Джоузеф Дилейни
Проклятието над Прогонващия духове (23)

Беше почти полунощ и над дърветата изгряваше нащърбен полумесец. Вместо да се приближи към къщата си по най-прекия път, Прогонващия духове ни поведе към нея от изток. Помислих си за източната градина пред нас и ямата, която чакаше Алис. Ямата, която аз бях изкопал.

Нима той щеше да я затвори в ямата сега? Не и след всичко, което беше направила, за да помогне да оправим нещата? Беше му позволила да й върже очите и да запечата ушите й с восък. А после беше седяла там с часове в безмълвие и тъмнина, без да се оплаче нито веднъж.

Но после видях потока пред нас и се изпълних с нова надежда. Той беше тесен, но бързо течащ, водата искреше сребриста на лунната светлина, а в центъра на потока имаше един-единствен камък, който служеше за брод.

Той щеше да подложи на изпитание Алис.

— И така, момиче — каза той, със сурово изражение. — Води ни. Минавай!

Когато погледнах лицето на Алис, сърцето ми се сви. Тя изглеждаше ужасена и си спомних как се бе наложило да я пренеса през реката близо до Сребърната порта. Сега Изчадието беше мъртво, властта му над Алис — прекратена, но дали вече нанесената вреда беше напълно непоправима? Дали Алис се беше приближила твърде много до нечестивия мрак? Никога ли нямаше да бъде свободна? Никога ли нямаше да може да прекосява течаща вода? Беше ли истинска зла вещица?

Досами водата, Алис се поколеба и затрепери. На два пъти повдигна крак да направи простичката стъпка към плоския камък в средата на потока. На два пъти го свали отново. Мънистени капчици пот се събраха по челото й и се затъркаляха надолу към носа и очите й.

— Хайде, Алис, можеш да се справиш! — провикнах се, опитвайки да я окуража. За усилията си бях възнаграден с унищожителен поглед от Прогонващия духове.

С внезапно, ужасно усилие Алис стъпи на камъка и почти веднага преметна левия си крак напред, за да се прехвърли на далечния бряг. Веднъж вече озовала се там, припряно седна и зарови лице в ръцете си.

Прогонващия духове изцъка неодобрително с език, пресече потока и закрачи бързо нагоре по хълма към дърветата в периферията на градината. Останах да чакам назад, докато Алис се изправи на крака, после заедно тръгнахме нагоре към мястото, където чакаше Прогонващия духове, със скръстени ръце.

Когато стигнахме до него, той внезапно пристъпи напред и сграбчи Алис. Стискайки я за краката, я метна отново на рамо. Тя започна да стене и да се бори, но без нито дума повече той я сграбчи по-здраво, после се обърна и влезе с решителни крачки в градината.

Последвах го отчаяно. Той се отправяше навътре в източната градина, отивайки право към гробовете, където държахме вещиците, към празната яма. Не ми се струваше честно! Алис беше издържала изпитанието, нали?

— Помогни ми, Том! Помогни ми, моля те! — проплака Алис.

— Не може ли да получи още един шанс? — примолих се. — Само още един шанс? Тя мина. Не е вещица.

— Едва й се размина този път — изръмжа Прогонващия духове през рамо. — Но в нея има лошотия, която само чака своя шанс.

— Как можете да кажете това? След всичко, което направи…

— Така е най-безопасно. Това е най-добре за всички!

Тогава разбрах, че беше време за онова, което татко нарича „няколко горчиви истини“. Трябваше да му кажа, че знам за Мег, макар че той можеше и да ме намрази за това и да не ме иска вече за свой чирак. Но може би едно напомняне за миналото му щеше да го накара да промени решението си. Мисълта Алис да влезе в ямата беше непоносима, а фактът, че бяха накарали мен да я изкопая, влошаваше стократно положението.

Прогонващия духове стигна до ямата и спря на самия й ръб. Докато посягаше да свали Алис в мрака, аз изкрещях:

— Не сте причинили това на Мег!

Той се обърна към мен с изражение на огромно удивление на лицето.

— Не затворихте Мег в ямата, нали? — извиках. — А тя е била вещица! Не сте го направили, защото сте държали твърде много на нея! Затова, моля ви, не причинявайте това на Алис! Не е правилно!

Удивеното изражение на Прогонващия духове се смени с яростно и той стоеше там, олюлявайки се на ръба на ямата; за момент не знаех дали щеше да хвърли Алис долу, или да падне сам вътре. Стори ми се, че остана там много дълго време, но после, за мое облекчение, яростта му сякаш отстъпи място на нещо друго и той се обърна и се отдалечи, все още носейки Алис.

Тръгна отвъд новата, празна яма, подмина онази, в която беше затворена Костеливата Лизи, отдалечи се с решителни крачки от гробовете, където бяха погребани двете мъртви вещици, и стъпи на пътеката от бели камъни, която водеше към къщата.

Въпреки неотдавнашното си боледуване, всичко, което бе преживял, и тежестта на Алис на рамото му, Прогонващия духове вървеше толкова бързо, че с мъка го настигах. Той измъкна ключа от левия джоб на бричовете си, отвори задната врата на къщата и вече беше вътре, още преди кракът ми да докосне стъпалото на брода.

Влезе право в кухнята и спря близо до огнището, където пламъците потрепваха и мятаха искри нагоре към комина. Кухнята беше топла, свещите — запалени, с прибори и чинии за двама на масата.

Прогонващия духове бавно смъкна Алис от рамото си и я остави долу. В мига щом острите й обувки докоснаха плочите, огънят изгасна напълно, свещта потрепна и едва не угасна, а въздухът стана определено мразовит.

В следващия момент се разнесе гневно ръмжене, което накара приборите да задрънчат и премина с вибриране право през пода. Беше домашният богърт на Прогонващия духове. Ако Алис беше влязла в градината, дори и ако Прогонващия духове беше наблизо, тя щеше да бъде разкъсана на парчета. Но тъй като Прогонващия духове я беше носил, богъртът осъзна присъствието на Алис едва след като краката й докоснаха пода. И сега не беше особено доволен.

Прогонващия духове постави лявата си длан върху главата на Алис. След това тропна силно три пъти по плочите с левия си крак.

Въздухът стана неподвижен и Прогонващия духове се провикна високо:

— Чуй ме сега! Слушай добре какво казвам!

Отговор не последва, но огънят се посъживи и въздухът не ми се струваше чак толкова студен.

— Докато това дете е в моята къща, да не си отскубнал дори косъм от главата й! — нареди Прогонващия духове. — Но наблюдавай всичко, което прави, и се постарай да изпълнява всичките ми нареждания.

С тези думи той тропна още три пъти с крак по плочите. В отговор, огънят се разгоря буйно в решетката и кухнята внезапно ми се стори топла и приветлива.

— А сега приготви вечеря за трима! — заповяда Прогонващия духове. После ни направи знак с ръка и ние го последвахме вън от кухнята и нагоре по стълбите. Спря пред заключената врата на библиотеката.

— Докато си тук, момиче, ще си заслужиш прехраната — изръмжа той. — Тук вътре има незаменими книги. Никога няма да те пускам вътре, но ще ти давам по една книга и можеш да я преписваш. Това ясно ли е?

Алис кимна.

— Втората ти задача ще бъде да разкажеш на моето момче всичко, на което те е научила Костеливата Лизи. И имам предвид наистина всичко. Той ще го записва подробно. Много от тези неща ще са безсмислени глупости, разбира се, но това няма значение, защото все пак ще допълни запаса ни от познания. Готова ли си да вършиш това?

Алис отново кимна с много сериозно изражение.

— Така, значи този въпрос е уреден — каза Прогонващия духове. — Ще спиш в стаята над тази на Том, онази точно в най-горната част на къщата. А сега помисли добре върху онова, което казвам. Онзи богърт долу в кухнята знае каква си и в какво насмалко не се превърна. Така че не прави дори най-малка погрешна стъпка, защото той ще следи всичко, което правиш. И нищо няма да му хареса повече от това да…

Прогонващия духове въздъхна продължително и тежко.

— Мисълта за това е непоносима — рече той. — Така че не му давай този шанс. Ще направиш ли каквото искам от теб, момиче? Може ли да ти се има доверие?

Алис кимна, а устата й се разтвори в широка усмивка.

На вечеря Прогонващия духове беше необичайно мълчалив. Затишие пред буря. Никой не говореше много, но очите на Алис шареха навсякъде и се връщаха отново и отново към огромния, буйно пламтящ огън от пънове, който изпълваше стаята с топлина.

Най-накрая Прогонващия духове избута чинията си и въздъхна.

— Е, добре, момиче — каза той, — отправяй се към леглото. Имам някои неща, които трябва да кажа на момчето.

След като Алис излезе, Прогонващия духове бутна стола си назад и закрачи към огъня. Наведе се и стопли ръцете си над пламъците, преди да се обърне с лице към мен.

— Е, момче — изръмжа той, — изплюй камъчето. Откъде научи за Мег?

— Прочетох го в един от дневниците ви — смутено сведох глава.

— Поне толкова се сетих. Не те ли предупредих за това? Отново престъпи волята ми! В библиотеката ми има неща, които още не трябва да четеш — каза Прогонващия духове строго. — Неща, за които още не си напълно готов. Аз ще преценявам какво е подходящо да четеш. Ясно ли е?

— Да, сър — казах, обръщайки се към него по този начин за пръв път от месеци. — Но аз и бездруго щях да науча за Мег. Отец Кеърнс я спомена и ми каза също и за Емили Бърнс, и как сте я отнели от брат си и това е разделило семейството ви.

— Не мога да скрия много неща от теб, а, момче?

Свих рамене, облекчен, че се бях разтоварил от всичко това.

— Е — каза той, като се връщаше към масата, — доживях до добра възраст и не се гордея с всичко, което съм вършил, но всяка история винаги има повече от една страна. Никой от нас не е съвършен, момче, и един ден ще научиш всичко, което трябва да знаеш, и тогава можеш сам да си съставиш мнение за мен. Няма особен смисъл да разравяме сега костите, но колкото до Мег, ще се срещнеш с нея, когато отидем в Ангълсарк. Това ще е по-скоро, отколкото си мислиш, защото, в зависимост от времето, ни предстои да потеглим към зимната ми къща след около месец. Какво друго имаше да каже отец Кеърнс?

— Каза, че сте продал душата си на Дявола…

Прогонващия духове се усмихна:

— Какво знаят свещениците? Не, момчето ми, моята душа все още ми принадлежи. Борих се дълги, дълги години да я задържа, и въпреки всички очаквания, тя все още е моя. А колкото до Дявола, е, някога мислех, че по-вероятно е злото да е вътре във всеки от нас, като парче прахан, което само чака искрата да го запали. Напоследък обаче започнах да се чудя дали в края на краищата няма нещо зад всичко, срещу което се изправяме, нещо скрито дълбоко в мрака. Нещо, което става по-силно заедно с усилването на мрака. Нещо, което един свещеник би нарекъл „Дявола“…

Прогонващия духове ме погледна сурово, зелените му очи се впиха в моите.

— А ако съществува такова нещо като Дявола, момче? Как ще се справим с него?

Замислих се за няколко мига, преди да отговоря:

— Ще трябва да изкопаем много дълбока яма — казах. — Толкова голяма яма, колкото никой гонител на духове не е копал преди. После ще ни трябват безброй торби със сол и желязо, и много голям камък.

Прогонващия духове се усмихна:

— Ще го сторим, момче; така ще отворим работа на половината каменоделци, майстори на ями и техни помощници в Графството! Както и да е, сега заминавай в леглото. Утре се връщаш към уроците си, така че ще имаш нужда да се наспиш добре тази нощ.

Докато отварях вратата към стаята си, Алис изникна от сенките на стълбите.

— Наистина ми харесва тук, Том — каза тя, като ми се усмихна широко. — Това е хубава, голяма, топла къща. Добро място, на което да се намира човек сега, когато зимата наближава.

Усмихнах се в отговор. Можех да й кажа, че скоро ще потеглим към Ангълсарк, към зимната къща на Прогонващия духове, но тя беше щастлива и не исках да й развалям първата нощ.

— Един ден тази къща ще ни принадлежи, Том. Не го ли усещаш? — попита тя.

Свих рамене.

— Никой не знае какво ще се случи в бъдеще — казах, изтласквайки мисълта за писмото на мама в дъното на ума си.

— Това ти го каза старият Грегъри, нали? Е, има много неща, които той не знае. Ти ще бъдеш по-добър гонител на духове, отколкото той някога е бил. Няма нищо по-сигурно от това!

Алис се обърна и тръгна нагоре по стълбите, като полюшваше бедра. Внезапно погледна назад.

— Изчадието копнееше отчаяно за кръвта ми — рече тя. — Затова сключих сделката, още преди да пие. Просто исках да поправя отново всичко, затова помолих ти и старият Грегъри да можете да си тръгнете свободно. Изчадието се съгласи. Сделката си е сделка, затова гой не можеше да убие стария Грегъри и не можеше да навреди на теб. Ти уби Изчадието, но аз направих това възможно. В крайна сметка точно затова то нападна мен. Теб не можеше да те докосне. Обаче не казвай на стария Грегъри. Той не би разбрал.

Алис ме остави да стоя на стълбите, докато стореното от нея бавно се изясни в ума ми. В известен смисъл тя се беше пожертвала. Изчадието беше готово да я убие точно както беше убило Нейз. Но тя беше спасила мен и Прогонващия духове. Беше ни спасила живота. И аз никога нямаше да го забравя.

Зашеметен от онова, което каза, влязох в стаята си и затворих вратата. Отне ми много време да заспя.

Отново написах по-голямата част от това по памет, като използвах тетрадката си само когато беше необходимо.

Алис се оказа добра и Прогонващия духове е много доволен от работата, която тя върши. Тя пише много бързо, но въпреки това почеркът й е четлив и спретнат. Освен това прави каквото обеща — разказва ми нещата, на които я е научила Костеливата Лизи, за да мога да ги запиша всичките.

Разбира се, макар че Алис все още не знае, тя няма да остане с нас кой знае колко дълго. Прогонващия духове ми каза, че тя ще започне да ме разсейва твърде много и няма да съм в състояние да се съсредоточа върху учението си. Не му харесва, че в къщата му живее момиче с островърхи обувки, особено такова, което е било толкова близо до мрака.

Сега е краят на октомври и скоро ще се отправим към зимната къща на Прогонващия духове в Ангълсарк Мур. Близо до там има ферма, поддържана от хора, на които Прогонващия духове има доверие. Той смята, че те ще позволят на Алис да остане при тях. Разбира се, накара ме да обещая все още да не казвам на Алис. Във всеки случай, ще ми е мъчно да я видя как си отива.

И разбира се, ще се срещна с Мег, вещицата-ламия. Може би ще се запозная и с другата жена на Прогонващия духове. Блекрод е близо до пустошта, а тъкмо там се смята, че още живее Емили Бърнс. Имам предчувствие, че в миналото на Прогонващия духове има много други неща, за които още не знам.

Бих предпочел да остана тук в Чипъндън, но той е Прогонващия духове, а аз съм само чиракът. И започнах да осъзнавам, че съществува много основателна причина за всичко, което върши.

Томас Дж. Уорд