Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (3)

Втора глава

Звънчето на вратата на магазина иззвъня, когато мъжът от мечтите на Маги влезе. Или по-точно: мъжът от нечия друга реалност, тъй като държеше ръката на малко момиченце, което трябва да беше дъщеря му. Докато детето бързо изтича да погледа една голяма въртележка, която се въртеше бавно в ъгъла на магазина за играчки, баща му прекрачи вътре.

Полегатата септемврийска светлина се плъзна над късата тъмна подстрижка с леко извити крайчета отдолу на тила. Когато мина под провесеното от тавана украшение от движещи се пръчици и пластинки, мъжът леко наклони глава, за да не го закачи. Движеше се като спортист, отпуснато, но едновременно с това енергично, създавайки впечатлението, че ако неочаквано хвърлиш нещо по него, ще го хване без никакво колебание.

Усетил безпомощния интерес на Маги, той погледна в нейната посока. Имаше силно, изсечено лице, въздействаща с грубата си мъжественост осанка и толкова сини очи, че човек ги забелязваше от другия край на магазина. Макар да бе висок и впечатляващ, в него не се усещаше самодоволство… само спокойна, авторитетна увереност. Заради следобедната сянка и износените, почти дрипави джинси, той изглеждаше малко развлечен и много секси.

Беше мъж, когото харесват.

Откъсвайки погледа си от него, Маги припряно вдигна едно дървено тъкачно станче. После с изключително внимание опъна наново няколко еластични нишки.

Като пъхна ръце в джобовете си, мъжът отиде при дъщеря си. Заинтересува се от влакчето, което обикаляше около целия магазин, релсите му бяха разположени върху една полица близо до тавана.

След отварянето на „Вълшебното огледало“ преди три месеца, бизнесът бе потръгнал добре. Масите бяха отрупани със старомодни играчки: бинокли, ръчно направени топки йо-йо, дървени колички, препарирани животни, хвърчила.

— Това е Марк Нолан с племенницата си Холи — обърна се към Маги Елизабет, една от служителките в магазина. Елизабет беше пенсионерка, но идваше да работи на половин ден. Беше общителна жена, която като че ли познаваше всички, които живееха на остров Сан Хуан. Маги, която се бе преместила тук от Билингъм в началото на лятото, откриваше в лицето на Елизабет неоценим източник на информация.

Елизабет познаваше клиентите, семейните им истории и личните им вкусове, и помнеше имената на внуците на всички.

— Не наближава ли скоро рожденият ден на Закъри? — случваше се да попита тя някоя приятелка, която тършува из магазина. Или пък: — Чух, че бедната малка Мадисън е нещо потисната — имаме няколко нови книги, идеални са за четене в леглото.

Когато Елизабет беше на смяна, нямаше случай, в който някой да влезе в магазина и да не купи нещо. Случваше се понякога Елизабет да телефонира на клиенти, щом получеха нещо ново, което тя предполагаше, че ще ги заинтересува. Когато живееш на остров, няма по-ефикасна реклама от препоръката от познат.

Очите на Маги леко се разшириха:

— Племенница?

— Да, Марк се грижи за нея. Майка й загина в автомобилна катастрофа преди шест месеца, горкото сираче. Марк я взе от Сиатъл и сега живеят в лозето „Рейншедоу“ в къщата на брат му Сам. Нямам представа как тези двамата успяват да се грижат сами за момиченцето, но явно се справят.

— И двамата ли са неженени? — Въпрос, който не й беше работа да задава, но той просто се изплъзна от устата й, преди да го осъзнае.

Елизабет кимна.

— Имат още един брат, Алекс, който е семеен, но подочух, че имали проблеми. — Тя хвърли съжалителен поглед към Холи. — Момиченцето има нужда от жена около себе си. Мисля, че това е една от причините да не иска да говори.

Челото на Маги се свъси.

— Имаш предвид с непознати?

— С всички. От катастрофата насам.

— О-о-о… — прошепна Маги. — Един от племенниците ми не искаше да говори, когато тръгна в началното училище. Но говореше вкъщи с родителите си.

Елизабет поклати тъжно глава.

— Доколкото знам, Холи си мълчи през цялото време. — Тя сложи една розова конична шапка с воал върху белите си къдрици, които танцуваха като антенки на пеперуда, и я завърза с ластик под брадичката си. — Надяват се да излезе скоро от това състояние. Докторът ги посъветвал да не я притискат.

Като взе един скиптър, завършващ отгоре с блестяща звезда, Елизабет се върна в стаята за партита, където се провеждаше един рожден ден.

— Време е за тортата, Ваше височество! — обяви тя и бе възнаградена с пронизителни писъци, преди вратата да се затвори зад гърба й.

След като издаде касовата бележка на един клиент, който бе купил препариран заек и книжка с картинки, Маги огледа магазина, докато не намери Нолан отново.

Детето гледаше една вълшебна къщичка, прикрепена към стената. Маги я бе направила сама, декорирайки покрива със сух мъх и оцветени в златисто капачки от бутилки. Кръглата вратичка бе изработена от кутийката на счупен джобен часовник. Изправена на пръсти, Холи се взираше през малкото прозорче.

Маги излезе бързо иззад тезгяха и се приближи към нея, без да й убягва лекото сковаване на гърба на момиченцето.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя детето тихо.

Холи поклати тава, без да се обръща към нея.

— Повечето хора си мислят, че е кукленска къщичка, но не е така. Тя е вълшебна къщичка.

Едва тогава Холи се изви и прокара поглед по нея — от гуменките до къдравата червена коса.

Маги изпита неочакван прилив на нежност, докато двете се изучаваха една друга. Тя видя деликатната сериозност, която вече не вярваше в устойчивостта на нищо. И усети, че въпреки всичко Холи продължава да обитава ъгълчетата на своето детство, готова да бъде изкушена от намека за нещо, което напомня за магия.

— Вълшебницата, която живее тук, винаги изчезва през деня — каза Маги. — Но нощем се връща. Сигурна съм, че няма да има нищо против, ако ти разреша да надникнеш вътре. Искаш ли?

Холи кимна.

Маги внимателно се протегна към закопчалката отстрани на къщичката и я разкопча. Цялата предна част се залюля и се отвори, разкривайки три малки обзаведени стаи, съдържащи легло, което бе направено от клонки… украсена чаша за еспресо, която трябваше да играе ролята на вана… маса, оформена като гъба и коркова запушалка от вино вместо стол.

Маги се зарадва, когато по лицето на Холи се разля колеблива усмивка и разкри трогателната липса на зъбче в долната редичка.

— Тази вълшебница няма име — продължи Маги доверително и вдигна фасадата. — Имам предвид — няма човешко име. Само вълшебно, което — разбира се — хората не могат да произнесат. Затова се опитвам да измисля как да я наричам. Когато реша, ще изпиша името с боя върху предната врата. Може би Левъндър^[1]. Или Роуз^[2]. Харесва ли ти някое от тях?

Холи поклати глава и прехапа устни, загледана замечтано в къщичката.

— Ако ти се сещаш за някое име — каза й Маги, — можеш да ми го напишеш ей тук.

В този момент към тях се присъедини вуйчото на Холи, обгръщайки грижовно крехкото й рамо.

— Наред ли е всичко, миличка?

Привлекателен глас, тъмен, напомнящ бавен тътен. Но в погледа, който хвърли на Маги, просветна предупредителен блясък. Тя отстъпи крачка, когато се оказа лице в лице с високия над метър и осемдесет безкомпромисен мъж. Марк Нолан не беше точно красив, но дръзките му черти и матовата му кожа правеха красотата неуместна. Един малък белег високо на бузата му във формата на полумесец, сребреещ на светлината от прозореца, му придаваше лек намек за грубост. А очите… рядък нюанс на синьо-зелено, като океана в брошура за пътешествия в тропиците. Изглеждаше опасен по някакъв начин, което вече бе проличало. Той беше грешката, за която човек никога нямаше да съжалява напълно, че прави.

Тя успя да изобрази неутрална усмивка.

— Здравейте. Аз съм Маги Конрой. Магазинът е мой.

Нолан не си даде труд да каже собственото си име. Забелязвайки интереса на племенницата си към вълшебната къщичка, той попита:

— Продава ли се?

— Съжалявам, не. Тя е част от декорацията на магазина. — И като погледна надолу към малкото момиченце, Маги добави: — Но не е трудно да се изработи. Ако искаш, можеш да ми нарисуваш как си я представяш и да ми я донесеш, а аз ще ти помогна да я направим двете заедно.

Тя клекна и приближи лице до това на момиченцето.

— Човек никога не знае дали някоя вълшебница няма да дойде да живее в нея. Единственото, което можеш да направиш, е да чакаш и да стискаш палци.

— Аз не мисля… — започна Марк Нолан, но изведнъж млъкна, когато Холи се усмихна и се протегна да докосне едната от кристалните обици, които висяха на ушите на Маги, карайки я да се залюлее.

Нещо в момиченцето, във вързаната накриво опашка и изпълнения с копнеж поглед достигна до най-дълбоките слоеве на душата й. Маги изпита сладко, почти болезнено пробождане в гърдите, докато двете се гледаха.

Разбирам те — искаше й се да каже. — И аз загубих някого. Нямаше правила как да се справиш със смъртта на човек, когото обичаш. Трябва да приемеш и да се примириш, че загубата винаги ще те съпътства, като бележка за напомняне, забодена от вътрешната страна на сакото. Но все още съществуваха възможности за щастие. Дори за радост. Маги не си позволяваше да се съмнява.

— Искаш ли да разгледаш една книжка за вълшебници? — попита тя и видя нетърпение да озарява личицето на детето.

Когато се изправи, тя усети как малката ръчица докосва леко нейната и пръстите й се сключиха около доверчивото юмруче.

Осмели се да погледне към Марк Нолан и видя, че лицето му е безизразно, недружелюбният му поглед пронизваше сплетените им ръце. Тя почувства, че това го е изненадало, тази готовност от страна на Холи да подаде ръка на една напълно непозната. Но тъй като той не възрази, тя помъкна детето със себе си в дъното на магазина.

— Секцията с книгите… е тук — каза Маги. Те отидоха до една масичка като за деца и няколко столчета. Докато Холи сядаше, Маги измъкна един тежък, богато илюстриран том от етажерката. — Ето я — обяви тя весело. — Тук има всичко, което човек би искал да разбере за вълшебниците. — Книгата беше с красиви илюстрации, а някои от страниците при разгръщане можеха да стават триизмерни. Маги седна на малкото столче до Холи и отвори книгата.

Нолан стоеше наблизо, правеше се, че проверява съобщенията на клетъчния си телефон, но Маги бе сигурна в тайния му интерес. Въпреки, че му се искаше да я остави да си говори с племенницата му, той не би позволил това да стане, без да ги надзирава.

Маги и Холи сведоха глави над раздела „Какво правят вълшебниците по цял ден“, показвайки ги как съшиват дъгата като дълги разноцветни ивици, как се грижат за градините си, как правят чаени партита с пеперудите и калинките.

С ъгълчето на окото си Маги видя, че Марк Нолан е извадил едно от запечатаните копия от рафта и го е сложил в кошницата за пазаруване. Тя не можеше да не забележи твърдите, жилави очертания на тялото му, гъвкавите мускули под стария деним и избелялата сива фланелка.

Както и да изкарваше прехраната си, Нолан се обличаше като момче от работническата класа, с изтъркани обувки и приличен, но съвсем не биещ на очи ръчен часовник. Това бе едно от нещата, които Маги харесваше у островитяните или санхуановците, както те сами се наричаха.

Човек никога не можеше да каже кой е милионер и кой земеделец.

Една възрастна жена се приближи към касата и Маги побутна книгата към Холи.

— Трябва да помогна мъничко — каза й тя. — Можеш да я разглеждаш колкото искаш.

Холи кимна и леко разгърна крайчеца на триизмерната дъга е пръсти.

Маги отиде зад щанда и погледна сивокосата жена със стилна прическа и очила с дебели стъкла.

— Бих искала да ми опаковате това за подарък — каза клиентката и побутна шарено дървено влакче, сложено върху щанда.

— Страхотен комплект — усмихна й се Маги. — Можете да подредите релсите по четири различни начина. А след това да добавите и въртящия се мост. Той има малки портички, които автоматично се отварят и се затварят.

— Наистина?! А може би трябва да взема един такъв още сега.

— Нека ви покажа един. Имаме го на витрината точно отпред… — Когато Маги поведе жената към масичката с влакчето, видя, че Холи и вуйчо й са се махнали от секцията с книгите и се разхождат между поставките с вълшебни крила по стената. Нолан вдигна детето, за да вижда по-добре. Маги усети как стомахът й се свива при вида на добре очертаните мускули на мъжа под сивата фланелка.

Откъсна с усилие очи от него и насочи отново вниманието си към комплекта с влакчето. Докато се занимаваше с него, клиентката видя изписаната на стената отзад фраза.

— Колко хубав цитат — каза тя. — От някое стихотворение ли е?

— „Пинк Флойд“ — обади се Нолан и сложи на щанда пълната пазарска кошница. — От албума „Да се научиш да летиш“.

Когато Маги срещна очите му, усети, че се изчервява от върха на главата до пръстите на краката.

— Харесвате ли „Пинк Флойд“?

Той се усмихна леко.

— Харесвах ги в гимназията. По време на периода, когато се обличах в бяло и черно заради емоционалната си изолация.

— Спомням си този период — обади се възрастната жена. — Родителите ти искаха да се обадят на губернатора и да те запишат в националната гвардия.

— Слава богу, обичаха страната си прекалено много, за да те откъснат от тази идея. — Усмивката на Нолан се разшири, оставяйки Маги объркана, макар той да не гледаше в нейната посока.

Тя се засуети, докато пъхаше опакования подарък в една торба с канапени дръжки.

— Заповядайте — погледна тя усмихнато жената и й подаде пакета.

Нолан се пресегна.

— Изглежда тежък, госпожо Боруиц. Защо не ме оставите да го занеса до колата вместо вас?

Лицето на дребната старица светна.

— Благодаря ти, но мога да се справя. Как са братята ти?

— Сам е добре. През повечето време е навън, на лозето. Колкото до Алекс… не го виждам много напоследък.

— Оставя отпечатъка си върху Рош Харбър.

— Да-а. — Ъгълчетата на устните му слабо се изкривиха. — Няма да спре, докато не покрие целия остров с апартаменти и паркинги.

Жената сведе поглед към Холи.

— Здравей, сладурано. Как си?

Детето кимна срамежливо, но не каза нищо.

— Сега тръгна в първи клас, нали? Харесваш ли учителката си?

Поредно боязливо кимване.

Госпожа Боруиц изцъка:

— Още ли не говориш? Е, скоро ще трябва да започнеш. Защото как другите ще знаят какво мислиш, ако не им казваш?

Холи заби поглед в една точка на пода.

Макар думите на жената да не бяха груби, Маги забеляза как челюстта на Нолан се стегна.

— И това ще стане — каза той с небрежен тон. — Госпожо Боруиц, тази чанта е по-голяма от вас. Дайте ми да я отнеса до колата ви, че иначе току-виж ме накарали да върна значката за заслуги.

Жената се засмя.

— Марк Нолан, случайно знам, че никога не си печелил значка за заслуги.

— Това е, защото никога не ми позволихте да ви помогна…

Двамата започнаха да се препират шеговито, докато накрая той взе пакета от нея и се насочи към вратата. После хвърли поглед през рамо.

— Холи, почакай ме тук. Връщам се след секунда.

— Не се безпокойте — каза Маги, — ще я наглеждам.

Погледът на Нолан се плъзна за миг по нея.

— Благодаря — кимна той и излезе.

Маги изпусна задържания в дробовете си въздух с чувството сякаш се е возила на увеселително влакче и вътрешностите й са се върнали най-после на мястото си.

Тя се облегна на тезгяха и загледа Холи замислено.

Личицето на Холи изглеждаше предпазливо, очите й бяха ясни, но непроницаеми. Маги се опита да си спомни времето, когато племенникът й Ейдън не искаше да говори в училище. Селективен мутизъм, така го бяха нарекли. Хората често си мислеха, че това поведение е преднамерено и е своего рода своеволие, но не беше така. Ейдън се беше подобрил с течение на времето, отговаряйки накрая на търпеливите опити на неговото семейство и учителите.

— Знаеш ли на кого ми напомняш? — попита Маги с поверителен тон. — На малката русалка. Нали си гледала филмчето? — Обръщайки се, тя затършува под щанда и намери една голяма розова раковина, част от изложбата на плажна тема, която бяха планирали да подредят скоро на витрината. — Имам нещо за теб. Подарък. — Тя заобиколи щанда и я вдигна така, че Холи да я разгледа. — Знам, че изглежда съвсем обикновена. Но в нея има нещо специално. Можеш да чуеш океана, ако я долепиш до ухото си. — Тя я подаде на момиченцето и то я вдигна предпазливо към ухото си. — Чуваш ли?

Детето сви рамене, сякаш се разбираше от само себе си. Явно номерът с раковината, в която се чува грохотът на океана беше изтъркан.

— А знаеш ли защо можеш да го чуеш? — попита Маги.

Холи поклати глава, изглеждаше заинтригувана.

— Някои практични хора, като учените, например, казват, че раковината улавя външните шумове и те отекват в нея. Други хора обаче — и тя посочи към себе си, поглеждайки момиченцето многозначително — смятат, че в тази работа тук има малка магия.

След като помисли известно време над думите й, Холи отвърна на погледа й и докосна с пръстче тесния си гръден кош.

Маги се усмихна.

— Имам идея. Защо не я вземеш вкъщи и не започнеш да се упражняваш да издаваш звуци в нея? Можеш да пееш някаква песен или да тананикаш, например така… — И тя изтананика без думи някаква мелодия в празната раковина. — И някой ден това може би ще помогне на гласа ти да се върне обратно. Точно както малката русалка.

Холи се пресегна и взе раковината с две ръце.

В този момент вратата се отвори и Марк Нолан влезе в магазина. Погледът му се насочи към Холи, която гледаше напрегнато в отвора на раковината. Той замръзна на място, когато чу момиченцето да издава няколко тихи звука в черупката. Лицето му се промени. И в този момент, свалил предпазната си броня, Маги видя проблясък на сменящи се емоции върху него: тревога, страх, надежда.

— Какво правиш, скъпа? — попита той предпазливо, приближавайки се към тях.

Момиченцето млъкна и му показа черупката.

— Това е вълшебна раковина — обади се Маги. — Казах на Холи, че може да си я вземе вкъщи.

Тъмните вежди на Нолан се смъкнаха и сянка на разочарование премина по лицето му.

— Хубава е — съгласи се той като се обърна към племенницата си. — Само че в нея няма нищо вълшебно.

— О, напротив, има! — възрази Маги. — Понякога най-обикновено изглеждащите неща имат в себе си магия, само трябва да гледаш достатъчно настойчиво.

По устните на Нолан се плъзна безрадостна усмивка.

— Така е — произнесе той мрачно. — Благодаря.

Маги разбра прекалено късно, че той е един от онези хора, които не окуражават полета на фантазията и въображението у децата си. Господ знае, че Нолан не беше единствен. Не бяха малко родителите, които вярваха, че отрочетата им трябва да виждат грубата реалност такава, каквато е, а не да им пълнят главите с объркващи истории за измислени същества или говорещи животни, или пък с празни приказки за дядо Коледа. Друг е въпросът, че според Маги фантазиите позволяваха на децата като си играят с идеи да намират успокоение и подкрепа, както и източник на вдъхновение. Обаче не беше нейна работа да се меси във възпитанието на чуждите деца.

Смутена, тя се върна зад щанда и се зае да слага закупената стока в кошницата: книжката с вълшебни приказки, пъзел, въженце за скачане с дървени дръжки и крила на фея в цветовете на дъгата.

Холи се отдалечи на известно разстояние, продължавайки да тананика нещо в отвора на раковината. Нолан се загледа в племенницата си, после върна отново вниманието си към Маги и заговори с раздразнен тон:

— Не се обиждайте, но…

Което беше начинът, по който хората започваха изречение, което завършваше с обида.

— Предпочитам да съм честен с децата, госпожо…

— Госпожица — поправи го Маги. — Конрой. И аз обичам да съм честна с тях.

— Тогава защо й разправяте врели-некипели за някаква си вълшебна раковина? Или че в онази къщичка на стената живеела вълшебница?

Маги се намръщи, докато откъсваше касовия бон от апарата.

— Фантазия. Игра. Явно не познавате много добре децата, нали?

Веднага стана ясно, че думите й са ударили целта много по-силно, отколкото беше възнамерявала. Изражението на Нолан не се промени, но тя видя как по скулите и в основата на носа му плъзва червенина.

— Станах настойник на Холи преди шест месеца. И още се уча. Но едно от правилата ми е да не й позволявам да вярва в неща, които не са реални.

— Съжалявам — произнесе тя искрено. — Не исках да ви засягам. Но само защото не можете да видите нещо, не означава, че то не е реално. — Тя му се усмихна извинително. — Ще вземете ли бележката, или да я пусна в торбичката?

Хипнотизиращите му очи се забиха право в нейните със сила, която накара мозъка й внезапно да изтрие всичко.

— В торбичката.

Двамата стояха достатъчно близко един до друг, за да усети аромата му, удивително хубавата миризма на старомоден бял сапун и сол на море с лек намек за кафе. Той бавно протегна ръка през щанда.

— Марк Нолан.

Ръкостискането му беше силно, ръката му топла и загрубяла от работа. Това предизвика лек спазъм някъде ниско в стомаха й.

За нейно велико облекчение звънчето на входната врата иззвъня, когато влезе следващият клиент. Тя побърза да измъкне ръката си.

— Здравейте — извика тя с изкуствен ентусиазъм. — Добре дошли във „Вълшебното огледало“!

Нолан… Марк… продължаваше да се взира в нея.

— Откъде сте?

— От Билингъм.

— Защо сте се преместили във Фрайдей Харбър?

— Изглеждаше ми като подходящо място за магазина. — Маги леко сви рамене, за да покаже, че е прекалено дълго за обясняване. Това обаче явно не го отказа. Въпросите бяха любезни, но настоятелни, валяха един след друг.

— Имате ли семейство тук?

— Не.

— Тогава сигурно сте последвали някой мъж.

— Не, аз… защо ми го казвате?

— Когато жена като вас се мести тук, обикновено е свързано с мъж.

Тя поклати глава.

— Вдовица съм.

— Съжалявам. — Сериозният му поглед омекна, той изпита вътрешно колебание, далеч не неприятно. — От колко време?

— Почти две години. Не мога… Не говоря за това.

— Нещастен случай?

— Рак. — Тя усещаше присъствието му, здравата му мъжка виталност толкова интензивно, че се обля отгоре до долу в червенина. Беше минало много време, откакто бе изпитвала за последен път такова привличане, прекалено силно, за да знае как да се справи с него. — Имам приятели, които живеят в Смъглърс Коув, от западната страна…

— Знам къде е.

— О… Разбира се, израснали сте тук. Ами, приятелката ми Елън знаеше, че искам да започна наново някъде, след като съпругът ми… след като…

— Елън Сколари? Тази, дето е омъжена за Брад?

Веждите на Маги се вдигнаха изненадано.

— Познавате ли ги?

— Не са много хората на този остров, които не познавам. — Очите му се присвиха подозрително. — Не са споменавали за вас. Откога…

Прекъсна го лек шепот:

— Вуйчо Марк…

— Само минутка, Холи, аз… — Марк млъкна и притихна. Закъснялата му реакция бе почти комична, изуменият му поглед падна към детето, което стоеше пред него. — Холи? — Гласът му прозвуча задъхано.

Момиченцето му се усмихна несигурно. Изправи се на пръсти, протегна се над щанда и даде раковината на Маги. После добави с все така колеблив, но достатъчно отчетлив шепот:

— Казва се Клоувър^[3].

— Вълшебницата ли? — попита я Маги с дрезгав глас, усещайки как косъмчетата на врата й настръхват. Холи кимна. Маги преглътна мъчително и произнесе: — Благодаря ти, че ми каза, Холи.