Джим Харисън
Легенди за страстта (3)

Глава 3

Злата участ отново простря ръката си над него по време на едно пътуване с Втората и няколко работници от ранчото до Грейт Фолс, за да закарат стадо млади добичета до товарната гара. (Ние няма да говорим за щастието, защото то само по себе си е безметежно, емоционална летаргия, състояние, което се съпътства от леко сърце, но тревожен ум.) Пътуването мина донякъде приятно и заради това, че напомняше за старите времена. Беше краят на октомври и фондовата борса, каквото и да значеше това, току-що се беше сгромолясала. Но Тристан разполагаше с малка сума пари от добитъка и всички те — Втората, Тристан, Декър, полунегърът кри, един норвежец от групата дърводелци отпреди няколко години — останаха в града да отпразнуват края на тежкото горещо лято. Поръчаха си най-добрата храна в града, а също и много напитки, но бяха изненадани от размаха и възможностите на група работници от съседно ранчо, които бяха забогатели от контрабанда на алкохол от Канада в нарушение на Закона Волстед^[1].

Бързия нож щеше да дойде на другия ден с пакарда, за да закара Втората у дома заедно с покупките, и затова Тристан каза на водача на контрабандистите, че ще купи десет сандъка с уиски за свое ползване и за да продаде известно количество на съседите си. После съобщи на хората си, че ще раздели печалбата между всички и те се напиха от радост и дори купиха още уиски, което натовариха в дисагите на товарните коне.

Шествието, което на другия ден пътуваше през един тесен каньон към Шото, изглеждаше странно — конете бяха недалеч зад пакарда, който затъваше в калта и напредваше едва-едва заради проливния октомврийски дъжд. След това при изхода на каньона, там където пътят завиваше на север към Шото, керванът бе спрян от закона в лицето на двама въоръжени мъже с двуместен форд купе, паркиран напречно на пътя. Те стреляха предупредително във въздуха, както бяха инструктирани в качеството им на федерални офицери. Процесията, все още в добро настроение, се подчини и спря. Единият от федералните служители каза, че са научили за контрабандния товар и Тристан трябва да предаде уискито. Те разпознаха Тристан и го уведомиха, леко смутени, че по-късно през ноември ще му бъдат повдигнати обвинения, но сега трябва да унищожат алкохола. В този момент Тристан им обърна гръб, чувайки вопъла на Бързия нож. Той тръгна обратно към пакарда, погледна към Бързия нож и след това към Втората, която беше на задната седалка с провизиите и подаръците. Тя седеше там като издялана от камък и един куршум, рикоширал от стените на каньона, бе направил на челото й червена дупка колкото монета от десет цента.

Тристан изпадна в ярост, посегна към несъществуващия си револвер и след това се нахвърли върху стреснатите офицери, пребивайки единия от тях толкова тежко, че в продължение на месеци той се луташе между живота и смъртта. Тристан взе тялото на Втората от пакарда и се затича с него през каньона. Керванът го следваше, докато я носеше в продължение на мили под студения дъжд. Той пристъпваше с нея и от време на време надаваше вик на език, неизвестен на земята.

Три дни по-късно шерифът дойде в дома на Лъдлоу, за да съобщи, че Тристан трябва да лежи трийсет дни в щатски затвор за това, че е разбил черепа на федерален служител. Присъдата беше лека благодарение на огромното влияние на Алфред в политическите кръгове на Монтана. В този момент дотича Пет, за да каже, че Третата е изчезнала. Тристан язди повече от десет мили, докато накрая я намери в гората близо до извора. Бързия нож пееше своите шайенски песни на смъртта и тя му пригласяше с глас толкова висок и жалостив, че онова, което беше останало от сърцето на Тристан, се разби на две. Той пое малкото й телце, сложи я на седлото и я откара у дома.

Между хората в областта все още се спори дали алкохолът, затворът, скръбта или просто алчността бяха направили Тристан човек извън закона. Това обаче са само приказки, които старците си разказват над чаша уиски, но интересното е, че четирийсет години по-късно Тристан все още е обект на възхищение и някак си е останал в паметта на хората като последния легендарен разбойник, вместо като гангстер.

Всъщност след като намери шестгодишната си дъщеря при извора да пее песни с Бързия нож, той остана ням в продължение на няколко месеца и не продума никому дума, освен на децата си. Беше ням и в затвора, отказвайки да приема всякакви посетители, в това число и Алфред, който дойде да му изкаже съболезнованията си и да му предаде съчувствено писмо от Сузана. След това един вестник в Хелена излезе със заглавие: „Сенатор посещава скърбящия си брат в затвора“.

В действителност Алфред се надяваше да намери известна утеха и съдействие от Тристан. Той бе пристигнал в ранчото в деня след погребението, само няколко часа след като шерифът придружи Тристан до затвора. Лъдлоу остана в стаята си и отказа да види сина си. Той изпрати Пет в гостната с неговата дъсчица, на която беше написал, че не може да разговаря с Алфред, докато той представлява американското правителство и неговите порочни практики. Лъдлоу всъщност беше гледал на Втората като на своя дъщеря и я бе обичал като дъщеря. Още преди години той с радост я беше научил да чете и да пише и за огромно смущение на Пет и Декър непрекъснато се опитваше да я глези с подаръци. Лъдлоу бе този, който писа на Изабел да донесе от Бостън най-разкошната и скъпа рокля, която може да се намери. И сега, докато пътуваше с форда към гроба, с Бързия нож зад волана, той чувстваше много по-голяма тежест от тази на своите седемдесет и пет години, мислейки си за един друг октомври, когато изпрати момчетата на война, и за красивия октомврийски следобед, когато Тристан и Втората се ожениха в една горичка от канадски тополи; в ума му се мяркаше споменът за бялата рокля, която блестеше сред пастелните цветове на есента, повехналата трева и пожълтелите трепетлики. Смъртта на двама обичани хора за четиринайсет години не е нещо необичайно, но не и за скърбящия, който е изгубил всякаква представа за обичайно и необичайно и се е погребал в мисли за миналото и за това какво е можело да бъде.

По време на дългото си завръщане с влака във Вашингтон Алфред бе измъчван от безсъница и чувство на смут. От политическа гледна точка „Сухият режим“ за него беше безсмислен цинизъм, служещ единствено за обогатяването на криминалния елемент в страната, което беше още по-очевидно през последните години на Закона Волстед. Той винаги бе смятал баща си за герой и обичаше да цитира в речите си пред Сената изтънчения стар колонист, въпреки че самият Лъдлоу със сигурност не гледаше така на себе си. Популярните и глупави представи за „каубоите“, „завладяването на Дивия запад“ и дори за „Сухия режим“ обикновено се оформяха постфактум, в патетичната фаза на историята, когато енергията на обществото се насочва към поставянето на етикети и установяването на обществен ред.

Но проблемите на Алфред бяха по-дълбоки от въпросите на политиката и отчуждението на баща му. Сузана всъщност беше много болна и винаги бе боледувала по един тих и незабележим начин. И Вашингтон, с изискванията, които поставяше ролята й на жена на сенатор, бе утежнил състоянието й. Алфред беше купил къща с конюшни в Мериленд, където гледаха много от състезателните коне на баща й. Тя прекарваше повечето си време там и на два пъти в седмицата бе посещавана от един професор по психиатрия от университета „Джон Хопкинс“, стар френски евреин, който се бе заклел да пази в тайна състоянието й, тъй като лудата жена на един сенатор винаги представляваше опасност за кариерата му. Заслепен от обичта си, Алфред отказваше да приеме сериозността на проблема. Един следобед преди много години, докато пътуваха от Валори към Ница, за да отплават към дома, Сузана бе настояла шофьорът да спре и двамата се разходиха до една близка горичка сред хълмовете, където се любиха. През следващите седмици тя изглеждаше ужасно весела, макар от време на време да изпадаше в непонятни пристъпи на плач. Въпреки това Алфред никога не се беше чувствал толкова безкрайно щастлив, но после Сузана отново изпадна в своето особено състояние на покруса и отказа да излезе от каютата през цялото им двуседмично пътуване до Ню Йорк. Къщата в провинцията и избавлението от тегобите и изискванията на Вашингтон като че ли помогнаха за подобряването на състоянието й.

Но през всяка от деветте години на брака им имаше периоди, които можеха да бъдат наречени лудост с различна степен на тежест. Психиатърът не даваше големи надежди за възстановяването й, макар през последните години Сузана да бе станала най-скъпата му пациентка. Той беше настоял тя да се занимава с нещо в конюшнята, знаейки, че контактът с животните обикновено успокоява пациентите и че конете по някакъв благотворен начин като че ли изтегляха отровата от душите на болните, макар и временно.

Двете седмици след завръщането на Алфред от Монтана бяха истински кошмар. Сузана бе достигнала върха на своето маниакално състояние, при което всички неща на земята бяха твърде ярки, за да бъдат поносими: тя виждаше сърцето на коня през кожата, мускулите и костите му, а луната бе само на една стъпка от прозореца й; цветята във вазите бяха мъртви и ужасяващи и някои картини от Франция трябваше да бъдат обърнати с лице към стената; твърдеше, че й липсва някакво въображаемо дете и непрекъснато подхранваше образа му в ума си, а отказът на Тристан да отговори на съболезнователното й писмо послужи като повод да изпадне в дълбока депресия.

През април Алфред се върна на запад под предлог, че иска да посети своя избирателен район. Той купи голяма къща в Хелена, смятайки, че Сузана ще се чувства по-добре, ако прекарва летата в Монтана. Изабел щеше да бъде там, а Тристан и Пет може би щяха да й позволят да им помага с Третата и Самюел. Когато влезе с колата си в калния двор близо до Шото, сърцето му, винаги изпълнено с оптимизъм, се окрили при мисълта за неговия план и от красотата на ранчото.

Тристан и Декър бяха пред сайванта и ковяха рамки за дисаги, а Лъдлоу и Бързия нож ги наблюдаваха, пушейки пурите си. Когато Алфред влезе в двора с колата, Лъдлоу се мушна под оградата и тръгна през пасището, следван от Бързия нож. Тристан, Декър и Алфред гледаха как Лъдлоу заобикаля топящите се снежни преспи, сякаш смяташе да върви така до края на света. По лицето на Алфред потекоха сълзи и Тристан го хвана за ръката. Алфред го помоли за прошка, но Тристан само отговори сухо: „За какво да ти прощавам, ти не застреля жена ми.“ Декър остана да седи на магарето за рязане на дърва, гледайки Тристан и Алфред да вървят през пасището след отдалечаващите се фигури на Лъдлоу и Бързия нож. В собствената скръб на Декър имаше една особена северна безпощадност. (Той чака търпеливо три години, докато се озова на един скотовъден търг в Бозман, където му се удаде да убие единия от федералните служители, който всеки ден пътуваше от Бозман до Ливингстън. Седеше на една скала сред боровете с пушка .270 калибър в скута си; най-напред спука гумата с изстрел и когато мъжът излезе от колата, го простреля десет пъти с огромно удовлетворение. Другият федерален офицер беше прехвърлен на изток и Декър трябваше да се задоволи с единия.)

Когато стигнаха средата на пасището, Алфред се спря и заобяснява развълнувано, че Тристан трябва да пише на Сузана, за да я освободи от нейното изопачено чувство за вина. Тристан кимна към брат си в знак на съчувствие. Когато настигнаха Лъдлоу, който се беше облегнал уморен на една заоблена скала, Бързия нож се отдалечи на достатъчно разстояние, така че да не ги чува. Тристан хвана ръката на баща си и го помоли да прости на Алфред, който бе негов син, а не правителството. Лъдлоу потръпна като че ли от студ и погледна Алфред с тежък поглед, но в очите му имаше сълзи. Сетне кимна на Тристан и извърна глава. Той беше без дъсчицата си за писане и затова просто прегърна Алфред и пое обратно към дома.

Когато Алфред си тръгна на другата сутрин, на сърцето му беше леко и ведро, макар да валеше. Беше му простено и бе прекарал една чудесна вечер с децата на Тристан, които седяха в скута му, докато им разказваше истории за живота в големите градове на изток. Докато пътуваше към главния път, се наложи да спре, за да пропусне дълъг керван от товарни коне и мулета, карани от двама души, в които разпозна полунегъра кри и едрия норвежки дърводелец. Разсеяно се запита защо му бяха на Тристан толкова много товарни животни.

В началото на май, когато беше вече сигурно, че пролетта е дошла и че планинските бури ще бъдат кратки и откъслечни, Онзи-който-вижда-като-птица дойде от Форт Бентън и поведе Тристан, Декър, норвежеца и индианеца кри от Шото покрай Валиър и Кът Банк към Кардстън в Алберта, където натовариха петдесет коня, всеки с по четири каси уиски, оттам поеха обратно покрай Шелби и Конрад към Грейт Фолс, където Тристан се освободи от уискито срещу шест хиляди долара. Голямата печалба се дължеше на факта, че уискито беше първокласен канадски продукт, а не беше смесен с долнокачествен алкохол, каквато практика имаха по-алчните контрабандисти. Другият фактор беше малкото на брой добри пътища в Северна Монтана, което облекчаваше работата на полицията. Онзи-който-вижда-като-птица уверено преведе кервана с контрабандно уиски, но Бързия нож беше тъжен, защото Тристан бе настоял той да си остане у дома, за да се грижи за Лъдлоу и ранчото.

За лош късмет Тристан остана неудовлетворен. Без да го съзнава, той донякъде се беше надявал да срещне по пътя съпротива. Тогава Декър го посъветва да помисли за децата си и му обърна внимание, че малобройното население на щата Монтана в крайна сметка щеше да доведе до тяхното залавяне. Тристан се съгласи с него, но в действителност Декър бе дал израз на тихия си гняв единствено по настояване на Пет, която се страхуваше за съдбата на внуците си. Тристан прекара още един товар в разгара на лятото и когато се върнаха у дома, Бързия нож каза, че Пет е изчезнала с децата. Старият индианец обясни, че е искал да я последва, но по това време Лъдлоу бил болен. Затова Декър и Тристан потеглиха към Форт Бентън с пакарда, на чиято задна седалка имаше дупка, и върнаха Пет и децата у дома.

След това Тристан прекрати временно своите контрабандни операции и изпрати телеграма на мексиканеца във Вера Круз да докара шхуната в Сан Франциско в началото на другата пролет. В ума му се въртеше план за крупна печалба.

През лятото Изабел пристигна в Монтана, за да помогне на Сузана да устрои дома си в Хелена така, както подобава на съпруга на сенатор. Пет и децата гостуваха на Изабел и Сузана един месец и докато Сузана се грижеше за тях, крехкото й здраве значително се подобри, а те на свой ред я боготворяха. Никой не подозираше, че причината Сузана да се чувства по-добре се дължеше на една изключително коварна самозаблуда. Когато Тристан бе отговорил на писмото й по настояване на Алфред, той бе отделил прекалено много внимание на това, че съдбата ги е разделила, но все пак трябва да продължат да живеят с вяра и упование. Писмото беше непреднамерено жестоко, защото по някакъв начин то събуди надежда у нея. Сузана отново бе влязла в период, в който светът й беше някак блуждаещо ярък и оголен, а дните й — низ от видения за вътрешната същност на нещата. Междувременно Алфред беше организирал официален обяд и тържество в чест на своите политически приятели и познати в Монтана и Сузана с маниакално усърдие взимаше участие в подготовката на събитието, подпомагана от Изабел, която беше експерт в тази област.

Тристан замина за Хелена, за да се види с представителя на един канадски производител на алкохол, когото беше срещнал в Кардстън. Производителят бе споделил с него затрудненията си, които произтичаха от действията на група контрабандисти от Сиатъл, известни като „Ирландската банда“, и очевидните спънки, които пораждаха те при дистрибуцията на алкохол в Северозапада и Калифорния. Някои взискателни купувачи от Сан Франциско не бяха в състояние да получат първокласното уиски, каквото клиентите им предпочитаха. Двамата се бяха договорили уклончиво Тристан да превози един товар с шхуна от остров Ванкувър до Сан Франциско и през този слънчев ден в Хелена Тристан вече предвкусваше солидната печалба, която го очакваше. Той вече беше докарал пет каси с уиски „Хейг & Хейг“ като подарък за Алфред, но бе отказал да дойде на тържеството. Надутите и самонадеяни типове, които Алфред водеше в ранчото за ловния сезон, винаги го бяха отблъсквали. Те играеха карти, пиеха цяла нощ, ставаха късно и дори не можеха да попълнят сами разрешителните си за лов на лосове и елени, поради което се налагаше това да прави индианецът кри. Тристан отказа да участва във всичко това, след като видя един богат търговец на галантерия да застрелва мечка гризли, която спеше кротко на един хълм.

След срещата Тристан заобиколи пищната викторианска къща на Алфред, докато намери задния вход. Смяташе да поздрави майка си, да предаде уискито, избягвайки някак срещата със Сузана, и да се върне в ранчото. Хелена го потискаше по един особен начин, с всички тези хора наоколо, които се кичеха със съмнителното звание „обществен служител“, да не говорим за месеца, който беше прекарал в студения затвор тук, докато гърлото и гърдите му се свиваха от мъка, заплашвайки всеки момент да го задушат при спомена за Втората. Дори след като бе родила децата си, тя с лекота се мяташе на гърба на кон, без да използва стремената, а когато пришпорваше дорестия жребец, косата й се вееше назад като гривата на диво животно. Но той бе обърнал гръб на мисълта за отмъщение. Може би скръбта беше отровила и вкоравила душата му до такава степен, та да осъзнае, че не може да разчисти сметките си със света, защото дори и да успееше, това нямаше да върне жената, която дъждът така беше брулил, докато я носеше, че дългата й черна коса се заплиташе около краката му.

Затова съдбата изигра зла шега на Тристан, когато той влезе в кухнята на брат си и завари там Сузана да се смее и да разговаря със Самюел и Третата. Той ги поздрави и прегърна децата си, а после те се втурнаха да помогнат на баба си, която ръководеше окачането на гирляндите и украсите за тържеството. Сузана и Тристан останаха да седят там, чувствайки се толкова неловко, сякаш кухнята всеки момент щеше да експлодира. Сузана наполовина излъга, че е сънувала, че е станала майка на Самюел и Третата, но Тристан поклати отрицателно глава и тя спря да стиска ръцете си така, сякаш се опитваше да събере раменете си. Сетне стана и тръгна към килера. Тристан седеше на масата, потейки се в душната августовска жега, и после тя извика името му с тихия си ясен глас. Той притисна длани към лицето си и тръгна към килера, където я намери да стои гола с блестящи очи и разпусната около раменете коса. Дрехите й бяха на купчина около нея. Тристан се опита да я успокои, но сетне без колебание се отказа, когато тя му каза, че ако не прави любов с нея, ще започне да крещи и ще крещи, докато умре. Те паднаха в прегръдките си, чувствайки как кожата им лепне върху хладните плочки на пода.

По-късно, когато Тристан си замина, Сузана си отряза косата с шивашки ножици и по време на приема бе оставена в стаята си под грижите на един доктор и няколко сестри. Рано на другата сутрин тя беше откарана на север в Шото с доктора, Изабел, Пет и децата. Пътуваха в две коли и Алфред беше объркан, внимателен и в пълно неведение за случилото се. Когато пристигнаха, Тристан заведе децата в една ловна хижа, която бе построил навътре в планината, където прекараха няколко дни.

Но когато се върна, Сузана беше отново радостна и оживена и всички си отдъхнаха с облекчение, а няколко дни по-късно Алфред отново се посвети на политическите си дела в Хелена. На Тристан оставаше само седмица до заминаването му за Сан Франциско, където трябваше да посрещне мексиканеца и шхуната. Екипажът му този път щеше да бъде малоброен и възнамеряваше да вземе само индианеца кри и норвежеца, защото им имаше доверие.

Беше началото на септември, времето захладня за два дни, поръсвайки хълмовете със сняг, който се топеше върху листата на трепетликите още предобед. Тристан остана сам в къщата си, след като Бързия нож и Лъдлоу бяха взели децата, за да ги закарат да обядват при Изабел. Той седеше и размишляваше мрачно над една тлееща цепеница в огнището за това как бе предал брат си, без да се оправдава с обстоятелствата. Не обвиняваше Сузана ни най-малко, давайки си сметка, че през определени периоди тя не можеше да отговаря за действията си, както и едно малко дете. Сърцето му се късаше от мъка заради болката и объркването, които бе причинил на земята. Наля си чаша уиски и започна да се приготвя за пътуването до Сан Франциско отрано, знаейки, че най-доброто решение е да бъде далече от Сузана, ако отново изгубеше разсъдъка си.

Стегна бързо багажа си, сещайки се да каже на Декър къде е скрил парите си, в случай че не се върне. Но когато отиде във всекидневната, Сузана седеше на кушетката пред камината. Той тръгна към кушетката, погледна огъня и след това надолу към нея — късата й коса и дрехите й бяха мокри от дъжда, под който бе вървяла. Тя заговори тихо и отчетливо, молейки го да й прости онова, което бе сторила. Обясни му, че не е могла да се въздържи, защото го обича ужасно много и знае, че и той някога я е обичал и че не е честно, но е изгубила всякаква власт над себе си в желанието си да бъде с него поне още веднъж. Знаеше, че е болна и че е ненужен товар за всички и затова, когато нещата се уталожели и тя и Алфред се върнели на изток, щяла да сложи край на живота си. Накрая го увери, че не се самосъжалява, а просто не може да понесе мисълта за новите пристъпи на лудостта и отсъствието му.

Когато тя замълча, Тристан изпадна в паника и трескаво затърси отговор. После заговори импулсивно, чувствайки тъпа болка в сърцето си и отдалечавайки се все повече от реалността. Каза й, че не трябва да посяга на живота си, защото животът е нещо толкова объркано и сложно, че един ден отново можели да бъдат заедно. Щял да се върне след година и тогава щели да се видят отново, когато умовете и душите им са намерили покой, за да обсъдят нещата по-трезво.

Тристан замина и Сузана отново имаше надежда, вкопчвайки се в лъжата му, която спаси живота й. И сега надеждата й бе дори по-голяма, отколкото преди много години, когато Тристан я изостави, защото вярваше, че той отчаяно иска да бъде с нея отново. Здравето й рязко се подобри и когато се върнаха във Вашингтон, Алфред и психиатърът с радост наблюдаваха поведението й през следващите десет месеца, а надеждите им бяха толкова пламенни и лъжливи, колкото и нейните.

В Сан Франциско Тристан, индианецът кри и норвежецът бързо се свързаха с мексиканеца, качиха се на шхуната и отплаваха под прикритието на мрака. По съвет на представителя на производителя на алкохол мексиканецът беше пуснал слух на пристанището, че шхуната ще пътува до Хаваите, за да достави товар в Мауи. Те поеха на север покрай брега в студено и бурно време и стигнаха залива близо до Чърч Пойнт на остров Ванкувър само за седмица. Товариха през нощта и потеглиха обратно към мястото на срещата в залива Болинас, който отстоеше на север от Сан Франциско.

Късметът им проработи в Болинас и разтоварването и заплащането в пълен размер минаха без всякакви проблеми. Тристан и мексиканецът заминаха за Сан Франциско, водени от човек, който им помагаше да уредят следващата си доставка за група собственици на ресторанти. След като срещата се състоя в един апартамент над бар за продажба на контрабанден алкохол на Норт Бийч, мъжът ги откара обратно до Голдън Гейт, където спряха да хапнат набързо в един ресторант на кея, въпреки че бяха посъветвани да не го правят. Мексиканецът беше нервен, забелязвайки един прашен форд, модел А, който смяташе, че е видял по-рано следобеда. Когато излязоха от паркинга, те бяха заобиколени от четирима мъже, които пребиха Тристан и мексиканеца до безсъзнание с палки, прерязаха гърлото на шофьора им и натикаха телата на тримата в колата им. Малко преди побоя най-елегантно облеченият мъж от нападателите им каза да стоят далече от бизнеса с алкохол по брега.

Когато дойде на себе си в колата след полунощ, Тристан си спомни сивия му костюм, усмихнатите му очи и ирландския му акцент. Той помогна на мексиканеца да се свести, после извадиха от колата тялото на мъжа с прерязаното гърло, върнаха се в бара и попитаха дали уговорката е още в сила. Там потвърдиха, че е така.

Пристигайки за втори път в Калифорния от Канада, този път в залива Томалес близо до Пойнт Рейс, те бяха подготвени, когато призори към закотвената шхуна се насочи моторна лодка. Мъжете в лодката не знаеха, че Тристан вече бе разтоварил алкохола няколко мили по-нагоре по брега. Докато моторницата се приближаваше, Тристан и мексиканецът лежаха под един влажен брезент и наблюдаваха, а норвежецът и индианецът кри бяха долу в трюма, готови в случай на нужда да им се притекат на помощ. От моторницата дойде кратък фланкиращ картечен откос, преди Тристан и мексиканецът да открият безпогрешен огън с пушка за слонове и карабина .375 калибър. Тристан разпозна двама от предишните си нападатели и те бяха първите, които покоси с 32-грамовите куршуми, предназначени за най-едрия бозайник на земята, чиято ударна сила беше толкова голяма, че части от телата им се разлетяха извън лодката. Мексиканецът насочи огъня си по ватерлинията на моторницата и след това, докато останалите двама мъже плуваха кучешката с прилива, ги простреля в главите.

След това отплаваха на юг към Енсенада, но Тристан си даваше сметка, че макар да бе спечелил една битка, не можеше да спечели войната. Той прекара зимата в пълно морално разложение, а мексиканецът се върна във Вера Круз с пълен портфейл, но знаейки, че играта е свършила. Месец по-късно Тристан изпрати индианеца кри и норвежеца у дома в ранчото с дълго писмо до децата си и кратко известие до Лъдлоу и Декър, че ще се прибере, след като посети Алфред и Сузана по време на конните надбягвания в Саратога. Той нае един стар мексикански рибар и жена му да се грижат за шхуната и да му готвят. Пиеше и мислеше за Сузана и за онова, което би могъл да й каже, при положение че нямаше нищо за казване. Децата започнаха да му липсват и затова позволи на рибаря и жена му да доведат на борда внуците си, след като майка им ги изостави. Прекарваше дните си в пиене и ловеше риба само с корда и кука в компанията на стария мексиканец, като за целта ползваха плоскодънна лодка с едно платно. В началото на май Тристан не толкова дойде на себе си, колкото осъзна, че децата вече ужасно му липсват, затова остави шхуната под грижите на старата двойка и пое на север. Нямаше представа как може да накара Сузана да живее, но щеше да се прибере у дома, преди да потегли на изток към Саратога.

Тристан можа да се порадва само на няколко спокойни часа, когато пристигна в ранчото в Монтана през юни. Всички изглеждаха добре след дългата зима, макар да беше очевидно, че здравето напускаше Лъдлоу и точно по тази причина Изабел си бе дошла в средата на май. После на вечеря Декър спомена, че двама стари приятели на Тристан, ирландци от Калифорния, са се отбили предишния ден, но за съжаление той им е казал, че Тристан вече е заминал за Саратога. В този момент Тристан се скова от ужас, а също и от гняв, разбирайки, че всички, които обичаше, са изложени на смъртна опасност.

Призори на другата сутрин Декър и Бързия нож го закараха на гарата в Грейт Фолс. Декър се безпокоеше и искаше да тръгне с Тристан, но той му каза, че трябва да остане да пази ранчото. Предишната вечер индианецът кри и норвежецът бяха инструктирани да заемат позиции на верандата и да стрелят по всеки непознат. Тристан се качи на влака, облечен в стар костюм на Самюел, понеже нямаше свой собствен. Носеше със себе си чанта, пълна с пари, малко бельо, револвер „Бийзли“, преди това принадлежал на дядо му, и ловджийския нож на Бързия нож.

Когато пристигна в Ню Йорк, Тристан веднага си купи нови дрехи и кола и потегли с максимална скорост на север към Саратога Спрингс. Конните надбягвания вървяха с пълна сила, въпреки Голямата депресия, поради което не можа да си намери хотел и се наложи да отседне в една туристическа хижа близо до Глен Фолс. Той обръсна мустаците си и на другата сутрин си купи работни дрехи от един коняр и се преоблече под трибуните, докато тълпата ревеше над главата му. Между две от гонките тръгна с кофа вода и чесало, наблюдавайки красивите коне на моравата зад централната трибуна, докато се готвеха за следващото надбягване. Вгледа се в тълпата и скоро съзря Алфред и тъста му, а също и Сузана под един слънчобран, които седяха сред група модерно облечени собственици на коне, в това число представители на фамилиите Уитни, Вандербилт, Гест и Уайдънър^[2]. После разпозна единия от ирландците, добре издокаран, но някак открояващ се сред тълпата. Тристан тръгна към ограденото място до конюшните, минавайки покрай едър, червендалест мъж, който разговаряше с някакъв жокей. Когато двамата останаха зад гърба му, той позна по гласа третия от мъжете, които го бяха пребили на Норт Бийч. Тристан не се обърна, а продължи към конюшните, където му беше казано да не се мотае, а да се заеме с почистването на яслите. Малко по-късно червендалестият мъж се вмъкна в конюшнята и се огледа неуверено. След това влезе в една празна ясла да се изпикае. Тристан го последва и разби главата му в стената, захващайки я между двете остриета на една тежка вила за ринене на тор. Зарови тялото под купчина слама и тор в ъгъла на яслата и тръгна към тоалетните при централната трибуна, където се преоблече. Вторият ирландец търси партньора си, докато трибуните на хиподрума почти опустяха, след което Тристан го проследи до един туристически дом.

Той продължи да следи мъжа до късно вечерта, чакайки подходящия момент, който дойде, когато ирландецът излезе от едно заведение, където бе вечерял, и тръгна по една тъмна уличка към туристическия дом. Тристан му прекърши врата, изпразни една боклукчийска кофа и напъха тялото в нея, връщайки тихо капака на мястото му.

На другата сутрин след здрав сън, подпомогнат от солидно количество уиски, той потегли обратно към Саратога в скъпия костюм, който си беше купил в Ню Йорк. Надяваше се да се срещне със Сузана и да остане за кратко с нея насаме, за да я увери в любовта си и по този начин да запази живота й. Възможността се откри следобед, докато тя стоеше сама и се любуваше на един дорест кон, който беше фаворит за първата гонка. Той застана до нея и малко по-късно тя го забеляза, но не показа никаква изненада, казвайки само, че е знаела, че ще дойде.

Отдалечиха се бързо от хиподрума и тръгнаха към една къща няколко преки по-нататък, която баща й държеше заради надбягванията. Тристан не беше сигурен дали постъпват правилно, но тя каза, че ще мине поне час, преди да се притеснят, че я няма. За лош късмет Алфред бе наредил на един от своите помощници да държи Сузана постоянно под око заради душевното й заболяване. След като помощникът видя Сузана да влиза в къщата с някакъв непознат, той хукна обратно към хиподрума, за да съобщи на Алфред.

Сузана поведе Тристан към спалнята, за да не ги безпокои прислугата. В началото тя се държа хладно и настояваше Тристан да се срещне с нея в Париж в средата на октомври. Той отказа, изтъквайки, че моментът все още не е подходящ. Сузана стана истерична и предложи като компромис следващата пролет, отхвърляйки всякаква възможност за по-голямо отлагане. Последва дълго, непоносимо болезнено мълчание, в края на което Тристан долови отново признаците на неизбежната лудост. Той се опита да ги спре, като я притегли към себе си и я увери, че следващия май ще бъде готов. Тя потръпна в ръцете му и когато той погледна над рамото й, Алфред влезе в стаята. Сузана почувства ръцете на Тристан да я притискат по-силно и чу вратата да се затваря. Предположи какво е станало и в този момент на сърцето й олекна, решавайки, че най-накрая всичко е свършило и вече ще бъде с Тристан.

Те стояха неподвижно като мраморни статуи в градина и чуваха собственото си дишане и далечния шум на конните надбягвания. Алфред каза на Тристан: „Искам да те убия“, и Тристан освободи Сузана от прегръдките си и подаде на Алфред револвер. Алфред се втренчи в оръжието и опря дулото му в слепоочието на Тристан. Те се гледаха един друг и Сузана тръгна към тях като сомнамбул. Алфред насочи револвера към собствената си глава и Тристан го изби от ръката му. Алфред се отпусна на пода, ридаейки, а Сузана се наведе над него и му каза хладно и равнодушно, че това е ужасно недоразумение и че ще остане с него завинаги. След това Алфред стана и двамата с Тристан си размениха странни погледи, съдържащи нещо, което трудно можеше да бъде изречено с думи, но в този на Алфред имаше и немалко омраза. Сузана последва Тристан в коридора, целуна го и се засмя, казвайки му, че един ден може би ще се срещнат в ада или в рая, или където хората отиват, ако въобще отиваха някъде.

На път за вкъщи Тристан седеше в купето с притъпени от мислите и алкохола сетива. На гарата в Чикаго, където се прекачи на друг влак, той се засмя, когато прочете в един вестник, че законът Волстед е отменен и „Сухият режим“ бе свършил.

У дома той се отдаде на конете, играеше с децата и ходеше на лов с Бързия нож, който притежаваше лъжливата и отслабваща пъргавост на старите хора, които отказват да приемат възрастта си.

Към края на септември Тристан получи телеграма от Ашвил, Северна Каролина, от Алфред, в която той казваше:

„Ти я спечели. Изпращам я у дома…“

Тристан замина за Шото и успя да изясни по телефона, че адресът на подателя съвпада с този на една частна психиатрична клиника, което сериозно го обезпокои. Той нае един товарен форд и потегли към Грейт Фолс да посрещне влака, малко озадачен и потънал в мисли как ще се грижи за Сузана до края на своя неспокоен живот и дори си представяше, че състоянието й най-накрая може да се подобри в ранчото. Когато влакът се зададе, почувства в стомаха си някакъв хлад, но не му обърна внимание. Един приятел на Алфред от политиката се приближи към Тристан, поведе го към багажния вагон и му връчи списък с погребални инструкции, докато носачът разтоварваше един безупречно лакиран ковчег от палисандрово дърво.

Няма много друго за разказване. Сузана беше погребана до Самюел и Втората и ако читателят е някой простодушен вярващ, той може да заплаши Бог и да му изкрещи „Остави го на мира!“ или нещо друго точно толкова лекомислено. Малцина си дават сметка колко неочакван е съюзът между богохулството и съдбата. Само някой старомоден теолог може да се впусне в разсъждения за това как някога преди много години във Франция Тристан бе проклел Бог, когато той и Ноел заляха сърцето на Самюел с парафин и го сложиха в кутия. Съвременният ум разглежда такива събития като съвършено произволни, каквито са водите в най-дълбоките и далечни предели на Тихия океан.

Една топла неделна утрин в средата на октомври, няколко седмици след погребението, Самюел и Третата се люлееха на люлката на верандата, а понитата им бяха оседлани и вързани за парапета. Изабел бе занесла закуската на Лъдлоу на горния етаж, защото не се чувстваше добре. Тя му четеше „Пиер, или двусмислията“ от Херман Мелвил. Лъдлоу обичаше Мелвил, докато Изабел го намираше за отегчителен.

Пет приготвяше в кухнята обяд за излета на Тристан и децата. Тя слушаше внимателно разговора между Декър и Тристан. Те се опитваха да намерят решение на един изключително тежък проблем: обстоятелството, че ирландците можеха да се върнат просто от чувство за мъст. Тристан се протегна и се приближи към Пет да я попита за мнението й. Тя каза, че най-много се страхува за децата и че най-важното за нея е те да са в безопасност. Третата влезе в кухнята и задърпа баща си за ръката. Тристан я целуна и каза, че тръгват след десет минути, след което тя хукна през гостната, крещейки към Самюел: „още десет минути“.

Декър предложи да се укрият в Куба, където Тристан имаше малко ранчо, което бе купил преди години и сега то се управляваше от двамата кубинци от екипажа му, които миналата пролет бяха докарали тук две чудесни кобили за разплод. Тристан изказа на глас тревогата си, че децата няма да могат да ходят на училище, но Декър отговори, че животът на баща им е по-важен от училището. В този момент Пет се скова, чувайки звук на кола, но Самюел извика, че е дошла полицията и тя се поотпусна. Декър последва Тристан на верандата и се спря при внуците си, а в това време Тристан тръгна към двамата полицаи, които стояха до двуместния закрит форд.

Тристан беше спокоен и почти отегчен, когато кимна на двамата полицаи, но след това сърцето му подскочи и се блъсна в гърдите му, когато видя, че единият от тях в действителност беше елегантният ирландец от Сан Франциско, а другият — бандит, на когото униформата очевидно не му беше съвсем по мярка. Известно време те се наблюдаваха един друг.

— Изгубих двама братя. Най-добре да уредим този въпрос — каза ирландецът.

Тристан погледна към Декър, Самюел, Третата и Бързия нож, които бяха пред къщата. Той разбираше, че е стигнал до края на своя път и сърцето му се сви от болка заради децата му, които стояха на залятата от слънчева светлина веранда.

— Имате ли нещо против да тръгна с вас, не искам децата да видят — рече Тристан.

Ирландецът кимна и после трепна, когато видя Лъдлоу да върви бос и клатушкайки се през сухата, пожълтяла трева по нощна риза, наметнат с дългата си шуба от бизонска кожа. Тристан каза учтиво, че това е баща му, но Лъдлоу тръсна побелялата си глава, държейки дъсчицата си, на която бе написал: „Какво означава това?“

Ирландецът поднесе тихо извиненията си и каза, че съжалявал, но Тристан трябвало да плати дълга си към обществото и да влезе за дълго в затвора. Лъдлоу поклати глава и тялото му потрепери, сякаш беше ястреб, който се спуска над жертвата си. Той разгърна шубата си, вдигна тежката ловджийска пушка „Парди“ .729 калибър, която държеше до крака си, и изпрати двамата ирландци във вечността.