Хауърд Лъвкрафт
Дебнещият страх (1)

Сянката върху камината

Свирепа буря бушуваше в нощта, когато пристъпих в изоставената къща на хребета на Темпест Маунтин^[1], за да се срещна с дебнещия страх. Трябва да отбележа, че не бях сам, защото по онова време безразсъдната храброст все още не съпътстваше любовта ми към страховитото и гротескното, превърнала житейския ми път в непрестанно търсене на загадъчни ужаси в литературата и действителността. Придружаваха ме двама едри, мускулести мъже, на които знаех, че мога да разчитам, ако положението стане напечено; те отдавна ме съпровождаха в опасните ми експедиции и бяха доказали, че са способни да се справят с всяка критична ситуация.

Напуснахме градчето без излишен шум, за да не привличаме вниманието на репортерите, които все още не се бяха разотишли по домовете си, въпреки че бе изминал цял месец, откакто прокрадващата се смърт^[2] хвърли местните жители в панически ужас. Впоследствие ми мина през ума, че навярно журналистите биха могли да ми помогнат, ала точно в този момент не исках нито да ги чувам, нито да ги виждам. Ако ги бях взел със себе си, рано или късно, щеше да се наложи да им разкрия тайната си, която не смеех да споделя пред никого — защото се опасявах, че светът или щеше да ме сметне за безумец, или щеше сам да обезумее. Дори сега, когато най-сетне се осмелих да разкажа истината за случилото се, частица от мен съжалява, че мистерията е разбулена, понеже само аз познавам истинското лице на дебнещия страх, стаен в онзи пустеещ злокобен хълм.

Малкият ни автомобил се носеше по лъкатушещия сред вековните гори тесен път, преодолявайки делящите ни от Темпест Маунтин километри, и най-накрая спря пред гъсто обраслия с дървета стръмен склон. Това бе мрачна и угнетяваща местност; не идвахме тук за първи път, ала досегашните ни посещения бяха все през деня, когато наоколо гъмжеше от народ. Даже се изкуших да запаля ацетиленовите фарове^[3] на автомобила, обаче размислих, защото не исках да привличам излишно внимание. В сгъстяващия се здрач пейзажът бе придобил зловещи очертания и болезнената му причудливост веднага се набиваше на очи, дори и човек да не знаеше нищичко за стаения там ужас. Дивите животни отбягваха възвишението, сякаш усещаха надвисналата гибел. Проблясъците на мълниите открояваха уродливите дървесни стволове и неестествено сгърчените храсталаци, а многобройните могили и землисти гърбици, изпъкнали гротескно над земята, приличаха на свити на кълбо змии и човешки черепи, раздути до гигантски размери.

Повече от век Темпест Маунтин беше обител на дебнещия страх. За първи път научих за кошмара от вестникарски репортаж за трагедията, сполетяла тукашните места и приковала вниманието на целия свят. Тази местност представлява уединена и пустинна хълмиста част от планините Катскил, обитавана навремето от неголям брой холандски заселници. Сега единственото, което е останало от тях, са порутените сгради и белязаните с клеймото на деградацията поселища, разпръснати из тези забравени от Бога възвишения. Преди създаването на щатската полиция представителите на цивилизования свят рядко са пристъпвали в тукашните краища и даже днес за патрулирането из района се отделят незначителни сили. За злото от хребета на Темпест Маунтин открай време се разказват старинни легенди, популярни сред жителите на близките селца. Това е и най-често обсъжданата тема в елементарните разговори между изродените дегенерати, които напускат родния си пущинак само за да разменят саморъчно изплетените си кошници за нещо, което не могат да отгледат, убият или уловят.

Дебнещият страх се бе загнездил в мрачното и изоставено имение на рода Мартенс^[4], разположено на хребета на Темпест Маунтин. Възвишението дължеше името си на гръмотевичните бури, които често бушуваха над него. Вече над сто години за този старинен дом, заобиколен от вековни дремещи гори, се разказваха невероятни ужасяващи истории, в които се мълвеше за чудовищна, безшумно прокрадваща смърт. С настъпването на лятото тя напускала пределите на имението и започвала да броди из околността. Местните жители шушукаха за някакъв демон, който след смрачаване нападал хората, проявили достатъчно неблагоразумие да кръстосват тези краища пешком. На сутринта намирали тленните им останки — обезобразени, разчленени и оглозгани — а нерядко от злочестите клетници оставали само кървави следи, водещи към прокълнатата къща. Според някои светкавиците призовавали дебнещия страх да напуска убежището си, а според други гръмотевичният тътен бил неговият глас.

Никой от хората, живеещи извън тази хълмиста местност, не приемаше на сериозно тези противоречиви разкази с нелепите им описания на тайнствения демон. В същото време тукашните фермери и селските жители за нищо на света не допускаха, че стародавните предания може да са измислица. Мнозина от тях бяха посещавали имението — без съмнение под въздействието на живописните сказания — ала така и не откриха никакво доказателство за съществуването на демона. Престарелите бабички не спираха да бъбрят за страшния призрак, обитаващ пустеещия дом, за семейство Мартенс, за разноцветните им очи, превърнали се в техен своеобразен наследствен признак, за свръхестественото им дълголетие и за убийството, белязало с проклятие рода.

Кошмарът, вдъхнал живот на фантастичните местни легенди, заяви за себе си по най-неочакван и зловещ начин; именно това доведе и до идването ми тук. Една лятна нощ — след разразилата се свирепа буря — цялата околност била вдигната на крака от жителите на едно от планинските села, впуснали се в паническо бягство от родните си огнища. Жалките несретници надавали неописуем вой и били обезумели от суеверен ужас. Никой от тях не можел да обясни какво точно ги е наплашило, но и никой не се съмнявал в реалността на страшната заплаха. Не били зърнали нищо; вече си били легнали да спят, когато посред нощ дочули от съседното поселище такива смразяващи писъци, че нямало никакво съмнение — това било пришествието на прокрадващата се смърт.

На следващата сутрин местните жители и представителите на щатската полиция последвали треперещите от страх планинци до връхлетяното от гибелта селце. Пред очите им се разкрило ужасно зрелище — земята била разцепена като след мощен земен трус и няколко от схлупените бараки били сринати до основи, ала материалните загуби изобщо не можели да се сравняват с броя на човешките жертви и зловещите им останки. От седемдесет и петте души, населявали това поселище, нямало нито един оцелял. Зейналата земя била оплискана с кръв и осеяна с обезобразени късове човешка плът, свидетелстващи за неистовата ярост и необикновената мощ на ноктите и зъбите на демона. Същевременно не била открита никаква следа, водеща от или към сцената на тази кървава вакханалия. Всички, които огледали мястото на трагедията, били единодушни, че касапницата е дело на някакъв невероятно силен и свиреп див звяр; едва впоследствие била издигната хипотезата, че е възможно загадъчната смърт на всички тези хора да е следствие от масово убийство — нерядко срещано явление сред деградиралите обитатели на планинската пустош. Между впрочем тази версия се появила след откриването на двайсет и петима жители на прокълнатото селище, успели да избегнат фаталната участ на обезобразените и разчленени мъртъвци. Обаче никой не отговаряше на въпроса как тези хора са успели да изтребят превъзхождащите ги двойно техни съселяни… И защо изобщо биха го сторили? Единственият неоспорим факт беше следният: в тази лятна нощ от небесата проехтял гръмотевичен грохот, оставил подире си мъртво поселище, осеяно с десетки разкъсани и оглозгани по отвратителен начин трупове.

Потресените жители на района моментално свързали ужасното събитие с прокълнатия дом на рода Мартенс, макар че той се намираше на цели четири километра и половина от кървавата сцена. Както можеше да се очаква, полицаите били доста скептични по този въпрос — особено след като установили, че имението е необитаемо. Това обаче само разпалило с нова сила убедеността на местните. Те преобърнали къщата нагоре с краката, проверили с дълги прътове езерата и потоците, прекършили всички храсти и претърсили околните гори. Ала усилията им се оказали напразни; прокрадващата се смърт свършила пъкленото си дело и изчезнала, без да оставя подире си никаква следа.

На втория ден от търсенията мистериозната трагедия се превърнала във вестникарска сензация и склоновете на Темпест Маунтин загъмжали от репортери. Те подробно описали случилото се и взели множество интервюта от възрастните жители в стремежа си да хвърлят светлина върху тази зловеща история. В началото се отнасях с известно съмнение към репортажите им, ала след седмица професионалният ми нюх ми нашепна, че трябва да отида на място и да проведа свое собствено разследване. Ето защо се регистрирах сред журналистите, буквално окупирали хотела в Лефъртс Корнърс (най-близкото до Темпест Маунтин градче), и още същия ден — 5 август 1921 година — получих пропуск за щаба, координиращ издирванията. Три седмици по-късно повечето репортери се разотидоха, предоставяйки ми необходимата свобода за действие; междувременно аз успях да събера цялата информация, до която успях да се добера, и вече бях готов да се заема с изпълнението на своя план.

И тъй, в тази лятна нощ аз угасих двигателя, излязох от автомобила и заедно с двамата ми въоръжени спътници се отправихме нагоре по стръмния склон към хребета на Темпест Маунтин. Гигантските дъбове се извисяваха застрашително над нас, а в далечината се открояваше призрачно сивата грамада на запустялото имение. Потъналият в мрак нощен пейзаж бе толкова угнетяващ, че неволно изпълваше душата ми със зловещи предчувствия. Въпреки това продължавахме непоколебимо напред, без да забавим крачка даже за миг. Бях твърдо решен да проверя хипотезата ми, каквото и да ми струваше това. А тя се заключаваше в следното: предполагах, че гръмотевиците призовават страховития демон — който можеше да се окаже както материално същество, така и някакво злокобно смъртоносно присъствие — да напусне потайното си убежище; и в двата случая възнамерявах да сторя всичко по силите ми, за да разкрия неведомата му същност.

В предишните дни бях проучил необитаемото здание и бях избрал за нощното ни бдение бившата спалня на Ян Мартенс, за чието убийство често се споменаваше в стародавните легенди. Интуицията ми подсказваше, че помещението, където преди много години е живяла тази жертва на кърваво злодеяние, е най-подходящо за целта ми. Стаята се намираше на втория етаж на югоизточното крило на сградата и бе осеяна с изпотрошени мебели и всякакви боклуци. Единият й прозорец — този с източно изложение — бе огромен, докато обърнатият на юг бе съвсем малък и тесен. Излишно е да се споменава, че стъклата и на двата бяха изпочупени. Срещу големия прозорец имаше холандска камина с внушителни размери, украсена с изображения от библейската легенда за блудния син, а срещу малкия — широко легло, вградено в стената.

Застанах в центъра на помещението и се заслушах в грохота на гръмотевиците, обмисляйки следващите ми ходове. Първо трябваше да си осигурим допълнителни пътища за отстъпление, ето защо провесихме от перваза на големия прозорец три въжени стълби, които предвидливо бяхме взели със себе си. Сетне домъкнахме от съседната стая един креват, разположихме го странично пред прозореца и го покрихме с елови клонки. Двамата ми придружители извадиха пистолетите си и приседнаха на ръба на леглото. Според плана ми един от нас щеше да дежури, а другите двама — да си почиват на кревата. Така винаги щяхме да имаме откъде да се измъкнем — ако демонът се появеше през вратата, можехме да се спуснем по въжените стълби, а ако ни връхлетеше през прозореца, на наше разположение бяха вратата и стълбището на зданието.

Единодушно бяхме решили да дежуря първо аз. В началото се чувствах бодър и концентриран, но неусетно — въпреки зловещата обстановка, лишените от стъкла прозорци и надвисналата буря — бях обхванат от странна сънливост. Ето защо реших и аз да полегна за малко, разполагайки се между двамата ми спътници. Джордж Бенет беше от страната на прозореца, а Уилям Тоби лежеше по-близо до камината. Понеже видях, че Бенет е дълбоко заспал, поверих дежурството на Тоби, макар че, както сам ми сподели, и той едва държеше очите си отворени.

Помня, че преди да заспя, незнайно защо, се взирах продължително в камината, неспособен да откъсна погледа си от нея. А когато най-сетне потънах в сън, кратката ми дрямка бе пронизана от ужасни апокалиптични видения. По някое време се събудих, защото лежащият до мен Бенет се бе размърдал неспокойно насън, отпускайки ръката си върху рамото ми. В налегналия ме полусън не видях дали Тоби изпълнява съвестно дежурството си, обаче вътре в себе си изпитвах силно безпокойство по този повод. За първи път силите на злото ме угнетяваха по такъв начин с диаболичното си присъствие. Както изглежда, сетне отново съм задрямал, но почти веднага кошмарите ми бяха прекъснати от смразяващ вой, какъвто не бях чувал никога през живота си.

В този ужасяващ предсмъртен вопъл сякаш се бяха съчетали изконният, извиращ от най-тъмните глъбини на човешкото естество страх и нечовешката агония на безнадеждната съпротива срещу неумолимото притегляне към дверите на забвението, отвъд които животът приключваше и започваше неведомото. В помещението бе тъмно като в рог, ала празното място вдясно от мен недвусмислено свидетелстваше, че Тоби е изчезнал. Все още усещах тежката ръка на Бенет върху рамото ми, когато чудовищна светкавица разтресе цялото възвишение. Вековните гори бяха озарени от ярка светлина и най-величественият от дъбовете, който се извисяваше над другите дървета подобно на достолепен патриарх, внезапно бе разсечен надве. На фона на страховития отблясък от мълнията долових с крайчеца на окото си как Бенет скача на крака; сянката му се открои върху горната част на камината, която отново беше приковала погледа ми.

Обстоятелството, че останах жив и не изгубих разсъдъка си, и досега си остава за мен необяснимо чудо. Необяснимо, защото сянката върху камината не принадлежеше нито на Джордж Бенет, нито на което и да е друго човешко същество; това бе страшен, уродлив, невъобразим силует, изпълзял от най-скверните бездни на Преизподнята, който не се поддаваше на описание и изобщо не се вместваше в рамките на нормалния човешки разум. Миг по-късно останах съвсем сам в тази прокълната къща, треперейки като обезумял. Джордж Бенет и Уилям Тоби бяха безследно изчезнали и до ден-днешен не зная нищо повече за кошмарната им участ.