Рансъм Ригс
Градът на гладните (10)

Девета глава

Там, където трябваше да има ковчег, се виждаше стълба, изчезваща надолу в мрака. Ние се втренчихме в отворената гробница.

— За нищо на света няма да сляза долу! — заяви Хорас. Но после три бомби една след друга разтърсиха сградата, по главите ни нападаха парчета мазилка и изведнъж Хорас ме блъсна встрани и стъпи на стълбата. — Извинете ме, но аз съм най-подходящо облечен, за да сляза пръв!

Ема го дръпна за ръкава.

— Светлината е у мен, затова аз ще сляза първа. След мен ще бъде Джейкъб, в случай че долу… има разни неща.

Отправих й вяла усмивка, но коленете ми омекнаха.

— Искаш да кажеш, неща, различни от плъхове, холера и побъркани тролове, каквито вероятно живеят под криптите?

— Няма значение какво има долу — заяви мрачно Милърд. — Ще трябва да се изправим срещу него и нищо не може да се направи.

— Чудесно — въздъхна Инок. — Но се надявам, че ще открием мис Рен, защото ухапванията от плъхове никак не зарастват бързо.

— А от гладни още по-бавно — припомни Ема и прехвърли крак през стената на гробницата.

— Бъди внимателна — рекох. — Идвам след теб.

Тя ми отдаде чест с пламтящата си ръка.

— Ето че пак навлизаме в неизвестното — промърмори и заслиза.

После беше мой ред.

— Случвало ли ви се е да слизате в открита гробница по време на бомбардировка — подметнах. — И да ви се прииска да си бяхте останали в леглото?

Инок ме изрита по обувката.

— Стига си се туткал.

Улових се за ръба на гробницата и поставих крак на стълбата. За миг ме споходи мисълта за всякакви други приятни и досадни неща, с които бих могъл да се занимавам през това лято, и тогава животът ми щеше да е съвсем различен. Тенис лагер. Уроци по ветроходство. Рафтове със стоки. А после, с почти херкулесово усилие, си наложих да сляза долу.

Стълбата се спускаше в тунел. От едната страна тунелът бе задънен, другата изчезваше в мрака. Бе студено и миришеше странно, като дрехи, оставени да изгният в наводнено мазе. Грубите каменни стени бяха покрити с влага, чийто произход оставаше загадка.

Докато двамата с Ема чакахме всички останали да се спуснат, студът започна малко по малко да прониква в мен. Другите също го почувстваха. Когато Бронуин стигна дъното, тя отвори сандъка и ни раздаде пуловерите от вълна на чудати овце, които бяхме получили в менажерията. Нахлузих моя през главата. Беше ми по мярка колкото чувал, ръкавите се поклащаха под пръстите, а долният край стигаше коленете, но поне бе топъл.

Сега вече сандъкът на Бронуин бе празен и тя го остави зад нас. Мис Перигрин бе сгушена под палтото й, където почти си бе свила гнездо. Милърд настояваше да носи „Приказките“ в ръка, колкото и да бяха тежки и неудобни, защото, както той каза, може да му потрябват за справка по всяко време. Мисля, че ги възприемаше като застрахователна полица или като книга, пълна със заклинания, която само той може да разчете.

Бяхме наистина странна сбирщина.

Наострих сетива, търсейки гладни в мрака. Този път почувствах някакво ново усещане в стомаха, много слабо, сякаш гладният е бил тук, но си е тръгнал, и аз долавях остатъчни следи. Не го споменах, нямаше смисъл да безпокоя без нужда останалите. Вървяхме бавно. Звукът от обувките ни, плъзгащи се по влажния под, отекваше надалече в тунела. Нямаше никакъв начин да се прокраднем безшумно, ако някой ни дебнеше там. Не след дълго отпред отново долетя познатото пърхане на крила и ние неволно ускорихме крачка. Имах неприятното чувство, че ни подмамват към някаква противна изненада. В стените бяха вградени каменни плочи, като онези в криптата, но по-стари, с почти изтрити надписи. Сетне подминахме ковчег, сложен направо на пода — малко по-нататък имаше цяла купчина, опрени на стената като изхвърлени контейнери.

— Що за място е това? — прошепна Хю.

— Гробището е претъпкано — обясни Инок. — Когато им потрябва място за нови клиенти, изкопават старите и ги захвърлят тук долу.

— Какъв ужасен вход на примка — рекох. — Представяте ли си, всеки път, когато искате да влезете или излезете, да минавате оттук!

— Не е по-различен от нашия тунел в Кеърнхолм — възрази Милърд. — Отблъскващите гледки във входовете на примките имат своето предназначение — нормалните ги отбягват и необикновените се чувстват спокойни.

Толкова разумно. Толкова мъдро. Но в главата ми се въртеше само: „Тук долу е пълно с мъртъвци, те гният и се разпадат и, о, боже…“

— Хм — изсумтя Ема и спря внезапно, а аз се сблъсках с нея и другите последваха примера ми.

Държеше пламъка от едната си страна и осветяваше сводеста врата в стената. Беше леко открехната, но в цепнатината се виждаше само чернилка.

Наострихме слух. В началото не се чуваше нищо друго, освен нашето дишане и падащи в далечината капки. Сетне доловихме шум, но не такъв, какъвто очаквахме — не беше пърхане на крила и дращене на птичи крачета — а нещо човешко.

Някой много тихо плачеше.

— Ехей? — подвикна Ема. — Кой е там?

— Моля ви, не ме удряйте — чу се глас в отговор.

Или бяха два гласа?

Ема подсили пламъка. Бронуин се промуши край нас и побутна вратата с крак. Тя се разтвори и зад нея се показа малка камера, пълна с кости. Бедрени кости, пищяли, черепи — разчленени останки на стотици хора, нахвърляни в пълен безпорядък.

Люшнах се назад, зашеметен от видяното.

— Ехей? — повика отново Ема. — Кой каза това? Покажи се!

В началото не виждах нищо, освен кости, но когато чух подсмърчане и проследих звука до върха на купчината, видях два чифта очи да премигват към нас от тъмните сенки в дъното на помещението.

— Няма никой тук — рече тъничък гласец.

— Вървете си — добави втори. — Ние сме мъртви.

— Не, не сте — възрази Инок. — И аз го зная!

— Елате тук — подкани ги с мек глас Ема. — Нищо няма да ви сторим.

— Обещавате ли? — попитаха едновременно двата гласа.

— Обещаваме — отвърна Ема.

Костите се размърдаха. Един череп се отдели от купчината и се изтъркаля на пода, спря в краката ми и втренчи в мен пустите си очници.

„Здравей, бъдеще“ — помислих си мрачно.

Две малки момчета изпълзяха на ръце и крака през костницата. Кожата им бе мъртвешки бледа и те ни гледаха втренчено с потъмнели очи, които се въртяха замаяно в орбитите си.

— Аз съм Ема, това е Джейкъб, а тези са наши приятели — представи ни Ема. — Ние сме чудати и няма да ви сторим нищо лошо.

Момчетата се свиха като изплашени животинчета и мълчаливо въртяха очи, сякаш виждаха навсякъде и никъде.

— Какво им има на тия? — прошепна Олив.

Бронуин й изшътка.

— Не бъде груба.

— Ще ми кажете ли как се казвате? — попита Ема с все така мек и подмамващ глас.

— Аз съм Джоел-и-Питър — отговори по-голямото момче.

— Кой си ти? — не разбра Ема. — Джоел или Питър?

— Аз съм Джоел-и-Питър — обади се по-малкото.

— Нямаме време за игри — тросна се Инок. — При вас има ли някакви птици? Да сте ги виждали да прелитат наблизо?

— Гълъбите обичат да се крият — рече по-голямото.

— На тавана — добави малкото.

— В нашата къща — заявиха и двете, вдигнаха ръце и посочиха надолу по тъмния коридор. Изглежда, синхронизираха отговорите си, защото ако изречението бе по-дълго от няколко думи, единият го започваше, а другият довършваше, без осезаема пауза между репликите. Забелязах също така, че когато единият заговори, другият мълчи, но мърда беззвучно устни в идеален синхрон — сякаш споделяха един ум.

— Ще бъдете ли така любезни да ни покажете пътя до вашата къща? — помоли Ема. — И да ни отведете на тавана ви?

Джоел-и-Питър поклатиха глави и се дръпнаха назад в мрака.

— Какво има? — попита Бронуин. — Защо не искате да дойдете?

— Смърт и кръв! — провикна се едното дете.

— Кръв и писъци! — извика второто.

— Писъци и кръв, и сенки, които хапят! — произнесоха те едновременно.

— Всичко хубаво! — заяви Хорас и се завъртя на пети. — Ще ви чакам горе в криптата. Дано не ме разпердушини някоя бомба!

Ема го хвана за ръкава.

— Никъде няма да вървиш! Ти си единственият, който успя да улови един от проклетите гълъби.

— Не ги ли чу? — ококори се Хорас. — Примката е пълна със сенки, които хапят. Това може да означава само едно — гладни!

— Била е пълна с тях — поправих го аз. — Но оттогава са минали дни.

— Кога за последен път бяхте във вашата къща? — попита момчетата Ема.

Примката им била нападната — обясниха ни те по странния си накъсан начин, — но те успели да избягат в катакомбите и да се скрият сред костите. Не могат да кажат преди колко време. Два дни? Три? В тъмнината изгубили представа за времето.

— О, бедни същества! — възкликна Бронуин. — Какви ли ужаси сте преживели!

— Не може да останете тук вечно — посочи Ема. — Ще остареете бързо, ако не се приберете скоро в друга примка. Ние можем да ви помогнем — но първо трябва да уловим един гълъб.

Момчетата се спогледаха с въртящи се очи и изглежда, разговаряха, без да произнесат нито дума. После заявиха в унисон:

— Следвайте ни.

Те се плъзнаха по купчината от кости и поеха в тунела.

Ние тръгнахме след тях. Не можех да откъсна очи от двамата, бяха невероятно странни. Непрестанно се държаха за ръце и на всеки няколко крачки цъкаха с език.

— Какво правят? — попитах шепнешком.

— Предполагам, че така виждат — обясни Милърд. — Така правят и прилепите в тъмнината. Звукът се отразява в разни неща и когато се върне при тях, оформят картина в умовете си.

— Ние сме ехолокатори — заяви Джоел-и-Питър.

Очевидно имаха необичайно остър слух.

Тунелът се раздвои, после се раздвои отново. В един момент усетих напрежение в ушите си и преглътнах, за да го освободя. И точно тогава осъзнах, че напуснах 1940-а и влязох в примката. Малко по-нататък стигнахме задънена стена с издълбани в нея вертикални стъпала. Джоел-и-Питър спряха в подножието и посочиха ярката точка дневна светлина отгоре.

— Нашата къща… — рече по-малкият.

След което се скриха в сенките.

* * *

Стъпалата бяха покрити с плесен и доста трудни за изкачване. Трябваше да се катерим бавно, иначе рискувахме да тупнем долу. Те водеха до кръгъл двукрил капак на тавана, през който проникваше самотен лъч светлина. Пъхнах пръсти в цепнатината, натиснах с рамо и капакът се разтвори като щора на фотоапарат, разкривайки овален тухлен канал, който се издигаше на двайсет или трийсет стъпки към кръг от небе. Намирах се на дъното на фалшив кладенец.

Издърпах се в кладенеца и продължих нагоре. Някъде по средата на пътя спрях да си почина, опрял гръб на срещуположната стена. Когато горящите ми мускули се поуспокоиха, изкатерих останалата част, издрапах през ръба и тупнах на тревата. Бях в двора на някаква съборетина. Небето бе с жълтеникав оттенък, но в него нямаше дим, нито се чуваше бръмчене на мотори. Бяхме в по-минали времена, преди войната, може би дори преди автомобилите. Въздухът бе студен, самотна снежинка се спусна наблизо и се разтопи на земята.

След мен се изкачи Ема, после Хорас. Ема бе решила, че само ние тримата трябва да огледаме къщата. Не знаехме какво ще открием там и ако се наложеше да си тръгнем бързо, по-добре да сме малка група. Никой от останалите долу не възрази, предупрежденията на Джоел-и-Питър за кръв и сенки ги бяха изплашили. Само Хорас беше нещастен и не спираше да мърмори, че не е трябвало изобщо да хваща оня гълъб на площада.

Бронуин ни махна отдолу и затвори овалния капак на дъното на кладенеца. Отгоре той се оказа изрисуван като водна повърхност — тъмна, затлачена вода, в която никой не би спуснал кофа. Много хитро.

Тримата се огледахме, притиснати един в друг. Дворът на къщата бе занемарен. Тревата около кладенеца бе изпотъпкана, по-нататък пък бе избуяла до пояс и достигаше до приземните прозорци. В единия ъгъл зърнах порутена кучешка къщичка, а близо до нея прекатурен простор бе погълнат почти напълно от бурените.

Стояхме и чакахме, ослушвайки се за гълъбите. Иззад къщата долетя тропот на конски копита върху паваж. Не, това определено не беше Лондон от 1940 година.

И тогава на един от горните прозорци зърнах да помръдва завеса.

— Там горе! — прошепнах и посочих с пръст. Не зная дали птица, или човек го бе направил, но си заслужаваше да се провери. Насочих се към вратата на къщата и повиках с жест другите да ме последват — и в този момент се спънах в нещо. Беше тяло, проснато на земята и покрито от главата до петите с черен брезент. Чифт износени обувки се подаваха от едната страна, сочейки към небето. В пукнатината на едната подметка бе затъкната бяла картичка, върху която бе изписано с прилежен почерк:

Мистър А. Ф. Крамбли

Дошъл от външните провинции

Предпочел да остарее бързо вместо да бъде заловен жив

Любезно молим останките му да бъдат спуснати в Темза

— Нещастникът — прошепна Хорас. — Дошъл е тук от провинцията, вероятно след като неговата примка е била нападната — за да се озове в друга, която също е била атакувана.

— Но защо ще оставят бедния мистър Крамбли навън по този начин? — прошепна Ема.

— Защото е трябвало да напуснат бързо мястото — отвърнах.

Ема се наведе и посегна към брезента. Не исках да гледам, но нямах сили да извърна поглед и затова вдигнах ръка, надзъртайки през пръсти. Очаквах да видя изсъхнал труп, но мистър Крамбли изглеждаше почти непокътнат и изненадващо млад, може би на четирийсет или петдесет, черната му коса бе посивяла само на слепоочията. Очите му бяха затворени и умиротворени, сякаш просто беше заспал. Дали наистина бе остарял бързо, като изсъхналата ябълка, която взех от примката на мис Перигрин?

— Ей, мъртъв ли си, или спиш? — попита Ема. Тя побутна ухото му с върха на обувката си, при което тази страна на главата му хлътна и се разпадна на прах.

Ема извика и пусна брезента. Крамбли се бе превърнал в изсушена отливка на самия себе си, толкова крехка, че един силен вятър можеше да я разруши.

Оставихме бедния, съсухрен мистър Крамбли и отидохме при вратата. Улових дръжката и я завъртях. Вратата се отвори и ние се озовахме в перално помещение. Имаше кошница с чисти, изпрани дрехи и дъска за пране, окачена прилежно над мивката. Това място не бе изоставено много отдавна.

Усещането тук бе по-силно, но все още за остатъчни следи. Отворихме следващата врата и влязохме във всекидневната. Сърцето ми се сви. Тук имаше ясни признаци за борба — преобърнати и изтърбушени мебели, съборени картини, парчета накъсани тапети.

— О, не — прошепна Хорас и когато проследих погледа му, видях тъмно, приблизително кръгло петно на тавана. Нещо ужасно се бе случило на горния етаж. Ема затвори очи и ги стисна.

— Слушайте — рече тя. — Ослушвайте се за птиците и не мислете за нищо друго.

Затворихме очи и се заслушахме. Измина една минута. После най-сетне чухме пърхане и гукане. Отворих очи, за да проверя откъде идва звукът.

Стълбището.

Изкатерихме безшумно стълбата, като се стараехме да не поскърцва под краката ни. Усещах, че сърцето ми бие в гърлото или в слепоочията. Бих могъл да преживея стар, изсъхнал труп. Но не бях сигурен дали ще е същото с някоя сцена на клане.

Стаята на горния етаж бе покрита с отломки. Врата, изтръгната от пантите, лежеше захвърлена. През зейналия отвор виждах разбити дъски и строшен гардероб — останки от барикада.

В следващата стая белият килим бе подгизнал от кръв — петното, което се бе просмукало през пода и се виждаше на тавана от долния етаж. Но който и да бе изгубил тази кръв, бе изчезнал отдавна.

Последната врата в коридора не носеше белези от насилствено проникване. Побутнах я предпазливо. Огледах стаята — имаше гардероб, скрин с внимателно подредени статуетки, дантелени завеси, които се поклащаха на прозореца. Килимът бе чист. Всичко изглеждаше непокътнато.

Сетне погледът ми се премести към леглото и това, което лежеше в него, и аз се олюлях, опирайки рамо на рамката. Сгушени под чистите бели завивки там лежаха двама мъже, които изглеждаха заспали — а между тях два скелета.

— Бързо остаряване — рече Хорас и вдигна разтреперана ръка към гърлото си. — Двама от тях значително по-ускорено от другите.

Мъжете, които изглеждаха заспали, бяха също толкова мъртви, колкото и мистър Крамбли в двора, обясни Хорас, и ако ги докоснем, ще се разпаднат по същия начин.

— Предали са се — прошепна Ема. — Изморили са се да бягат и са се предали. — Тя ги разглеждаше със смесица от съжаление и отвращение.

Смяташе ги за слаби и страхливи — за хора, избрали лесния изход. Но никой от нас не знаеше какво може да са правили гладните с другите чудати. Може би на тяхно място ние също бихме избрали смъртта.

Върнахме се в коридора. Чувствах се замаян и отпаднал, исках да се махна час по-скоро, но все още не можехме да си тръгнем. Оставаше още една стълба за изкачване.

На върха открихме обгоряла площадка. Предположих, че чудатите, които бяха удържали първоначалната атака, са се качили тук за последния бой. Може би са се опитали да спрат ренегатите с огън — или пък ренегатите са се опитали да ги изкарат с пушек. И в двата случая къщата е била на косъм да изгори.

Навели глави, ние влязохме в таванското помещение. Тук всичко бе почерняло. Пламъците бяха оставили опушени дупки в покрива.

Ема побутна Хорас.

— Тук някъде е — рече тя тихо. — Хайде, използвай магията си, птицеловецо.

Хорас пристъпи на пръсти в помещението и полузапя-полузачурулика:

— Тууууука, туууука, гълъбче…

И тогава зад гърбовете ни се разнесе пърхане на крила и сподавено гукане. Обърнахме се, но там нямаше гълъб, а момиче с черна рокля, полускрито в сенките.

— Това ли търсите? — попита тя и вдигна ръка към светлината. Гълъбът се извиваше в ръката й, опитвайки се да се освободи.

— Да! — възкликна Ема. — Слава на небесата, че си го уловила! — Тя пристъпи напред, протегнала ръка да вземе гълъба, но момичето извика:

— Спри на място! — и щракна с пръсти. Обгореният килим под краката на Ема се дръпна рязко и тя падна с трясък на пода.

Изтичах при нея.

— Добре ли си?

— На колене! — кресна ми момичето. — Ръцете на тила!

— Добре съм — пошушна ми Ема. — Прави каквото ти казва. Тя е телекинетик и очевидно е неуравновесена.

Коленичих до Ема и сплетох ръце зад главата. Ема направи същото. Хорас, разтреперан и мълчалив, се отпусна тромаво и опря длани на пода.

— Нищо лошо няма да ти сторим — заговори Ема. — Трябва ни само гълъбът.

— О, зная чудесно какво ви трябва — отвърна момичето с ехидна усмивка. — Такива като вас никога не се отказват, а?

— Такива като нас?

— Извадете оръжията и ги плъзнете към мен! — излая момичето.

— Нямаме оръжия — отвърна Ема, стараейки се да не ядосва повече непознатата.

— Ще бъде по-лесно за вас, ако престанете да ме смятате за глупачка! — кресна ни момичето. — Вие сте слаби и нямате собствена дарба, затова разчитате на оръжия. А сега ги оставете на пода!

Ема завъртя глава към мен и прошепна:

— Тя мисли, че сме гадини!

Едва не се разсмях.

— Ние не сме гадини! Ние сме чудати!

— Не сте първите типове с пусти очи, дошли тук да гонят гълъби — процеди момичето, — нито сте първите, които се опитват да се представят за чудати деца. И няма да сте първите, които ще убия! А сега поставете оръжията на пода, преди да съм строшила врата на гълъба — а после и вашите!

— Но ние не сме гадини! — упорствах аз. — Погледни зениците ни, ако не ни вярваш!

— Очите ви не означават нищо! — кресна тя. — Фалшивите лещи са най-старият номер в историята — и повярвайте ми, зная ги всичките.

После пристъпи към нас и се показа на светло. Лицето й бе изкривено от омраза. Изглеждаше мъжкарана, ако се изключеше роклята — с къса коса и мускулеста челюст. Имаше стъкления поглед на човек, който не е спал много дни и се крепи само на инстинкти и адреналин. Никой в подобно състояние не би проявил каквато и да било милост към нас, нито пък търпение.

— Ние сме необикновени, кълна се! — рече спокойно Ема. — Гледай, ще ти покажа! — Тя вдигна ръка над главата си и се приготви да разпали пламък, когато внезапно предчувствие ме накара да я стисна за китката.

— Ако наблизо има гладни, ще те усетят — рекох. — Мисля, че те могат да ни усещат така, както аз ги усещам. Но за тях е много по-лесно, когато прибягваме до силите си. Все едно задействаме аларма.

— Но ти използваш твоята сила — възрази тя подразнена. — И тя използва нейната!

— Моята е пасивна! — отвърнах. — Не мога да я изключа, но и вероятно е по-трудно да бъде засечена. Колкото до нея, попитай я — вероятно те вече знаят, че е тук. И не нея търсят.

— Колко удобно! — подсмихна се момичето. — И това ли трябва да е дарбата ти? Да усещаш сенчестите твари?

— Може и да ги вижда — добави Ема. — И да ги убива.

— Трябва да поработите над лъжите си — подхвърли презрително мъжкараната. — Никой, дори с половин мозък, не би повярвал на това.

И докато разговаряхме, изведнъж у мен се надигна ново неприятно усещане. Вече не долавях само остатъчни следи от някогашно пребиваване на гладни, а активно присъствие на поне един от тях.

— Има един наблизо — съобщих на Ема. — Трябва да се махаме.

— Не и без птицата — прошепна тя.

— Време е да приключваме — рече момичето. — Наслушах се достатъчно на глупостите ви. Както и да е, обичам да убивам такива като вас. След всичко, което сторихте на приятелите ми, просто не мога да се наситя да го правя!

Тя се доближи на няколко крачки от нас и вдигна свободната си ръка — вероятно се готвеше да стовари на главите ни това, което бе останало в стаята. Ако смятахме изобщо да предприемем нещо, сега бе моментът.

Скочих на крака, изпънал ръце напред, блъснах момичето и го съборих на пода. Натиснах с юмрук дланта й, за да не може да щракне отново с пръсти. Тя пусна птицата и Ема я улови.

Сетне двамата с Ема скочихме и хукнахме към отворената врата. Хорас все още седеше замаян на пода.

— Ставай и бягай! — викна му Ема.

Спрях да дръпна Хорас за ръката, когато вратата се затръшна в лицето ми, а обгорелият скрин в другия край внезапно се издигна и прелетя през стаята. Единият му ръб се блъсна в главата ми, аз се завъртях и тупнах, събаряйки и Ема с мен.

Момичето бе завладяно от гняв и крещеше неистово. Бях сигурен, че ми остават броени секунди живот. И тогава Хорас скочи и извика с пълни гърди:

— Мелина Манон!

Момичето замръзна.

— Какво каза?

— Името ти е Мелина Манон — повтори той. — Родила си се в Люксембург през 1899 година. Дошла си да живееш с мис Тръш, когато си била на шестнайсет, и оттогава си все тук.

Хорас я бе заварил неподготвена. Тя се намръщи, после описа с ръката си дъга. Скринът, който едва не бе ме пратил в несвяст, литна през стаята и увисна над Хорас. Ако го пуснеше, щеше да го смачка.

— Виждам, че си си написал добре домашното — рече момичето, — но всяка гадина може да научи името ми и къде съм родена. За твое съжаление вече не намирам за интересни опитите ви да ме измамите.

И въпреки това не изглеждаше твърдо решена да го убие.

— Баща ти е бил банков чиновник — продължи Хорас припряно. — Майка ти била хубавица, но със силен дъх на лук, неприятно състояние, от което не е могла да се отърве през целия си живот.

Скринът над Хорас вибрираше. Момичето го гледаше, сключило вежди и вдигнало ръка във въздуха.

— Когато си била на седем, ужасно си искала да имаш арабски кон — не спираше Хорас. — Родителите ти не можели да си позволят едно толкова екстравагантно животно и вместо това ти купили магаренце. Нарекла си го Хабиб, което означава „обичан“. И наистина си го обичала.

Долната челюст на момичето увисна.

Хорас не млъкваше.

— Била си на тринайсет, когато си осъзнала, че можеш да въздействаш с ума си на предмети. Започнала си с дребни неща, хартиени листове и монети, после по-големи и по-големи. Но никога не си могла да вдигнеш с ума си Хабиб, защото дарбата ти не се разпростира върху живи същества. Когато родителите ти се местели на ново място, за известно време си губела способността си, защото всичко наоколо е било ново и непознато. Ала веднага щом си привиквала с нещата и си начертавала карта в главата си, си можела отново да местиш предмети в пределите на помещенията.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Мелина, ококорена в него.

— Защото те сънувах — отвърна Хорас. — Това е моята дарба.

— Боже мили — прошепна момичето, — ти наистина си чудат.

И скринът бавно се спусна на пода.

* * *

Пристъпвах несигурно от крак на крак и търках удареното от скрина място.

— Тече ти кръв! — извика Ема и скочи да огледа раната.

— Нищо ми няма, добре съм — отвърнах и се дръпнах. Усещането караше вътрешностите ми да се местят и ако тя ме докоснеше в такъв момент, можеше да затрудни възприемането, да прекъсне по някакъв начин развитието му.

— Съжалявам за раната — обади се Мелина Манон. — Мислех, че съм последната жива чудата!

— Има цяла група от такива като нас в другия край на кладенеца, в тунела с катакомбите — съобщи й Ема.

— Наистина ли? — лицето на Мелина светна. — Значи все още има надежда!

— Имаше — поправи я Хорас. — Но току-що излетя през покрива.

— Какво… за Уинифред ли говориш? — Момичето пъхна два пръста в уста и свирна. Миг по-късно гълъбът се появи, прелетя през отвора и се приземи на рамото й.

— Невероятно! — възкликна Хорас и плесна с ръце. — Как го правиш?

— Уини ми е приятелче — отвърна Мелина. — Опитомен е като домашна котка.

Изтрих кръвта от челото си с опакото на ръката и реших да не обръщам внимание на болката. Сега не беше време да се поддавам на слабости. Казах на момичето:

— Одеве спомена, че тук идвали гадини, преследващи гълъба.

Мелина кимна.

— Преди три нощи дойдоха заедно с техните сенчести чудовища. Обкръжиха мястото, плениха мис Тръш и половината пазачи, после подпалиха къщата. Аз се скрих на покрива. Оттогава гадините се връщат всеки ден на малки групи и се опитват да уловят Уинифред и приятелите му.

— А ти ги убиваш? — попита Ема.

Мелинда сведе глава.

— Това казах, нали?

Беше твърде горда да признае, че е излъгала. Не че имаше значение.

— Значи ние не сме единствените, които търсят мис Рен — промърмори Ема.

— Което показва, че тя все още е на свобода — добавих.

— Може би — въздъхна Ема. — Може би.

— Ние мислим, че гълъбът може да ни помогне — рекох. — Трябва да открием мис Рен и смятаме, че птицата знае къде е.

— Никога не съм чувала за никаква мис Рен — заяви Мелина. — Просто храня Уини всеки път, когато идва в нашия двор. Ние сме приятели. Нали, Уини?

Птицата чуруликаше безгрижно на рамото й.

Ема се приближи към Мелина и се обърна към гълъба:

— Можеш ли да ни помогнеш да я открием? Мис Рен?

Гълъбът скочи от рамото на Мелина и прелетя до вратата. Там описа кръг и се върна обратно.

„Нататък“ — вероятно означаваше това.

— Трябва да вземем птицата с нас — рекох, сметнал, че повече доказателства не са ни нужни.

— Не и без мен — изтъкна Мелина. — Ако Уини знае как да намери тази имбрин, значи и аз идвам с вас.

— Идеята не е добра — възрази Хорас. — Разбираш ли, ние сме тръгнали на опасна мисия…

— Дай ни птицата — прекъсна го Ема. — Ще се върнем за теб, обещавам ти.

Рязка и внезапна болка ме накара да се превия на две.

Ема изтича при мен.

— Джейкъб? Какво има?

Не можех да говоря. Вместо това докуцуках до прозореца, едва намерих сили да се изправя и проектирах усещането си към купола на катедралата, който се виждаше над покривите на няколко пресечки по-нататък — а след това надолу по улицата, където се поклащаха няколко теглени от коне фургона.

Да, там. Усещах ги да се приближават по една странична уличка, недалече от нас.

Те. Не един, двама гладни.

— Трябва да вървим — рекох. — Сега.

— Моля те — обърна се Хорас към момичето. — Този гълъб ни е ужасно необходим!

Мелина щракна с пръсти и скринът, който едва не ме уби, се издигна отново.

— Не мога да го позволя — заяви тя и присви очи, като ги местеше между нас и скрина, за да сме сигурни какво има предвид. — Виж, ако ме вземете с вас, ще получите в комплект и Уини. Иначе…

Скринът описа пирует на един крак, подскочи и тупна с трясък на една страна.

— Добре тогава — процеди Ема през стиснати зъби. — Но ако ни забавиш, ще вземем птицата и ще те зарежем.

Мелина се ухили и с щракване на пръсти вратата с отвори.

— Както кажеш.

* * *

Спуснахме се по стълбата толкова бързо, че краката ни сякаш едва докосваха земята. След двайсетина секунди вече бяхме отвън на двора, прескочихме мъртвия мистър Крамбли и се гмурнахме в кладенеца. Аз слязох пръв, изритах огледалния капак на дъното и той се отвори.

— Пазете се долу! — извиках, после се хлъзнах несръчно по мокрите стълби и полетях в мрака.

Чифт силни ръце ме уловиха — Бронуин ме положи на пода. Благодарих й с разтуптяно сърце.

— Какво стана горе? — попита тя. — Хванахте ли гълъба?

— У нас е — отвърнах и в този момент Ема и Хорас се спуснаха на дъното и нашите приятели ги посрещнаха с радостни възгласи. — Това е Мелина — добавих и вдигнах пръст към мъжкараната, с което представянето приключи. Всъщност Мелина още се бавеше горе. — Хайде! — подканих я аз. — Какво правиш там?

— Печеля време! — извика тя и след това затвори и залости дървения капак на дъното, препречвайки пътя на светлината. Докато се спускаше в мрака, разказах за гладните, които ни преследват. В паническото ми състояние се получи нещо като: ДА БЯГАМЕ ВЕДНАГА, ИДАТ ГЛАДНИ СЕГА, което се оказа ефикасно, макар и не съвсем правилно, тъй като предизвика всеобща истерия.

— Как ще бягаме, щом нищо не виждаме? — разтревожи се Инок. — Ема, запали пламък!

Тя не бързаше, защото все още си спомняше предупреждението ми на тавана. Реших, че моментът е подходящ да го затвърдя, сграбчих я за ръката и рекох:

— Не го прави! Веднага ще се ориентират къде сме!

— Но не можем да тичаме на сляпо из тъмнината! — възрази Ема.

— Разбира се — обади се младият ехолокатор.

— Ние можем — добави другият.

Мелина пристъпи неуверено към гласовете.

— Момчета! Вие сте живи! Това съм аз — Мелина!

Джоел-и-Питър каза:

— Ние смятахме, че сте…

— Мъртви до последния…

— От вас.

— Всички да се уловят за ръце! — нареди Мелина. — Момчетата ще ни водят!

И така аз хванах ръката на Мелина в мрака, Ема хвана моята, после намери пипнешком ръката на Бронуин и така нататък, докато оформихме човешка верига, водена от слепите братя. След това Ема даде команда и момчетата се затичаха, дърпайки ни в чернилката.

Свихме наляво. Шляпахме през локви застояла вода. По някое време от тунела зад нас долетя ечащ надалече грохот, който означаваше само едно — гладните са си пробили път през капака на дъното на кладенеца.

— Влязоха! — извиках.

Почти усещах как провират телата си през тесния отвор. Слязат ли долу на равното, ще ни застигнат за нула време. Бяхме минали едва първото разклонение на тунела — не беше достатъчно, за да ни изгубят. Изобщо не беше достатъчно.

Ето защо това, което Милърд каза, ми се стори най-малкото налудничаво.

— Спрете! Всички да спрат!

Слепите момчета го послушаха. Скупчихме се зад тях, препънахме се и едва се удържахме на крака.

— Какво, по дяволите, ти става? — извиках. — Бягайте!

— Съжалявам — отвърна Милърд, — но току-що ми хрумна: един от нас трябва да премине през вратата на примката преди ехолокаторите или момичето, инак те ще се озоват в настоящето, а ние в 1940-а. Един от нас трябва да е пръв, за да прокара пътя.

— Не идвате ли от настоящето? — попита смутено Мелина.

— От 1940-а, както каза той — отвърна Ема. — Но там валят бомби. По-добре да не идваш с нас.

— Хубав опит — подсмихна се Мелина, — ама няма да се отървете толкова лесно от мен. В настоящето е далеч по-зле — гадините са навсякъде! Затова никога не излизах от примката на мис Тръш.

Ема пристъпи напред и ме дръпна със себе си.

— Добре! Ние ще минем първи!

Протегнах ръка, чувствайки се ужасно неуверен в мрака.

— Но аз не виждам нищо!

По-големият ехолокатор каза:

— Само двайсет крачки напред, не…

— … можеш да го пропуснеш — добави по-малкият.

И така ние продължихме напред, размахвайки ръце пред себе си. Изритах нещо с крак и залитнах. Лявото ми рамо одращи стената.

— Дръж права посока! — скастри ме Ема и ме дръпна надясно.

Стомахът ми се сви. Усещах го — гладните се бяха спуснали през шахтата. Сега дори да не могат да ни надушат, имаше петдесетпроцентов шанс да свърнат надясно и да ни застигнат.

Времето за безшумно промъкване бе отминало. Трябваше да бягаме.

— Майната му — изругах. — Ема, дай ми светлина!

— С удоволствие! — Тя пусна ръката ми и направи пламък, толкова голям, че усетих да опърля косата ми.

Веднага забелязах преходния пункт. Беше току пред нас, маркиран с вертикална линия на стената. Хукнахме право нататък, както си бяхме в плътна група.

В момента, в който го пресичахме, усетих натиск в ушите. Бяхме обратно в 1940-а. Прекосихме катакомбите, пламъкът на Ема хвърляше трепкащи сенки по стените, а слепите момчета продължаваха да цъкат с езици и да подвикват „Наляво!“ и „Надясно!“, когато наближавахме разклонение в тунела.

Подминахме купчината ковчези, свлачището от кости. Най-сетне се върнахме при задънения край и стълбата към криптата. Побутнах Хорас пред мен, после Инок, а след това Олив си свали обувките и литна право нагоре.

— Губим твърде много време! — извиках.

Усещах, че се приближават по коридора. Чувах езиците им да блъскат по каменния под, изхвърляйки ги напред. Можех да си представя как от челюстите им се стича черна жлъчка в нетърпеливо предвкусване на убийството.

А след това ги видях. Някакво мътно, черно петно в далечината.

Извиках:

— Побързайте!

После скочих на стълбата, последен от групата. Когато наближих горния край, Бронуин протегна ръка и ме издърпа с едно рязко движение. Ето че се озовах в криптата, заедно с всички останали.

Пъшкайки шумно, Бронуин повдигна похлупака на гробницата на Кристофър Рен и го положи на място. Не изминаха и две секунди и нещо се удари с ужасна сила от долната му страна, при което тежкият похлупак подскочи. Нямаше да задържи още дълго гладните — не и когато бяха двама.

А бяха толкова близо. Вътре в мен святкаха аларми, стомахът ми стържеше сякаш съм изпил киселина. Изкачихме се тичешком по витата стълба и излязохме в катедралата. Тук вече цареше мрак, единствената светлина идваше от витражните прозорци. За момент си помислих, че това са последните лъчи на залязващото слънце, но после, докато бягахме към изхода, зърнах за момент небето през полуразрушения покрив.

Беше се спуснала нощ. Бомбите продължаваха да се сипят и бумтяха като неравномерни удари на сърце.

Изтичахме навън.