Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (3)

Трета глава

Каква ирония: след години копнеж да избяга от къщата на Рейншедоу Роуд, няколко седмици, прекарани в компанията на Алекс Нолан бяха достатъчни, за да накарат призрака да иска да се върне обратно. Само че засега той можеше да се носи безцелно, преди да се натъкне на параметрите на все още невидимия затвор. Той беше верен на Алекс.

Можеше да обитава друга стая, или да се плъзне няколко ярда по-нататък, но това беше всичко. Когато Алекс напусна ултрамодерната си къща на Рош Харбър, оказа се, че призракът се влачи заедно с него като балон на връвчица… или по-точно като безпомощна риба на края на въдица.

Жените често търсеха близост с него, привлечени от тъмния чар на красивата му външност. Но Алекс беше сдържан мъж и лишен от сантименталност. Сексуалните му потребности често биваха задоволявани от Дарси, която сега живееше в Сиатъл, но от време на време идваше на гости, въпреки че се бяха разбрали да се разделят официално като прелюдия към развода. Водеха разговори, в които думите режеха като острие на бръснач, последвани от секс, единственият вид връзка, която бяха успели някога да установят. Дарси му беше казала, че нещата, които го правеха ужасен съпруг са същите, които го правят страхотен в леглото. Когато започваха да се любят, призракът благоразумно се оттегляше в най-отдалечената стая на къщата и се опитваше да игнорира възторжените викове на Дарси.

Дарси беше жилава като хрътка и красива, с права черна коса. Тя излъчваше непоклатима увереност, поради която човек не би могъл да я съжалява, само дето призракът беше забелязал признаци на уязвимост… тънките бръчици около устата и очите, причинени от безсъние, крехкостта в смеха й, всичко това причинено от убеждението, че стойността на брака й е вече по-малка, отколкото сбора от неговите части.

Призракът придружи Алекс по време на неговата обиколка из Рош Харбър — беше го чул да нарича квартала „джобен“. Група добре поддържани къщи, построени около обща зелена ливада и редица пощенски кутии. Хората невинаги харесваха Алекс, но изпитваха уважение към работата му. Беше се прочул с умението си да ръководи сложни за изпълнение проекти и да ги завършва в срок дори на място, където подизпълнителите имаха склонност да работят, без да се напъват, подвластни на течението на „островното време“.

За всички на острова беше очевидно, обаче, че Алекс пие прекалено много и спи прекалено малко, и че всичко това нямаше да мине без неприятни последици за него. Не след дълго здравето му щеше да рухне също тъй, както беше рухнал и бракът му. Призракът горещо се надяваше, че няма да му се наложи да гледа ерозията на този живот.

Затворен в сферата на Алекс, призракът нямаше търпение да посети Рейншедоу Роуд, където се случваха големи промени на останалите от семейство Нолан.

Няколко дни, след като призракът беше напуснал Рейншедоу Роуд телефонът беше звъннал в необичайно късен час. Призракът, който никога не спеше, бе отишъл в стаята на Алекс, когато нощната лампа светна.

Разтърквайки очи, Алекс каза с пресипнал от съня глас:

— Сам. Какво има?

Докато Алекс слушаше, изражението му не се промени, но лицето му стана восъчно бледо. Той трябваше да преглътне два пъти, преди да попита:

— Сигурни ли са?

Докато разговорът продължаваше, призракът разбра, че сестрата на братята Нолан, Виктория, е претърпяла автомобилна катастрофа. Беше починала на място. Тъй като не беше омъжена, а и никога не разкри кой е бащата на детето, шестгодишната й дъщеря Холи беше останала кръгло сираче.

Алекс затвори телефона и се втренчи невиждащо в стената, очите му бяха сухи.

Призракът бе почувствал смесица от шок и скръб, макар че никога не беше виждал Виктория. Тя беше умряла млада — жестокостта на този факт, несправедливостта на такава загуба докоснаха една струна на съчувствие. Призракът би искал да може да изпита лукса на сълзите, облекчението, което носеха. Но като дух без тяло, той не притежаваше способността да плаче.

Както впрочем и Алекс Нолан.

* * *

Като се изключи трагедията с Виктория Нолан, се бе случило нещо забележително: Марк беше получил попечителство над дъщеря й Холи и двамата с нея се преместиха при Сам. И тримата сега живееха заедно на Рейншедоу Роуд.

Преди идването на Холи атмосферата в къщата напомняше футболна съблекалня. Переше се единствено тогава, когато всички опции за дрехи бяха изчерпани. Храненето ставаше, когато и както дойде, набързо, а в хладилника рядко имаше нещо друго, освен полупразни бурканчета с подправки, кенчета бира и от време на време останала пица в картонена кутия с мазни петна. Лекарските посещения бяха нещо, което се случваше само ако ти трябваха инжекции или дефибрилатор.

Но Марк и Сам успяха някак си да сторят място в своя живот за шестгодишното момиченце и този акт на състрадание бе променил всичко. Необвързаните мъже, любители на бърза и вредна храна, бяха започнали да четат етикетите с информация на хранителните продукти, сякаш беше въпрос на живот и смърт. Ако не можеха да произнесат наименованието на някоя съставка, храната попадаше в графа „забранени“. Те научиха някои нови думи като „рахит“ и „рота вирус“, причиняващ диария, както и имената на поне половин дузина принцеси от „Дисни“, и как се използва фъстъчено масло, за да се отлепи дъвка от дълга коса.

Не след дълго братята откриха, че когато отвориш сърцето си към едно дете, това те отваря и към другите хора. В годината, след като Холи дойде за първи път да живее при тях, Марк се влюби в червенокоса млада вдовица на име Маги и всичките му дълго таени предразсъдъци срещу идеята за брак се сгромолясаха като кула от картонени кутии. След августовската сватба Марк, Маги и Холи щяха да живеят в тяхна собствена къща на острова, а Сам щеше да си остане отново самичък на Рейншедоу Роуд.

Изглеждаше само въпрос на време Сам също да реши да рискува и да се влюби. Страховете му бяха разбираеми — родителите му Джесика и Алан бяха демонстрирали на четирите си деца, че семената на неуспеха и разрушението са посети в началото на всяка връзка. Ако обичаш някого, рано или късно ще пожънеш горчива реколта.

След неприятна съдебна битка Алекс и Дарси най-после се съгласиха законната им раздяла да се превърне в развод. Тя го оскуба финансово, спечелвайки повечето от общите им авоари, включително къщата. В същото време икономиката тръгна надолу и пазарът на недвижими имоти се срина. Банката сложи възбрана върху строителните дейности на Алекс на Рош Харбър и по този начин отложи плановете му за развитие на имота на Дрийм Лейк за неопределено време.

Алекс пиеше, докато придобиеше младежко-старческия вид на човек, прегорял прекалено рано. Той искаше вцепенение. Забрава. Призракът можеше само да прави догадки, че като най-малкото дете на алкохолизирани родители, оцеляването на Алекс се е дължало единствено на незаинтересованост. Ако никога не чувстваш нищо или не можеш да се довериш на никого, ако отричаш всяка нужда или слабост, не би могъл да бъдеш наранен.

Всеки ден подкопаваше Алекс по малко. Колко още щеше да мине, чудеше се призракът, преди да се окаже, че не е останало нищо от него?

С пропадналия си проект в Рош Харбър и прекъсване на другото строителство, Алекс прекарваше повечето си време, работейки в къщата на Рейншедоу Роуд. Някои от стаите бяха толкова повредени от просмукалата се вода, че трябваше да изкърти мазилката и да я направи отново, започвайки с ново дюшеме на пода. Наскоро беше монтирал копринен тапет с репродукция в дневната, след като ръчно бе отрязал панелите и бордюра от една ролка. Въпреки че Сам се опита да му плати за работата, Алекс отказа. Знаеше, че брат му няма да разбере защо проявява такъв интерес към мястото. В по-голямата си част това бе, за да успокои съвестта си — или поне, което беше останало от нея, — че не е помагал в миналото при отглеждането на Холи. По дяволите, нямаше начин Алекс да се грижи за дете. Но правейки къщата сигурна и удобна, докато тя живееше там, имаше нещо, което той можеше да върши, нещо, в което го биваше.

Беше средата на лятото и лозарската бригада в лозето Рейншедоу беше заета с подрязването на лозите, за да се открият зреещите гроздове на слънце. Алекс дойде сутринта да свърши малко работа в таванската стая. Преди да тръгне по стълбището нагоре, двамата със Сам отидоха в кухнята да пият кафе.

— Ал, защо не изчакаш да ти изпържа няколко яйца, преди да започнеш да работиш? — попита Сам.

Алекс поклати глава.

— Не съм гладен. Искам само кафе.

— Добре. Между другото… Бих оценил, ако се опитваш да пазиш тишина. Дойде една приятелка и ще остане тук днес, има нужда да си почине.

Алекс се намръщи.

— Кажи й да си лекува махмурлука някъде другаде. Чака ме работа.

— Свърши я по-късно — предложи Сам. — А и не става дума за махмурлук. Претърпяла е вчера катастрофа.

Преди Алекс да отговори, на вратата се позвъни. Беше от онези старомодни, механични звънци, отдавна излезли от употреба.

— Сигурно е някоя от приятелките й — предположи Сам. — Опитай се да не бъдеш гадняр, Ал.

След няколко минути Сам въведе една жена в кухнята.

Алекс осъзна за миг, че е в беда, от онези, каквито никога не бе преживявал. Само един поглед в чифт кръгли сини очи, и това беше нокаут, моментално поражение. Тревогата и желанието го оставиха замръзнал на място.

— Зоуи Хофман, това е брат ми Алекс — чу той Сам да казва.

Не можеше да откъсне очи, можеше единствено да отговори със сърдито кимване, когато тя поздрави. Не протегна ръка да се здрависат — щеше да бъде грешка да я докосне.

Тя беше като излязла от реклама на винтидж списание — хубаво русо момиче с коса, която се виеше на къдрици. Природата бе проявила разточителност, дарявайки я с повече красота, отколкото се полагаше на един човек. Но тя стоеше с неопределената извинителна поза на жена, която винаги е получавала неправилното отношение от мъжете.

Зоуи се обърна към Сам:

— Случайно да имаш поднос за торти, в който да сложа тези мъфини? — Гласът й беше тих и с придихание, сякаш се е събудила късно след дълга нощ, изпълнена със секс.

— В един от онези шкафове близо до хладилника. Алекс, би ли й помогнал да го извади, докато отида горе да доведа Луси? — Сам погледна Зоуи. — Ще я попитам дали иска да поседи в дневната, или предпочита да се качиш горе при нея.

— Разбира се. — Зоуи стана и отиде до шкафа.

Перспективата да остане сам със Зоуи Хофман за неопределено време, дори за минута, събуди в него мигновен импулс за движение. Той се озова до прага в почти същата минута, в която и Сам. Снижи гласа си до шепот:

— Чака ме работа. Нямам време за дърдорене с Бети Бууп^[1].

Раменете на Зоуи се сковаха.

— Ал — прошепна Сам, — просто й помогни да намери проклетия поднос.

След като брат му излезе, Ал се приближи до Зоуи, която се протягаше да стигне до покрития със стъклен похлупак тортен поднос върху рафта. Застанал зад нея, той долови аромата на женска кожа с лек дъх на талк. През тялото му премина вълна от желание, грубо и първично. Той мълчаливо извади подноса вместо нея и го сложи на гранитния плот, движенията му бяха призрачни в своята дисциплинираност. Боеше се какво ще направи или каже, ако изгубеше самоконтрола си и за една секунда.

Зоуи започна да изважда мъфините от тавата. Алекс стоеше до нея, подпрял ръка на плота.

— Сега може да си вървите — промърмори Зоуи с наведено лице. — Не беше нужно да оставате и да дърдорите.

Чувайки укорителното ехо на собствените си думи, Алекс осъзна, че трябва да се извини. Мисълта обаче се изпари, докато гледаше начина, по който пръстите й хващат всеки мъфин и го вдигат от тавата.

Устата му се изпълни със слюнка.

— Какво сте им слагали вътре? — успя да произнесе той.

— Боровинки. Вземете си, ако искате.

Алекс поклати глава и невиждащо се пресегна за кафето си. Ръката му не беше много сигурна.

Без да поглежда, Зоуи взе един мъфин и го сложи в празната чинийка на Алекс.

Алекс беше неподвижен и мълчеше, докато Зоуи продължаваше да подрежда подноса. Преди да успее да се възпре, Алекс се пресегна да си вземе един, пръстите му потънаха в меката форма, обвита в хартия, и той излезе от кухнята.

Вече сам на предната веранда, той погледна сладкиша. Това не беше от вида храна, която го привличаше. Печивата обикновено му напомняха за тухлен зид.

Първата хапка беше лека и предпазлива, хрупкава поръска върху меко кексче. Езикът му се натъкна на крайчеца от портокалова коричка и тъмния сок от боровинки. Всяка хапка носеше нова вълна сладост. Той се насили да изяде мъфина бавно, въздържайки се да го погълне наведнъж. Колко време беше минало, откакто наистина не беше вкусвал нещо?

След като го изяде, седна тихо, запазвайки усещането за топлина. Позволи си да мисли за жената в кухнята. Сините очи, русите къдрици, лицето, толкова женствено и розово, като от старомодна „валентинка“. Възмути го собствената му реакция на това, която продължаваше да витае във въздуха недопустимо.

Тя не беше от жените, които беше желал преди. Никой не взема на сериозно жена, която изглежда по този начин.

Зоуи.

Няма как да произнесеш името й, без устата ти да оформи нещо като целувка.

Мислите му се отплеснаха и той си представи как се връща при Зоуи, извинява й се за грубостта си и изтръгва от нея съгласие да излязат заедно. Щяха да отидат на пикник в неговия имот близо до Дрийм Лейк… той щеше да постели едно одеяло под сянката на дивата ябълка, а слънцето щеше да се провира през листата и да изпъстря лицето й със светли петна.

Представи си как я съблича бавно, разкривайки разточителни бледи извивки. Щеше да се сгуши в дъгата на шията й и да изтръгва диви тръпки от нейното тяло… да опитва порозовялата й кожа с език.

Отърси се от фантазията с рязко разтърсване на глава. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж.

Не се върна в кухнята. Изниза се по стълбището горе да работи, стараейки се да избягва всяка евентуална среща със Зоуи Хофман. Всяка стъпка беше усилие на волята. Той нямаше да си позволи да прояви никаква слабост.

Въпреки че не можеше да прочете мислите на Алекс, докато той седеше на предната веранда, призракът ги усещаше. Най-после имаше нещо, което Алекс желаеше толкова много, че желанието му сгъсти въздуха като кипяща захар. Това бе най-човешката реакция, която призракът беше виждал някога у него.

Но в момента, в който Алекс реши да се държи далеч от Зоуи точно защото я желаеше, призракът беше разбрал достатъчно. Той бе проявявал търпение цяла вечност и това не доведе до добро за никого. Нито за него самия, нито за Алекс. Те не бяха стигнали доникъде. Въпреки, че призракът не знаеше нищо за своето положение — за това как и защо бе станал постоянен спътник на един алкохолик, който очевидно беше решил да се самоубие бавно — беше съвсем очевидно, че е привързан към Алекс по някаква причина.

И ако искаше да се отърве от негодника, трябваше да стори нещо.

Таванската стая представляваше голямо помещение със скосен таван и капандури. В някакъв момент скосените стени били издигнати, за да направят пространството обитаемо, но те бяха зле иззидани и ставаше течение. Алекс беше в процес на поставяне на устойчива изолационна пяна между стените.

Отпуснат на колене, той се зае да сваля силиконовия патрон от пистолета. Остана неподвижен, когато забеляза нещо върху стената… тъмната сянка се издигаше от една купчина останки и счупени мебели.

Сянката го беше съпровождала седмици наред. Алекс се бе опитал да я игнорира, да я прогони с пиене, със сън, но не можеше да избяга от бдителното й присъствие. По-късно бе започнал да усеща идваща от нея неприязън. Което означаваше, че или полудява… или е преследван от духове.

Когато сянката дойде по-близо до него, Алекс усети по вените му да потича студ. Опита се да се предпази, отдръпвайки се инстинктивно. Хвърли рязко силиконовия пистолет. Тръбата се спука и силиконът опръска стената.

Тъмната сянка бързо изчезна.

Алекс още чувстваше враждебното присъствие наблизо, чакаше и наблюдаваше.

— Знам, че си тук — каза той с гърлен глас. — Кажи ми какво искаш. — По лицето му изби пот и се събра под тениската. Пулсът му беше бърз и неравен. — А след това ми обясни как, по дяволите, да се отърва от теб.

Тишина.

Във въздуха бавно танцуваха прашинки.

Сянката се върна. Тя безшумно прие формата на мъж. На живо триизмерно същество.

— И аз се питах същото — каза непознатият. — Как да се отърва от теб.

Алекс усети как цветът напуска лицето му. Той се раздвижи и седна напълно върху пода, за да не се сгромоляса като домино.

Боже мили, полудявам.

Той не осъзна, че го е изрекъл гласно, докато непознатият не отговори.

— Не, не полудяваш. Аз съм реален.

Мъжът беше висок, строен, облечен в протрито кожено пилотско яке и панталони в маскировъчен цвят. Черната му коса беше ниско подстригана по войнишки, сресана на крив път, чертите му бяха решителни, очите тъмни и преценяващи. Приличаше на поддържащ герой от филм за Джон Уейн, бунтарски настроеният перко, който трябваше да се научи да изпълнява заповеди.

— Хм — каза предпазливо Алекс. Той бавно се изправи на крака, страхувайки се да не изгуби равновесие. Не беше религиозен човек. Вярваше само в реални неща, в доказателствата на сетивата си. Всичко на земята се състоеше от елементи, породени първоначално от избухването на звезди, което означаваше, че в основата си хората са умен звезден прах.

А когато умрат, изчезват завинаги.

Тогава… какво беше това?

Някаква самоизмама? Като направи крачка напред, Алекс се пресегна нерешително. Ръката му мина право през тялото на мъжа. За миг единственото, което можеше да види, беше неговата собствена китка, която потъва в областта на слънчевия сплит на непознатия.

— Исусе! — Алекс отдръпна бързо ръката си и я огледа, като я обърна първо с дланта нагоре, а после надолу.

— Не можеш да ме нараниш — произнесе мъжът с безразличен тон. — Минавал си през мен поне сто пъти досега.

За да изпробва, Алекс протегна ръка, която премина през рамото на непознатия.

— Какво си ти? — попита той. — Ангел? Призрак?

— Да виждаш някакви крила? — попита сардонично мъжът.

— Не.

— И аз така мисля. Бих казал, че по-скоро съм призрак.

— Защо си тук? Защо ме преследваш?

Тъмният поглед: срещна директно неговия.

— Не знам.

— Нямаш някакво послание за мен, нали? Или недовършена работа, за която трябва да ти помогна?

— Не.

Алекс силно искаше това да е сън. Но то беше прекалено реално, застоялата топлина на въздуха в таванската стая, прашната лимоновожълта светлина, която проникваше през прозорците, химикалите за запълване на пукнатини, които винаги миришеха на банани.

— Какво ще кажеш да ме оставиш сам, по дяволите? — попита той накрая. — Има ли такава вероятност?

Призракът го изгледа с поглед, пълен с искрено раздразнение.

— Иска ми се да можех — каза той с разбиране. — Представата ми за забавление не е да те гледам как всяка вечер се отрязваш на петата чаша „Джак Даниелс“. Писна ми. Не мога да повярвам, че го казвам, но бях по-щастлив да живея със Сам.

— Ти… — Алекс отиде до една близка купчина с дъски за дюшеме и седна тежко. Не откъсваше поглед от призрака. — Да не би Сам…

— Не. Досега ти си единственият, който може да ме вижда и чува.

— Защо? — поиска да знае Алекс. — Защо аз?

— Не беше мой избор. Затворен съм тук от години. Дори след като Сам купи къщата не можах да изляза, независимо колко се опитвах. След това през април разбрах, че мога да те последвам навън, така че го направих. В началото беше облекчение. Бях доволен, че съм се измъкнал от тук, дори и това да означаваше, че трябва да се мъкна с теб. Проблемът е, че съм прикован към теб. Ходя там, където ти ходиш.

— Все пак трябва да има начин да се отърва от теб — промърмори Алекс, разтърквайки челото си с ръце. — Терапия. Лечение. Екзорцист. Лоботомия.

— Това, което аз мисля… — започна призракът, но спря при звука на приближаващи се стъпки.

— Ал — дойде заглушеният глас на Сам. — Главата му се показа, когато той се появи на площадката на стълбището и намръщеният му поглед прониза боядисаните в кремаво шпиндели на парапета. Като спря горе, той отпусна ръка на централната извивка на парапета и попита отсечено: — Какво става?

Местейки поглед от брат си към призрака, който стоеше само на няколко крачки от него, Алекс се изкушаваше да попита Сам дали и той може да го види. Призракът беше човек и реален, и присъствието му толкова недвусмислено, че изглеждаше невъзможно Сам да не го е забелязал.

— На твое място не бих го направил — каза призракът, прочел мислите му. — Защото Сам не може да ме види, и ще реши, че си луд. А аз не горя от желание да деля с теб изолатор за душевноболни.

Алекс обърна очи отново към Сам.

— Нищо — каза той в отговор на неговия въпрос. — Ти защо се качи?

— Защото те чух. — Раздразнителна пауза. — Помолих те да пазиш тишина, спомняш ли си? Приятелката ми Луси си почива. За какво викаше?

— Говорех по мобилния си телефон.

— Ами добре. Може би трябва да си отидеш. Луси има нужда от спокойствие и тишина.

— Стигнах почти до половината в оправянето на пода ти, Сам. И то безплатно. Защо не помолиш приятелката си да отложи малко дрямката, докато приключа?

Сам му хвърли предупредителен поглед.

— Една кола я е изблъскала от пътя, докато вчера е карала велосипеда си. Дори дебелокож тип като тебе би трябвало да прояви малко съчувствие. Докато една жена се опитва да се излекува от травма в къщата ми…

— Хубаво. Спести си сапунената тирада. Отивам си. — Очите на Алекс се присвиха, докато гледаше брат си. Сам никога не беше губил контрол заради жена. И като се замислеше сега, Сам никога не бе позволявал на свое гадже да остава да нощува в къщата. Ставаше нещо необичайно с тази.

— Да, наистина си пада по нея — произнесе призракът зад него.

Алекс погледна през рамо. И преди да е помислил, попита:

— Можеш ли да четеш мислите ми?

— Какво? — попита смаяно Сам.

Алекс усети, че се изчервява.

— Нищо.

— Отговорът е „не“ — каза Сам. — И съм доволен. Защото сигурно щеше да е плашещо, ако можех да чета мислите ти.

Алекс се обърна и се зае да прибира инструментите си.

— Дори нямаш представа — каза той дрезгаво.

Сам тръгна надолу по стъпалата, но се спря.

— И още нещо: защо цялата стена е напръскана със силикон?

— Нов метод на приложение — сопна се Алекс.

— Точно така — изсумтя Сам и тръгна.

Алекс се обърна към призрака, който го гледаше със самоуверена усмивка.

— Не мога да чета мислите ти — каза призракът. — Но не е трудно да се досетя какво се върти в главата ти. През повечето време. — Погледът му стана замислен. — В много случаи в поведението ти няма никакъв смисъл. Като днес например, начинът, по който се държеше с онази хубава малка блондинка…

— Това си е моя работа.

— Да, но аз трябва да те гледам, а това е дразнещо. Харесваш я. Защо не говориш с нея? Какъв е проблемът с…

— Повече ми харесваше, когато беше невидим — каза Алекс, извръщайки се от него. — Разговорът приключи.

— Ами ако искам да продължа да говоря?

— Говори си наум. Прибирам се вкъщи, където ще пия, докато не изчезнеш.

Призракът сви рамене и се облегна нехайно на стената.

— Може би ти ще си този, който ще изчезне — каза той, докато наблюдаваше как Алекс отива да изстърже от стената пръските от силикон.