Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (1)

Пролог

В Русия единственият истински революционер е разбойникът… Разбойниците от горите, градчетата и селата… заедно с разбойниците, затворени в безбройните затвори на империята… образуват единен, неделим, тясно свързан свят… В този свят и само в него винаги е имало революционна конспирация. Всеки в Русия, който наистина желае да съзаклятничи, който жадува за народна революция, трябва да иде в този свят.

Михаил Бакунин

Андрей се натъкна на крадците, когато почти бе стигнал границата. Беше на път вече от три дни. По принцип беше внимателен шофьор, но в някакъв момент през последния час умът му се беше зареял и когато изкачи ниското възвишение, едва не се сблъска с две коли, спрели насред шосето.

Рязко наби спирачки. Колите бяха спрени броня до броня и блокираха пътя. Едната бе празна; стъклото на другата бе запотено от топлината на хората вътре — различаваха се само като смътни сенки. От двете страни на асфалта се простираше жълто, осеяно с боклуци поле.

Андрей зачака онова, което несъмнено предстоеше, почти без да си дава сметка за музиката, която продължаваше да се лее от касетофона. Вратата на едната кола се отвори и от нея излезе мъж с кожена шапка и шинел. Не беше мъж. Беше момче на дванайсетина години. Автоматът му с дървен приклад изглеждаше почти два пъти по-стар от него.

Докато момчето приближаваше, Андрей бръкна в торбата на пода и извади половинка водка и картон „Бонд стрийт спешъл“. Свали стъклото и режещият като нож студ нахлу в колата. Докато предаваше лептата, нещо във воднистите, широко разположени очи на момчето му напомни за сина му.

Момчето прие дара, без да каже нито дума. Канеше се да се махне — с автомата на рамото — но чу музиката. Посочи касетофона с гърлото на бутилката.

— Коя е групата?

Андрей се помъчи да се усмихне. Болезнено си даваше сметка, че губи време.

— Дийп Пърпъл.

Момчето кимна сериозно. Андрей го гледаше как отнесе водката и цигарите при колата и заговори нещо с мъжа вътре. После момчето се обърна и отново тръгна към микробуса.

Андрей плъзна ръка в джоба си. Вече трепереше при мисълта какво могат да направят крадците, ако решат да претърсят буса. Извади пачка банкноти, отдели две двайсетачки и ги подаде през прозореца. Момчето обаче му махна да разкара парите и посочи касетофона, който пееше за пожар на брега на Женевското езеро: „Излязохме от Монтрьо…“.

— Касетата — каза момчето и се ухили. — Дийп Пърпъл. Даваш я, нали?

Андрей се напрегна, но си даде сметка, че няма избор. Като се усмихваше колкото се може по-нехайно, спря касетофона, извади касетата и я подаде на момчето, което я пъхна в джоба си и се върна при колата. След секунди тя излезе на банкета и освободи тясна пролука за микробуса.

Андрей потегли, като не изпускаше крадците от поглед. След като останаха зад него, издиша, свали ръцете си от волана и ги разтри, за да ги стопли. Свали козирката и хвърли поглед към снимката на жената и детето, залепена за вътрешната страна. След малко вдигна отново козирката и пак насочи вниманието си към пътя.

На следващата сутрин, мръсен и уморен, пристигна в едно градче на брега на Тиса. Докато оглеждаше редиците автобуси, готови да преминат реката и да влязат в Унгария, видя познато лице. Шофьорът като че ли се зарадва да го види; още повече се зарадва на кашона, прехвърлен от микробуса на Андрей в багажника му.

Андрей последва автобуса през границата. На КПП-то каза, че е бизнесмен, тръгнал да търси сделки в Унгария, което си беше истина. Понякога на митничарите им се бъбреше, но днес го провериха съвсем небрежно и му махнаха да продължава, без да му обръщат повече внимание.

Докато караше бавно през провинцията, Андрей зърна автобуса, паркиран до един крайпътен ресторант. Шофьорът се беше облегнал удобно на колелото и пушеше пура, но я загаси, когато видя приближаващия микробус. Кашонът в багажника беше недокоснат. Андрей даде на шофьора картон цигари и натовари кашона обратно в микробуса. Когато се озова отново на пътя, настроението му се поразведри и стана направо слънчево, когато зърна Будапеща в далечината.

Спря пред един хотел на булевард „Ракоци“. Заключи се в стаята си и сложи кашона на леглото. Сряза тиксото на капака. Отгоре имаше зареден пистолет. Андрей го остави настрани и извади десет правоъгълни предмета, увити във вестници. Девет бяха икони, откраднати от различни църкви и манастири в Русия и изобразяващи светците на една традиция, в която той вече не вярваше.

Последната картина беше различна. Андрей я разопакова внимателно. Не бе по-голяма от иконите, около трийсет на четирийсет и пет сантиметра, но бе нарисувана върху платно, а не върху дърво. Изобразяваше гола жена, излегнала се в полето, без глава, сякаш художникът нарочно я бе оставил недовършена. Краката й бяха широко разтворени, цепката беше без косми. В едната си вдигната ръка жената държеше газена лампа.

Андрей гледа дълго картината, обзет от чувства, които не можеше да обясни напълно. После отново я опакова. Огледа се за скривалище и накрая я пъхна под леглото — процепът под рамката се оказа достатъчно широк за тънката картина. Сложи пистолета в кашона заедно с иконите, и най-сетне влезе в банята.

Душкабината не беше по-голяма от телефонна кабина и минаха три минути преди да потече топла вода, но когато застана под струята, от нея се вдигаше пара. Затвори очи и остави мислите му да се зареят. След размяната щеше да си възстанови изгубената касета и да купи десет кила от най-доброто кафе — пет за продан и другите пет за вкъщи. Дори синът му можеше да го опита.

Още си мислеше за кафе, когато излезе от банята с кърпа през кръста и видя мъжа, който го чакаше в стаята.

Замръзна на прага. По килима се стичаха капки вода. Непознатият — с рипсен костюм — седеше до прозореца с капаци. Беше много слаб. Възрастта му трудно можеше да се прецени, но едва ли беше на много повече от трийсет. Очите му зад очилата, придаващи му вид на бюрократ, бяха черни като на някакъв номад от студени и безплодни земи.

— Аз съм Иля Северин — каза непознатият, без да става от стола. Беше сложил крак върху крак и върхът на едната лъсната обувка сочеше към Андрей. — Василенко иска да знае защо пристигнахте толкова рано.

Андрей усети по гърба му да се стичат капчици пот.

— Как ме намерихте?

— Имаме очи на пътя. „Дим над водата…“ — изтананика Иля.

Андрей си помисли за пистолета в кашона на масата в другия край на стаята.

— Щях да правя доставка. Но…

— Но някой друг е искал да види иконите. — Не беше въпрос, а констатация.

— Само да ги види. Не да купува. Казаха ми, че мога да ви ги доставя според уговорката. — Докато говореше, Андрей си даваше сметка за сърцето си: имаше чувството, че е открито в голите му гърди. — Той е от Ню Йорк. Не му знам името.

Лицето на Иля не трепна. Дори информацията да беше нова за него, не го показа.

— Добре — каза с безизразен глас, сякаш четеше колона числа. — Покажете ми.

Изумен от късмета си, Андрей мина през стаята; прахът по килима полепваше по босите му стъпала. Докато приближаваше кашона, се помъчи да се съсредоточи. Никога не бе стрелял по човек, но не се съмняваше, че може да го направи. Достатъчно му беше само да си помисли колко за губене има.

Отвори кашона, като нарочно го скриваше с тялото си. Пистолетът беше най-отгоре. Андрей бръкна вътре и взе икона в едната ръка и пистолета в другата.

— Ако видите Василенко, предайте му, че съжалявам — каза с гръб към Иля. После се обърна, като държеше пистолета скрит. — Не исках да проявя неуважение към братството…

Чу се приглушен пукот, сякаш от ауспух на камион някъде долу на улицата. Нещо блъсна силно Андрей в гърдите. Отначало той си помисли, че непознатият го е фраснал, което беше безсмислено, защото Иля седеше на мястото си. После видя револвера в ръката му. Погледна надолу и установи, че в иконата в ръката му е зейнала дупка с размерите на малка монета.

Падна на пода и кърпата на кръста му се свлече. Опита се да вдигне пистолета. Откри, че не може да помръдне, и това му се стори адски нечестно. Помъчи се да си представи сина си, като смътно си даваше сметка, че така трябва, но не можеше да мисли за нищо освен за картината под леглото, за безглавата жена в тревата. Това бе последното, което мина през ума му.

Веднага щом Андрей умря, Иля, чийто прякор бе Скита, стана от стола до прозореца. Клекна, взе иконата от ръцете на куриера и изгледа дупката с неодобрение. Прибра иконата в кашона и остави револвера си до тялото.

Затвори кашона и го взе под мишница. Огледа се, като се питаше дали не е забравил нещо, и реши, че не е. Излезе и след секунди вече го нямаше. Безглавата жена лежеше незабелязана под леглото, на нивото на очите на мъртвеца.