Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (3)

Първа глава

Откъде да започна? Трудно ми е да избера. Ранните ми години, доколкото си ги спомням, не бяха нито радостни, нито щастливи. Затова ще започна с това, което знам. С първия си спомен.

Бях дете, прекалено малка, за да разбирам коя или какво съм, и стоях на колене заедно със сестрите в голямата църква на абатството „Сейнт Мери“ в град Баркинг. Беше осмият ден на декември и въздухът бе толкова студен, че ме боляха дробовете. Каменната настилка жулеше коленете ми, но дори тогава знаех, че не бива да се въртя. Статуята на плинта си в параклиса на Пресветата Дева бе облечена в нова синя рокля, воалът и забрадката й бяха от скъпа коприна, която блестеше стряскащо бяла в тъмните сенки. Монахините пееха вечернята. Около краката на статуята гореше островче от свещи. Светлината трепкаше над тъмносините гънки и фигурата сякаш помръдваше, дишаше.

— Коя е тя? — попитах прекалено високо. Все още бях толкова невежа.

Сестра Года, наставница на послушниците, макар че послушници нямаше, ми направи знак да млъкна.

— Пресветата Дева.

— Как се казва?

— Тя е Пресветата Дева Мария.

— Днес специален ден ли е?

— Днес е Денят на непорочното зачатие. Сега тихо!

Тогава тези думи не означаваха нищо за мен, но я обикнах безкрайно. Лицето на Пресветата Дева Мария беше красиво, очите — сведени надолу, но на оцветените й устни трептеше лека усмивка, а ръцете й бяха вдигнати, сякаш ме призоваваха да се приближа. Това, което привлече погледа ми обаче, беше короната от звезди, поставена за празника на челото й. Златото блестеше на светлината на свещите, а пламъчетата им се отразяваха в дълбините на скъпоценните камъни. И аз останах заслепена. След службата, когато монахините излязоха, застанах пред нея. На блясъка на свещите крачетата ми изглеждаха съвсем малки.

— Ела, Алис — подкани ме сестра Года и ме улови за ръката не особено нежно.

Аз обаче бях упорита и застанах с разкрачени крака.

— Идвай!

— Защо носи корона от звезди? — пожелах да разбера.

— Защото е небесната царица. А сега, ако обичаш…?

Острото плясване по ръката ме накара да се подчиня. И все пак посегнах нагоре, макар че бях много малка, за да стигна до короната, и се усмихнах.

— Бих искала и аз да имам такава корона.

Вторият ми спомен е от времето веднага след първия. Въпреки късния час сестра Года, дребна и крехка, но със силна десница, ме шиба по ръката с кожен каиш, докато кожата ми се зачерви и разкървави. Наказание за греха на суетата и алчността, така изсъска. Коя съм била аз, че да дръзна да погледна към корона и да я пожелая за себе си? Коя съм била аз, че да се приближа към Пресветата Дева, небесната царица? Аз бях по-маловажна дори от гълъбите, успели да се промъкнат високо в горната част над олтара. През целия следващ ден не ми се полагаше храна. Щях да стана и да си легна с празен стомах. Щях да се науча на смирение. И докато коремът ми къркореше, а ръката ми пареше, научих, при това не за последен път, че не е в природата на жените да получават това, което желаят.

— Ти си лошо дете — отсече сестра Года просто и ясно.

Лежах будна, докато камбаната на абатството не ни призова в два часа сутринта за утреня. Не плачех. Мисля, че може би съм приела присъдата, която ми бе наложила сестра Года, или пък съм била прекалено млада, за да разбера какво означава.

А третият ми спомен?

О, суетата! Сестра Года така и не успя да я избие от характера ми. Сега ме гледаше с безстрастен поглед след някакво провинение, което не мога да си спомня.

— Какво изпитание си ти за мен, момиче! При това по всяка вероятност си само копеле, родено извън светото тайнство на брака. Че и грозно при това! Макар че несъмнено си Божие създание, не виждам у теб никакви качества, които да компенсират недостатъците ти.

Значи бях грозна и копеле. Дванайсетгодишният ми ум не беше съвсем сигурен кое от двете е по-лошо. Грозна ли бях? Безлична, би могла да се изрази сестра Года, ако у нея имаше и капка милосърдие, но „грозна“ беше понятие от съвсем друг свят. В абатството ни беше забранено да държим огледала — такъв предмет беше прекалено порочен и безценен за монахиня, — но коя от сестрите никога не бе надничала в купа с вода с гладка повърхност, за да зърне образа си? Или не бе поглеждала към разкривеното си отражение в някоя от излъсканите сребърни кани, които се използваха в църквата на абатството? И аз го правех и виждах това, което виждаше сестра Года.

Тази вечер, преди да угася свещта, надникнах в купичката си с ледена вода. Отражението трепкаше, но беше достатъчно ясно. Късо подстриганата ми коса — прическа, чиято цел бе да разколебае не само суетата ми, а и въшките — беше тъмна, твърда и права. Очите ми бяха тъмни като трънки, като празните дупки, проядени от молците във вълната. Колкото до останалото, бузите ми бяха хлътнали, носът — внушителен, устата — голяма. Да ми кажат, че съм грозна, беше едно; да го видя с очите си — съвсем друго. Дори и да приемех, че вълничките, които минаваха през отражението, го загрозяват допълнително, виждах, че не съм красива. Бях достатъчно голяма и женствена, за да го разбера и да изпитам болка. Ужасена от вида на тежките си вежди, черни като петна от дървени въглища, пуснах свещта във водата и образът изчезна.

Сама в тъмното, в студената си тясна килия, усетих как стените притискат от всички страни самотното ми съществувание. Заплаках. Тъмнината и самотата ме плашеха — и тогава, и сега.

 

 

Всички други дни от ранната ми младост се сливаха в сива яхния на бучки от нещастие и негодувание, разбърквана и подсолявана от упреците на сестра Года.

— Пак закъсня за утреня, Алис. Не си мисли, че не те видях как се мъчиш да се промъкнеш незабелязано в църквата като лукаво дете, каквото си!

Да, наистина бях закъсняла.

— Алис, булото ти е срам в очите Божии. По пода ли си го влачила?

Не, не бях, но колкото и да се стараех да го пазя, по булото ми оставаха стърготини, отпечатъци от пръсти и пепел от камината.

— Защо не можеш да си спомниш и най-простия текст, Алис? Умът ти е празен като кесията на някой просяк.

Не, не беше празен, а погълнат от нещо по-важно. Може би от меката козина на манастирската котка, свита в краката ми в петно слънчева светлина.

— Алис, защо упорстваш да вървиш така възмутително изгърбена?

Растящите ми крайници нищо не разбираха от елегантност.

— Бог ни дава нашето призвание като благословия — поучаваше поверените на грижите й грешници от почетното си място всяка сутрин в залата на катедралния съвет майка Сибил, нашата абатиса. — Призванието е благословия, която ни позволява да изразяваме почитта си към Бог чрез молитвите си, както и чрез добри дела към бедните сред нас. Трябва да уважаваме призванието си и да се придържаме към Правилото на свети Бенедикт, нашия почитан основател.

Майката абатиса бързо вдигаше бича над тези, които не се покоряваха. Добре си спомням как жулеше. Помня и словесните й камшици. Усетих ударите и на двете, когато, решена да съм коленичила до сестра Года, преди да е спряла камбаната за вечерня, забравих да затворя червените пилета на абатството, за да ги защитя от лисиците. Последствията за кокошките, открити на сутринта, бяха кървави. Както и гърбът ми, от справедливото наказание, както ми съобщи майката абатиса, докато размахваше бича, който висеше на колана й. Не ми се струваше честно това, че в стремежа си да спазя едно от правилата бях нарушила друго. Все още не бях усвоила мъдрото умение да скривам мислите си, затова го казах. Ръката на майка Сибил се вдигна и спусна с още по-голяма сила.

Изпратиха ме да прибера клетите обезобразени тела. Не че плътта отиде на вятъра. По пладне на следващия ден монахините ядоха пиле към хляба си, докато слушаха притчата за добрия самарянин. В моята чиния имаше само хляб, при това от предишния ден. Защо да се облагодетелствам от греховете си?

Призвание? Бог със сигурност не ме бе благословил с призвание, ако това означаваше да приемам, да се покорявам и да съм благодарна за житейската си участ. И все пак не познавах друг живот и никога нямаше да го позная. Сестра Года ми съобщи, че когато навърша петнайсет, ще изрека обета си и вече няма да съм послушница, а ще облека расото на монахиня. Щях да си остана монахиня завинаги, докато Бог ме призове в небесния покой на прегръдката си… или да ме призове на някакво сурово място на жега и мъчения, за да отговарям за греховете си. От петнайсетата си година нататък никога повече нямаше да говоря освен за един час след обяда, когато щеше да ми е позволено да беседвам върху сериозни теми. Което ми се струваше почти същото като постоянно мълчание.

Да мълча до края на дните си, освен когато трябва да пея службите.

Божия майко, спаси ме! Това ли бе всичко, на което можех да се надявам? Приемането на монашеското було не беше мой избор. Как да го понеса? Не проумявах как е възможно някоя жена доброволно да избере този живот зад дебели стени, със спуснати кепенци и заключени врати. Защо която и да било жена би избрала подобен затвор, вместо да опита свободата на живота отвън?

Според мен имаше само една врата, която можеше да се отвори за мен. Да ми предложи бягство.

— Кой е баща ми? — обърнах се към сестра Года. Ако имах баща, той със сигурност нямаше да остане глух за молбите ми.

— Твоят баща е Небесният отец. — Категоричният отговор на сестра Года ме предизвикваше да продължа с въпросите. Тя обърна страницата на един псалтир. — А сега, детето ми, ако се съгласиш да внимаваш…

— Но кой е баща ми тук… там? — посочих към прозореца, през който нахлуваха шумовете на града. Гражданите гръмогласно се събираха за пазара.

Наставницата на послушниците ме погледна с лека изненада.

— Не знам, Алис, и това е самата истина.

Тя цъкна с език.

— Казаха, че когато са те довели тук, са оставили кесия със златни монети.

Поклати глава. Булото й висеше като покров над сбръчканото лице.

— Но това не е важно.

Тя се затътри през стаята и започна да търси в една ракла някакъв прашен ръкопис.

Само че беше важно. Кесия със злато? Изведнъж ми се стори много важно. Не знаех нищо друго освен това, че съм Алис. Алис, без семейство и без зестра. За разлика от някои други сестри с по-голям късмет, мен никой не идваше да ме види на Великден или на Коледа. Никой не ми носеше подаръци. Когато приемех булото, никой нямаше да организира тържество, за да отпразнува издигането ми. Дори и расото ми щеше да е наследено от някоя покойна монахиня, която, ако щастието ми се усмихнеше, щеше да прилича на мен по ръст и фигура; ако ли не, новата ми одежда щеше или да ме обгърне в огромна палатка от плат, или да оголи глезените ми пред света.

Всичко това бе толкова чудовищно! В гърдите ми се надигна негодувание. В ума ми бушуваше един и същ въпрос: кой е баща ми? Какво съм направила, за да заслужа да ме изоставяш така? В сърцето ми се надигна болка.

— Кой ме е довел тук, сестра Года? — настоях.

— Не помня. Откъде да знам? — Гласът на монахинята беше груб и безцеремонен. — Бяха те оставили до входа на абатството, доколкото си спомням. Сестра Агнес те донесе вътре, но тя почина преди пет години. Доколкото знам, няма никакви следи за произхода ти. Често се случваше нежелани новородени да се изоставят до вратите на църквите. С тази чума… Макар все да повтаряха, че…

— Какво повтаряха?

Сестра Года сведе поглед към стария пергамент.

— Сестра Агнес все повтаряше, че не е каквото изглежда…

— Кое не е?

Сестра Года рязко плесна с ръце и погледът й отново се прикова върху лицето ми.

— Тя беше много стара и умът й невинаги беше ясен. Майката абатиса казва, че най-вероятно си дете на работник — на някой майстор на покриви, който е направил дете на някоя кръчмарска уличница без светото тайнство на брака. А сега стига толкова! Съсредоточи се върху по-възвишени неща. Да повторим „Отче наш“.

Значи наистина бях копеле.

Надлежно заповтарях думите на молитвата, но умът ми си оставаше прикован върху мисълта за потеклото ми или липсата на такова и какво може да е или да не е казала сестра Агнес по въпроса. Аз бях просто едно от много нежелани деца и трябваше да съм благодарна, че не са ме оставили да умра.

Но не ми се струваше правдоподобно. Ако наистина бях дете на някоя кръчмарска уличница, защо са ме прибрали и ме обучаваха? Защо не ме бяха впрегнали да работя като conversa, една от сестрите мирянки, поели тежкото бреме да обработват земите на абатството? Или в кухните и пекарната? Вярно, бях облечена в най-износените одеяния, останали от болните и мъртвите, не получавах нито грижи, нито привързаност, но все пак ме учеха да чета и дори да пиша, колкото и да не внимавах в уроците.

От самото начало животът ми бе планиран така, че да стана монахиня. Не сестра мирянка.

— Сестра Года… — опитах отново.

— Нямам какво да ти кажа! — тросна се тя. — Няма какво да се каже! Ще научиш този текст!

Бастунът й се стовари върху кокалчетата ми, но без истинска сила. Може би вече бе решила, че съм загубена кауза, и нетърпението й все повече се заменяше от безразличие.

— И ще останеш тук, докато го научиш! Защо се съпротивляваш? Какви други възможности имаш? Всеки ден трябва коленопреклонно да благодариш на Бог, че не си принудена да си изкарваш хляба из канавките на Лондон. И изобщо не ми се мисли по какъв начин би го изкарвала!

Гласът й се превърна в суров шепот:

— Искаш ли да станеш уличница? Паднала жена?

Вдигнах рамо в несъмнено вулгарен жест на непочтителност.

— Не съм родена за монахиня — отговорих със смелост, насочена изцяло в погрешната посока.

— Какъв друг избор имаш? Къде другаде можеш да отидеш? Кой ще те прибере?

Не разполагах с отговор. Но когато бастунът на сестра Года отново се стовари с гръмотевичен трясък върху дървеното бюро, в ума ми пламна възмущение и възпламени единствената мисъл, която ми оставаше: „Ако сама не си помогнеш, Алис, няма кой друг да ти помогне.“

Още тогава бях преждевременно развита — несъмнено наследство от някой хитър работник, мърсувал с кръчмарска уличница след препиване с кисела бира.