправят — казах тихо.

— Не, не, не ги поправям, създавам нови. Събери ми още малко сини парчета.

Не можах да го схвана, докато Карл не ме накара да поставя едно малко жълто парче до сините — и тогава разбрах.

— Това е птица! Синигер с малка човка!

— Може пък да започна да правя стъклени апликации? Може да се получи, нали?

— Страхотно ще се получи. А по-късно, в арт училището, може да се научиш как се прави истинска стъклопис.

— Ти също ще учиш там.

— И ще преработим хрониките на Стъкления свят, ще ги издадем и ще натрупаме състояние — казах аз, взимайки голямата книга.

От нея се посипаха малки парчета стъкло, но иначе си беше здрава.

— А крал Карло и кралица Силвиана ще живеят винаги заедно и ще се обичат — каза Карл.

— Разбира се. — Преглътнах. — Дори и това да не важи за нас.

— Винаги ще те обичам, Силви — каза Карл.

Той направи крачка и когато застана до мен, Хрониките се затвориха между нас. Карл наведе глава и внимателно, нежно и сладко ме целуна по устните.

Това не беше целувката, на която се бях надявала. Но беше следващото най-хубаво нещо.