Хауърд Лъвкрафт
Артър Джърмин (1)

I.

Животът е гадно нещо, ала зад кулисите на онова, което знаем за него, често се прокрадват дяволски истини, които го правят хиляда пъти по-отвратителен. Науките, чиито шокиращи открития пометоха със замах досегашните ни илюзии, навярно съвсем скоро ще унищожат човешкия ни вид — ако изобщо сме отделен вид — защото мозъците на простосмъртните едва ли ще понесат съкрушителното бреме на неподозираните до този момент ужаси. Узнаем ли какво представляваме в действителност, вероятно ще постъпим като сър Артър Джърмин, който в последния ден от живота си се заля с керосин и лумна като факла. Никой не се осмели да събере овъглените му тленни останки в урна, нито пък да му издигне надгробен паметник, особено след като в дома му бяха открити документи с определено съдържание и един голям сандък; щом зърнаха онова, което се намираше във въпросния сандък, на познатите му тутакси им се прииска да забравят, че Артър Джърмин някога е съществувал.

В този съдбовен августовски ден Артър Джърмин отвори сандъка, изпратен му от Африка, след което се отправи към намиращото се зад къщата му тресавище, където се самозапали. Важно е да се отбележи, че именно съдържанието на сандъка го подтикна към тази фатална постъпка, а не външният вид на покойния джентълмен, който беше, меко казано, доста необичаен. За мнозина от нас животът би бил истинско мъчение, ако изглеждахме по този начин; Артър Джърмин обаче бе поет и учен и не се интересуваше от подобни дреболии. Страстта към усвояването на нови знания беше в кръвта му — прадядо му, сър Робърт Джърмин, беше баронет и знаменит антрополог, а неговият прапрапрадядо, сър Уейд Джърмин, се бе прочул като един от първите изследователи на региона на Конго. Той бе оставил след себе си пространни трудове, в които подробно бе описал природата на тези земи, тяхната флора и фауна, населяващите ги племена и хипотетичната древна цивилизация, съществувала там преди много векове. Сър Уейд се отличаваше с почти маниакален стремеж да опознае света и тайните му, обаче причудливите му теории за наличието на доисторическа бяла цивилизация в Конго, изложени в книгата му „Наблюдения над някои области от Африка“, бяха посрещнати със същинска буря от насмешки в научните среди. Ала не толкова саркастичната жлъч на колетите му, колкото недоверието от страна на обществото предопредели горчивата му участ. През 1765 година безстрашният изследовател, преживял всевъзможни трудности и изпитания в африканските джунгли, бе въдворен в дом за душевноболни в Хънтингтън.

В интерес на истината, безумието дремеше във всички членове на фамилията и околните се радваха, че родът няма много представители. Във всяко поколение имаше само по един наследник от мъжки пол, а с кончината на Артър Джърмин аристократичното родословие бе окончателно прекъснато. Трудно е да се каже как ли би постъпил Артър след отварянето на сандъка, ако имаше син. Всички Джърмини бяха уродливи, но Артър изпъкваше със своята уродливост дори сред отблъскващите си сродници. Между впрочем на старинните портрети в семейното имение се виждаха и симпатични, интелигентни лица с хармонични черти, небелязани от клеймото на грозотата и безумието. Фамилният недъг — или проклятие — започваше да се проявява след сър Уейд, чиито диви и невероятни истории за Черния континент изпълваха малобройните му приятели с възхищение и ужас. Колекцията му от африкански трофеи недвусмислено свидетелстваше за ненормалността на собственика си, защото никой здравомислещ човек не би събирал — и съхранявал в дома си — подобни отвратителни и зловещи експонати.

Ориенталското му отношение към съпругата му също бе показателно, защото я държеше в скандална дори за времето си изолация. По думите му тя била дъщеря на португалски търговец, с когото се запознал в Африка, и в сърцето й така и не припламнала любов към Англия и нейните порядки. Заедно с малкия им син, роден на Черния континент, тя се появи в семейното имение, след като сър Уейд се завърна от второто си — и най-дълго — пътешествие. Изследователят съвсем скоро предприе и трето пътуване до Африка, вземайки съпругата си със себе си, по време на което тя — както твърдеше сър Уейд — издъхнала. Никой така и не я зърна отблизо, дори прислугата; всъщност слугите изобщо не изгаряха от желание да се срещат с нея, защото според слуховете лейди Джърмин се отличавала с ужасно избухлив и зъл прав. Докато пребиваваше в дома на съпруга си, тя живееше в най-отдалеченото крило на къщата и сър Уейд беше единственият човек, с когото контактуваше. Както изглежда, ексцентричният учен по принцип си беше отявлен привърженик на изолацията на членовете на семейството си, защото по време на отсъствията му за невръстния му син се грижеше само една бавачка — изключително грозна и противна чернокожа жителка на Гвинея. А след като се завърна в Англия без безследно изчезналата госпожа Джърмин, сър Уейд сам се зае с възпитанието на детето си.

Една от причините да смятат изследователя за умопобъркан се дължеше на разговорите, които той водеше с хората, особено когато си пийнеше малко. В просветения, пропит с рационализъм осемнайсети век най-малкото не бе благоразумно от страна на сериозен учен да бръщолеви захласнато за фантастични образи и пейзажи, ужким съзрени под конгоанската луна; за гигантски стени и покрити с лиани колони на изоставени безименни градове; за безмълвни и влажни каменни стъпала, водещи надолу към непрогледния мрак на бездънни подземия и лабиринти от катакомби с погребали там съкровища… Най-големите небивалици обаче бяха свързани с предполагаемите обитатели на тези места. Това били създания, които водели произхода си наполовина от джунглите, наполовина от древния езически град и били толкова необикновени, че и самият Плиний^[1] би ги описал с известна доза скептицизъм; по всяка вероятност те се появили на бял свят, след като гигантските човекоподобни маймуни нахълтали в умиращия древен град с неговите порутени колони, мрачни гробници и причудливи барелефи.

След завръщането си от последното си пътешествие сър Уейд разказваше за всичко това с такова свръхестествено страхопочитание, че слушателите му в кръчмата „Рицарската глава“ неволно потръпваха. След третото си питие ученият започваше да се хвали с откритията си, направени в джунглите, и надълго и нашироко обясняваше как бродел в пълна самота сред страшните развалини, чието местонахождение било известно само на него. Когато го прибраха в дома за душевноболни, местните жители въздъхнаха с облекчение, защото им бе дошло до гуша от сър Уейд и неговите налудничави истории. Самият изследовател не изглеждаше особено огорчен след въдворяването му в лудницата. Откакто се роди синът му, той, незнайно защо бе намразил семейното имение и времето, което прекарваше там, постепенно намаляваше за сметка на часовете на алкохолно опиянение в „Рицарската глава“. Накрая кръчмата се превърна в нещо като негова щабквартира, а когато го изолираха от обществото, даже изпитваше нещо като благодарност към надзирателите, сякаш го охраняваха от някаква надвиснала заплаха. Три години по-късно сър Уейд почина.

Синът на Уейд Джърмин — Филип — също беше доста своеобразна личност. Въпреки голямата си прилика с дръзкия учен, той се отличаваше с такава уродлива външност и груби маниери, че повечето хора страняха от него. Мнозина се опасяваха, че ще наследи бащината си лудост, ала това не се случи; Филип просто се оказа безнадеждно тъп и склонен към епизодични изблици на неудържима ярост. Макар и среден на ръст и с не особено широки рамене, той притежаваше огромна физическа сила и невероятна гъвкавост. Дванайсет години след като наследи титлата и състоянието на сър Уейд, Филип се ожени за дъщерята на своя лесничей, който според мълвата имаше цигански произход, обаче малко преди раждането на сина си постъпи във флота като прост матрос. Това още повече засили общественото негодувание, което и бездруго бе нараснало след брака му с жена с незнатно потекло. След края на Американската война за независимост Филип започна да плава на търговски кораб, провеждащ рейсове до Африка, и бързо си спечели уважението на другите моряци с неимоверната си физическа сила и безстрашното си катерене по мачтите. Една нощ обаче, когато ветроходът акостира на конгоанския бряг, Филип Джърмин изчезна и никой повече не го видя.

В сина на Филип семейните странности се проявиха по доста неочакван и съдбовен начин. Макар и с известни диспропорции в телосложението си, Робърт бе висок, строен и симпатичен и се отличаваше с ориенталска грациозност. Той пръв проучи впечатляващата колекция, която дядо му Уейд бе донесъл от Африка, и прослави фамилията Джърмин не само сред географите, но и сред етнолозите. През 1815 година сър Робърт се ожени за дъщерята на виконт Брайтхолм, която му роди три деца. Родителите държаха под ключ най-голямото и най-малкото заради физическите и умствените им недъзи, ето защо никой така и не ги видя. Дълбоко опечален от този неприятен обрат в семейния му живот, ученият потърси утеха в работата и организира две продължителни експедиции във вътрешността на Африка. Средният му син — Невил — бе необичайно отблъскваща личност; хората мълвяха, че сякаш бе съчетал в себе си мрачния нрав на Филип Джърмин и арогантността на рода Брайтхолм. През 1849-а той избяга от къщи с една проста танцьорка, но само след година се завърна и поиска прошка. По това време вече бе вдовец — жена му бе умряла, след като го бе дарила с момченце, което нарекоха Алфред. Именно на този Алфред съдбата отреди след време да стане баща на Артър Джърмин.

Според приятелите на сър Робърт причината за умопомрачението му се дължеше на нещастията, стоварили се върху плещите му, ала не бива да се пренебрегва и ролята на африканския фолклор. Старият изследовател събираше легенди за племето онга, живеещо недалеч от проучваната от сър Уейд област. Робърт Джърмин се надяваше, че тези легенди ще му помогнат да открие истината за изгубения сред джунглите древен град, обитаван от странни хибридни създания. В архива на дядо си Робърт бе намерил извънредно любопитни документи, навеждащи на мисълта, че въображаемите видения на обезумелия сър Уейд навярно са били подхранвани от африканските сказания.

На 19 октомври 1852 година в семейното имение пристигна прочутият изследовател Самюъл Сийтън, който бе живял известно време сред племето онга и бе събрал огромно количество информация за тях. Сийтън предполагаше, че някои легенди за каменния град на гигантските бели маймуни, над които властвал могъщ бял бог, биха могли да се окажат ценни за етнолога. Навярно в разговора си с Робърт посетителят е представил множество интересни свидетелства, за които можем само да гадаем, защото срещата на двамата антрополози внезапно приключила с шокираща поредица от ужасяващи събития. Сър Робърт Джърмин излязъл от библиотеката, оставяйки удушения труп на Самюъл Сийтън да изстива на пода, след което хладнокръвно погубил и трите си деца — както онези с физическите и умствените недъзи, така и избягалия през 1849-а Невил. Той издъхнал, докато бранел живота на двегодишния си син Алфред, който също бил набелязан за умъртвяване от стария безумец. След този инцидент сър Робърт бе прибран в затвор за душевноболни престъпници, където направи няколко неуспешни опита за самоубийство и в крайна сметка почина от апоплектичен удар след по-малко от три години.

Сър Алфред Джърмин стана баронет на четвъртата година от живота си, ала вкусовете и предпочитанията му изобщо не съответстваха на тази благородническа титла. Щом навърши двайсет, той се присъедини към оркестъра на един мюзикхол, а на трийсет и шест изостави жена си и сина си Артър на произвола на съдбата и тръгна да гастролира из Америка със странстващ цирк, наречен „Най-голямото шоу на Земята“. Животът му приключи по най-ужасяващ и безславен начин. Сред животните в цирка имаше една огромна мъжка горила с необичайно светла окраска; тази маймуна се отличаваше с изключително кротък нрав (което никак не се връзваше с исполинската й сила) и бе спечелила любовта на всички артисти. Що се отнася до Алфред Джърмин, той бе като омагьосан от нея и двамата често седяха един срещу друг от двете страни на решетката на клетката, гледайки се в очите. В края на краищата Алфред получи разрешение да дресира животното и постигна смайващи резултати, възхитили както публиката, така и колегите му. Една сутрин — по това време циркът бе в Чикаго — Алфред репетираше с горилата боксьорски мач, по време на който приматът ненадейно нанесе на дресьора си удар с несъобразена сила, причинявайки му остра физическа болка и уязвявайки самолюбието му. За случилото се впоследствие членовете на групата предпочитаха да не си спомнят. Никой от тях не очакваше, че Алфред Джърмин изведнъж ще нададе пронизителен нечовешки вик, ще сграбчи с две ръце гигантския си противник, ще го притисне към пода на клетката и ще забие зъбите си в косматата му шия. В първите няколко секунди горилата бе смаяна от изненадващите действия на дресьора си, ала бързо дойде на себе си и докато я укротят, тялото на покойния баронет вече бе обезобразено до неузнаваемост.