Хауърд Лъвкрафт
Артър Джърмин (2)

II.

Артър Джърмин беше син на сър Алфред Джърмин и една обикновена певица от оркестъра на мюзикхола. Когато баронетът заряза семейството си и започна да скитосва с цирковата трупа, майката пристигна с детето в имението на фамилията Джърмин, където стана пълновластна господарка. Тя не бе забравила за дворянската титла на сина си и се постара да му даде най-доброто образование за оскъдните средства, с които разполагаше. По това време финансите на рода се топяха като пролетен сняг и старинният дом се намираше в крайно окаяно състояние, но младият Артър го харесваше. Юношата не приличаше на нито един от предците си, защото бе поет и мечтател. Онези съседи, които знаеха за мистериозната португалска съпруга на стария Уейд Джърмин, шушукаха, че заслугата за това била на латинската й кръв, ала повечето се присмиваха на изострената му чувствителност и афинитета му към прекрасното, приписвайки я на майка му — певицата с неизвестен произход. Поетичната изтънченост на младежа изобщо не се връзваше с уродливата му външност. Почти всички представители на рода се отличаваха с грубо телосложение и противни физиономии, но без преувеличение можеше да се каже, че в това отношение Артър задминаваше всички свои роднини. Думите бяха безсилни да опишат грозотата му, ала нямаше съмнение за едно — отблъскващите черти на лицето му и неестествената дължина на ръцете му караха всеки, зърнал го за първи път, да потръпва от отвращение.

Обаче физическата му уродливост напълно се компенсираше от необикновения му ум и одареност. Научната му ерудиция бе впечатляваща, Артър бе удостоен с най-почетните награди в „Оксфорд“ и издигна интелектуалната слава на рода до нови висоти. Макар и с темперамент по-скоро на поет, отколкото на учен, той все пак възнамеряваше да продължи изследванията на предците си в областта на африканската етнология. Забележителната конгоанска колекция на сър Уейд беше на негово разположение и младежът често размишляваше за тайнствената доисторическа цивилизация, в чието съществуване неговият прапрапрадядо беше вярвал, надявайки се да сплете в едно древните легенди и многобройните записки, останали от сър Уейд. По отношение на безименната раса от хибридни същества, обитаващи дълбините на конгоанските джунгли, изследователят изпитваше някакво особено чувство на симпатия, примесена със страх; докато се опитваше да открие истината, той внимателно проучваше всеки източник на достоверна информация, без да подминава и по-новите свидетелства, събрани от прадядо му Робърт и Самюъл Сийтън сред племето онга.

След смъртта на майка му през 1911 година сър Артър Джърмин реши да се посвети изцяло на търсенето на неведомия град. Той продаде част от имота си, за да финансира експедицията, и потегли към Конго. Щом пристигна, белгийските власти^[1] му помогнаха да си намери опитни местни водачи и той пое към тъмното сърце на джунглата. Прекара цяла година в земите на племената онга и калири, неуморно събирайки сведения за митичния град. Вождът на племето калири — старият Мвану — не само притежаваше силна памет и ясен ум, но и знаеше множество старинни легенди и предания. Той потвърди истинността на всички сказания, които Артър Джърмин беше чул, и ги допълни със собственото си мнение по повод каменния град и белите човекоподобни маймуни.

По думите на Мвану легендарният град наистина се издигал някога в джунглите и действително бил обитаван от хибридни създания, но преди много години те били унищожени от войнственото племе н’бангу. След като разрушили повечето здания и погубили жителите му, воините н’бангу отнесли със себе си мумията на богинята, заради която извършили жестокия си набег. Тази богиня представлявала бяла човекоподобна маймуна и странните същества, населявали древния град, й се покланяли. Конгоанците вярвали, че тя била нещо като принцеса, която управлявала този град в миналото. Мвану нямал никаква представа какви били тези причудливи хибридни създания, но предполагал, че именно те построили превърнатия в руини град. Ученият положи големи усилия да изтръгне някаква що-годе стройна хипотеза от стария вожд, но без особен успех; за сметка на това обаче бе възнаграден с живописна легенда за мумифицираната богиня.

Принцесата маймуна, разказваше преданието, станала съпруга на великия бял бог, който дошъл по тези земи от запад. Дълго време двамата управлявали заедно, но след раждането на сина им и тримата напуснали града. След известно време се върнали, но без детето, а когато принцесата издъхнала, нейният божествен съпруг балсамирал тялото й и го положил в голям каменен мавзолей, където то станало обект на всеобщо поклонение. После си тръгнал и кракът му никога вече не стъпил по тези места. Тази легенда имаше три възможни завършека. Според първия след описаните събития не се случило нищо съществено, а мумията на богинята започнала да се счита за символ на могъществото на племето, което я притежавало. Именно поради тази причина воините н’бангу нападнали града и я похитили. Във втория вариант се разказваше, че белият бог се върнал в града и умрял в нозете на мумифицираната си съпруга. А в третия ставаше дума за завръщането на сина на белия бог — междувременно той вече бил пораснал, превръщайки се във възрастен мъж, бог или маймуна (в зависимост от въображението на разказвача), ала нямал и най-малка представа за своя произход. Артър си каза, че буйната фантазия на местните със сигурност бе украсила и изменила до неузнаваемост миниатюрното зрънце истина, залегнало в легендата.

Ала по-важното бе друго — изследователят вече не се съмняваше, че описаният от сър Уейд град наистина е съществувал, ето защо не беше особено изненадан, когато в началото на 1912 година се натъкна на развалините му. Естествено, размерите му не бяха толкова внушителни, както повествуваха легендите, обаче масивните каменни плочи от фундамента му недвусмислено свидетелстваха, че това не е просто някакво си негърско селце. За свое огромно огорчение, ученият не откри сред руините му никакви следи от писмени знаци, а заради малобройния състав на експедицията нямаше как да се разчисти проходът, водещ към системата от катакомби, за която споменаваше сър Уейд. Артър разпита вождовете на всички местни племена за белите човекоподобни маймуни и мумифицираната богиня, ала по някое време си даде сметка, че едва ли щеше да се справи сам. Трябваше му някой европеец, който да живее тук и да се грижи за събирането на информацията.

Намери го в лицето на мосю Верхарен — белгийски агент, живеещ в една от конгоанските фактории^[2]. След като изслуша изследователя, белгиецът му обеща, че не само ще открие, но и ще му изпрати мумията на богинята. Въпреки че Верхарен само беше чувал за свещената находка, той разчиташе на племето н’бангу, което по това време служеше на правителството на крал Алберт^[3], и смяташе, че лесно ще ги убеди да се разделят с това мрачно божество, похитено от техните предци. Докато плаваше към Англия, Артър си мислеше, че ако има късмет, след няколко месеца може да получи безценната етнографска реликва, която не само ще потвърди най-безумните и дръзки хипотези на неговия прапрапрадядо, но и ще изчисти името му пред научната общественост.

Докато чакаше вести от мосю Верхарен, Артър Джърмин проучи с още по-голямо усърдие ръкописите, останали от далечния му предтеча. Постепенно той почувства духовна близост със сър Уейд и ентусиазирано се захвана с търсене на сведения за личния му живот в Англия, защото до този момент се бе интересувал само от африканските му изследвания. Ала въпреки множеството слухове за мистериозната му португалска съпруга, Артър така и не успя да открие нито едно веществено доказателство, че тя е живяла в имението. Сякаш паметта за нея съзнателно бе изтрита от семейните анали. Ученият всячески се мъчеше да открие защо е станало така и в крайна сметка реши, че всичко се дължеше на умопомрачението на съпруга й. Спомняше си, че прапрапрабаба му бе дъщеря на португалец, търгуващ с Африка. Без съмнение тя превъзходно познаваше Черния континент и навярно беше прагматичен, здравомислещ човек като баща си. Ами ако налудничавите теории на сър Уейд бяха предизвикали снизходителната й насмешка? Как би реагирал съпругът й на подобно поведение? Нямаше ли да я заведе в Африка, за да я накара да се убеди лично в правотата му? Ала колкото и стройни и логични да бяха предположенията му за обгърнатите в тайнственост събития отпреди век и половина, Артър ясно си даваше сметка, че не бяха нищо повече от догадки.

През юни 1913 година Джърмин получи писмо от мосю Верхарен, в което се съобщаваше, че търсенето на сакралната находка се увенчало с успех. Тази мумия действително представлявала необикновен експонат, пишеше белгиецът, и не би могла да бъде класифицирана с лека ръка, още повече от неспециалист. Само експерт бил в състояние да определи дали тленните останки са принадлежали на човек, или маймуна; процесът по идентификация се затруднявал допълнително и от лошото състояние на балсамираното тяло. Неумолимият ход на времето и влажният климат на Конго не били сред факторите, благоприятстващи съхранението на подобна находка, особено когато мумифицирането не било извършено от специалист в тази сфера. На шията си мумията имала златна верижка, на която висял медальон с капаче; във вътрешността му обаче нямало нищо. Върху капачето бил изобразен някакъв герб. По всяка вероятност украшението било собственост на злополучен бял пътешественик, натъкнал се на воините н’бангу в лош за него час, а после те го сложили на врата на богинята в знак на преклонение. Накрая мосю Верхарен пишеше, че след като внимателно разгледал лицето на балсамираното същество, нямал търпение да види реакцията на кореспондента си, защо го определено го очаквала голяма изненада, свързана с приликата на принцесата с една небезизвестна личност. Това беше единственото лекомислено подхвърляне на белгиеца в подробното му, издържано в изключително сериозен тон писмо, което завършваше с обещанието, че пратката с находката ще пристигне при Артър след около месец.

Въпросният колет бе доставен в дома на Джърмин в слънчевия следобед на 3 август 1913 година. Изследователят тутакси се разпореди пратката да бъде отнесена в голямата зала, където се съхраняваше впечатляващата колекция от африкански образци, започната от сър Робърт и завършена от самия Артър. По-нататъшните събития са възстановени по разказите на прислугата и съдържанието на определени документи, подложени на задълбочено проучване. От всички свидетелства най-свързан и изчерпателен беше разказът на стария Соумс — дългогодишен иконом в семейното имение. Според него, след като колетът бил оставен в голямата зала, сър Артър наредил на всички да напуснат помещението. Щом това било изпълнено, джентълменът взел чук и длето и се заел с отварянето на сандъка. Последвалите удари внезапно прекъснали и се възцарила тишина; колко продължила тя, икономът не можеше да си спомни, обаче след по-малко от четвърт час той чул смразяващ кръвта вик, изтръгнал се — без никакво съмнение — от гърдите на Артър Джърмин.

В следващия миг вратата се отворила с трясък, изследователят изскочил от залата и се втурнал към парадния вход с такава бързина, сякаш го преследвал призрак. Соумс бил потресен от изражението на неописуем ужас, изписано на лицето му. Щом достигнал парадния вход, сър Артър ненадейно се спрял, поколебал се за секунда-две, след което се обърнал и се затичал надолу по стълбите, водещи към мазето.

Шокираните слуги безмълвно се взирали във вратата, зад която се скрил стопанинът на къщата, и го чакали да излезе. Той обаче така и не се появил. Никой не знаел какво точно прави долу, защото зад вратата не се чувал никакъв звук. Едва когато започнало да се мръква, откъм мазето се разнесла острата миризма на керосин; малко след това слугите дочули хлопването на вратата, водеща от сутерена на двора. Всички вкупом се хвърлили натам, обаче било твърде късно. Последният, който видял сър Артър жив, бил конярят. По думите му господин Джърмин — който целият лъщял от керосина, с който бил облян от глава до пети — се втурнал към намиращото се зад къщата тресавище и скоро се изгубил в мрака. Сетне събитията се развили с ужасяваща бързина. Слугите зърнали лумналия в далечината пламък, последван от яркия огнен стълб, който се издигнал към небето. Това бил краят не само на Артър Джърмин, но и на целия му род.

Причината, поради която овъглените останки на учения не бяха събрани в урна и погребани както подобава, трябва да се търси във вътрешността на изпратения от Африка сандък. Видът на древната богиня бе ужасяващ — полуразложена, съсухрена и оглозгана тук-там, тя представляваше мумифицирана бяла маймуна от неизвестен вид. Създанието се отличаваше със забележимо по-рехаво окосмяване в сравнение с другите примати и имаше поразително, дори зловещо сходство с човека. Детайлното описание на мумията би изпълнило читателя с неприятни емоции, ето защо няма да се спираме на него и ще споменем само две важни подробности, свързани с бележките на сър Уейд за африканските му експедиции и конгоанските легенди за белия бог и принцесата маймуна. Първо, гербът върху капачето на медальона, украсяващ шията на мумифицираната твар, бе семейният герб на рода Джърмин; и второ, шеговитият намек на мосю Верхарен за приликата на богинята с една небезизвестна личност се отнасяше не за някой друг, а именно за потресения Артър Джърмин, прапраправнук на сър Уейд Джърмин и тайнствената „португалка“, която никой никога не беше виждал. Впоследствие членовете на Кралския институт по антропология изгориха мумията и хвърлиха медальона в кладенеца, а някои от тях и до днес не искат да признаят, че Артър Джърмин изобщо някога е съществувал.