Хауърд Лъвкрафт
Краят на човечеството (2)

II.

Смъртта на старата жена, чиито последни мигове се бе постарал да облекчи, потресе Ул до такава степен, че той дори не забеляза как излезе от колибата и се отправи сред нажежената пустош. Старицата бе страшна като смъртта. Кожата й беше сбръчкана и суха като изсъхнали листа, а лицето й имаше цвета на жълтеникавата трева, която шумоли под поривите на знойния вятър. Жената бе невъобразимо, чудовищно стара.

В същото време тя му бе приятел. С нея можеше да сподели смътните си страхове и да поговори за тревожните предчувствия, които терзаеха съзнанието му. Не на последно място, тя му бе другар, пред когото не се стесняваше да изрази плахите си надежди за помощ от страна на жителите на поселището от другата страна на високите планини. Ул отказваше да се примири с мисълта, че вече не са останали други хора; той беше още млад и не познаваше онази обреченост, белязала мислите на възрастните.

В продължение на дълги години той така и не срещна друга жива душа освен тази старица, на име Младна. Тя се бе появила в онзи злощастен ден, когато всички мъже се бяха отправили в търсене на храна, ала никой не се завърна. Тогава Ул бе на единайсет години. Той не помнеше майка си, а жените в малкото им племе бяха всичко на всичко три на брой. Когато стана ясно, че мъжете са изчезнали завинаги, трите жени — сред които имаше две възрастни и една съвсем млада — избухнаха в ридания и заскубаха косите си. После младата изгуби разсъдъка си и се самоуби с една заострена пръчка. Другите две жени я погребаха в недълбока яма, която изкопаха със собствените си нокти. През това време Ул остана съвсем сам и точно в този момент се появи Младна, която дори тогава изглеждаше по-стара от всичко друго на този свят.

Тя бавно пристъпваше, като се подпираше на потъмняла от времето възлеста тояжка — безценен спомен за изчезналите гори. Не каза откъде идва и щом влезе в колибата, приседна на скамейката и мълчаливо зачака завръщането на двете жени, отишли да погребат самоубийцата. Когато те се появиха, я приеха без излишни въпроси.

Тъй живяха в продължение на много седмици. По някое време двете тукашни жени се разболяха, а Младна не можа да ги изцели. Беше странно, че болестта порази точно тях двете, докато най-възрастната и немощна старица — Младна — оцеля. Ден след ден тя полагаше неуморни грижи за тях, но въпреки това те издъхнаха. Ул остана сам с пришълката. Цяла нощ той плака и кърши ръце от мъка, докато накрая воплите му не пресушиха търпението й. Младна го предупреди, че ако не се успокои, тя също ще умре и той ще остане сам-самичък. Тази заплаха подейства и Ул мигом замлъкна. Оттогава насетне двамата живееха заедно, хранейки се с корени.

Развалените зъби на Младна не бяха приспособени към грубата храна, която им се удаваше да намерят, но скоро те откриха начин да ги стриват до такова състояние, че тя да може да ги яде. Цялото детство на Ул премина в непрестанно търсене и събиране на ядивни растения.

Той вече бе пораснал и заякнал. Бе навършил деветнайсет години, а Младна не беше измежду живите. Повече нищо не го задържаше тук и Ул реши да се отправи към легендарните поселища от другата страна на планините. Надяваше се, че там ще намери други хора и ще заживеят заедно. Нямаше какво да вземе със себе си. Той затвори вратата на старата колиба, без сам да знае защо — животните по тези краища отдавна бяха изчезнали — оставяйки тялото на Младна вътре. После потегли на път.

Изненадан от собствената си смелост, младият мъж бродеше из сухата, обрасла с жилеста трева равнина, и по някое време достигна до подножието на планината. Проваляше пладне, а той се катереше нагоре, докато капна от умора. Щом почувства, че не може да направи и крачка повече, Ул се спря и се отпусна тежко върху тревистия склон. Лежеше и си мислеше за много неща. Чудеше се какво ли го очаква от другата страна на хребета и нямаше търпение да открие онова заветно, скътано в пазвата на планината поселище. После заспа.

Когато се събуди, видя над себе си звездите и почувства прилив на свежи сили. Докато прежурящото слънце го нямаше, се стараеше да напредва колкото се може по-бързо, без да губи време в хранене или почивка. Възнамеряваше да достигне целта си, преди липсата на вода да направи по-нататъшния път невъзможен. Не разполагаше дори с една-единствена капчица от живителната течност, понеже последните представители на човешкия род никога не напускаха местообиталищата си и поради тази причина не изработваха никакви съдове за съхранение и пренасяне на вода. Ето защо трябваше да използва всяка секунда от безценната нощ.

Ул неотклонно крачеше напред и нагоре, ала въпреки усилията му, когато слънцето изгря, все още се намираше в зоната на предхълмията. Трите високи върха продължаваха да се мержелеят пред него. Младият мъж легна да си почине под сянката им, след което поднови изкачването си и към пладне преодоля първото от възвишенията. Там поспря за малко, за да огледа местността, простираща се между него и следващата му цел.

На плоския връх на скалата лежеше човек. Той се взираше напрегнато в далечината, опитвайки се да открие някакви признаци на живот сред необятната шир на разстилащата се пред него долина, ала нищо не нарушаваше мъртвешкия покой на изпепелената безрадостна пустош…

Втората нощ застигна Ул в подножието на третия връх. Напредъкът му бе значителен, но въпреки това продължаваше напред, без да забавя крачка. Измъчваше го жажда и той започваше да съжалява за импулсивното решение да предприеме подобно пътешествие. Но нима можеше да остане сам в група в онази изпепелена от слънцето равнина? Като се мъчеше да се убеди, че е взел правилното решение, младият мъж трескаво крачеше към бленуваната цел, мобилизирал всичките си сили.

Вече само няколко крачки го деляха от прохода между скалите, отвъд който се разкриваше гледка към земите, простиращи се от другата страна на планините. Ул смело се катереше нагоре; ръцете и коленете му бяха разранени от скалите, ала той не обръщаше никакво внимание на парещата болка. Поселището, където според слуховете живееха хора, бе съвсем наблизо и всеки миг щеше да се разкрие пред очите му. Пътят беше дълъг и изнурителен, но целта си заслужаваше. Гигантска канара препречи взора му; треперейки от вълнение, младият мъж се изкатери върху нея и под светлината на залязващото слънце съзря страната на своите мечти. Долу, в подножието на последния връх, чийто хребет току-що беше превалил, се гушеха няколко схлупени постройки, чийто вид бе напълно достатъчен, за да го накара да забрави и за жаждата, и за уморените си мускули.

Този път Ул не си даде никаква почивка. Видяното му вдъхна нови сили и той пробяга — а накрая и пропълзя — делящото го от поселището разстояние. По някое време му се стори, че различава и човешки силуети сред отделните колиби. Междувременно ненавистното смъртоносно слънце, донесло гибелта на човечеството, почти се скри зад издигащите се зад гърба му върхове.

Целта най-сетне бе достигната. Младият мъж вече ясно виждаше глинените тухли, от които бяха изградени малките къщурки — материал, който се отличаваше с изключителна дълготрайност в условията на сухата земна атмосфера. Вратата на най-близката постройка зееше отворена. Вече се мръкваше, когато изтощеният до смърт Ул пристъпи прага и напрегна уморените си очи в търсене на човешки лица.

Миг по-късно младият мъж рухна на пода и избухна в ридания. Зад грубо скованата маса в центъра на помещението, облегнат в неестествена поза на стената, седеше стар, отдавна изсъхнал човешки скелет.

* * *

След цяла вечност Ул се надигна от земята. Изгаряше го нетърпима жажда, всички мускули го боляха, а сърцето му бе сломено от най-страшното разочарование, сполетявало някога простосмъртен. Нямаше други хора. Нямаше. Той беше последният човек на планетата. Цялата Земя беше в негово владение. Всички континенти бяха в негово владение… И какво от това?

Като се стараеше да не поглежда към обляния в лунна светлина скелет, Ул се затътри към вратата и излезе на открито. Той се заскита из опустялото поселище в търсене на вода. Пътьом оглеждаше всяка къщурка, опитвайки се да разгадае предназначението й. Ето, в тази е живял някой… Тук са правили глинени съдове… А в тази имаше само пепел… И никъде нямаше и капка вода, с която да утоли непоносимата си жажда.

После, в самото сърце на призрачното селище, Ул се натъкна на странен каменен пръстен. Веднага се досети какво е това — Младна му бе разказвала за подобни съоръжения. Наричали ги кладенци. Изпълнен с въодушевление, младият мъж се втурна към кладенеца, подпря се на камъните и се наведе надолу. Най-сетне бе открил това, което търсеше. Вода — мътна, тинеста и застояла — но все пак вода!

Ул нададе тържествуващ дрезгав вик, който прозвуча като стон на ранен звяр, и се протегна към веригата, на която висеше ведрото. В следващата секунда другата му ръка, на която се бе подпрял, се подхлъзна на гладката повърхност и младежът залитна напред. Гърдите му се удариха в каменния ръб и миг по-късно тялото му пропадна в зейналия отвор.

Разнесе се съвсем тих плясък, понеже в кладенеца почти не бе останала вода, последван от тежко тупване. Сетне всичко утихна.

Едва сега, с гибелта на последното човешко същество, настъпи окончателната смърт на Земята. Всички неизброими поколения, всички исторически епохи, всички империи и цивилизации се бяха съсредоточили в тази невзрачна сгърчена фигурка на дъното на тинестия кладенец. Това ли беше смисълът на всички човешки усилия и стремления? Ето в какво се изразяваше истинският резултат от деянията на човечеството в продължение на всички епохи от съществуването му, колкото и чудовищен и неправдоподобен да изглеждаше в очите на самодоволните глупци от ерата на благополучието! Никога вече планетата нямаше да бъде огласяна нито от човешки стъпки, нито от съскане на рептилии, нито от бръмчене на насекоми, защото всички форми на живот (с изключение на някои растения) бяха безвъзвратно загинали. Беше настанало времето на сухите стъбла и безкрайните пустини, обрасли тук-там с остра като бодлива тел трева. Земята, както и нейната хладна, невъзмутима спътница Луната бяха запратени навеки в царството на безмълвния мрак.

Ала както и преди, звездите продължават да блещукат, а небрежно съставеният план на сътворението ще продължи да се осъществява, колкото и епохи да са необходими за това. Баналният финал на един от многото епизоди от вселенската история няма нито да трогне, нито да възмути далечните мъглявини и новородените слънца. Що се отнася до човешката раса, тя все едно никога не е съществувала. Човечеството винаги е било твърде жалко, дребнаво и мимолетно, за да има сериозни цели и предназначение. Ето защо в случилото се няма нищо изненадващо. Продължилият хилядолетия фарс, гръмко наречен „еволюция“, просто бе достигнал своята закономерна развръзка.

На следващата сутрин, когато първите лъчи на смъртоносното слънце докоснаха Земята, те озариха измъченото лице на сгърчена човешка фигура, застинала сред тинестата слуз.