Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Богати и красиви (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucky Ones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Начална корекция
jetchkab (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ана Годбърсън

Заглавие: Полет към бъдещето

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс принт“

Редактор: Велислава Вълканова

Художник: Карин Пиърсън

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-150-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2101

История

  1. — Добавяне

10

— Не е нужно.

— Знам.

— Ти си малката ми сестричка — рече Чарли, почти като обвинение, но когато се наведе и я прегърна с яките си ръце, Кордилия долови чувството му на вина. — Не може да оправяш кашите, които съм забъркал.

— Ще се справя, Чарли.

Кордилия стисна ръката му, повдигна се на пръсти и го целуна по челото. Брат й се извърна настрани, сякаш не искаше другите да видят колко приятно му е станало от нейната проява на нежност. Тя усети колко рядко му се случва и затова не знае как да я приеме.

— Ще чакаме тук, докато се върнеш — рече Джоунс и вдигна жълтия дъждобран, за да го облече Кордилия.

Снощи, след полунощ, дъждът плисна, докато тримата седяха в кабинета на Чарли и обсъждаха кои условия да приемат и кои да отхвърлят. Валеше дори и сега, когато тя потегляше в моторна лодка. Един от хората на Хейл бе на руля и също се бе загърнал с дъждобран. Щом потеглиха, тя се обърна към групичката мъже, чиито черти скоро станаха неясни, но черните чадъри се очертаваха в сумрака. Дълут Хейл беше с тях, невъоръжен. Бе обещал да чака, докато Кордилия се върне жива и здрава от яхтата, която Том Хейл бе закотвил на известно разстояние от брега. Тя не разговаря с бащата на Том — това нямаше да се случи никога, — но той я огледа със свинските си очички, разположени прекалено близо едно до друго на едрото кръгло лице.

Бе виждала лицето му един-единствен път, в нощта, когато с колата отиде до Авалон, дома на семейство Хейл край пролива, за да убие Том заради онова, което бе причинил на семейството й. В продължение на петнайсет минути се преструваше, че все още обича Том, и двамата се поклащаха на дансинга. Между танца и момента, когато Том се опита да я отведе настрани, за да останат насаме в мрака, Дълут я забеляза и тя потръпна под настойчивия му поглед. Начинът, по който той се движеше, тежката походка на хищник, я отврати. Днес бе не по-малко подозрително настроена към него, докато отплаваха от Рок Пойнт.

Вълна перна лодката отзад и сърцето й подскочи, защото дъното се повдигна под краката й.

Човекът на семейство Хейл се подсмихна.

— Дано не страдаш от морска болест.

— Не страдам.

Мъжете на кея съвсем се бяха смалили и почти не се виждаха, затова тя се обърна към пристанището на Ню Йорк и остави кичури кестенява коса да я перват по брадичката. Беше уверила Чарли, че всичко ще бъде наред, макар да не бе напълно сигурна. Съставиха плана твърде набързо и сега всички слаби места започнаха да изпъкват в мислите й. Може би семейство Хейл искаха война и като я отвлекат, щяха да го докажат. Може би идеята беше на Том и той щеше да я накара да плати за онова, което искаше да стори в Авалон. Опита да си припомни какво впечатление остави у нея Том онази вечер — просто съперник като всеки друг, човек, с когото знае как да разговаря.

В Догуд си легнаха късно, пиха черно кафе и обсъждаха дали да позволят на Кордилия да разговаря със семейство Хейл. Съответно на сутринта се събуди уморена. Все още се чувстваше уморена, но това не се дължеше на недостатъчния сън. Бе вършила много неща, бе допуснала твърде много грешки. Открай време в Охайо мислеше, че запознае ли се с баща си, животът й по магически начин ще придобие смисъл. Всъщност го бе объркала така, че се стигна до неговата смърт. Не биваше да забравя Джон Фийлд, пред когото се врече в обич и му обеща да го цени завинаги, при това в деня, в който избяга. Не биваше да забравя и Макс, който заради нея изгуби всичко, за което бе работил. Успееше ли поне това да свърши както трябва — постигнеше ли споразумение със семейство Хейл и сложеше ли край на насилието между двете семейства, — тогава, може би, щеше да се отпусне и малко да си почине.

Брегът се отдръпваше, докато накрая не се превърна в размазана от мъглата синя черта и тя здраво стисна едната страна на лодката. Изведнъж мъжът срещу нея рязко угаси двигателя и се изправи с вдигната ръка. Тя се извърна на седалката и съгледа извисилия се корпус на яхтата на Том.

Към нея се протегнаха ръце, изтеглиха я и я оставиха на светлия дървен под до Том Хейл. Медната му коса бе пораснала, очите му изглеждаха по-бистри, отколкото ги помнеше. Беше облечен в карирана риза на синьо и бяло райе, натъпкана в бежов панталон. Бяха най-семплите дрехи, в които го бе виждала.

— Ето ме. — Тя изпъна рамене и заговори с безразличие.

— Да. — Той я наблюдаваше както обикновено — вирнал брадичка, очите му не пропускаха нищо и не предлагаха нищо. Линията на патрицианските му устни се изви на една страна, сякаш бе развеселен или отвратен, или знаеше нещо, за което другите нямаха представа. Неочаквано на Кордилия й се прииска дъждобранът да не е два номера по-голям, а качулката да не е провиснала така грозно над лицето й.

— Това ли е яхтата ти?

— На татко е. Просто поредната играчка… и без това не я използва често. Много отдавна се отказа да се катери по социалната стълбица.

— За какво я използвате?

— Знаеш. Семейството ти открадна товара.

Кордилия се ококори. Предишния път спомена за кражбата почти с равнодушие, но сега разбра колко е бил ядосан заради отнетата плячка.

— Значи ти си докарал пратката?

Том сви рамене, но тя забеляза издайнически искри в очите му и разбра, че се гордее с това.

— Бих те развел, но ти ще разкажеш на Чарли тайните ми.

— Имаме си наши начини за тези неща, Том. — Вятърът и солените пръски бръснеха лицето й и тя го наблюдаваше през присвити очи.

— Няма ли да говорим?

— Добре.

Морето се надигна под тях. Вълна се стовари на палубата и намокри гуменките й. Тя застина на място, шокирана от внезапно подгизналите си крака. Проумя, че не е поставена при равни условия с Том и неговия екипаж. Каквото и да му предложеше, тя бе оставена на неговата милост, докато са тук. Тогава усети как ръката му я побутва към кабината на лоцмана. Останалите стояха в далечния край на палубата — може и да бяха хора на Том, но се почувства по-добре, че има свидетели. Сега обаче бе твърде късно.

Навътре в океана вълните не бяха толкова яростни и таблото с разни прибори и циферблати, оградени от светло дърво, обещаваше контрол над стихиите. Бяха сами в тясното пространство и затова долови дишането на Том. Ритъмът на нейното сърце беше бърз, напрегнат и се опита да се залъже, че е от страх.

— Не сме оставали насаме от нощта, когато ти… Той замълча и отпусна глава.

— Нощта, в която насочих пистолет към теб ли? — Нямаше начин някой от двамата да забрави факта, затова прецени, че може да го изрече.

— Не бях аз. Знаеш го, нали?

Кордилия любопитно изви вежди.

— За какво не си бил ти?

— Не казах аз на татко… за тунела.

— Така ли? — Погледна го настойчиво и кръстоса ръце на гърдите.

Когато той спомена баща й и убийството му, й се прииска да му каже да забрави цялата работа. После си даде сметка как той се опитва да я ядоса, а това е хитър номер, с който да започне преговорите. Том е умен и хитър.

— Той е мъртъв — заяви тя, без да крие овладяната си ярост. — Промени този факт и ще се съглася с всичко, което искаш.

Том натъпка ръце в джобовете си и погледна през прозореца.

— Извинявай, не исках да… — Стисна силно зъби и поклати глава.

— Значи ти си докарал шампанското? — попита Кордилия, за да смени темата.

— Да, от Канада.

— Ето защо си толкова загорял.

— Да. — Протегна ръка да поеме мокрия дъждобран от Кордилия, но тя замахна пренебрежително. Вместо това отметна качулката и изпъна гръб. — Нещо за пиене? — предложи той.

— Не, благодаря. — Океанът повдигна лодката под краката й, но тя се насили да задържи погледа му и да се увери, че клатушкането не я притеснява. — Предполагам, искате да си върнете касите.

— Не… ще ви ги оставим да ги продадете.

Кордилия изви вежди.

— Продайте ги, но когато клиентите ви поискат още, ще трябва да се обърнат към мен. Говоря за онези, които настояват за качествено френско шампанско.

Кордилия наклони глава и го погледна с крива усмивка.

— А пък аз си мислех, че всичкото шампанско е френско.

На бузата му се появи трапчинка, но той потисна усмивката. Том не откъсваше очи от нея, докато вадеше пакет цигари от предния джоб. Предложи й и тя се почувства почти както в първите дни, когато се запозна с него. Тогава бяха приятели и дори най-незначителните му жестове й се струваха бляскави и вълнуващи. Поклати глава, напомни си. След като бе отказала цигарите, знаеше, че ще й бъде по-лесно.

— Добре, ще задържим касите, но няма да върнем нито един клиент.

— Ами онези, които отмъкнахте от Койл Минк?

Името стресна Кордилия. Какво общо имаше Койл Минк с тази работа, какво не й бе разкрил Чарли?

— Ти май знаеш всичко за нас, а?

— Както и вие за нас — засече я Том. Стисна цигарата между зъбите си, докато вдишваше и издишваше и я наблюдаваше. Никога досега не й се бе искало да запали толкова много.

— Слушай, Том, никак не ми е приятно, не харесвам баща ти, не харесвам и теб. Но и не желаем повече битки.

— Разбира се — подсмихна се Том. — Предполагам, затова си дошла.

Кордилия въздъхна тихо и зарея поглед към морето.

— Ако трябва, ще се бием.

Том избълва кълбо дим и то изпълни кабината.

— И ние не искаме.

— Защо? Преди беше различно.

— Това беше по времето, когато Дариъс беше жив. Сега сте по-лесни.

Бодна я право в сърцето.

— Тогава какво искате? Май сте измислили всичко. Просто ми кажи, за да приключим с приятния разговор — изсъска тя и изви саркастично устни.

— Повече никакви кражби на пратки, никакви отвличания, никакви взривени складове.

— Никакви убийства!

Том извърна поглед и на два пъти припряно дръпна от цигарата.

— Никакви убийства повече — заяви най-сетне той.

— А в замяна?

— Нищо. Териториите си остават каквито си бяха. Уредихме си два големи хотела и ги зареждаме с наша стока — ще ги задържим. Семейство Грей продължават да зареждат хотелите, а семейство Хейл със заведенията. Запазвате хората, на които продавате в момента, същото е и при нас, стига занапред да не крадете.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Съгласна съм. — Кордилия протегна ръка и стисна пръстите на Том бързо и стегнато. Той срещна погледа й, сякаш искаше да се увери, че говори сериозно, а тя му отвърна спокойно: — Е — продължи вече по-весело, вдигна качулката на дъждобрана на разрошената си от вятъра коса и се отправи към вратата, — приключихме.

— Чакай! — Гласът му се промени, стана заплашителен като на престъпник в радиопиеса. Усети как пръстите му стискат китката й и сърцето й се сви. Разбра каква глупачка е била да си помисли колко лесно ще е всичко и няма проблем да дойде сама. Той я завъртя към себе си, изражението му беше гневно, приятелското отношение се беше стопило. Завладя я инстинктивен страх и очите й потъмняха. Той поклати зловещо глава и повтори: — Още няма да си тръгваш.

 

 

— За мен е достатъчно — заяви Дейв, най-едрият и най-рус от хората на Чарли, който най-малко умееше да прикрива мислите си.

— Играта приключи! — възпротиви се Астрид.

Обърна се невинно към Виктор, който се бе облегнал на стената зад Дейв и я наблюдаваше с кръстосани ръце, развеселен. Тя опита да се престори на объркана от новото развитие на нещата, все едно тримата не бяха видели как мами. След последния й удар бялата топка се бе ударила в далечната стена и изглежда, щеше да удари осма топка, при което играта щеше да свърши твърде бързо за вкуса й. Затова леко разклати масата и промени курса й. Както и да е, не успя да покаже достатъчно убедително, че е объркана. Разбра го по начина, по който Виктор я наблюдаваше. Не можеше да контролира неговата усмивка, разтеглила ъгълчетата на устата му.

— Все едно. — Дейв върна щеката на Виктор и се престори, че се прозява. — Омръзна ми.

Повечето момчета бяха с Чарли и Кордилия на супер важната мисия, която обсъждаха снощи. Оттогава не бе спряло да вали, а от време на време порив на вятъра запращаше дъжда в прозорците. Останалите момчета дойдоха да пият бира и да обсъждат местните момичета. Лека-полека редиците им оредяха, от десет станаха пет, после трима. Сега бяха само двама. Астрид се заигра с дантеления ръб на роклята си и се престори, че не е забелязала.

— Никога не биха нарекли момичето на шефа мошеничка, не и в лицето й. — Виктор вдигна щеката и я постави на рамото си, стиснал я с ръце. — Това обаче не означава, че ще продължат да играят с теб.

— О, майната им. Всички до един са грубияни с отвратителна лична хигиена. — Астрид перна кичур коса и подскочи към потна сребърна кашпа, която използваха като охладител за шампанско. Доля си и го погледна с вдигната чаша. — Обичам да печеля, а и открай време мисля, че скрупулите са твърде досадна работа, нали разбираш?

Виктор сви рамене, все едно обмисляше гледната й точка, но не беше убеден. В тишината, която последва, Астрид чу умореното свистене на вентилатора на тавана (от седмица опитваше да се пребори с вълната тропически въздух) и забеляза, че грамофонът е спрял. Тишината я изнервяше, затова възкликна:

— Странно време! До вчера го наричаха ураган. Бил отнесъл някои от къщите в Северна и Южна Каролина. При нас мина само опашката. Разправят, че ще удари тази вечер и до утре няма да остане и следа. Виж ти. — Тя отпи глътка шампанско, почувства се замаяна, щастлива и весела. Затова дори не помисли да оспори следващите думи на Виктор.

— Мога да те науча да играеш. Тогава ще побеждаваш, без да мамиш.

— Добре, скъпи, научи ме на всичко, което знаеш! — Изкиска се и бавно се върна до масата.

Виктор спусна щеката от рамото си.

— Най-важното, което трябва да запомниш, е — гласът му стана строг и тих, — че всичко опира до геометрия. Учила ли си геометрия в префърцуненото си училище?

— Класическа геометрия — отвърна му, без да откъсва устни от ръба на чашата с шампанско.

— Амии — подсвирна тихо Виктор. — Изискана си.

— И още как. — Астрид вирна брадичка и прокара бавно пръсти по ръба на масата за билярд.

— Ще приема думите ти за чиста монета. — Виктор намигна и отстъпи назад. — Ти пък приеми моето слово за следното: това е игра на ъгли. Нали целта е топката да влезе в джоба отстрани? За да направи топката съвършена траектория от мястото, на което се намира, трябва да я удариш от подходящ ъгъл. — Бавно прокара пръст по зеления филц, за да й покаже как трябва да бъде ударена бялата топка, за да уцели зелената и да я изпрати в страничния джоб. — Видя ли как?

За момент Астрид се поколеба, но когато Виктор й подаде щеката, тя я пое и я премести така, че да огледа зелената топка, докато той чертаеше линия до страничния джоб.

— Върни се сега при бялата и се сниши над масата. Представи си, че си топка. Разгледай масата от гледна точка на топката.

— Аз ли съм топката? Шегуваш се, нали? — изкиска се Астрид и забеляза белите зъби на Виктор.

— Ще ти покажа.

Той заобиколи от другата й страна и положи нежно длан между плешките, накара я да се наведе. Едва тогава разбра какво се опитва да й каже. Топките лежаха пред нея като модел на Слънчевата система. Все едно наблюдаваше Земята над рамото на Луната. Ако удареше Земята в средата, тя щеше да се удари в стената; имаше нужда Луната да удари от дясната страна така, че Земята да се отплесне наляво. Вдигна щеката, готова за удар, но той я поправи спокойно.

— Ела насам — поведе тялото й наляво. Тя приемаше Виктор за твърде слаб, не по-едър от нея. Сега обаче забеляза, че е значително по-едър. Ръцете му бяха изключително дълги и я обгърнаха, без да докосват нейните или гърба й, докато нагласяваше щеката в ръката й. — Дръж щеката ниско, по-близо до масата. Сега помниш ли къде трябва да удариш топката?

— Да.

— Удряй уверено — не толкова силно, та да изтласка зелената навън, но със сила.

— Добре. — Астрид притаи дъх и изтегли едната си ръка назад, въздъхна и замахна. Начинът, по който Луната премина по филца, ударът, който нанесе на Земята, чистата тишина, с която Земята хлътна в страничния джоб, бяха невероятно приятни и Астрид не се сдържа, ами отскочи назад, а после нагоре и надолу. — Успях!

— Наистина успя!

Обърна се, а Виктор бе извънредно близо до нея и гърдите им почти се докоснаха. Усмивката му беше доволна, също като нейната. За момент тя си помисли, че и той може да заподскача. Не го направи. Наблюдаваше я с блеснали очи.

— О! — възкликна тя, когато усмивката й се стопи. — О! — повтори, когато успя да избегне погледа му.

— Идва ти отвътре.

— Умората ми идва отвътре — изрече бързо Астрид и се разсмя насила, за да прикрие притеснението от глупавата шега.

Виктор отстъпи назад и заговори сериозно.

— Да, разбира се. Следващият урок остава за друг път. Стига да искаш.

— Може би. — Астрид се обърна и внимателно остави щеката на масата. — Сега обаче искам да поспя! Довечера Чарли ще ме изведе и трябва малко да полегна.

— Ще те придружа като твой бодигард. Просто настоявам да съм сигурен, че си добре.

Астрид кимна разсеяно и изпи останалото шампанско. Нима мислеше, че от това ще й се приспи, след като всичките й сетива бяха изострени? Беше наясно. Заговореше ли, гласът й ще прозвучи по-меко и мило, отколкото е прилично. Затова, вместо да отговори, му позволи да я последва, докато се качваше по стълбите.

Вървеше към стаята си и мислеше за Чарли и начина, по който изглеждаше на верандата, как ревнуваше, когато тя флиртуваше с друго момче. Обикновено флиртуваше, но това отдавна бе останало в миналото, преди да се омъжи. Вече бе наясно, че повече не бива да флиртува. Същевременно усещаше леките стъпки на Виктор по дюшемето, чуваше ритмичното му дишане, долови миризмата му, която издаваше, че скоро се е бръснал със сапун „Айвъри“. Разстоянието между тях бе истинска агония, която едва издържаше, и й се прииска пак да е момичето, което беше. Свободна да върши каквото й е приятно. Да, но не беше, напомни си сама, а довечера Чарли щеше да я изведе.

После видя нещата такива, каквито бяха наистина. Това бе просто момент, неотделима част от моментите в миналото и онези, които предстояха. Наоколо нямаше никого, а Виктор беше симпатично момче. Тя не правеше нищо нередно, играеше с него карти, крокет и билярд. Затова се повдигна на пръсти и го целуна по устата. Искаше целувката да е целомъдрена (поне така й се струваше), но той се олюля назад, все едно ласката беше страстна.

— Довиждане — избъбри той.

Тя вече мислеше за топлите му меки устни и желаеше да разбере каква ще бъде голямата, влажна, страстна целувка с него. Преди да уточни какво точно иска, го прегърна през врата и устните им се впиха. Изминаха няколко секунди, преди ръцете му да запълзят по долната част на гърба й и да съберат роклята в шепа, докато целувката продължаваше.

— О, боже! — Тя се отдръпна и избърса уста с опакото на ръката.

— Извинявай, аз…

— За какво се извиняваш? — Разочарованието в гласа й отпреди няколко минути вече го нямаше, в очите й заблестяха игриви искрици.

Той наведе глава, а тя се отдръпна. Отвори вратата зад себе си и се пъхна в притъмняващата стая.

— До после! — провикна се Астрид, преди да блъсне вратата и да хукне към леглото. Хвърли се на него, омота се в завивките и нареди на сърцето си да спре да се мята, защото лошо го чакаше.