Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Beautiful and Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Франсис Скот Фицджералд

Заглавие: Красиви и прокълнати

Преводач: Силвиана Златева

Година на превод: 1994; 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Илияна Бенова-Бени

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-619-164-178-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3383

История

  1. — Добавяне

Книга трета

I. Значението на цивилизацията

По някаква налудничава команда, подадена от невидим източник, Антъни намери пътя си. Той си помисли, че за пръв път от три години насам трябваше да се отдели от Глория за повече от една нощ. Крайността на тази мисъл му внушаваше някаква приятна печал. Та той оставяше своето момиче, което бе чисто и прекрасно.

Бяха уредили, мислеше си той, по най-подходящия начин финансовия въпрос — тя щеше да разполага с триста седемдесет и пет долара месечно, което не бе твърде много, като се има предвид, че повече от половината щеше да отива за наема, а той щеше да взема петдесет долара като допълнение към заплатата си. Не смяташе, че ще му трябват повече: храната, дрехите и квартирата му бяха осигурени — пък и един редник нямаше кой знае какви обществени задължения.

Влакът бе претъпкан и в него едва се дишаше. Бе в един от онези вагони, известни като „туристически“ — нещо като фалшив „Пулман“[1] с гол под и мръсни сламени седалки. Въпреки това Антъни почти се зарадва и изпита облекчение. Той смътно бе очаквал, че ще пътуват на юг едва ли не с товарен вагон, в единия край на който би могло да има осем коня, а в другия — четиридесет мъже. Толкова често бе слушал военната история за „40 човека и 8 коня“, че всичко в главата му се бе объркало и той изпитваше зловещо предчувствие.

Минавайки по пътеката между седалките с войнишката торба, провесена на рамото му като огромен син кренвирш, той не видя свободни места, но след миг погледът му попадна върху едно празно пространство, което в момента бе заето от краката на нисък смугъл сицилианец, нахлупил шапка над очите си и заел предизвикателно присвита поза в ъгъла. Когато Антъни спря до него, той се сепна и се намръщи, очевидно с цел да го сплаши — вероятно някаква защитна реакция срещу всичко това. При изреченото остро от Антъни: „Свободно ли е това място?“, той много бавно вдигна краката си, сякаш под тях имаше чуплив пакет, и внимателно ги постави на пода. Погледът му се задържа върху Антъни, който междувременно седна и разкопча униформата си, зачислена му в лагера предния ден. И бездруго го стягаше под мишниците.

Преди Антъни да успее да огледа останалите пътници в своята част на вагона, един млад втори лейтенант подсвирна в другия край на вагона и се понесе уморено по пътеката между седалките, заявявайки с ужасяващо тръпчив глас:

— Няма да се пуши в този вагон! Никакво пушене! Хора, не пушете в този вагон!

Докато той се отдалечаваше към другия край на вагона, от всички страни се надигнаха малки облачета на протест.

— О, как може!

— Господи!

— Да не се пуши?

— Ей, елате тук, момчета!

— И какъв е смисълът?

Две-три цигари бяха изхвърлени през отворените прозорци. Други бяха оставени вътре, като бяха леко прикрити, за да не се виждат. От разни страни, с подчертано перчене, присмех, покорен хумор, бяха пускани по някоя и друга забележка, които скоро се стопяваха в апатичната и всепроникваща тишина.

Внезапно се обади четвъртият обитател на мястото, където бе Антъни.

— Сбогом, свобода — каза намръщено той. — Всичко свърши, остава ни само да бъдем офицерски кучета.

Антъни го погледна. Беше висок ирландец, чието изражение бе смесица от безразличие и крайна надменност. Погледът му се спря върху Антъни, сякаш в очакване на някакъв отговор, после обходи и останалите. Виждайки, че италианецът му отвръща само с предизвикателен взор, той изръмжа и шумно се изплю върху пода, след което отново потъна в предишното си достойно мълчание.

Няколко минути по-късно вратата се отвори пак и обичайният служебен порив вкара в помещението втория лейтенант, този път обаче приливът на енергията му бе насочен в друга посока:

— Добре, момчета, ако искате — пушете! Грешката е моя, момчета! Няма нищо! Продължавайте да пушите!

— Грешката е моя!

Този път Антъни го огледа внимателно. Бе млад, слаб, вече започнал да повяхва, подобно на собствените си мустаци — напомняше за купчина лъскава слама. Брадичката му бе леко провиснала, но това се компенсираше от великолепно и леко неубедително мръщене. Тази гримаса Антъни щеше да съзира по лицата на много от младите офицери през следващата година.

Веднага всички запушиха — независимо дали преди бяха изпитвали такова желание, или не. Цигарата на Антъни допълни сивкавата мъгла, която се полюшваше насам-натам под формата на опалесцентни облаци при всяко движение на влака. Разговорът, който би утихнал между двете впечатляващи появи на младия офицер, сега се поднови. Мъжете от двете страни и пътеката пробваха несръчно възможностите на сламените си седалки за постигане на относителен комфорт. Две групи почти неохотно бяха започнали да играят карти и скоро бяха заобиколени от неколцина зяпачи, които насядаха по страничните облегалки на седалките. След няколко минути Антъни долови все по-натрапчив и неприятен звук — дребният предизвикателен сицилианец бе заспал доста звучно. Неприятна гледка бе одушевената протоплазма, която с доста голямо усилие би могла да бъде определена като човешка, затворена в този вагон от неосъзналата се цивилизация, която я откарваше нанякъде, за да направи нещо неясно с нея, без определена цел или намерение. Антъни въздъхна, разтвори един вестник, който тъй и не си спомни кога е купил, и се взря в буквите въпреки жълтеникавия сумрак.

Десет часът ядовито отстъпи мястото си на единадесет. Часовете се преследваха, настигаха се, после като че позабавяха хода си. Влакът се носеше сред тъмните поля, от време на време си позволяваше внезапни движения напред или назад, при което в октомврийската нощ се разнасяха пронизителни химни на самовъзхвала. След като изчете вестника с всичките му статии, карикатури и поеми, посветени на военната тема, погледът на Антъни попадна върху една от колоните, озаглавена „Шекспирвил, Канзас“. Очевидно Търговската камара на градчето Шекспирвил в последно време бе провела оживени спорове по въпроса дали американските войници би трябвало да се наричат „Сами“[2] или пък „Войнстващите християни“. Антъни прочете съобщението с доста голяма доза недоверие. Той остави вестника, прозя се и потокът на мислите му се отплесна в съвсем друга посока. Замисли се защо ли Глория бе закъсняла. Струваше му се, че всичко това е било толкова отдавна — дори изпита лека болка от самотата. Опита се да си представи как ли тя възприема новото си положение и какво ли място ще продължи той да заема в мислите й. Тези въпроси подсилиха още повече депресията му — той отвори вестника и започна отново да чете.

Членовете на Търговската камара на Шекспирвил се бяха спрели на „Момци на свободата“.

В продължение на два дни и две нощи се носиха на юг, като правеха загадъчни и необясними престои на места, които очевидно бяха суха пустош, а след това с някаква помпозна припряност препускаха към големи градове. Прищевките на този влак за Антъни предвещаваха непредсказуемостта на цялата армейска администрация.

В пустинните местности, където спираха, от кухненския вагон им даваха боб с бекон, който отначало той не можеше да яде. Предпочиташе да хапва по малко млечен шоколад, който бе успял да си купи от селска лавка по време на един от престоите. Но през втория ден менюто на кухненския вагон започна да му изглежда изненадващо апетитно. На третата сутрин се разнесе слух, че след около час ще пристигнат в местоназначението си, военния лагер Хукър.

Във вагона бе станало непоносимо горещо и мъжете се бяха съблекли по ризи с навити ръкави. Слънцето проникваше през прозорците — уморено от старост, пожълтяло като пергамент, почти безформено поради бързото движение на влака. То се опитваше да вкара във вагона победоносни сияйни петна, но успяваше да метне само по някоя безформена ярка кръпка. Въпреки това от него лъхаше някакво ужасяващо усещане за устойчивост — дотолкова, че Антъни се обезпокои. Гледката на всички дъскорезници, дървета и телеграфни стълбове, които преминаваха пред погледа му в непоследователен шемет, подкопаваше увереността му, че Вселената се върти единствено около него. Светилото свиреше своето тежко тремоло над пътищата с цвят на маслина и над светложълтите памукови полета, зад които преминаваше неравна редица дървета, прекъсвана тук-там от сиви скалисти възвишения. В пространството пред гората бяха разпръснати неугледни и като че набързо струпани къщурки, между които от време на време се мяркаше по някой представител на ленивото селско население на Южна Каролина или някой безцелно шляещ се чернокож с мрачен и безумен поглед.

После гората оредя и отстъпи място на широко поле, напомнящо за повърхността на огромна торта, поръсена с безчет палатки, подредени в различни геометрични фигури. Влакът спря малко несигурно, после слънцето, телеграфните стълбове и дърветата избледняха, а Вселената бавно се търкулна и зае обичайното си положение, при което Антъни Печ попадна в центъра й. Уморените и потни мъже се изсипаха от вагона и Антъни долови онзи незабравим мирис, с който са пропити всички постоянни лагери — вонята на боклук.

Лагерът Хукър представляваше удивителна и внушителна гледка, напомняща за „Миньорско селище през 1870 г. — втората седмица“. В него бяха струпани дървени бараки и сивкавобели палатки, свързани помежду си със сложна система от пътища, минаващи покрай тъмнокафяви учебни полигони и опасани от редица дървета. На места се забелязваха зелените къщички на Младежкото християнско дружество, а също и необещаващи нищо добро оазиси, от които лъхаше тежката миризма на мокри фланелени долни дрехи. Срещу затворените телефонни кабини се намираха войнишките столове, които гъмжаха от живот. За тях обикновено отговаряше някой мързелив офицер, който, ако бе успял да се сдобие и с мотоциклет с кош, успяваше да превърне задълженията си в доста приятна синекурна възможност.

Нагоре и надолу по прашните пътища войниците от интендантския корпус също се носеха на мотори с кошове. Профучаваха и генерали в бронирани автомобили, които от време на време спираха, за да накарат отпусналите се свои подчинени да застанат „мирно“, да отправят намръщен взор към капитаните, маршируващи начело на ротите, и най-вече за да са в крак с пищните демонстрации на важност, които се разиграваха из целия район.

Първата седмица след призоваването на Антъни в армията бе низ от безкрайни тактически и физически занимания, както и доста строево обучение. С всеки изминал ден той все повече се отчайваше и уморяваше. Един безкрайно лекомислен сержант, отговарящ за продоволствената част, му бе дал по-малък номер обувки, в резултат на което краката му бяха тъй подути, че в края на всеки ден той изпитваше истински мъки. За пръв път в живота си можеше да се хвърли върху походното си легло в интервала между обяда и следобедната строева подготовка. С всеки изминал миг изпитваше усещането, че потъва в някаква бездна, докато накрая шумът и смехът около него се сливаха и едно приятно бръмчене, напомнящо за лято, и той заспиваше. На сутринта се събуждаше схванат и с болки по тялото, блед като привидение и се втурваше навън, където се тълпяха също тъй призрачни фигури, докато не се чуеше резкият зов на военната тръба, който като че ли се опитваше да разцепи сивото небе.

Той бе разпределен в една фиктивна пехотна рота, състояща се от около стотина души. След неизменната закуска от тлъст бекон, студени препечени филийки и овесени ядки, тези стотина души се втурваха към казармената тоалетна, която въпреки всички усилия винаги изглеждаше непоносима и напомняше за съответното помещение в някой евтин хотел. После отново излизаха на плаца и се опитваха да маршируват. Куцият младеж отляво придаваше гротескно безсмислие на апатичните усилия на Антъни да върви в крак. Взводните командири или изпадаха в яростни пристъпи на самоизтъкване, за да впечатлят офицерите и новобранците, или пък тихо се прикриваха близо до маршируващите, спестявайки си усилията и излишната показност.

Тренировките започваха веднага щом ротата стигнеше до плаца — сваляха ризите си и се залавяха да правят гимнастика. Това бе единственото време през деня, което бе приятно на Антъни. Лейтенант Кречинг, който наблюдаваше усилията на войниците, бе жилест и мускулест мъж и Антъни доверчиво следваше неговите движения с чувството, че прави нещо положително и полезно за себе си. Останалите офицери и сержанти се разхождаха между редиците със злобата на ученици, поспираха тук-там до някого, на когото липсваше завидна мускулна сила, и му даваха объркани напътствия и команди. Когато откриеха някой особено безнадежден и слаботелесен случай, те прекарваха до него по половин час, като правеха хапливи забележки и се подхилваха помежду си.

Особено неприятен бе един дребничък офицер на име Хопкинс, който бе служил като сержант в редовната армия. Той възприемаше войната като възможност, дадена му от самите богове да отмъсти за всичко. Постоянната цел на неговите словоизлияния бе да натяква на глупаците пред себе си, че не оценяват цялата сериозност и отговорност на „службата“. Той беше убеден, че е постигнал настоящото си величие чрез умело съчетаване на проницателност и смелост. Имаше склонността да подражава на тираничността на всеки офицер, чийто подчинен се бе явявал в един или друг момент. Лицето му винаги бе намръщено. Преди да даде на някой редник разрешение да отиде в града, той изпадаше в непосилен за него размисъл относно това дали отсъствието на съответното лице щеше да се отрази върху ротата, армията и състоянието на въоръжените сили в световен мащаб.

Русият, тъп и флегматичен лейтенант Кречинг запозна Антъни с изпълнението на досадните команди „мирно“, „надясно“, „кръгом“ и „свободно“. Той обаче имаше големия недостатък да бъде изключително разсеян. Често пъти караше войниците от ротата да стоят изпънати за „мирно“ в продължение на пет минути, докато той се въртеше пред тях и им обясняваше някоя нова команда. В резултат от това единствено хората в центъра разбираха за какво става дума, докато за войниците от двата фланга оставаше впечатляващата необходимост да се взират право пред себе си.

Подготовката продължаваше до обяд. Тя обикновено включваше поредица от напълно несвързани помежду си упражнения и макар Антъни да съзнаваше, че това съответства на логиката на войната, раздразнението му не намаляваше. За него оставаше нелепа загадка как същото онова непостоянно кръвно налягане, което го бе направило непригоден за офицер, никак не му попречи да бъде принуден да изпълнява задълженията на редник. Понякога, след поредния порой от ругатни, присъщи на скучното и абсурдно военно ежедневие, той започваше да подозира, че целта на войната е да се даде възможност на редовните армейски офицери — хора с манталитета и стремежите на ученици — да се надсмеят над част от света, като я избият. Той всъщност бе изкупителната жертва за двадесетгодишното търпение на Хопкинс!

От тримата му другари в палатката — един младеж с безизразно лице от Тенеси, който се бе отказал от редовна военна служба поради убежденията си, един едър и наплашен поляк и надменният келт, до когото бе седял във влака — първите двама прекарваха вечерите в безкрайно писане на писма до дома, а ирландецът седеше на входа на палатката и си подсвирваше протяжни и пронизителни мелодии, подобни на птичи звуци. И когато в края на седмицата вдигнаха карантината, Антъни отиде в града не толкова да търси някакви развлечения, колкото да прекара поне един час извън тяхната компания. Той хвана един от евтините автобуси, които всяка вечер връхлитаха на рояци върху лагера, и след половин час се озова на горещата и сънлива главна улица пред хотел „Стоунуол“.

Градът изглеждаше неочаквано привлекателен под спускащия се здрач. Тротоарите бяха изпълнени с облечени в ярки дрехи и силно гримирани момичета, които бъбреха безспирно с ниските си протяжни гласове. Цели дузини таксиметрови шофьори обсипваха минаващите офицери с „Да ви откарам някъде, лейтенант?“, а покрай тях от време на време преминаваха тълпи опърпани, тътрещи се и раболепни негри. Антъни, който се мотаеше безцелно в топлия здрач, за пръв път от години насам почувства бавния и еротичен дъх на Юга, излъчващ се от горещата мекота на въздуха, от всепроникващия застой на мисълта и времето.

Бе изминал почти цяла пресечка, когато внезапен рязък глас го закова на място:

— Не са ли ви учили да поздравявате офицерите?

Антъни удивено погледна мъжа, който му говореше — набит, чернокос капитан, който го гледаше заплашително с изпъкналите си кафяви очи.

— Миирно!

Думите прозвучаха като гръмотевица. Неколцина минувачи спряха и се загледаха. Едно момиче с нежен поглед и лилава рокля се изкиска и каза нещо на приятелката си.

Антъни застана мирно.

— От кой полк и коя рота си?

Антъни му каза.

— Отсега нататък, когато минаваш покрай някой офицер на улицата, ще козируваш и ще поздравяваш!

— Добре!

— Казва се „Да, сър!“

— Да, сър!

Набитият офицер изсумтя, обърна се рязко и продължи да марширува по улицата. След миг тръгна и Антъни. Градът вече не му се струваше ленив и екзотичен — магията внезапно се бе изгубила в здрача. Той отново се замисли колко унизително беше положението му. Мразеше онзи офицер, мразеше всеки офицер — животът бе непоносим.

След половин пресечка той осъзна, че момичето с лилавата рокля, което се бе присмяло на неговото поражение, вървеше заедно с приятелката си на десетина крачки пред него. Тя на няколко пъти се беше обърнала и бе погледнала Антъни с весело усмихнати големи очи, които сякаш имаха цвета на роклята й.

На ъгъла тя и приятелката й видимо забавиха крачките си и Антъни трябваше да реши дали да се приближи към тях, или просто разсеяно да отмине. Той ги отмина, поколеба се, после забави ход. След миг двете момичета отново се изравниха с него и този път избухнаха в смях — но това не бе онази пронизваща веселост, която той беше очаквал като жител на Северните щати, а мека топлота, сякаш те бяха разказали някакъв анекдот, чийто тънък хумор не бе успял да разбере.

— Здравейте! — поздрави той.

Очите й бяха меки като сенки. Дали бяха виолетови, или пък тъмносиньото им се преливаше със сивите нюанси на здрача?

— Приятна вечер — престраши се Антъни, леко неуверено.

— Да, така е — отвърна другото момиче.

— За вас май не беше много приятна — въздъхна девойката в лилаво. Гласът й като че ли беше полъх на топлия вечерен бриз, който вълнуваше широката периферия на шапката й.

— Той просто видя възможност да се покаже — засмя се Антъни презрително.

— И аз така мисля — съгласи се тя.

Те свиха зад ъгъла и тръгнаха бавно по страничната уличка, сякаш следваха кабела на някакъв влек, към който бяха прикачени. В този град изглеждаше напълно естествено да се завива зад ъглите по подобен начин, без някаква особена цел… Улицата, по която вървяха сега, бе тъмна, някакво неочаквано разклонение в района на дворовете, обградени с храсти от диви рози, в дъното на които имаше тихи къщички.

— Накъде сте се запътили? — попита той любезно.

— Просто така — отговорът бе нещо средно между извинение, въпрос и обяснение.

— Мога ли да повървя с вас?

— Може.

Слава богу, акцентът й бе различен. Антъни не би могъл да определи социалното положение на някоя южнячка според начина, по който говореше — в Ню Йорк момичетата от по-низшите класи обикновено имаха по-дрезгави и непоносими гласове — пък и тези опияняващи розови облаци наоколо…

Здрачът бавно покриваше всичко. Приказваха малко — Антъни задаваше безгрижни и обичайни въпроси, а двете момичета отговаряха с присъщите на провинциалните жители кратки и натоварени фрази. Завиха зад друг ъгъл, после зад още един. По средата на улицата спряха под една лампа.

— Живея тук — обясни другото момиче.

— А аз зад ъгъла — каза девойката в лилаво.

— Мога ли да ви изпратя?

— Ако искате, може до ъгъла.

Другото момиче се върна няколко крачки назад. Антъни вдигна шапката си.

— Би трябвало да се научите да поздравявате — каза със смях момичето в лилаво. — Всички войници трябва да поздравяват.

— Ще се науча — отвърна той сериозно.

— Е, добре — поколеба се другото момиче, — обади ми се утре, Дот.

След това тя се отдалечи от светлия кръг, хвърлен от уличната лампа. Антъни и момичето в лилаво тръгнаха мълчаливо към паянтовата къщичка, където то живееше. Достигайки дървената портичка отпред, тя се поспря.

— Е… благодаря.

— Толкова ли бързате?

— Трябва да се прибирам.

— Не можем ли да се поразходим още малко?

Тя го погледна сериозно.

— Та аз дори не ви познавам.

Антъни се засмя.

— Още не е толкова късно.

— Мисля, че е по-добре да се прибирам.

— Бихме могли да отидем на кино.

— И аз бих искала.

— А после ще ви изпратя. Ще имам достатъчно време. Трябва да се прибера в лагера преди единадесет.

Беше вече толкова тъмно, че той почти не я виждаше. Тя бе просто една рокля, която се полюшваше леко от вятъра, и две безумно кристални очи.

— Защо не дойдеш… Дот? Не обичаш ли да ходиш на кино? По-добре ела.

Тя поклати глава.

— Не трябва.

Харесваше му и Антъни осъзна, че тя просто изчаква, за да подсили ефекта си върху него. Той се приближи и взе ръката й.

— Не можеш ли, дори и ако се приберем преди десет часа? Само ще отидем на кино?

— Ами… добре…

Хванати за ръце, те тръгнаха обратно към центъра на града по малките здрачни улички. Минаха покрай едно негърче, което изпълняваше рекламата на вечерните вестници тъй напевно, сякаш бе някаква мелодия.

Дот

Връзката на Антъни с Дороти Рейкрофт бе неизбежен резултат от нарастващото му безразличие към самия себе си. Той не се поддаде на желанията й, за да успее да притежава желаното, нито пък отстъпи пред някаква личност, която бе по-жизнена и по-властна от неговата собствена, както бе станало с Глория преди четири години. Той просто се плъзна в тази връзка поради неспособността си да прави точни преценки за нещата. Не можеше да каже „Не!“ нито на мъж, нито на жена. Хищницата и съблазнителката го привличаха еднакво силно и той просто отстъпваше. Всъщност рядко решаваше каквото и да било, а когато го правеше, това се изразяваше във вземането на някакви полуистерични мерки, приети в състояние на панически страх от ужасяващата и непоправима среща с действителността.

В този случай конкретната слабост, на която се поддаде, бе необходимостта да изпита вълнение и да получи някакъв вътрешен стимул. Чувстваше, че за пръв път от четири години насам може да се изразява и да тълкува думите си по нов начин. Момичето излъчваше обещание за спокойствие. Часовете, прекарвани в нейната компания всяка вечер, облекчаваха болезнените и неизбежно безполезни удари, които въображението му понасяше. Той бе станал истински страхливец — попаднал бе в пълен плен на стотици блуждаещи и натрапчиви мисли, а те се отприщваха от срутването на истинската му преданост към Глория, която се явяваше главният тъмничар на недоволството му.

В тази първа вечер, докато стояха на портичката, той целуна Дороти и се уговориха да се срещнат следващата събота. После Антъни се прибра в лагера и на слабата светлина в палатката написа дълго писмо до Глория, тлеещо писмо, изпълнено със сантиментална тъма, преливащо от спомени за дъх на цветя, преситено с истинска и дори прекалена нежност — всички тези неща той си бе припомнил отново, и то само за миг, от една целувка, дадена и взета под топлата лунна светлина само преди час.

В събота вечер той намери Дороти да чака пред входа на кино „Бижу“. Тя бе облечена както и миналата сряда в лилавата си рокля от най-фин муселин, но видимо изпрана и колосана — изглеждаше свежа и неизмачкана. Дневната светлина затвърди впечатлението му, че по някакъв собствен несъвършен и нелогичен начин тя е прекрасна. От нея се излъчваше чистота, чертите й бяха дребни, неправилни, но изразителни и добре съчетани. Тя бе едно мрачно и нетрайно малко цветенце — и въпреки това той си помисли, че съзира в нея някаква духовна сдържаност, някаква сила, извлечена от пасивността, с която тя приемаше всяко нещо. И тук той грешеше.

Дороти Рейкрофт бе на деветнадесет години. Баща й бе държал малък и недоходоносен ъглов магазин, а самата тя бе завършила гимназията, класирайки се в последната четвърт на класа по успех, и то два дни преди баща й да почине. В гимназията репутацията й бе доста незавидна. Всъщност поведението й по време на един училищен пикник, откъдето бяха тръгнали слуховете беше просто недискретно — тя бе запазила чистотата си година след това. Прости се с нея обаче благодарение на едно момче, което бе чиновник в някакъв магазин на Джексън Стрийт и на следващия ден след случката ненадейно бе заминало за Ню Йорк. Той и бездруго бе имал намерение да замине за известно време, но беше отложил, докато успее да доведе докрай любовната авантюра.

След известно време Дороти сподели преживяното с една приятелка и докато гледаше как момичето се отдалечава по сънливата улица, огряна от прашното слънце, тя интуитивно осъзна, че историята й щеше стане известна на всички. И въпреки това, след като го бе казала на някого, тя се почувства много по-добре и дори стигна дотам, че пое в друга посока и водена от искреното желание отново да си достави удоволствие, срещна друг мъж. Като цяло събитията връхлитаха Дот. Тя не бе слаба, защото в нея нямаше нищо, което да й подскаже, че е слаба. Не бе и силна, тъй като никога не успя да разбере, че някои от нещата, които вършеше, бяха проява на смелост. Тя не бе предизвикателна, не се примиряваше, нито пък правеше компромиси.

Нямаше никакво чувство за хумор, но пък беше с ведър нрав, който я караше да се смее в най-подходящите моменти, и то главно когато беше в компанията на мъже. Тя не подхранваше определени намерения — понякога изпитваше смътно съжаление, че репутацията й предварително е пресякла възможността да усеща известна сигурност. Нещата не бяха разкрити напълно. Майка й се интересуваше единствено от това тя всяка сутрин да тръгва навреме за работата си в бижутерийния магазин, където печелеше по четиринадесет долара седмично. Но някои от момчетата, с които бе учила в гимназията, сега гледаха на нея по начина, по който заглеждаха „хубавите момичета“, а подобно отношение я нараняваше. Когато се случеше такова нещо, тя се прибираше в къщи разплакана.

Освен чиновника от магазина на Джексън Стрийт бе имало и други двама мъже, единият от които бе някакъв морски офицер, отбил се в този град в първите дни на войната. Целта му бе да завърже някоя връзка? И тъкмо тогава минаващата Дороти го видя да подпира колоните пред хотел „Стоунуол“. Той остана в града четири дни. Тя си мислеше, че го обича — изливаше върху него първоначалните си истерични пориви на страст, от които бе избягал малодушният чиновник. Униформата на морски офицер — в онези дни рядко се срещаха такива — бе оказала магнетично въздействие върху нея! Той си замина с неясни обещания, а щом се качи на влака, изпита искрена радост, че не й бе казал истинското си име.

Последвалата депресия я бе тласнала в обятията на Сайръс Филдинг, сина на местен търговец на платове, който я бе поздравил един ден от открития си спортен автомобил. Тя, разбира се, го познаваше само по име. Ако принадлежеше към по-богата обществена прослойка, вероятно той би се запознал с нея по-рано. Но тя бе леко пропаднала, така че се запознаха твърде късно. След месец той замина за военен лагер, малко уплашен от възникналата помежду им близост, но и леко поуспокоен, когато разбра, че тя не е чак толкова хлътнала по него и не е от онези жени, които създават неприятности, Дот прие тази връзка с романтични чувства и примири суетността си с убеждението, че войната й бе отнела тези мъже. Каза си, че би могла и да се омъжи за морския офицер. Въпреки това я тревожеше фактът, че в рамките на осем месеца в живота й бе имало трима мъже. Повече със страх, отколкото с учудване, се замисли, че скоро щеше да заприлича на онези „лоши момичета“ от Джексън Стрийт, които тя и нейните дъвчещи дъвка и кикотещи се приятелки допреди три години гледаха с блеснал поглед.

За известно време тя се опита да бъде по-предпазлива. Нямаше нищо против мъжете да се запознават с нея, разрешаваше им да я целуват и дори им позволяваше някои други волности, но не допусна друг да се присъедини към групата на първите трима. След няколко месеца силата на нейната решителност — или по-скоро принудителната целесъобразност, наложена от страха й — бе сломена. С напредването на лятото тя ставаше все по-неспокойна, като гледаше как времето и животът си вървят. Войниците, които срещаше, бяха или очевидно под нейното ниво, или незабележимо над него — и в този случай единственото, което искаха, бе да я използват. Те бяха янки, сурови и груби, и се движеха на големи рояци… И тогава се запозна с Антъни.

През тази първа вечер той просто срещна поредното приятно нещастно лице и глас, някой, с когото да прекара един час. Но когато се срещнаха повторно в събота, тя се вгледа в него по-внимателно. Хареса го, без да съзнава, че в лицето му се оглеждаха собствените й трагедии.

Отново отидоха на кино и отново след това се скитаха из сенчестите и наситени с упоителен аромат улици, този път хванати за ръка, говорейки малко с тихи гласове. Минаха през вратата и тръгнаха към входа…

— Нали мога да остана малко?

— Шшшт! — прошепна тя. — Трябва да бъдем много тихи. Мама седи горе и чете „Светкавични истории“.

В потвърждение на това отвътре се чу лек шум, като от прелистване на страница. През процепа на прозоречните капаци се процеждаше хоризонтална ивица светлина, която падаше под формата на тънки успоредни линии върху полата на Дороти. Улицата бе безлюдна, като се изключи една компания, настанила се върху стъпалата на една къща, която от време на време извисяваше гласовете си, пеейки мелодична и шеговита песен:

… Когато се събудиш,

ти ще имаш

всички хубави къщички.

После, като че бе изчакала пристигането им, притаена зад някой съседен покрив, луната се показа внезапно през лозите и придаде на лицето на момичето цвят на бели рози.

Антъни се сепна от един спомен, тъй жив, че с притворените си очи ясно видя картина от преживяванията си като на някакъв екран. Една почти пролетна нощ в някакъв неопределен във времето момент, през една почти забравена зима преди пет години… Друго лице — сияйно, напомнящо за цвете, озарено от светлините, приличащо на звезда.

Да, la belle dame sans merci[3], която живееше в сърцето му, се бе появила под формата на преходния и несигурен разкош на две тъмни очи в „Риц-Карлтън“, с един свенлив поглед, стрелнат от минаваща през Булонския лес карета! Но онези нощи бяха само увертюра към песента, спомен за славата — тук, обратно в действителността, се усещаха отново леките ветрове, илюзиите, вечното настояще с неговите обещания за романтика.

— О — прошепна тя, — обичаш ли ме? Обичаш ли ме?

Магията бе развалена. Звездният прах се превърна в обикновена светлина, песента от отсрещния тротоар му се стори монотонна, наподобяваща хленчене на щурци в тревата. Той въздъхна, целуна пламналите й устни, а ръцете й се вдигнаха към раменете му.

Войникът

Седмиците се точеха една след друга, а разстоянието на пътуванията на Антъни се увеличаваше, докато той съвсем опозна лагера и неговите околности. За пръв път в живота си бе в непрекъснат личен контакт с келнерите, на които бе давал бакшиш, с шофьорите, които бяха докосвали шапките си за поздрав към него, с дърводелци, водопроводчици, бръснари и фермери, които дотогава са били забележителни единствено с раболепието на професията си. През първите два месеца в лагера не му се събираха и десет минути да е разговарял с един и същи човек.

Във военното му досие в графата „Занимание“ бе отбелязано „студент“. В първоначално дадения му въпросник той бе написал „автор“, а когато войниците от неговата рота го питаха, казваше, че е банков чиновник — ако признаеше истината, тоест че не работи, те биха се изпълнили с подозрение към него като към представител на класата на лентяите.

Взводният му командир, сержант Поп Донъли, бе мършав „стар войник“, съсухрен от пиене. В миналото той бе прекарал безброй седмици в караулното помещение, но напоследък, благодарение на недостига на офицери, занимаващи се със строевото и бойното обучение, бе достигнал сегашния връх в кариерата си. Кожата на лицето му беше като набраздена от дупки от снаряди — поразителна бе приликата с онези въздушни фотографии на „бойното поле при Бланк“. Веднъж седмично той пътуваше до града, където се напиваше с евтино уиски, връщаше се тихо в лагера и се строполяваше върху леглото си, а на сутринта отиваше при ротата си по-бледен от всякога, сякаш носеше маската на смъртта.

Той хранеше поразителната заблуда, че поради своята проницателност е „свой човек“ на правителството — бе прекарал осемнадесет години на служба с ниска заплата и скоро идваше времето да се пенсионира (тук обикновено той примигваше) с впечатляващия доход от петдесет и пет долара месечно. Възприемаше като величествена шега на съдбата факта, че бе имал възможността да заповядва на десетките хора, които му се бяха подигравали и му се бяха карали по времето, когато той бе деветнадесетгодишен хлапак в провинциална Джорджия.

Понастоящем имаше само двама лейтенанти — Хопкинс и небезизвестният Кречинг. Вторият бе смятан за приятен човек и добър ръководител, докато след година не избяга заедно с продоволствените фондове, възлизащи на хиляда и сто долара и подобно на много други ръководни личности, така и не беше проследен.

Накрая оставаше капитан Дънинг, богът на този малък, но самостоятелен микрокосмос. Той бе офицер от запаса, неспокоен, енергичен и изпълнен с ентусиазъм. Последното качество всъщност често приемаше материални измерения и се наблюдаваше под формата на пяна, избила в краищата на устните му. Също като повечето ръководители, той възприемаше своите задължения доста едностранчиво, поради което в изпълнените му с възторжена надежда очи ротата му се струваше почти толкова съвършена бойна единица, каквато подобна съвършена война заслужаваше. Въпреки цялото си неспокойствие и всепогълнатост той се забавляваше тъй, както никога досега в живота си.

Баптист, дребничкият сицилианец от влака се счепка с него още през втората седмица от строевата подготовка. Капитанът на няколко пъти бе заповядал на войниците да се явяват гладко избръснати всяка сутрин в строя. Един ден обаче бе открито обезпокоително нарушаване на тази заповед, което определено се дължеше на тевтонско недоразумение — през нощта по лицата на четирима от мъжете бе набола брада. Фактът, че трима от тях разбираха съвсем малко английски, само подсили необходимостта от нагледен урок, поради което капитан Дънинг тутакси изпрати доброволец бръснар в помещенията на ротата, за да донесе бръснач. В името на демокрацията от бузите на трима италианци и един поляк бе остъргана половин унция растителност.

От време на време от света извън ротата се появяваше полковникът, едър мъж с големи зъби, който се носеше из учебния плац на батальона, възседнал своя красив черен кон. Той бе възпитаник на академията „Уест Пойнт“ и се опитваше да изглежда джентълмен. Имаше развлечена жена и развлечени мисли, а повечето време прекарваше в града, наслаждавайки се на повишеното обществено внимание, с което армията бе обграждана напоследък. Накрая, имаше и един генерал, който кръстосваше пътеките на лагера, предшестван от знамето си — той бе толкова сурова, сдържана и величествена личност, че едва ли можеше да бъде разбран.

Декември. Нощем се носеха хладни облаци, а утрините на плаца бяха влажни и мразовити. С намаляването на горещините Антъни все повече откриваше радостта от живота. Усещайки странно обновление с тялото си, той се тревожеше все по-малко и съществуваше в настоящето с някакво животинско задоволство. Не че Глория или животът, който тя олицетворяваше, заемаха по-малко място в мислите му — но ден след ден ставаше по-нереална, по-неясна. В продължение на една седмица те си бяха разменили страстни, почти истерични, писма — после, по някакво неписано споразумение, бяха спрели да си пишат повече от два пъти, а след това и веднъж седмично. Тя твърдеше, че била отегчена и ако неговата част щяла да остане още дълго време, щяла да дойде. Мистър Хайт щял да представи по-убедителни доказателства, но се съмнявал, че обжалването на делото щяло да се разглежда по-рано от началото на лятото. Мюриъл била в града и работела за Червения кръст и те двете излизали заедно доста често. Какво би казал Антъни, ако тя започне да работи за Червения кръст? Била чула, че (колко неприятно!) ще трябва да къпе негри в спирт, след което едва ли щяла да се чувства чак толкова патриотично настроена. Градът бил пълен с войници и тя видяла много момчета, които не била срещала от години…

Антъни никак не искаше тя да идва на Юг. Казваше си, че съществуват много причини за това — той имаше нужда да си почине от нея, както и тя от него. Тя би се отегчила безкрайно в града, а освен това би могла да вижда Антъни само за по няколко часа дневно. Но дълбоко в себе си той се страхуваше, че това се дължи на привързаността му към Дороти. Всъщност живееше в постоянен страх, че Глория би могла да научи случайно или преднамерено за връзката му. След около две седмици тази любовна история започна да му причинява моменти на страдание поради собственото му безверие. Независимо от това в края на всеки ден той не успяваше да устои на примамката, която неудържимо го теглеше извън палатката и го караше да телефонира в офиса на Младежкото християнско движение.

— Дот.

— Да?

— Може би ще успея да се вмъкна довечера.

— Толкова се радвам.

— Иска ли ти се да се насладиш на моето разкошно красноречие в продължение на няколко звездни часа?

— Странен си… — За миг в съзнанието му проблесна спомен от преди пет години — за Джералдин. А после…

— Ще дойда към осем часа.

В седем той щеше да се е качил на автобуса за града, където стотици южняшки момичета щяха да чакат пред осветените от лунната светлина порти своите любими. Той щеше с вълнение да очаква нейните топли и бавни целувки, удивителната мекота на погледите, които тя му отправяше — погледи, изразяващи обожание, каквото дотогава той не бе успявал да предизвика у другиго. Двамата с Глория бяха равни, раздаваха се един на друг без каквато и да било умисъл или задължение. А за това момиче самото му докосване бе безценно благодеяние. Плачейки тихо, тя му бе признала, че той не е първият мъж в живота й. Бе имало и друг — доколкото се разбра връзката беше приключила наскоро след като бе започнала.

Всъщност, що се отнася до нея, тя казваше истината. Тя бе забравила за чиновника, за морския офицер, за сина на търговеца на платове, спомените й вече не бяха тъй ярки, което бе равносилно на забрава. Тя знаеше само, че в някакъв неясен и мрачен минал момент някой я беше имал — сякаш това се бе случило в съня й.

Антъни идваше в града почти всяка вечер. Сега бе твърде студено да стоят до портата, така че майка й им бе предоставила малката всекидневна, украсена с десетки поставени в рамки хроматографии и дърворезби и потънала в задушна атмосфера, наслоявана с години поради близостта с кухнята. Те си палеха огън — а после щастливо и неизтощимо тя говореше за любовта си. Всяка вечер в десет часа тя го изпращаше до вратата, черната й коса бе разрошена, а бледото й лице без грим изглеждаше още по-бледо под бялата лунна светлина. Почти винаги луната хвърляше някакво ярко сребристо сияние. Понякога ръмеше топъл дъжд, който бе толкова ленив, че едва докосваше земята.

— Кажи, че ме обичаш — прошепваше тя.

— Но, разбира се, сладката ми.

— Сладка ли съм? — Това бе изричано почти с тъга.

— Ти си едно малко сладко същество.

Тя смътно се досещаше за Глория. Мисълта за това й причиняваше болка, представяше си я надменна, горда и студена. Бе решила, че Глория вероятно е по-възрастна от Антъни и че между съпрузите вече не съществува любов. Понякога си позволяваше да мечтае как след войната Антъни ще се разведе и те ще се оженят — но никога на му споменаваше за това, без дори сама да знае защо. Тя, както и другарите му от ротата, смяташе, че той е банков чиновник — само че го мислеше за достоен и беден човек. Дороти все казваше:

— Ако имах пари, скъпи, бих ти ги дала всичките. Как бих искала да имам поне петдесет хиляди долара.

— Да, мисля, че това би било достатъчно — съгласяваше се Антъни.

… Същия ден в писмото си Глория бе написала: „Мисля, че ако бихме могли да получим гарантиран доход от един милион, би било добре да се каже на мистър Хайт да приеме условията. Но би било жалко.“

— Бихме могли да си купим кола! — възкликна Дороти в окончателен и победоносен изблик.

Впечатляваща случка

Капитан Дънинг се гордееше, че е познавач на характерите. Половин час след като се бе запознал с някого той бе готов да го постави в една от многото си удивителни категории — чудесен човек, добър човек, приятен човек, теоретик, поет или пък безполезен. Един ден в началото на февруари той нареди да повикат при него в санитарната палатка Антъни.

— Печ — каза той нравоучително, — наблюдавам те от няколко седмици…

Антъни се изопна и застина на място.

— … и мисля, че от теб ще стане добър войник.

Той изчака да стихне топлият блясък, който очакваше това изказване да породи, а после продължи:

— Това не е детска игра — и свъси чело.

Антъни унило се съгласи:

— Не е, сър.

— Това е игра за мъже. — Последва кулминацията — бърза, сигурна и поразителна: — Печ, ще те направя ефрейтор!

В този момент Антъни залитна и отстъпи леко назад, изумен от чутото. Щеше да е един от онези четвърт милион души, удостоени с това височайше доверие. Щеше да има възможност да крещи прословутото „След мен!“ на седмина други наплашени мъже.

— Ти, изглежда, имаш някакво образование — каза капитан Дънинг.

— Да, сър.

— Добре, това е добре. Образованието е голямо нещо, но не позволявай да ти замае главата. Следвай пътя, по който си тръгнал, и от теб ще стане добър войник.

С ехо от последните думи в ушите си ефрейтор Печ отдаде чест, обърна се кръгом и излезе от палатката.

Въпреки че разговорът се стори забавен на Антъни, у него се породи идеята, че би живял по-безгрижно като сержант или, ако успееше да попадне на по-непридирчив лекар, дори и като офицер. Той не се интересуваше особено от работата, което като че ли даваше невярна представа за пословичната смелост на армията. В края на краищата за проверка човек не се обличаше, за да изглежда добре, а по-скоро го правеше, за да не изглежда зле.

Но с отминаването на зимата — кратката безснежна зима, с влажни нощи и хладни дъждовни дни — той се учудваше колко бързо системата бе успяла да го обхване. Той бе войник — а всички, които не бяха войници, бяха цивилни граждани. Хората в света се деляха предимно на тези две групи.

Хрумна му, че всички силно обособени класи, като военните например, разделяха хората на два вида: тези от собствената им порода и останалите, които бяха отвън. За духовенството съществуваха свещеници и миряни; за католиците имаше католици и некатолици; негрите възприемаха хората като черни и бели; затворниците правеха разлика между хора в затвора и хора на свобода; а за болните съществуваха болни и здрави… И тъй, без досега да се бе замислял за подобно нещо, той се бе оказвал в положението на цивилен, мирянин, некатолик, моногамен, бял, свободен и здрав…

Когато американските части бяха изсипани във френските и британските окопи, той започна да среща имената на много възпитаници на Харвард сред жертвите, съобщавани в армейските и флотските бюлетини. Но въпреки цялата пот и кръв, които се проливаха, ситуацията като че ли оставаше непроменена и той не виждаше изгледи войната да свърши в обозримото бъдеще. В старите хроники десният фланг на едната армия винаги разгромяваше левия фланг на вражеската, а междувременно левият фланг на втората армия беше победен от левия фланг на първата. След което наемниците се разбягваха. В онези дни всичко бе станало толкова просто, като че по някакъв предварителен план…

Глория пишеше, че чете много. Как объркахме отношенията си, учудваше се тя. Сега имала твърде малко работа и прекарвала времето си, като си представяла колко различно биха могли да се развият нещата. Всичко около нея й изглеждало несигурно — а само преди няколко години имала усещането, че дърпа всички конци с малката си ръка…

През юни писмата станаха по-задъхани и по-редки. Тя изведнъж престана да споменава за намерението си да дойде на Юг.

Разгром

По тези места март идваше с много жасмин, нарциси и цели облаци теменужки сред топлата трева. Антъни дълго време пази спомена за един следобед, изпълнен със свежест и очарование, когато той стоеше в стрелковото трапче и отбелязваше мишените, рецитирайки „Атланта в Калидон“ на един нищо неразбиращ поляк. Гласът му се сливаше със свистенето, пеенето и плющенето на куршумите над главите им:

Когато хрътките на пролетта…

Пииу!

са по следите на зимата…

Врррр!…

Майката на всички месеци…

Хей!

— Уцели! Отбележи триии!…

В града улиците отново бяха сънени и Антъни и Дот се разхождаха безцелно в собствените си следи от предишната есен, докато той започна да изпитва някаква ленива привързаност към този Юг — той му напомняше повече на алжирския, отколкото на италианския със своите избледняващи стремления, които го връщаха безброй години назад към някакво топло и първично състояние на нирвана, безнадеждно и безгрижно. Всеки глас тук съдържаше нотка на сърдечност, разбиране. „Животът си прави една и съща прекрасна и мъчителна шега с всички нас“, сякаш казваха те жалните си приятни напеви, а извисяващата се нотка свършваше като нерешителен минорен звук.

Харесваше му да ходи в бръснарницата, където чуваше „Здравейте, ефрейтор!“ от един бледен, измършавял младеж, който го избръсваше и прокарваше безспир хладната и вибрираща машинка по ненаситната му глава. Харесваше и „Джонстън’с Гардънс“, където танцуваха, докато един тъжен негър създаваше изпълнена с копнеж и болка музика със саксофона си и блестящата зала се превръщаше в джунгла, изпълнена с варварски ритми и опушен смях. Там той си внушаваше, че безвремието, в което попадаше, повлечен от нежните въздишки и шепота на Дороти, бе завършекът на всичките му стремежи, на всичко значимо.

В характера й имаше някаква тъга, някакво съзнателно бягство от всичко, освен от приятните моменти в живота. Виолетовите й очи можеха да останат привидно безизразни в продължение на часове, докато тя лекомислено и безгрижно се припичаше като котка на слънцето. Той се чудеше какво ли си мисли за тях уморената й отпусната майка и дали в изблик на краен цинизъм се досеща за същността на тяхната връзка.

В неделните следобеди те се разхождаха из околността, почивайки от време на време върху сухия мъх в покрайнините на гората. Тук имаше безброй птици, теменужки и кучешки дрян, а дърветата излъчваха кристална чистота. Това ги караше да забравят отровната топлина, която се стелеше наоколо. Тук той говореше безспир, редейки сънени монолози — разговор без значение, без отговори.

Юли дойде и опърли всичко. Капитан Дънинг получи заповед да командирова един от своите редници, за да изучава ковашкия занаят. Полкът подсилваше числения си състав до военните размери и повечето от старите бойци бяха необходими, за да ръководят строевата подготовка. Поради това капитанът избра дребничкият италианец, Баптист, когото най-лесно можеше да отдели от останалите. Дребосъкът Баптист никога не се беше занимавал с коне. Страхът му още повече влошаваше нещата. Един ден той влезе в канцеларията на ротата и каза на капитан Дънинг, че ако не го освободят от задължението му, предпочита да умре. Твърдеше, че конете го ритали и че не можел да се справи с тази работа. Накрая падна на колене и започна да умолява капитан Дънинг на смесица от развален английски и църковен италиански да го освободи. Не бил спал от три дни, тъй като в сънищата му препускали побеснели жребци.

Капитан Дънинг скастри счетоводителя на ротата (който бе избухнал в смях) и каза на Баптист, че ще направи каквото може. Но после размисли и реши, че не би могъл да отдели някой от по-добрите си войници. Нещата с дребничкия Баптист още повече се влошиха. Конете като че ли усещаха неговия страх и се възползваха от това. Две седмици по-късно една черна кобила разби черепа му с копитата си, докато той се опитваше да я изведе от конюшнята.

В средата на юли се разнесоха слухове, а после и заповеди за смяна на лагера. Бригадата трябваше да се премести в някакви празни временни войнишки жилища, на стотина мили на юг, където щеше да се разрасне и да се превърне в дивизия. Отначало войниците си помислиха, че ще ги изпратят в окопите, и цяла вечер бърбориха на малки групички из улиците, като си подвикваха един на друг важно: „Сиигурнии сме!“. Когато истината излезе наяве, те с възмущения я отхвърлиха, казвайки, че това е прикритие за истинското им местоназначение. Наслаждаваха се на собствената си значимост. Същата вечер казаха на своите момичета в града, че ще „отидат да довършат германците“. Антъни пообиколи групичките, после спря един автобус и отиде в града, за да съобщи на Дот, че заминава.

Тя го очакваше на тъмната веранда, облечена в евтина бяла рокля, която подчертаваше младостта и свежестта на лицето й.

— О — прошепна тя, — толкова исках да те видя, скъпи. Целия ден мислих за теб.

— Трябва да ти кажа нещо.

Тя го накара да седне до нея на люлеещата се пейка, без да обръща внимание на сериозния му тон.

— Кажи ми го.

— Заминаваме следващата седмица.

Ръцете й, които се бяха устремили към раменете му, останаха вдигнати в тъмнината, а брадичката й затрепери. Когато заговори, гласът й бе загубил предишната си мекота:

— Заминавате за Франция!

— Не, нямаме чак такъв късмет. Местим се в някакъв проклет лагер по Мисисипи.

Тя затвори очи и той видя, че клепачите й трепереха.

— Скъпа малка Дот, животът е ужасно суров.

Тя се разплака върху рамото му.

— Толкова е суров, ужасно суров — повтаряше той безцелно. — Наранява хората, наранява ги, докато накрая се стига дотам, че те повече не биха могли да бъдат наранявани. И това е най-лошото, което животът им поднася.

Обезумяла от мъка и страдание, тя го притисна към гръдта си.

— О, господи! — промълви сломено. — Не можеш да си отидеш от мен. Ще умра.

Той не виждаше начин да представи заминаването си като нещо обикновено и незначително. Близостта му с нея го караше да повтаря безспирно: „Бедната малка Дот. Бедната малка Дот“.

— И сега? — попита тя унило.

— Какво имаш предвид?

— Ти си всичко за мен, това имам предвид. Бих умряла за теб още сега, ако го поискаш. Ще взема нож и ще се пробода. Не можеш да ме оставиш тук.

Тонът й го уплаши.

— Случват се такива неща — каза й хладнокръвно.

— Тогава ще дойда с теб.

По бузите й се търкаляха сълзи. Устните й трепереха от печал и страх.

— Сладка моя — промърмори той в изблик на сантименталност, — сладкото ми момиче, не разбираш ли, че така само ще отложим онова, което неизбежно ще се случи? След няколко месеца ще трябва да замина за Франция…

Тя се отдръпна от него, стисна юмруци и вдигна поглед към небето.

— Искам да умра — каза тя, изричайки думите бавно, сякаш всяка от тях се оформяше първо в сърцето й, преди да стигне до устните.

— Дот — прошепна той неуверено, — ще забравиш. Нещата са по-сладки, когато сме ги загубили. Знам го… защото веднъж исках нещо и го получих. Това беше единственото нещо, което някога съм искал с цялото си сърце, Дот. А когато го получих, то се превърна на пепел в ръцете ми.

— Добре.

Погълнат от собствените си мисли, той продължи:

— Често си мисля, че ако не бях получил онова, което исках, нещата биха се развили по друг начин. Вероятно бих могъл да открия нещо в мислите си и да го използвам. Бих бил доволен да работя върху това, а също и да изпитам сладка суета от успеха. Струва ми се, че имаше време, когато бих могъл да стана каквото си пожелая, бих могъл да постигна всичко, но тогава исках едно-единствено нещо. Господи! И тогава научих, че не можеш да имаш каквото и да е, не можеш изобщо нищо да имаш. Защото желанието просто те подмамва. То е като слънчев лъч, който подскача насам-натам из стаята. Спира се и позлатява някой незначителен предмет, при което някой глупак се втурва да го вземе… но когато го направи, слънчевият лъч се премества върху друг предмет, а човек вижда, че е хванал някоя невзрачна вещ. Блясъкът, който я е озарявал, е изчезнал…

Той спря. Тя бе станала и стоеше със сухи очи, късайки листенца от една лоза до себе си.

— Дот…

— Върви си — каза тя студено.

— Какво? Защо?

— Не ми трябват думите ти. Ако те са единственото, което можеш да ми дадеш, по-добре си върви.

— Но, Дот…

— За мен смъртта е това, което за теб са многото думи. Толкова добре ги редиш.

— Съжалявам. Говорех за теб, Дот.

— Махай се оттук.

Той се приближи към нея с протегнати ръце, но тя го отблъсна.

— Ти не искаш да дойда с теб — каза тя с равен тон, — защото навярно при теб ще дойде онова… онова момиче… — не успя да произнесе „жена ти“. — Откъде да знам? Е, може би трябва да се разделим с теб. Върви си.

За миг, докато се разкъсваше между напиращите в него предупреждения и желания, на Антъни му се стори, че може би този е един от редките моменти, когато би могъл да предприеме нещо, идващо направо от сърцето му. Той се поколеба. После го помете вълната на умората. Беше твърде късно… бе късно за всичко. От години насам живееше с мечти, а решенията си вземаше, подтикван от емоции, неустойчиви като водата. Малкото момиче с бялата рокля го завладяваше, то бе почти съвършено поради суровата настойчивост на желанието си. Огънят, който пламтеше в тъмното й наранено сърце, сякаш сияеше около нея, подобно на ореол. С някаква дълбока и необяснима гордост тя бе успяла да се отдалечи и да постигне целта си.

— Аз не исках… да стане така, Дот.

— Няма значение.

Огънят обхвана Антъни. Нещо в стомаха му се сви, той стоеше безпомощен и сразен.

— Ела с мен, Дот… малка, сладка Дот! О, ела с мен! Не бих могъл да те оставя сега…

Тя изхлипа и обви ръцете си около него, а луната, продължавайки вековните си усилия да прикрива лошото състояние на света, изливаше загадъчната си сладост върху сънените улици.

Катастрофата

Началото на септември, лагерът Буун, Мисисипи. Тъмнината гъмжеше от насекоми, блъскащи се в мрежата против комари, под навеса, където Антъни се опитваше да пише писмо. От съседната палатка се носеше безспирно бъбрене, свързано с игра на покер, а отвън някакъв войник крачеше из алеите, напявайки си мотиви от известната закачлива песничка на пелтека „ККККети…“

С известно усилие Антъни се надигна на лакът и държейки в ръката си молив, погледна празния лист хартия пред себе си. После, без каквото и да било обръщение, започна да пише:

 

Не мога да разбера какво става, Глория. Не съм получил нито ред от теб вече две седмици и е съвсем естествено да се тревожа…

 

Той хвърли този лист, видимо недоволен, и започна отначало:

 

Не знам какво да мисля, Глория. Последното ти писмо, кратко и студено, без нито една топла дума или поне обяснение за това, което правиш, пристигна преди две седмици. Съвсем обяснимо е, че се тревожа. Ако все още ме обичаш, би могла поне да не ме караш да се безпокоя…

 

Той отново смачка листа и ядосано го метна през един процеп на палатката, като в същия момент осъзна, че ще трябва да го намери и изхвърли на сутринта. Нямаше желание да продължи. Не можеше да насити писмото си с топлота — лееше само непрекъснато нарастваща ревност и подозрителност. От средата на лятото писмата на Глория ставаха все по-нередовни. Отначало той почти не обръщаше внимание. Бе тъй привикнал към формалните „скъпи“ и „любими“, с които бяха изпъстрени нейните послания, че почти не ги забелязваше. Но от две седмици насам все по-ясно осъзнаваше, че нещо не е наред.

Той й бе изпратил едно среднощно писмо, в което й съобщаваше, че е преминал прегледите за офицерския лагер и че скоро ще замине за Джорджия. Тя не отговори. Той й писа отново — и когато пак не получи отговор, реши, че тя вероятно е извън града. Но в главата му се въртеше все по-натрапчивата мисъл, че тя не е извън града. Различни смутни представи тревожеха съзнанието му. Представяше си, че Глория, отегчена и неспокойна, си бе намерила някого, както всъщност бе направил самият той. Вероятността на подобна перспектива го ужасяваше — толкова бе сигурен в нейната цялостна личност, че през последната година дори рядко се замисляше за нея. А сега, когато се бе породило съмнение, старите страхове, бясното желание да я притежава го връхлитаха хиляди пъти по-силно. Какво по-естествено имаше от това тя отново да се е влюбила?

Той си спомни за онази Глория, която бе обещала, че когато поиска нещо, ще го получи. Тя бе твърдяла, че тъй като би го направила единствено за собствено удоволствие, подобна връзка не би я накърнила с нищо. В края на краищата, бе казала тя, единственото, което имало значение, било съзнанието на човек, а при подобни обстоятелства тя би реагирала като мъж — едновременно със стремеж за задоволяване и лека неприязън.

Но това бе непосредствено след като се бяха оженили. По-късно, когато откри, че може да изпитва ревност към Антъни, тя бе променила решителността си, поне привидно. В света за нея не съществуваха други мъже. В това той бе сигурен. Разбирайки, че известна взискателност от негова страна би я отблъснала, той се държеше свободно, запазвайки по този начин всичката й любов за себе си — което в крайна сметка бе крайъгълният камък на всяка цялост.

Междувременно през цялото лято той издържаше Дот, която живееше в пансион в града. За тази цел искаше пари от финансовия си посредник. Дот бе заминала с него на юг, като бе излязла от дома си един ден по-рано от тръгването на бригадата и бе оставила на майка си бележка, че отива в Ню Йорк. На следващата вечер Антъни се бе отбил привидно у дома й, за да я търси. Мисис Рейкрофт бе почти пред припадък, а в гостната имаше полицай. Последва разпит, от който Антъни се изплъзна доста трудно.

През септември, наред с подозренията си по адрес на Глория, трябваше все по-отегчено да понася компанията на Дот. Бе станал нервен и раздразнителен поради безсъние и болки в сърцето. Преди три дни беше отишъл при капитан Дънинг и бе помолил за отпуск, но молбата му срещна единствено любезен отказ. Дивизията щеше да замине отвъд океана, а Антъни да отиде в офицерски тренировъчен лагер. Отпуски щяха да се дават само на войници, които напускаха страната.

След отказа Антъни отиде до пощата с намерението да телеграфира на Глория да дойде на Юг. Той стигна до вратата и се отдръпна нерешително, осъзнавайки крайната неуместност на подобна постъпка. След това прекара вечерта в безспирни кавги с Дот и се върна в лагера мрачен и сърдит на целия свят. Бе имало една неприятна сцена, по средата на която той си бе тръгнал. Това, което щеше да стане с нея, като че ли не го засягаше особено, поне в този момент — бе напълно погълнат от отчайващото мълчание на жена си…

Входът на палатката внезапно се отметна и образува триъгълник, на чийто тъмен фон се появи една глава.

— Сержант Печ?

Акцентът бе италиански, а по нашивките Антъни позна, че е щабният ординарец.

— Трябвам ли ви?

— Една дама се обади в щаба преди десетина минути. Трябвало да говори с вас. Било много важно.

Антъни отметна мрежата против камари и се изправи. Може би е някакво съобщение от Глория.

— Каза да ви съобщя. Щяла да се обади пак към десет часа.

— Добре, благодаря. — Той грабна шапката си и след миг крачеше редом с ординареца през горещата, почти задушна тъмнина. Когато стигнаха до канцеларията на щаба, вътре дремеше дежурният през нощта офицер.

— Седнете и почакайте — предложи лейтенантът равнодушно. — Момичето, изглежда, ужасно държеше да разговаря с вас.

Надеждите на Антъни угаснаха.

— Много ви благодаря, сър.

И когато телефонът на стената иззвъня, той знаеше кой се обажда.

— Тук е Дот — чу се неуверен глас. — Трябва да те видя.

— Дот, казах ти, че не мога да изляза още няколко дни.

— Трябва да те видя тази вечер. Много е важно.

— Вече е късно — отвърна той хладно. — Десет часът е, а аз трябва да се прибера в лагера преди единадесет.

— Добре.

В тази дума се съдържаше толкова много страдание, че Антъни почувства някакво съжаление.

— Какво има?

— Исках да ти кажа довиждане.

— О, не бъди такава глупачка! — възкликна той. Но настроението му се повиши. Какъв късмет, ако тя си тръгне от града още тази вечер! Каква тежест щеше да се вдигне от душата му. Но каза: — Не можеш да пътуваш преди сутринта.

С крайчеца на окото си долови присмехулния поглед на дежурния офицер. Последвалите думи на Дот го накараха да се сепне:

— Нямам предвид такова „пътуване“.

Ръката на Антъни сграбчи яростно слушалката. Той усети как топлината се оттегля от тялото му, а нервите му осезаемо изстиват.

— Какво?

После чу накъсаните й фрази:

— Сбогом… О, сбогом!

Щрак! Тя бе затворила телефона. Издавайки звук, който бе нещо средно между въздишка и стон, Антъни изскочи от канцеларията на щаба. Навън, под звездите, които се оцеждаха като сребърна сърма между дърветата в малката горичка, той застана неподвижен и разколебан. Дали наистина тя имаше намерение да се самоубие?… Малка глупачка! Изпълваше го все по-горчива омраза към нея. При настъпилата развръзка не можеше да осъзнае, че самият той бе започнал тази връзка, тази бъркотия, тази неприятна смесица от тревоги и болка.

Той бавно се отдалечаваше, повтаряйки си за кой ли път, че е безполезно да се тревожи. Най-добре беше да се върне в палатката си и да се наспи. Имаше нужда да спи. Господи! Дали някога отново ще може да спи? Всичко в главата му бе безкрайно объркано и болезнено. Той стигна до пътя, а после се обърна и побягна панически, но не към помещенията на ротата, а в обратна посока. По това време войниците се връщаха, значи можеше да намери такси. След минута-две жълти очи се появиха иззад завоя. Той отчаяно се втурна към тях.

— Кола! Кола!… — Беше празен форд. — Искам да отида до града.

— Ще ви струва един долар.

— Добре. Само побързайте…

След безкрайно пътуване той изкачи на един дъх стъпалата на паянтовата къща, втурна се през вратата, почти сблъсквайки се с една грамадна негърка, която вървеше със свещ в ръка през коридора.

— Къде е жена ми? — извика той яростно.

— Легна си.

Нагоре по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж, през скърцащия коридор… Стаята бе тъмна и тиха. С треперещи ръце той драсна кибритена клечка. Иззад топката одеяла върху леглото в него се взряха две широко отворени очи.

— О, знаех, че ще дойдеш — изрече тя на пресекулки.

Антъни застина от гняв.

— Значи, това е било само план, за да ме докараш тук, за да ми навлечеш неприятности! — каза той. — По дяволите! Ти си като лъжливото овчарче — вече прекалено често викаш „вълк“!

Тя го изгледа с жалостив поглед.

— Трябваше да те видя. Не можех да издържа. О, трябваше да те видя…

Той седна отстрани на леглото и поклати глава.

— За нищо не те бива! — каза решително, изговаряйки думите почти несъзнателно, тъй както Глория би говорила на него. — Това не е честно към мен, да знаеш.

— Ела по-близо!

Каквото и да кажеше, сега Дот бе направо щастлива. Той мислеше за нея. Бе успяла да го извика при себе си:

— О, господи! — възкликна Антъни отчаяно.

Вълната на умората неизбежно го заля и той почувства как гневът му утихва, отдръпва се, изчезва. Внезапно се отпусна до нея върху леглото и избухна в ридания.

— О, скъпи — умоляваше го тя, — недей да плачеш! О, не плачи!

Полагайки главата му върху гърдите си, започна да го успокоява, смесвайки щастливите си сълзи с горчивината на неговите. Ръката й галеше тъмната му коса.

— Аз съм една малка глупачка — мърмореше тя на пресекулки, — но те обичам и когато се държиш студено с мен, ми се струва, че повече няма смисъл да живея.

В края на краищата настъпи мир — тихата стая с аромат на пудра и парфюм, ръката на Дот — мека като топъл ветрец върху косата му, издигането и спадането на гръдта й — за миг му се стори, че е с Глория, сякаш си почиваше в някакъв спокоен и прекрасен дом, какъвто всъщност никога не бе имал.

Измина един час. В коридора се чу биенето на часовник. Антъни скочи и погледна фосфоресциращите стрелки на ръчния си часовник. Бе дванадесет часът.

Той трудно намери такси, което да го откара обратно в лагера по това време. Докато настояваше шофьорът да кара по-бързо, той обмисляше най-удобния начин да се вмъкне незабелязано в лагера. Напоследък на няколко пъти му се беше случвало да закъснява и знаеше, че ако отново го хванат, името му вероятно щеше да отпадне от списъка на кандидат-офицерите. Питаше се дали не е по-добре да освободи таксито и да се опита да се промъкне покрай часовия в тъмнината. В края на краищата нали имаше офицери, които наобикаляха часовите след полунощ…

— Стой!

Викът дойде откъм една жълта светлина, хвърлена от прожектор върху пътя. Таксиметровият шофьор изгаси мотора и към колата се приближи часовият с насочена пушка. С него за зла участ бе и един от дежурните офицери.

— Закъснели сте, сержант.

— Да, сър. Забавих се.

— Лошо. Ще трябва да запиша името ви.

Докато офицерът чакаше с бележник и молив в ръка, нещо съвсем непреднамерено се добра до устните на Антъни, нещо, което бе породено от паника, объркване, отчаяние.

— Сержант Р. А. Фоли — отговори той почти без дъх.

— От коя част?

— Рота „Кю“, осемдесет и трети пехотен полк.

— Добре. Ще трябва да вървите пеша нататък, сержант.

Антъни отдаде чест, набързо плати на шофьора на таксито и хукна към полка, чието име бе назовал. Когато се изгуби от погледа на офицера, смени посоката. Сърцето му биеше лудо и той се насочи към своята рота, изпълнен с предчувствието, че е направил някаква фатална грешка.

Два дни по-късно офицерът, който бе дежурен през онази нощ, го разпозна в бръснарницата в града. Той бе върнат в лагера под стража, където бе понижен в чин без каквито и да било формалности и му бе забранено да напуска района на ротата си в продължение на месец.

Този удар го накара да изпадне в окончателна депресия и само след седмица отново бе хванат в града, мотаещ се в полупиянски унес, а от джоба на униформата му се подаваше бутилка с контрабандно уиски. Поведението му пред военния съд бе доста далеч от представите за здрав разум, поради което той бе вкаран в карцера едва за три седмици.

Кошмар

Още в началото на наказанието му у него се затвърди убеждението, че полудява. Сякаш в ума му имаше множество тъмни и въпреки това ясно различими личности — някои от тях бяха познати, други бяха непознати и ужасяващи, а всички ги контролираше малък монитор, разположен някъде нависоко и държащ ги под око. Това, което обаче тревожеше Антъни, бе обстоятелството, че мониторът не бе съвсем в изправност и трудно се самоконтролираше. Ако за миг откажеше да работи или засечеше, всички онези непоносими неща щяха да се измъкнат на свобода — единствен Антъни знаеше каква чернилка би настъпила, ако най-лошото в него успееше да завладее неконтролираната част от съзнанието му.

Дневната жарава бе отстъпила пред лъскавия мрак, който заливаше опустошената земя. Над главата му витаеха сини кръгове от злокобни неотбелязани върху картите слънца, пред очите му безспирно кръжаха неизброими огнища на пожари, сякаш той бе облъчван от някаква гореща светлина и изпадаше в състояние на трескава кома. В седем часа сутринта нещо призрачно, нещо почти абсурдно нереално, в което той разпознаваше собственото си смъртно тяло, излизаше навън заедно със седмина други затворници и двама часови, за да работи по оформянето на пътищата в лагера. Един ден те товареха и разтоварваха купища чакъл, разстилаха го, разравяха го с гребла — на следващия ден търкаляха огромни варели с нажежен до червено катран и заливаха чакъла с черна лъскава разтопена горещина. Нощем, заключен в карцера, той лежеше, без да мисли, без да има смелост да събере мислите си, взираше се в неправилните греди на тавана докъм три часа сутринта, когато изпадаше в неспокоен и тревожен сън.

Докато беше на работа, той се трудеше с някаква припряна бързина, опитвайки се, докато денят клонеше към знойния залез над Мисисипи, да се изтощи физически дотолкова, че вечерта да може да заспи дълбоко от умора… После един следобед през втората седмица изпита усещането, че го наблюдават две очи някъде на около метър встрани от часовия. Това предизвика у него ужас. Той загърби очите и продължи неистово да насипва, но после му се наложи да се обърне и да отиде за още чакъл. Тогава очите отново попаднаха в полезрението му. И бездруго напрегнатите му нерви се изопнаха до краен предел. Очите сякаш му се хилеха. От горещата тишина той чу името си, произнесено с трагичен глас. Стори му се, че земята по някакъв странен начин се отдръпва назад, а после се приближава и всичко това бе съпътствано от глъчка, викове и бъркотия.

Когато дойде в съзнание, бе в карцера, а останалите затворници му хвърляха любопитни погледи. Очите повече не се появиха. Изминаха доста дни, преди той да осъзнае, че гласът вероятно беше на Дот, че тя го викаше и му причиняваше безпокойство. Внуши си това малко преди да изтече присъдата му, когато облаците, които бяха надвиснали над него и го потискаха, се бяха поразкъсали, а той бе изпаднал в дълбока и унила летаргия. Когато усети, че съзнателният посредник, мониторът, който бе пазител на страховитата заплаха от ужаса, става по-силен, Антъни отслабна физически. Той едва успя да издържи оставащите му два дни на труд и когато най-после бе освободен през един дъждовен следобед и се завърна в ротата си, с усилия се добра до палатката и се стовари в тежка дрямка, от която се събуди преди зазоряване, неотпочинал и с болки по цялото тяло. До възглавницата си намери две писма, които бяха престояли там доста време. Първото бе от Глория — кратко и студено:

Делото ще се гледа през ноември. Няма ли да ти бъде възможно да си вземеш отпуск?

Няколко пъти се опитвах да ти пиша, но това като че ли влоши нещата още повече. Искам да те видя по няколко въпроса, но, както знаеш, веднъж ми попречи да дойда и аз повече не съм склонна да опитвам. Предвид множество неща би трябвало да се срещнем. Радвам се за назначението ти.

 

Глория

Беше твърде уморен, за да се опитва да я разбере — или пък да го е грижа. Нейните фрази, нейните намерения — всичко бе много далеч, в някакво неразгадаемо минало. Той почти не погледна второто писмо — то бе от Дот, — несвързано и облято със сълзи послание, лавина от протести, нежности и печал. След първата страница просто го остави да се изплъзне от ръката му и отново се оттегли в своите неясни и далечни мисловни покои. Събуди се от сигнала за сутрешната строева подготовка. Имаше висока температура, а когато се опита да излезе от палатката, припадна. По обяд беше изпратен в базовата болница, тъй като се бе, разболял от грип.

Антъни съзнаваше, че тази болест му е изпратена от провидението. Тя го бе спасила от истеричен срив. Той се възстанови навреме, за да може в един влажен ноемврийски ден да се качи на влака за Ню Йорк, откъдето се тръгваше за безкрайната касапница отвъд океана.

Когато полкът стигна до лагера Милс в Лонг Айлънд, единствената мисъл на Антъни бе как да се озове в града и да види Глория колкото се може по-скоро. Вече бе очевидно, че до седмица ще бъде подписано примирие, но, според слуховете, във Франция щяха да бъдат изсипвани военни части до последния миг. Антъни изпитваше ужас при мисълта за дългото пътуване, за досадното дебаркиране на френския бряг и за оставането в чужбина за цяла година, дори и само като смяна на онези, които бяха водили истинските битки.

Той имаше намерение да си вземе два дни отпуск, но се оказа, че лагерът Милс е поставен под строга карантина поради грипа — дори и за офицерите бе невъзможно да излизат, освен по работа. За редниците и дума не можеше да става.

Самият лагер представляваше една невзрачна бъркотия — студен, ветровит и мръсен поради преминаването на много дивизии. Техният влак пристигна една вечер в седем часа и се наложи да чакат до един часа, за да бъде оправена поредната военна бъркотия някъде по трасето. Офицерите тичаха безспир нагоре-надолу, издаваха заповеди и вдигаха голяма врява. Оказа се, че забавянето е причинено от полковника, който бе изпаднал в настроение, съответстващо на факта, че въпреки образованието му, получено в „Уест Пойнт“, краят на войната се задаваше, а той нямаше да успее да отиде отвъд океана. Ако правителството бе осъзнало колко много разбити сърца щеше да има сред по-старите възпитаници на военната академия „Уест Пойнт“ през тази седмица, то несъмнено би удължило касапницата поне с още един месец. Ситуацията бе достойна за съжаление!

Вперил поглед към черната шир на палатките, простираща се в продължение на мили през утъпканата кишава и снежна местност, Антъни осъзна, че тази вечер е невъзможно да отиде до някой телефон. Щеше да й се обади при първа възможност утре.

На сутринта той се събуди от мразовития студ и застана на плаца, за да изслуша страстната тирада на капитан Дънинг:

— Вие може би си мислите, че войната е свършила. Е, позволете ми да ви кажа, че не е така! Тези хора няма да подпишат примирие. Това е поредният номер и ние бихме били глупаци, ако позволим да се отслаби силата на ротата. Позволете ми да ви кажа, че ще отплаваме оттук до една седмица и тогава ще видим истински бой. — Той поспря, за да им даде възможност да почувстват целия ефект от неговите излияния. После продължи: — Ако мислите, че войната е свършила, по-добре говорете с хора, които са участвали в нея, и вижте дали те вярват, че германците са се предали. Не е така. Никой не го вярва. Разговарял съм с хора, които разбират от тези неща, и всички твърдят, че войната ще продължи поне още една година. Те не мислят, че войната е приключила. Така че по-добре си избийте от главите мисълта, че войната е свършила.

Той повтори два пъти това свое последно твърдение, след което освободи ротата.

По обяд Антъни се втурна към най-близкия стол, за да потърси телефон. Приближавайки се към онова, което би трябвало да е центърът на лагера, той забеляза, че и много други войници тичат, а един човек до него дори подскочи и удари токовете на ботушите си във въздуха. Скоро всички се разтърчаха, събираха се на групички и издаваха радостни звуци. Той спря и се заслуша — над студената местност се чуваха сирени, а внезапно се разнесе и звънът на камбаните на църквите в Гардън Сити.

Антъни отново се затича. Сега виковете бяха ясни и в мразовития въздух се носеха облачета замръзнал дъх:

— Германия е капитулирала! Германия е капитулирала!

Фалшивото примирие

Същата вечер в непроницаемия здрач към шест часа Антъни се плъзна покрай товарните вагони и по релсите се отправи към Гардън Сити, откъдето се качи на електричката за Ню Йорк. Това пътуване бе донякъде рисковано и той се страхуваше — знаеше, че често пъти военни полицаи обикалят вагоните и искат пропуски, но се надяваше тази вечер бдителността им да бъде притъпена. Налагаше му се да опита да се измъкне, тъй като не бе успял да открие Глория по телефона, а не би могъл да понесе още един ден, изпълнен с напрежение.

След поредица от необясними спирания и престои, които му напомняха за нощта, когато бе заминал от Ню Йорк преди повече от година, те навлязоха в гара „Пенсилвания“ и той отиде по познатия маршрут до стоянката за таксита. Стори му се безкрайно нелепо и странно вълнуващо да даде на шофьора собствения си адрес.

Бродуей бе облян в светлина и гъмжеше от хора — такъв той никога не го бе виждал. Тълпата се носеше сред купища натрупани по тротоарите хартии, достигащи до глезените. На места се забелязваха войници, стъпили върху пейки или сандъци и се обръщаха към развълнуваното множество, в което всяко лице бе ясно различимо под блясъка на светлините. Погледът на Антъни попадна върху десетина души — един пиян моряк, който залиташе и бе подкрепян от други двама моряци, размахваше шапката си и издаваше дивашки крясъци. Ранен войник с патерица в ръка бе носен на ръце от група възторжени граждани. Тъмнокосо момиче седеше с кръстосани крака в поза на медитация върху покрива на едно такси. Определено тук победата бе дошла навреме, а кулминацията на събитието бе планирана с безкрайна предвидливост. Великата и богата нация бе спечелила победоносна война, бе изстрадала достатъчно, за да го съзнава, но недостатъчно, за да страда горчиво — и това беше причината за карнавала, за празненствата, за триумфа. Под тази ярка светлина сияеха лицата на народи, чиято слава отдавна бе угаснала, на представители на измрели цивилизации — хора, чиито предци бяха чували вести за победа във Вавилон, в Ниневия, в Багдад, в Тир стотици поколения преди този ден. Това бяха хора, чиито предци бяха виждали украсени с цветя и роби шествия да преминават, водейки със себе си пленници по улиците на Римската империя…

Покрай „Риалто“, покрай бляскавия вход на „Астор“, през безценното великолепие на Таймс Скуер… една величествена екзалтирана тълпа… После — не беше ли това след години? — той плати на шофьора на таксито пред входа на една бяла сграда на Петдесет и седма улица. Влезе в коридора… а, този беше мартиниканският негър — мързелив, ленив, все същият.

— Вкъщи ли е мисис Печ?

— Току-що идвам, сър — съобщи младежът с нелепия си британски акцент.

— Качете ме горе…

Последва бавното бръмчене на асансьора, трите стъпала до вратата, която се открехна сама при почукването му.

— Глория!

Гласът му трепереше. Никакъв отговор. От един пепелник се издигаше лека струйка цигарен дим, а върху масата бе разтворен брой на списание „Венити Феър“.

— Глория!

Той се втурна в спалнята, в банята. Нямаше я. Върху леглото бе метнато едно ясносиньо неглиже, от което се разнасяше лек и познат парфюм. Върху стола имаше чорапи и някаква рокля, а на бюрото бе оставена отворена пудриерата й. Вероятно бе излязла.

Телефонът рязко иззвъня и той се сепна — вдигна слушалката с усещането, че е натрапник в чужд дом.

— Ало. Там ли е мисис Печ?

— Не. Аз самият я търся. Кой се обажда?

— Мисис Крофърд.

— На телефона е мистър Печ. Пристигнах без предупреждение и не зная къде да я търся.

— О! — Мисис Крофърд като че ли леко се стъписа.

— Ами възможно е да е на Бала по случай примирието. Мисля, че имаше намерение да ходи, но не предполагах, че е излязла толкова рано.

— Къде е този бал?

— В хотел „Астор“.

— Благодаря.

Антъни постави обратно слушалката и стана. Коя беше тази мисис Крофърд? И с кого ли бе отишла Глория на бал? От колко ли време продължаваше това? Той си задаваше тези въпроси десетки пъти и също тъй намираше в главата си десетки отговори. Самото усещане, че тя е някъде наблизо, го подлудяваше.

Обезумял от подозрения, той кръстосваше апартамента, търсейки някакъв признак за мъжко присъствие. Отвори шкафчето в банята, трескаво прерови чекмеджетата на бюрото. После откри нещо, което го накара внезапно да спре и да приседне на двойното легло, а ъгълчетата на устните му се отпуснаха, сякаш щеше да се разплаче. В ъгъла на нейното шкафче, завързани с нежна синя панделка, лежаха всичките писма и телеграми, които той й бе изпратил през изминалата година. Той усети как се изчервява от щастие и срам.

— Не съм достоен да я докосвам — извика той на глас сред четирите стени. — Не съм достоен дори да докосвам малката й ръка.

Все пак той излезе да я търси.

Във фоайето на „Астор“ веднага бе погълнат от толкова плътна тълпа, че му беше почти невъзможно да се придвижи в нея. Попита поне половин дузина хора за посоката, в която се намираше балната зала, преди да получи трезв и интелигентен отговор. Накрая след доста дълго чакане той предаде военния си шинел на гардероб в коридора.

Беше едва девет часът, но танците бяха в разгара си. Гледката бе невероятна. Жени, жени навсякъде — момичета, развеселени от виното, пееха на висок глас и заглушаваха шума от покритата с конфети тълпа. Момичета, облечени в униформите на хиляди нации. Дебели жени, припадащи без каквото и да било достойнство върху пода, но запазващи самоуважението си с викове „Ура за съюзниците!“ Имаше три белокоси жени, които танцуваха хванати за ръце около един моряк, който се въртеше главозамаяно около собствената си ос и притискаше до гръдта си празна бутилка от шампанско.

Антъни огледа танцуващите със затаен дъх, обходи с поглед пъстрата върволица, която се носеше между масите, разгледа веселите, целуващи се, кашлящи, смеещи се и пиещи групички, скупчени под огромните знамена, които бяха надвиснали с ярките си цветове върху бляскавото и шумно множество.

И тогава съзря Глория. Седеше на една маса за двама в другия край на залата. Роклята й беше черна, а одухотвореното й лице, озарено в бледорозово, му се стори най-красивото нещо в салона. Сърцето му подскочи, сякаш бе чул нова вълнуваща мелодия. Той си проправи път към нея и я извика тъкмо в мига, в който сивите й очи се вдигнаха и го видяха. Докато телата им се срещнаха и сляха, светът, глъчката, грохотът и извивките на музиката избледняха и се превърнаха в една екстазна монотонност, приглушена като жужене на пчели.

— О, моя Глория! — извика той.

Целувката й беше като хладен ручей, извиращ от сърцето й.

Бележки

[1] Марка луксозни туристически вагони. — Б.пр.

[2] Sammy (англ.) — популярно название на американски войник. — Б.пр.

[3] Красивата безмилостна дама (фр.). — Б.пр. Заглавие на стихотворение на Джон Кийтс. — Б. NomaD.