Джим Харисън
Легенди за страстта (2)

Глава 2

Летните сънища на Тристан бяха пълни с вода. Студеният, развълнуван Атлантик поклащаше в съня му зелените си талази. Ако се събудеше през нощта, той слагаше с надежда ръката си върху корема на Сузана. През двата месеца от техния брак Тристан беше истински маниакален любовник, но бе подтикван не толкова от страст, колкото от мъката си по Самюел, която измъчваше ума му. Той разсеяно се замисли дали да не се помоли, но след това се засмя на себе си, когато му хрумна, че Бог най-вероятно ще му изпрати за син воден плъх.

До отплаването му за Хавана оставаше само седмица, но Тристан все още не беше казал на никого за това. Знаеше, че постъпва крайно неморално, но не можеше да направи нищо против това. Преди сто години щеше да бъде доволен да пътува по земи, планини и реки до безкрай, но сега годината беше 1915, той беше на двайсет и една, на сушата бяха останали малко неща за откриване, а неговият непреодолим импулс беше да види какво има отвъд седемте милиона вълни на океана и още по-нататък. Не че не обичаше своя край. Всъщност като изключим Канада, Северна Монтана беше единственото място на света, където би живял. И той може би обичаше жена си толкова, колкото беше по силите на един млад мъж с неговата уникална натура. Беше влюбен в нея, държеше я близо до себе си и двамата разговаряха с часове за разни според него въображаеми планове за бъдещето им: за тяхното ранчо, за семейството им, за породистите коне, които щяха да отглеждат, и разбира се, за добитъка, който щеше да направи всичко това възможно.

Сузана седеше близо до оградата под слънчев чадър, който пазеше светлата й кожа, и наблюдаваше как Тристан и Декър обяздват и укротяват коне, подпомогнати от странния полунегър кри, който се впиваше в най-дивите коне като репей в козината на сетер.

Лъдлоу в това време се бе нагърбил със задачата да развлича бащата на Сузана, Артър, който беше дошъл с голям куфар, пълен с въдици марка „Х. Л. Ленард“ за риболов на муха. На Лъдлоу му се струваше странно, че Артър видимо бе много по-загрижен за Алфред, отколкото за Тристан. Алфред се беше възстановил от травмата в гръбнака, но все още трябваше да ходи с бастун, защото накуцваше с единия си крак заради коляното. След няколко седмици, през които финансистът се забавлява от сърце, му хрумна, че трябва да купи нещо, следвайки стародавната традиция на богатите, които винаги, когато са в добро разположение на духа, решават, че трябва да се сдобият с някаква ценност. Той спря избора си на голямо съседно ранчо, наричайки го сватбен подарък за дъщеря си и зет си, макар да записа половината от него на свое име, за да е сигурен, че ще бъде управлявано „благоразумно и делово“ по собствените му думи.

Отношенията между Лъдлоу и жена му се затоплиха. Скръбта им беше обща и твърде голяма, за да могат да се справят с нея поотделно. Най-покъртителният момент дойде един неделен следобед, когато си бяха направили пикник на моравата и през портата мина момиче в евтина лятна рокля, яздещо на кон без седло. Тристан веднага тръгна към нея и й помогна да слезе от коня, разпознавайки я, докато другите гледаха все още озадачени и леко отегчени. Това беше дъщерята на онзи беден чифликчия от Кът Банк, на която Самюел бе дал златния си часовник да му го пази. Тя се приближи към масата, притиснала до гърдите си чантичка. Тристан я представи, донесе й чиния с храна и чаша с лимонада. Той седна до нея и лицето му се сгърчи от мъка, когато я видя да изважда часовника на Самюел от чантичката си. Момичето беше научило за смъртта му от вестника в Хелена, беше пътувало три дни, за да върне часовника и ако някой искал, можел да прочете писмата на Самюел до нея. Те бяха стотина, за всеки ден от службата му, и всяко от тях беше написано с неговия педантичен, красив почерк. Изабел започна да чете, но не можа да сдържи сълзите си. Лъдлоу крачеше из моравата, ругаейки, докато Алфред гледаше в земята. Сузана отведе момичето в къщата да се изкъпе и да си почине. Когато следобедът преваляше, то каза, че трябва да тръгва и помоли да й изпратят писмата, когато свършат с тях. Девойката отказа да вземе каквото и да е било, нито дрехи, нито пари, нито златния часовник, но помоли за снимка на Самюел, защото той пропуснал да й изпрати или може би бил твърде срамежлив да го направи. Тристан язди с нея мълчаливо няколко мили. Искаше му се тя да е бременна, за да може Самюел някак си да се върне обратно, но не, той бе умрял чист и без да е познал жена. И сега тя щеше да продължи надолу по пътя само с една фотография за утеха. Искаше му се да удуши този свят.

Тристан се върна от кратката езда в толкова лошо настроение, че се опита да укроти един млад жребец, с когото не бяха имали късмет до този момент. Това беше упорито, силно животно, от порода години по-късно щеше да стане известна като „куортър“^[1]. Той имаше намерение да го кръстоса с три от чистокръвните кобили на баща си. Лъдлоу смяташе, че идеята е интересна, но бащата на Сузана, който беше голям почитател на състезателните коне, я намираше за скандална.

Тристан се бори с жребеца до късния следобед, докато по здрач другите най-сетне започнаха да осъзнават, че един от двата звяра в ограденото пространство, било то конят или Тристан, навярно щеше да умре в това единоборство. Бащата на Сузана подхвърли, че конят ще свърши по-добра работа като месо за кучетата, а Тристан се втренчи в тъста си и каза, че в негова чест ще кръсти коня Артър Кучешко месо, след което се отдалечи с тежки стъпки и отказа да се появи за вечеря, за което поиска извинение, макар да не получи такова.

Късно през нощта океанът отново връхлетя сънищата на Тристан. Той се мяташе насън, простенвайки от болка заради тежките падания, и виждаше черното небе и огромните надигащи се вълни, сякаш беше на нощна вахта. Чуваше трополенето на обледения фок^[2], а по-късно небето се озари със звезди, които бяха твърде големи, за да бъдат звезди.

Когато се събуди, усети, че Сузана го завива, а пердетата се вееха като платна. Отиде до прозореца и се загледа в жребеца в ограждението. Под лунната светлина виждаше очертанието на дебелата му здрава шия. Съобщи на Сузана, че ще замине за няколко месеца или може би дори за година, за да посрещне кораба на дядо си в Хавана. Тя му каза, че усеща необходимостта му да го стори и че ще го чака, ако трябва завинаги. На сутринта целуна баща си и майка си за довиждане и потегли с Бързия нож към Грейт Фолс, за да хване влака. Бързия нож му даде ловджийския си нож и Тристан си спомни, че неговият беше заровен с Ноел в Ипър. Той прегърна стария индианец и му каза, че ще се върне, на което Бързия нож отговори: „Знам“, докато оправяше поводите на коня му.

Пътешествието му никога не свърши, освен както свършва за всички смъртни. При Тристан това се случи на един заснежен склон в Алберта в края на декември 1977 година, на осемдесет и четири години. Негов внук го намери до тялото на елен, който Тристан бе тръгнал да корми. Ръката му беше замръзнала около дръжката на ловджийския нож, даден му от Бързия нож същия онзи ден при Грейт Фолс. Внукът окачи елена на една лиственица^[3] и отнесе стареца у дома; по пътя снегоходките му потъваха съвсем малко по-дълбоко.

Тристан хвана влака на изток към Чикаго, прекара няколко дни край Големите езера, изучавайки корабите по доковете, сетне продължи на юг към Ню Орлиънс и Мобайл^[4], където работи няколко дни на борда на шхуна, собственост на уелсец от Нюфаундленд. Оттам потегли надолу през Флорида към Кий Уест, откъдето хвана нощен ферибот за Хавана, след като гледа как разтоварват зелени морски костенурки от една шхуна от Каймановите острови — елегантен, но мръсен кораб.

Това беше първият му досег с тропиците и по време на нощния преход към Хавана не можа да мигне нито за миг, крачеше с часове по палубата и се учудваше на плътната влажна задуха, която лекият бриз на Гълфстрийм не можеше да разсее. А под бака^[5], където потърси спасение от миризмата на въглищния дим, вълните бяха фосфоресциращи.

На развиделяване, когато Хавана се появи в далечината, той пиеше ром от плоското си шише, наблюдавайки делфините, които се стрелваха пред носа на кораба, обръщаха се игриво по гръб и след това пресичаха килватера. Поглеждайки нагоре, видя огромната странна пурпурна полусянка, която Гълфстрийм хвърляше върху небето. Очите му бяха зачервени и напрегнати от пътуването, но за първи път от половин година почувства нещо подобно на успокоение в душата си, сякаш утринните крайбрежни ветрове бяха изчистили повърхността на морето въпреки подводните течения и конвулсии под нея. Той се усмихна към водата при мисълта за шхуната на дядо си, която макар и относително нова, заемаше толкова малко място в света на огромните параходи, които стояха на котва край брега на Хавана. Но тя си имаше и своите предимства, защото въпреки малкото пари, които носеше, с нея човек можеше да отиде навсякъде, можеше да акостира в пристанища, които големите търговски кораби не обичаха, и можеше да навлиза в заливи, които бяха твърде плитки за тежкотонажните съдове. Освен това дядо му казваше, че не харесва миризмата на дим и боботенето на машините и че е вече твърде късно да развие интерес към гротескното.

Хората в крайна сметка не обичат въпросите, особено такива прокажени въпроси като например защо на света отсъства една честна система за награди и наказания. Въпросът не е по-малко мъчителен и неприятен заради това, че е наивен и безполезен. И тук не става дума за някакви фрапантни случаи като този с децата от племето нез-перс, които бяха подложени на унищожителен кавалерийски огън, докато спяха мирно във вигвамите си. Нищо не е толкова гротескно, колкото срещата между дете и куршум. И колко различни могат да бъдат тълкуванията на нещата: пресата по онова време твърдеше, че ние сме победили. Иска ни се да мислим, че всички звезди във Вселената ще потръпнат от ужас на небето при вида на такава чудовищност; свързващите линии на Орион ще застанат накриво, ръцете на Южния кръст ще се отпуснат надолу. Но, разбира се, че няма да се случи нищо такова, неизменното си остава неизменно и всеки човек по свой собствен начин ще продължава да си блъска главата над този отдавнашен непосилен въпрос, чийто отговор е толкова ясен и очевиден. Даже боговете не правят изключение — спомнете си отчаяния вик на Исус, когато пристъпва неуверено във вечността. И ние като че ли не можем да отидем от голямото към малкото, защото всичко е с еднаква величина. Всеки човек е неповторим в кожата си и ние като цяло сме невъобразими един за друг.

И така, Тристан имаше съвсем малка представа за агонията, която бе причинил на Сузана. Сутринта, когато замина, тя пое на дълга разходка и се изгуби. Бързия нож я намери по свечеряване и след това Лъдлоу помоли стария индианец да я държи под око всеки път, когато излиза през портата. Разходките й продължиха седмици и баща й прекъсна отпуска си и си замина гневен, когато тя отхвърли плана му да анулира брака си. Но характерът на Сузана се дължеше повече на ранния деветнайсети век, отколкото на ранния двайсети и като изоставена любима тя не желаеше съчувствие от никого. Тази нейна решимост бе несъкрушима и тя прекарваше времето си или разхождайки се с учебниците по ботаника и зоология на Самюел, или като четеше в стаята си Уърдсуърт, Кийтс и Шели — нейни любимци от двете години в колежа Радклиф преди брака й с Тристан. Тя обичаше да разговаря със свекърва си, чийто необикновен интелект не отстъпваше на нейния, стига разговорът да не тръгваше към Тристан. Но най-много се наслаждаваше на дългите си летни разходки, по време на които беше толкова погълната в мислите си, че никога не забелязваше Бързия нож, който я следваше.

Понякога канеше малката Изабел със себе си и се възхищаваше на бързия ум на детето и познанията му за природата, почерпани от майка й и от собствените й наблюдения вместо от книгите. През един особено горещ следобед, докато се къпеха в един вир близо до извора, където беше гробът на Самюел, Изабел забеляза Бързия нож в гората и му махна. Сузана извика и се прикри, а след това се смути, когато срещна недоумяващия поглед на детето. Изабел се засмя и каза, че ще се омъжи за Бързия нож, когато порасне, ако не е твърде остарял дотогава, защото Сузана вече се е омъжила за Тристан и на света нямало други мъже, подходящи за тази цел. Сузана се потопи до шия във водата и си спомни как веднъж в същия този вир Тристан се беше престорил на видра, преследвайки една малка пъстърва и дъвчейки воден кресон^[6]. Изабел също така обясни на Сузана, че Бързия нож я следва само за да не се загуби и да й попречи да се озове неволно между някоя мечка гризли и малките й.

Същата сутрин Тристан закусва в Хавана и след това се разхожда по улиците до обяд — времето, по което дядо му ходеше всеки ден в търговската кантора. Срещата мина спокойно, но когато излязоха от офиса под палещата жега, дядо му стана мрачен и тръгна леко наведен напред като човек, който върви под дъждовна буря. Членовете на екипажа му бяха отпратени по домовете си, а той се беше разболял от дизентерия, единственото оплакване, което Тристан чу някога от устата му, но и самото то бе част от плана му да смекчи последствията от неизбежното: при завръщането им във Фалмът шхуната щеше да бъде реквизирана за военни цели. За да запазят контрол над кораба, трябваше да съдействат на властите. Когато минаха покрай охраната на британското посолство, старецът се спря, погледна Тристан със студените си сини очи и му нареди да не казва нищо, защото вече се бил договорил с тях. След това старецът отпи голяма глътка от шишето си с ром и го подаде на Тристан с обяснението, че човек трябвало да притъпи малко сетивата си, за да може да понесе общуването с тези идиоти.

Късно същия следобед те натовариха припаси на шхуната с един нов първи помощник — датчанин от Сан Франциско на име Асгаард, и трима матроси кубинци, които видимо имаха опит. По документи капитан сега беше Тристан, а дядо му беше посочен като пасажер, пътуващ към Фалмът. Напуснаха пристанището по здрач, вдигнаха американското знаме над грота и записаха часа на тръгване в един чисто нов корабен дневник. На другата сутрин под напора на силен североизточен вятър заобиколиха Кейп Антонио и поеха на югозапад през Юкатанския пролив към Баранкила, за да вземат неутрален товар от махагон, палисандрово дърво и един важен британски поданик, чието качване на борда в никакъв случай не беше случайно. След това се отправиха на изток, минаха на юг от Каймановите острови, през пролива Уиндуърд, през протока Кайкос и завиха на север, за да уловят Гълфстрийм, чието течение щеше да им помогне да стигнат до Англия.

Старецът излайваше от време на време по някоя заповед към Асгаард от каютата си и продължаваше неумолимо да обучава Тристан. Те караха двойни вахти, поддържайки се будни с ямайско кафе. В продължение на един месец Тристан изтри всичко друго от ума си, за да може да погълне шейсетгодишния опит на дядо си. Насън в тревожния му ум се мяркаха фронтални шквалове^[7], очукани докове, разцепени мачти и странни гигантски вълни, на каквито можеш да налетиш край бреговете на Мадагаскар. Не видяха никакви признаци за германска блокада, докато наближаваха южния бряг на Англия. Промъкнаха се във Фалмът през нощта, където бяха посрещнати от британското разузнаване. Това беше последното завръщане на стареца и той се намести на леглото си за постоянно с помощта на Тристан и жена си, която бе броила пътуванията му повече от половин век. Той беше почти радостен, когато хвана ръката й и й каза, че остава у дома завинаги.

На другия ден Тристан беше инструктиран от офицер, който преди това бе управлявал фабрика в Мидлендс. Офицерът се държеше почтително с Тристан и му наля напитка, въртейки нервно в ръцете си някаква папка. След това го попита дали би имал нещо против да му покаже как се скалпира човек; на младини бил чел много за американския Запад, но никой от авторите не бил описвал точната техника и той бил любопитен. Тристан мълчаливо направи рязко движение с ръка под линията на косата си и след това още едно, все едно отпаря нещо. Това събуди чувството му за хумор, което не се случваше често, и после той обясни, че в такива случаи трябва да изчакаш човекът да умре или почти да умре, в зависимост от това колко го ненавиждаш, и че не е възможно да скалпираш обезглавен човек, защото по този начин оставаш без опорна точка. Англичанинът кимна с разбиране и след това продължиха с инструктажа. На другата сутрин шхуната щеше да бъде натоварена с дървени сандъци, на които щеше да пише „консервирано говеждо“, но всъщност в тях щеше да има модерно оръжие с по-особени характеристики. Товарът трябваше да бъде доставен в Малинди на брега на Кения, за да помогне на британците в предстоящия им сблъсък с германците при Форт Икомо в Танганайка. На този ранен етап от войната не трябваше да имат никакви проблеми благодарение на това, че плават под американски флаг, но ситуацията можеше рязко да се промени и ако попаднеха под огън, Тристан беше длъжен да потопи шхуната. Ако престрелката не беше особено ожесточена и се намираха близо до брега на Кения, можеха да отворят един сандък с ловни пушки и карабини, пътуващи за Найроби, и да ги използват за самозащита, а Тристан трябваше да подготви екипажа си за тази евентуална възможност.

Тристан прекара следобеда край леглото на дядо си, очаквайки да стане полунощ, когато щеше да тръгне. Докато старецът спеше, писа на Сузана и баща си, че заминава на правителствена мисия, без да знае, че писмата му ще бъдат цензурирани и че през целия ден го е следял офицер от разузнаването, преоблечен като корнуолски рибар. И докато пишеше, го обзе едно странно чувство, като че ли за момент съдбата му вече не беше толкова неотменимо лична и погребана дълбоко вътре в него. Представи си баща си и Декър как спорят за кръстосване на коне и майка си в гостната с грамофона, който свири Cavalleria Rusticana. Видя как Сузана се надига в леглото, протяга се с първите лъчи на слънцето, приближава се към прозореца, тънка и стройна, поглежда какво е времето над планината, след това се връща в леглото и го гледа дълго, без да каже нищо.

Понякога нашите най-странни постъпки разкриват най-истинската ни и дълбока същност. Тайните желания остават слаби фантазии, докато не събудят една достатъчно силна воля, която да ги изпълни. Разбира се, никой не е виждал такова нещо като „воля“ и това може би е най-евтината абстракция, просто дума, която се нуждае от хиляди определения. Онази сутрин, когато Тристан замина за Африка, след като закуси под тихата светлина на лампата с баба си — тя му даде Библия, увита в пуловер от сурова вълна, изплетен от нея, — той приведе в действие определен брой неизбежности. Още от часовете по география в шести клас в провинциалното училище бе мечтал да отиде в Африка, не за да ловува, защото Бързия нож го беше научил на едно много по-почтено и практично отношение към лова от това да убиеш животно, за да удовлетвориш егото си, а просто да я види, да я помирише, да я почувства и да я познае, да разбере доколко е в съзвучие с мечтите на онова дете, което беше лудо по карти и атласи. Друга негова страст бе събудена от разказите на баща му за няколкото му кратки младежки пътешествия със собствения му баща: пътуването до Гьотеборг в Швеция едно лято, друго до Бордо и за кита, който бе видял да се надига от водите на Северно море. Винаги великолепен ездач, веднъж във въображението си Тристан бе видял шхуна, носеща се като гигантски морски кон, който скача над пяната на вълните и пори талазите с пълна скорост. Имаше също и едно неизречено, немислимо и спонтанно чувство, че времето и пространството ще му разкрият защо Самюел е умрял.

С помощта на силните студени ветрове, които духаха цяла седмица, шхуната заобиколи нос Сан Висенте^[8], откъдето поеха на югозапад към Гибралтар.

Асгаард предполагаше, че изминават по сто и петдесет морски мили на ден, отлична скорост, която обаче щеше да отслабне, след като навлезеха в Средиземно море. На два пъти спускаха платната, за да се упражняват в стрелба. Тристан се зарадва, когато отвори сандъка и намери в него седем ловни пушки „Holland & Holland“ с различен калибър, включително една пушка за слонове и четири гладкоцевни карабини. Но вълнението беше прекалено силно и бе почти невъзможно да улучиш бутилка, сложена на кърмата, при непрестанното издигане и пропадане на кораба. Това се удаваше единствено на Тристан и на единия от кубинците, за когото по-късно се разбра, че е мексикански изгнаник. Асгаард, кроткият датчанин, затваряше очите си, когато дърпаше спусъка; единият от кубинците непрестанно се кикотеше, а другият бе сдържан и сериозен, но неопитен.

След като бяха от ден и половина в Средиземно море и тъкмо когато минаваха покрай Алборан^[9], в ранната вечер един германски ескадрен миноносец им даде сигнал да спуснат платната и да легнат на дрейф, но внезапно надигналият се шквал и спускащият се мрак им даде възможност да се измъкнат. От съображения за сигурност Асгаард смяташе, че трябва да стоят по-далече от алжирския и тунизийския бряг, след което вероятно щяха да бъдат в безопасност, или поне докато стигнеха Индийския океан. Той се оказа прав, но въпреки това Тристан изгуби сън и покой, когато попаднаха в пълно безветрие и прекараха три дни недалече от бреговете на Либия. Въпреки инструкциите те спряха в Йерапетра на остров Крит и останаха там достатъчно дълго, за да се запасят с прясна вода, заменяйки старата, която беше придобила леко солен вкус. На кея един магазинер, очевидно германец, ги наблюдаваше крадешком и мексиканецът предложи на Тристан да му пререже гърлото. Екипажът не беше осветлен около целта на мисията, но никой от тях не вярваше, че сандъците в трюма са пълни с говеждо месо. И за ужас на Асгаард Тристан напълно се отказа от обичайните формалности, които отделяха капитана от екипажа — формалности, които самият той бе ненавиждал и осмивал в армията. Тристан ядеше с екипажа, понякога се опитваше да готви, играеше карти с моряците и беше започнал да взима уроци по китара от особено срамежливия и мълчалив кубинец, който го наричаше Caballero^[10] вместо капитан. Пиенето не беше ограничено до традиционните две унции на ден и запасите с алкохол не стояха заключени, въпреки че никой не злоупотребяваше с тях. Асгаард обаче се зарадва, когато два дни след заминаването им от Фалмът, Тристан обяви на вечеря, че всеки, който не работи както трябва, просто ще бъде хвърлен зад борда. Но екипажът беше бърз, експедитивен и с висок дух, отчасти защото отиваха на юг към по-топли страни, каквито обичаха.

Шхуната пристигна призори в Порт Саид и пое без никакви инциденти по Суецкия канал. С изключение на Тристан и Асгаард тежката жега на Червено море не притесняваше другите. Горещината значително намаля, когато минаха през пролива Баб ел Мандеб и навлязоха в пояса на силните южни ветрове на Индийския океан в Аденския залив. Две седмици по-късно пристигнаха в Малинди само за да разберат, че мястото на срещата е променено и трябва да продължат към Момбаса, до която имаше още два дни път на юг. Тристан изпадна отново в мрачно настроение до такава степен, че тайно му се искаше да срещнат германски военен кораб, но тъй или иначе предаването на товара в Момбаса мина без проблеми. Британският офицер каза на Тристан, че като награда за поетия риск към момента са освободени от други непосредствени задължения. Сетне добави, че щял да го предложи за орден, при което Тристан се намръщи и излезе от стаята. След повече от месец по море видът на това помпозно кречетало го отвращаваше. Асгаард бе идвал в Момбаса и преди и посвети отпуска си на една френска вдовица, а Тристан, двамата кубинци и мексиканецът, които бяха под негово попечителство, се качиха на новия влак за Найроби и прекараха три дни в пиянство и разврат до пълно изтощение. Тристан се договори да превози товар от слонова кост и рога от носорог (смятани от китайците за афродизиак) до Сингапур. В Найроби пробва да пуши опиум и доста хареса неговия призрачен, прогонващ мислите ефект. На връщане към пристанището си направи снимка пред един пункт за зареждане на гориво с отрязана глава на носорог в скута си. Плати на опърпания, алкохолизиран, английски фотограф двайсет долара да изпрати снимката на Бързия нож, чрез Уилям Лъдлоу, Шото, щата Монтана, САЩ. Съпътстващият текст гласеше:

„Ето един мъртвец, който спря влака, било то само за миг.“

А в Монтана бе отново есен и беше минала само една година, откакто момчетата отидоха на война. Изабел и Сузана заминаха за Бостън, след като Сузана се оправи от пристъп на пневмония, която бе хванала по време на една дълга разходка в студа и дъжда. Тази година истинското циганско лято трая само три дни и следобеда на един от тях Лъдлоу си губеше времето на верандата с един кристален радиоприемник^[11], докато Бързия нож и Изабел го наблюдаваха със сериозен израз на лицата. Когато най-накрая от приемника дойдоха първите звуци музика от станцията в Грейт Фолс, всички едновременно бяха потресени до дъното на душата си. Спящите на верандата кучета се събудиха и залаяха, а мъжкото се наежи застрашително. Лъдлоу едва не изпусна радиото, което бе сглобявал два дни. След това се засмя и запляска, подскачайки в кръг. Бързия нож пък изпадна в дълбок размисъл, докато Лъдлоу му обясняваше как всяко нещо си имало свой звук. След като мъдрува още час, Бързия нож стигна до извода, че радиоприемникът е точно толкова безполезен, колкото и грамофонът.

Сузана прекара зимата в Бостън в дома на Изабел на площад Луисбърг. Все още отчуждена от родителите си заради своя брак, тя откри, че се чувства приятно в компанията на Изабел, двете жени постепенно се сближиха и обикновено формалните отношения между свекърва и снаха прераснаха в близка дружба. Изабел беше решила тази година да мине без любовник и вместо това да отдаде енергията си на изучаването на френски и италиански, на феминизма и на правото на жените на глас. (В допълнение, разбира се, на обичайната симфонична музика и опера.) Тя даде вечеря в чест на своя далечна братовчедка, поетесата Ейми Лоуел^[12], която беше доста скандална фигура, като се има предвид, че пушеше пури на обществени места. Сузана, чието здраве беше крехко, бе очарована от едрата бомбастична дама, която след вечеря помоли за чаша бренди, запали си пура и чете своята нежна изящна поезия, толкова абсурдно различна от своя приносител.

Сузана никога не получи писмото на Тристан от Фалмът, а само известие от британското правителство, че то ще бъде задържано толкова дълго, колкото е необходимо, тъй като съдържа информация, свързана с тайна военна операция. Това я озадачи и натъжи и тя беше почти готова да се свърже с баща си, до когото бяха стигнали новини за Тристан в похвален дух. Британският консул в Бостън му беше доверил, че Тристан ще бъде награден с Кръста на Виктория за това, че е изпълнил успешно една изключително опасна мисия, чийто характер не може да бъде разкрит. Като чу това, бащата на Сузана спонтанно промърмори „проклет авантюрист“, въпреки че новината му беше съобщена в Харвардския клуб и той беше енергично поздравен за това, че има такъв благороден зет. Артър бе замесен от същото тесто като Джей Пи Морган^[13] и Джей Гулд^[14], макар очевидно да им отстъпваше по мащаб. Войната несъмнено щеше да доведе до неговия финансов апогей и след успешните си мини и фабрики сега той решително се впусна в бизнеса с добитък и зърно. Артър беше открил офис в Хелена и бе назначил Алфред да го управлява, насърчавайки го да влезе в политиката и да му изпраща ежеседмично всякаква икономическа информация, до която може да се добере. Алфред вече му беше помогнал да реализира огромна печалба от сделка с пшеница и бащата на Сузана неволно си помисли какъв чудесен зет би излязъл от него. Артър имаше сериозно участие в „Стандард Ойл“, които бяха изкупили медодобивни мини в Монтана от „Анаконда“, създавайки по този начин компанията „Амалгамейтид Копър“. Той беше съвсем наясно с правата на онези, които държат капитала, докато Лъдлоу имаше скрупули и беше склонен да съчувства на работниците за техните надници и условия на живот. Когато няколко стачкоизменници от доброволните отряди за поддържане на реда обесиха един член на радикалната организация „Индустриални работници на света“ от моста в Бют, щата Монтана, Артър ги приветства за решителността им.

През пролетта Алфред потегли на изток, за да се посъветва с Артър за бъдещето си, да види майка си и по възможност Сузана, в която беше тайно влюбен. Алфред беше малко недодялан в сравнение с Тристан и Самюел, но искрено обичаше и се възхищаваше от братята си и имаше вярно сърце. Една вечер той плака в леглото си, когато откри, че тайно се надява Тристан да не се върне и Сузана някак си да го обикне. Всъщност Алфред беше малко наивен и простодушен — черта, която неговата политическа кариера бързо щеше да промени. В Бостън той се почувства дълбоко наранен, установявайки, че Сузана почти не го забелязва по време на празничния обяд в чест на семейната среща. През следващите дни тя беше дружелюбна, но хладна по време на няколкото им разходки в Централния парк на Бостън, докато самият той едва успяваше да сдържа чувствата си. На раздяла Сузана му подари книга със стихове на Ейми Лоуел, от които той не разбра нищо, с изключение на посвещението, което гласеше:

„Скъпи Алфред. Ти си толкова добър и благороден човек.

С обич, Сузана.“

Прочитайки го, Алфред така се развълнува, че щом остана сам в купето си на път към вкъщи, той разтвори книгата и разтреперан я доближи до носа си, мислейки си, че долавя уханието й.

Шхуната още се виждаше от Дар ес Салам, където бяха натоварили слоновата кост, когато Тристан получи тежък пристъп на дизентерия и припадна на руля. Първата фаза на болестта го събори на легло и той вдигна температура над 40°. Точно през тази седмица морето беше толкова бурно, че Асгаард се страхуваше както за живота на капитана, така и за целостта на кораба. И ако Тристан и шхуната не притежаваха почти свръхестествена издръжливост, и човекът, и корабът щяха да почиват без покров на дъното на Индийския океан. Към края на първата седмица треската не спря, но отслабна, благодарение на което Тристан можеше да става и да се придвижва, измъчван от тропически кошмари. В своите полубудни съновидения той съзря вратите на ада и искаше да мине през тях и само бог знае какво го спаси от падане една нощ, докато стоеше приклекнал като гаргойл на бушприта^[15], търсейки прохладата на водните пръски. Виждайки това, мексиканецът го зашемети с едно колче за притягане на въжета и го отнесе обратно в леглото.

За Тристан мъртвите бяха на палубата и въпреки треската той пиеше в каютата си и слушаше стъпките им. Самюел се смееше и говореше за ботаника, но по главата му имаше сняг и крайбрежните ветрове рошеха косите му, докато се приближаваха към Коломбо на остров Цейлон. Сузана се появи със сини криле, а воят на Бързия нож се носеше над водореза при носа на кораба. Тристан ги чуваше и дори ги виждаше през стените от тиково дърво и бял дъб. Не можеше да отличи бълнуването насън от трескавата безсъница и затова преследваше души и насън, и наяве. Веднъж призори Асгаард го намери в трюма гол, притиснал един гигантски бивник на слон до гърдите си, разглеждайки кървавия корен, който беше потъмнял и вонеше ужасно. В един момент Тристан помъкна бивника нагоре към палубата и се опита да го хвърли през борда, но Асгаард го спря и го върна в каютата му, оставяйки мексиканеца отпред на пост.

В трескавата си възбуда Тристан постигна онова състояние, за което мистиците копнеят, но той не беше подготвен за него: всички неща на света — и живи, и мъртви — бяха с него и имаха една и съща пропорция. Той не можеше да разпознае и не виждаше смисъл в босия си крак на края на леглото, нито в океана, под чийто огромен похлупак беше винаги нощ дори посред бял ден; кръвта по края на гигантския бивник не принадлежеше на шхуната и изхвърлянето му през борда по някакъв начин щеше да го върне на главата на слона. Сузана идваше в съня му като бледорозов сексуален призрак и утробата й го покриваше, солена като пръските при бушприта, докато самият той не се превърнеше в привидение и едновременно с това беше океана; самата Сузана; скачащия кон под него; дървото на морския кон под него; вятъра, който разкъсваше платната; луната над тях и светлина на мрака помежду им.

Когато навлязоха в пролива Малака и заплаваха с приятните меки ветрове към Сингапур, Тристан до голяма степен се беше възстановил. Слоновата кост беше стоварена без церемонии направо на борда пред група китайски бизнесмени, които платиха добри пари за нея, донякъде и защото се страхуваха от главорезите на Тристан, наблюдаващи бдително сделката. От болестта Тристан беше станал тънък като корабно въже, което всеки момент ще се скъса, но владееше напълно положението. Срещу много високо заплащане той се съгласи да превози до Сан Франциско голям куфар с чист опиум, съпроводен от един от китайските бизнесмени. По този повод Асгаард изказа известни резерви, но на вечеря Тристан раздели поравно печалбата от слоновата кост между екипажа, запазвайки един допълнителен дял за дядо си като собственик на кораба. Той каза, че същото ще се случи и с печалбата от опиума, при което Асгаард започна да си мечтае за една малка ферма на датския бряг, която лесно можеше да стане негова. Кубинците отпразнуваха случая, представяйки си колко смаяни ще бъдат семействата им от тяхното неочаквано забогатяване. Само Тристан и мексиканецът бяха без корени и почти нехаеха за купчината пари пред тях, защото не желаеха нищо, което може да бъде купено с тях. Що се отнася до мексиканеца, той може би бленуваше за своята далечна обичана родина, в която не можеше да се върне, без да умре. И бог знае какво друго искаше Тристан, освен да върне мъртвите: умът му беше пепелище от едно клане, опожарен град или гора, студен белег от рана.

Шхуната потегли на север през Южнокитайско море, спирайки в Манила, за да се запаси с прясна вода. Куриерът на опиум беше ужасен от това пристанище с мрачна слава и затова Тристан остави Асгаард и двамата кубинци, въоръжени с ловни пушки, на пост на палубата. След това слезе в каютата си и написа кратко, но съдбоносно писмо до Сузана (Твоят съпруг е завинаги мъртъв. Моля те, омъжи се за друг.), което изпрати по капитана на един бърз параход, с когото той и мексиканецът се запознаха по време на гуляя си в Манила. Точно преди да се зазори, на път към кораба те бяха нападнати от четирима главорези близо до дока и можеха да загинат, ако мексиканецът не беше обезоръжил единия от нападателите, а Тристан се зае с най-едрия от тях. Мексиканецът отсече главата на бандита с мачетето, което му бе отнел, а другите побягнаха, с изключение на този, когото Тристан душеше. В последния момент обаче Тристан получи силен удар с нож в страничната част на коляното, който преряза сухожилието му. Мексиканецът му сложи турникет и двамата запяха пиянски песни, докато вървяха към чакащата ги при дока лодка, с която се върнаха на шхуната. Асгаард почисти и заши раната с хирургически конци, импровизирайки възли около сухожилието му. Когато стигнаха Хаваите, раната вече беше зараснала, но Тристан продължи да ходи с леко накуцване до края на живота си.

Никой освен членовете на екипажа му не знае много за следващите шест години на Тристан, с изключение на няколко детайла, които бяха още по-интригуващи заради тяхната непълнота. Знаем само, че е стигнал до Сан Франциско, след което потеглил на юг към Панама с надеждата да мине през новия канал, но свлачище при Гейтланд Кът му попречило да направи това, поради което заобиколил нос Хорн и монтирал малък помощен парен двигател към шхуната в Рио. След това последвали три относително спокойни години, през които шхуната пътувала като търговски кораб в района на Карибския басейн — от Бермудските острови и Мартиника до Картахена^[16].

Тристан купил малко ранчо на остров Хувентуд и сетне се отправил към Дакар в изпълнение на друга мисия за британското правителство през последната година от войната. Заобиколил нос Добра надежда, връщайки се в Момбаса, откъдето взел на борда жена от племето гала, но тя се страхувала от люлеенето на кораба и затова седмица по-късно я оставил на брега на Занзибар с малък чувал със злато. Тристан за втори път натоварил кораба със слонова кост и опиум и потеглил отново на изток към Сингапур, Манила, Хаваите и Сан Франциско, надолу през отворения в края на 1921 година Панамски канал и оттам обратно към Хавана, където се разделил с Асгаард и останалия си екипаж, с изключение на мексиканеца. Прекарал няколко месеца в ранчото си на остров Хувентуд и когато се върнал в Хавана, научил за смъртта на дядо си отпреди пет години, а също и че баща му е получил удар и го моли да се върне у дома, за да се видят, преди да умре.

Тристан и мексиканецът наели нов екипаж и отплавали към Вера Круз, където мексиканецът вече разполагал с достатъчно пари, за да може да откупи живота си от властите. Тристан оставил шхуната под грижите на мексиканеца, отправил се на север, първо на кон и после с влак, и през април 1922 година пристигнал в Монтана, обгорен от слънцето, накуцващ, безутешен и гледащ света с най-студените очи, които светът познавал.

Не бихме могли да опишем нямата радост на Лъдлоу, когато един топъл априлски ден — седейки на верандата с Бързия нож и слушайки симфонична музика по радиото — той видя коня на Тристан да заобикаля предпазливо снежните преспи по пътя и да минава през портата. Тристан скочи от коня, подхвана баща си, който падна от верандата в прегръдките му и след това дълго повтаря „татко, татко“, но старецът не можа да му отговори, защото беше напълно онемял от удара. Бързия нож вдигна глава към небето, чувствайки първите сълзи в живота си, който беше толкова суров и непонятен, колкото и радостта на Лъдлоу. Старият индианец подхвана песен. Декър дотича от яхъра и двамата с Тристан се опитаха да се повдигнат един друг едновременно. Пет, която излезе от кухнята, чувайки глъчката, искаше да му се поклони, но преди това Тристан я грабна в прегръдките си. Едно момиче на шестнайсет с дълга конска опашка и мъжки дрехи се показа иззад ъгъла, държейки юзда. Лицето й беше обветрено, но въпреки това не съвсем индианско. Девойката се загледа в Тристан, който улови погледа й, но след това тя се отдалечи. Декър поясни, че това е дъщеря му Изабел, която обаче била много срамежлива.

Пет закла едно младо агне, запали огън зад кухнята и започна да го пече. Те седяха на верандата и пиеха, но през повечето време мълчаха. Лъдлоу пишеше въпроси върху една боядисана в черно дъсчица с тебешир. Косата му беше побеляла, но стойката все така изправена. Декър се загледа някъде в далечината и обясни на Тристан, че майка му е в Рим, после замълча и уж сещайки се случайно, добави, че Алфред и Сузана са се оженили миналата година и били на дълъг, макар и закъснял, меден месец в Европа, а лятото щели да прекарат в Антиб^[17]. Декър почувства облекчение и отпи голяма глътка, когато видя, че Тристан видимо не се смути от новината. Тристан обиколи моравата и каза, че иска да поязди малко, изразявайки надежда, че няма да се напият прекалено много, докато стане време за вечеря.

Пое бързо нагоре по ручея, който водеше до извора в тесния каньон. Върху гроба на Самюел имаше още малко сняг и една сврака отлетя от камъка, когато наближи и слезе от коня. Проследи невидимата нишка, която птицата очерта, летейки нагоре към каньона точно над главата му. Реши, че не е от хората, които трябва да ходят на гробища, защото вътрешното му убеждение беше, че под краката му няма нищо друго, освен сняг, пръст и камък, потъмнял от времето. На връщане към къщата видя Изабел да чисти три малки жребчета под ярката светлина на слънцето. Декър й викаше „Втората“, за да избегне объркването с майката на Тристан. Той я попита къде е язовецът и тя му отговори, че животното е изчезнало, но малките му все още живеят горе зад овощната градина. Изабел го поведе към хамбара и му показа дребния рунтав еърдейл териер, който Лъдлоу й беше подарил за рождения ден. Макар и само на десет седмици, кутрето тръгна към Тристан, ръмжейки, но той го взе на ръце и постепенно го успокои, докато накрая еърдейлът задъвка ухото му. После Тристан се вгледа настойчиво в Изабел, докато тя се изчерви и сведе поглед към земята.

На вечеря Лъдлоу наряза агнето церемониално, написа на дъсчицата си „разкажи ни истории“ и я подаде на Тристан. Изглеждаше странно, но подобно на много други хора, които нямат никакъв интерес към приключенията, а биват тласкани към тях от едно безпокойство на тялото и ума, Тристан не виждаше нищо особено изключително в изминалите седем години. Но той знаеше много добре какво масата очаква да чуе и заради баща си разказва надълго и нашироко за обезглавяването на филипинския разбойник, за тайфуна край бреговете на Маршаловите острови, за анакондата, която купил пиян в Ресифе и която се увила толкова здраво около мачтата, че не могли да я откъснат от нея, докато не й предложили прасенце, за красотата на конете, които оставил под грижите на екипажа си в Куба, и как някои хора в Сингапур ядели кучета, което шокира всички на масата, с изключение на Бързия нож, който го помоли да разкаже за Африка. След вечеря Тристан раздаде подаръци от дисагите си, в това число и една огърлица от лъвски нокти, която окачи на шията на Бързия нож. (Три дни по-късно старият индианец замина за Форт Бентън, за да покаже гердана си на Онзи-който-вижда-като-птица.) Тристан импулсивно даде един пръстен с рубин, предназначен за майка му, на Втората, сложи го на ръката й и я целуна по челото. Масата притихна и Пет понечи да каже нещо, но Декър я спря.

По-късно през нощта, когато всички си бяха легнали, Тристан се разходи из пасището под лунната светлина. Островчетата сняг бяха призрачно бели, а далеч на запад се виждаха дори още по-белите върхове на Скалистите планини. Той слушаше койотите, които джафкаха и ръмжаха, преследвайки плячката си, и от време на време надаваха къс вой. После чу кутрето да скимти някъде близо до ограждението за добитъка, тръгна към хамбара и го взе на ръце. Отнесе го в къщата, качи се в стаята си, сложи го върху една еленова кожа и направи около него гнездо с една топла завивка, за да го пази от нощния студ. Тристан спа някъде до посред нощ, когато кутрето заръмжа и под лунната светлина от прозореца той видя Втората да стои до леглото му. Хвана я за ръката и малко по-късно тя се присъедини към неговия дълбок и лишен от сънища сън. Двамата се бяха прегърнали един друг и най-накрая цялата самота си отиде от света.

Животът на Тристан като че ли вървеше на отрязъци от по седем години и сега той щеше да има седем благодатни години, период толкова несравним и златен, че след много години в бъдещето той щеше да се връща отново и отново към това време, чиито най-малки подробности като че ли бяха записани в книгата на дните; папирус, чиито страници разгръщаш бавно и с трепет. Никоя благодат не е самотна и тя идваше най-вече от хората, които обичаше, макар Тристан да не знаеше това навремето, когато ги изостави. Те бяха тези, които го поведоха към светлината и топлината, и сега през тази първа сутрин той ги видя ясно през прозореца, след като Втората си облече нощницата, целуна го и излезе от стаята му. Най-напред се чу силен, неопределим шум далече от пасището, който се оказа, че идва от евтин форд. Колата се въртеше в кръг през камъните и калта, на волана беше Бързия нож, а Лъдлоу седеше изправен до него в шубата си от бизонска кожа. Декър се беше облегнал на обора с ирландски вълнен каскет на главата, пушеше сутрешната си цигара под яркото слънце и чешеше по носа един херефордски бик, който тикаше муцуната си между дъските на оградата. Пет разпръскваше зърно на пилетата и няколко гъски и гонеше кутрето, което преследваше пилетата. И когато слезе долу на закуска, печката беше топла и слънчевата светлина струеше през южния прозорец, откъдето се откриваше гледка към равнината. Втората му наля кафе и той надникна в глинената купа с херинга, която Роскоу Декър обожаваше, и си взе едно парченце заедно с няколко мариновани лукчета. Втората му сервира пържена пъстърва, която Бързия нож бе уловил призори. Тристан се загледа в блестящата й черна коса, хваната на една-единствена плитка, докато тя миеше чиниите от закуската. Той затвори очи и подът като че ли се люшна за миг под краката му, сякаш беше на борда на кораб, а херингата донесе уханието на свеж морски въздух при отлив. Сетне ги отвори отново и попита Втората с усмивка дали би се омъжила скоро за него, за да престанат да скандализират къщата с нощните й посещения. Тя избърса ръцете си, взе пръстена с рубин от перваза на прозореца, сякаш беше винен бокал и каза „да“, ако е сигурен в себе си, и пак „да“, ако не е.

Вдигнаха голяма сватба в началото на октомври, забавяйки я, за да може Изабел да се върне от Европа, а също и по настояване на Пет, която се страхуваше, че на Тристан всеки момент може да му хрумне да си тръгне — идея, която всъщност беше далече от мислите му. Той прекара лятото, строейки дървена къща в тесния каньон с гледка към извора. От Спокан пристигна група от норвежки дърводелци заедно с трима италиански зидари от Бют. Къщата беше проста по замисъл — с една просторна стая, кухня с огнище в единия край и камина от дялан камък в другия върху цялата стена; всяко от двете крила имаше по три спални. Втората беше смутена от размера на новия им дом, а Бързия нож и Лъдлоу ги посещаваха всеки ден с форда, носейки обяд за работниците.

В Монтана Голямата депресия дойде десет години по-рано. В източните равнини търговията със зърно, която беше достигнала своя пик по време на войната, се срина напълно, за което помогнаха и двете години тежка суша. Банките фалираха, а пазарът с добитък, чийто цени бяха изкуствено завишени, тръгна надолу, когато поръчките от армията спряха. Декър намали броя на животните в стопанството, оставяйки само херефордските говеда, но тъй или иначе единственият приход на ранчото идваше от породистия жребец, наричан все още от всички Артър Кучешко месо, който Декър кръстосваше с чистокръвни кобили. Потомството му не притежаваше силата и издръжливостта на породата куортър, но конете бяха особено подходящи при отглеждането на добитък, приятни за езда, енергични и красиви. Освен това бяха изключително бързи при гонките от четвърт миля и Тристан и Декър се състезаваха с тях по разни панаири в Монтана, Айдахо, Уошингтън и Орегон. Със спечелените от надбягванията пари Тристан купи на Лъдлоу туристически автомобил „Пакард“, който Бързия нож караше с достойнство и предпазливост, все така с огърлицата от лъвски нокти на гърдите си. Пристигаха хора чак от Сан Антонио и Кингсвил, Тексас, за да купят коне срещу суми, които Декър и Лъдлоу намираха за смайващи, но с присъщата си пресметливост Тристан настояваше за тях.

Сватбата през есента остана в паметта с отсъствието на Сузана и Алфред. Всъщност трябваше да минат още четири години, преди Тристан да види Сузана и това се случи на една изискана, но весела вечеря по случай Коледа. Алфред си идваше от време на време, докато обикаляше района след кандидатирането си за Сената — състезание, което той спечели ловко и не без финансовата помощ и влияние на своя тъст. Никой друг освен Пет и Втората не забеляза скръбта на Сузана тази Коледа. Тя беше още бездетна и докато децата на Тристан — Самюел Декър и третата Изабел — милваха русата й коса в гостната, Сузана се разплака.

Икономическата ситуация ставаше все по-тревожна и по съвет на Артър Лъдлоу постепенно изтегли капитала си от банката в Хелена и понеже не му хрумна нищо по-добро, закопа известно количество злато под огнището в дома на Тристан. Самият Тристан с обичайната си очарователна самонадеяност настояваше, че ранчото може да се самоиздържа. Той все още изпращаше официални уведомителни писма и определени суми пари на Сузана и баща й за ползването на земята, която беше тяхно съвместно владение.