Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (13)

11.
Нрави на стар вълк

Над Ница продължаваше да вали. Сред сумрачната, матова светлина, която обгръщаше стария град, простряното по балконите пране висеше като волани от тъжно съществуване. Със закопчан до шията шлифер и с разтворен чадър, Макс Коста прекоси площад „Джезу“, избягвайки локвите, в които плющяха дъждовните капки. Запъти се към каменните стълби на църквата. Мауро Барбареско беше там. Стоеше облегнат на затворената врата, с ръце в джобовете на лъщящия от дъжда дъждобран и гледаше внимателно изпод периферията на прогизналата си от вода шапка.

— Тази нощ ще е — каза Макс.

Италианецът не проговори, а последван от Макс, се отправи към улица „Дьо ла Дроат“. На ъгъла имаше бар, а два входа по-нататък — пасаж, тесен и тъмен като тунел. Те прекосиха в мълчание вътрешния двор и се изкачиха на втория етаж. Дървеното стълбище скърцаше под краката им. На площадката Барбареско отвори една врата и покани Макс да влезе. Макс подпря чадъра на стената, свали си шапката и изтръска дъждовните капки. Жилището, мрачно и неуютно, беше вмирисано на варени зеленчуци, както и на мокри и мръсни дрехи. Коридорът водеше към кухня, към друга открехна врата, зад която се виждаше спалня с неоправено легло, и към всекидневна с две стари кресла, скрин, столове и кухненска маса с остатъци от закуска. Седнал на масата, с разкопчана жилетка и със запретнати над лактите ръкави на ризата, Доменико Тинянело разглеждаше карикатурния комикс на вестник „Гренгоар“.

— Казва, че ще го направи тази нощ — каза Барбареско.        Меланхоличното изражение на другия като че ли леко се оживи. Кимна в знак на съгласие, остави вестника върху масата и посочи на Макс кафеварката, до която имаше две мръсни чаши, стъкленица със зехтин и чиния с трохи от препечен хляб. Разкопчавайки шлифера си, Макс отклони поканата. През отворения прозорец проникваше прашна виделина, недостатъчна да освети ъглите на стаята. Сваляйки шлифера си, Барбареско се отправи към прозореца. Надникна през него, застанал в очертанията на правоъгълника мътна светлина.

— Какво става с вашия испански приятел? — попита той, след като хвърли поглед навън.

— Нито ми е приятел, нито съм го виждал оттогава — отвърна Макс спокойно.

— От срещата на пристанището?

— Точно така.

Италианецът беше метнал дъждобрана си върху облегалката на един стол, без да го е грижа за капките вода, които образуваха локви по паркета.

— Направихме някои проучвания — рече той. — Всичко, което ви е казал, е истина: радиостанцията на националистите в Монте Карло, намерението да закарат кораба „Лучано Канфора“ в републиканско пристанище… Единственото, което не можем да установим засега, е неговата истинска самоличност. Нашите тайни служби нямат регистриран никакъв Рафаел Мостаса.

Макс направи неутрален жест. Жест на равнодушно крупие.

— Предполагам, че бихте могли да го следите. Знам ли… Да го снимате.

— Може и да го сторим — Барбареско се усмихваше странно. — За да го направим обаче, е необходимо да знаем кога ще се срещне с вас.

— Нямаме предварителна уговорка. Появява се и ми предлага да се срещнем, когато поиска… Последния път го направи чрез бележка, оставена в портиерната на „Негреско“.

Италианецът го погледна изненадан.

— Не знае ли, че днес ще бъдете в къщата на Сузана Фериол?

— Знае, но не каза нищо.

— Как мисли тогава да получи документите?

— Нямам абсолютно никаква представа.

Италианецът размени слисан поглед с колегата си и отново погледна Макс.

— Малко странно е това, нали?… Имам предвид нехайството му пред възможността да ни казвате всичко. И че дори ви подтиква да го направите. А и фактът, че днес не се появява, също е любопитен.

— Вероятно — съгласи се Макс равнодушно. — Но това все пак не е моя работа. Вие сте шпионите.

Извади табакерата, отвори я и се загледа в нея замислен, като че ли в този момент беше от особено значение дали ще избере една или друга цигара. Накрая сложи една в уста и прибра табакерата, без да предложи на другите.

— Предполагам, че сте запознати с неговата дейност — вметна той, щраквайки със запалката.

Барбареско се запъти към светлината, която идваше от прозореца. Още веднъж се надвеси и се огледа. Изглеждаше притеснен. Не липсваха нови поводи за безпокойство.

— Без съмнение, необичайно е да разкрива играта си по този начин.

— Може би иска да го предпази — предположи колегата му.

— Мен ли? От кого?

Доменико Тинянело се загледа безмълвен в косъмчетата по ръцете си. Отново беше замлъкнал, като че ли усилието да си отваря устата го беше изтощило.

— От нас — на свой ред отговори Барбареско. — От своите хора. От вас самия.

— Ами когато си го изясните, уведомете ме. — Макс спокойно изпусна кълбо цигарен дим. — Имам други неща, за които да мисля.

Италианецът седна в едно от креслата. Замислен.

— Няма да ни изпързаляте, нали? — каза той накрая.

— Мостаса или аз?

— Вие, естествено.

— Е, кажете ми как бих могъл. Нямам избор. Само че на ваше място бих се опитал да открия този тип и да си изясним веднъж завинаги нещата.

Барбареско отново се спогледа с колегата си. След това насочи враждебен поглед към дрехите, които се показваха под отворения шлифер на Макс.

— Да си изясним нещата… Казано от вас, звучи елегантно.

Тези двамата, помисли си пак Макс, с измачканите им дрехи, с видимите следи от умора под зачервените очи и зле избръснати лица, винаги изглеждаха, като че ли са прекарали безсънна нощ. Вероятно така си и беше.

— А сега към същественото — допълни Барбареско. — Как смятате да влезете в къщата?

Макс се загледа в мокрите обувки на италианеца, чиито подметки в предната част бяха протрити. При целия този дъжд чорапите му сигурно бяха подгизнали.

— Това си е моя работа — отвърна той. — Трябва да знам обаче къде ще се видим, за да ви предам писмата. Ако се добера до тях. Ако операцията мине добре.

— Това място е подходящо. Ще бъдем тук през цялата нощ, ще чакаме. Долу в бара има телефон. Един от нас може да остане там, докато затворят, за в случай, че настъпят промени или нещо непредвидено… Ще успеете ли да влезете безпроблемно в къщата?

— Предполагам, че да. Организирана е вечеря в Симие, близо до стария хотел „Реджина“. Сузана Фериол е сред поканените. Това ми осигурява достатъчно време за действие.

— Имате ли всичко?

— Всичко. Връзката ключове, която донесе Фосатаро, е перфектна.

Тинянело бавно вдигна поглед и се взря в Макс.

— Бих искал да видя как го правите — каза той неочаквано. — Как отваряте този сейф.

Макс повдигна учудено вежди. Проблясък на жива заинтересованост проясни меланхоличното южняшко лице на италианеца. Така изглеждаше почти симпатичен.

— Аз също — присъедини се неговият колега. — Фосатаро ни каза, че вие сте много добър в тези неща… Спокоен и невъзмутим, такива бяха неговите думи. По отношение на сейфовете и на жените.

Напомнят ми на нещо, помисли си Макс. В главата му тези двамата се асоциираха с някакъв образ, който не успяваше да фокусира напълно. Образ, съответстващ на техния облик и маниери, който убягваше на Макс.

— Ще ви бъде скучно да ме гледате — каза. — И в двата случая става дума за бавни и рутинни дейности. Въпрос на търпение.

На лицето на Барбареско се появи усмивка. Очевидно оцени подобаващо отговора.

— Пожелаваме ви много късмет, господин Коста.

Макс го удостои с продължителен поглед. Най-накрая беше успял да се натъкне на образа, който търсеше: мокри кучета под дъжда.

— Предполагам — извади отново табакерата от джоба си, разтвори я и я предложи на другите, — че ми го пожелавате искрено.

 

 

Тя се появява привечер, когато Макс подготвя екипировката за нощната акция. Той чува, че се звъни, поглежда през шпионката, облича сакото си и отваря вратата. Меча Инсунса е там, с усмивка на устните, с ръце в джобовете на плетената жилетка. Жест, който прилича на онзи от далечната утрин отпреди почти четиридесет години, в пансиона „Кабото“ в Буенос Айрес, когато тя дойде да го види под претекст, че иска да си вземе ръкавицата, която сама беше сложила в джоба на сакото му и оформила като бяло цвете, преди той да излезе и изтанцува тангото в „Ла Феровиария“. А може би Макс беше този, който смесваше миналото с настоящето. Дори начинът, по който тя влиза и се движи из стаята, спокойна, любопитна, наблюдаваща внимателно всичко, наподобява маниера й отпреди. Накланянето на главата, за да огледа оскъдния и подреден свят на Макс, заставането пред отворения прозорец, пред който се разкрива пейзажът на Соренто, или пък заставането на усмивката върху устните й, когато разглежда предметите, струпани върху леглото му: малка и лека раница, фенерче, найлоново алпийско въже с дължина тридесет метра и с предварително направени възли, торба с инструменти, тъмни дрехи и спортни обувки, които същия този следобед сам беше боядисал с черна вакса. Оглежда всички тези предмета, които Макс беше подредил с методичната старателност на военен, подготвящ се за битка, с измамната илюзия, че с този стар ритуал преди военен поход ще си възвърне гъдела от трескавото очакване пред скорошната акция.

— Боже мой — казва тя. — Наистина ще го направиш.

Произнася думите замислена, възхитена, като че ли до този момент не е вярвала напълно на обещанията на Макс.

— Разбира се — отговаря простичко той.

Няма нищо неестествено, нито пък фалшиво в тона му. Не се стреми да заема героични пози. Откакто е взел решение и е открил по какъв начин да действа, или по-точно си мисли, че го е открил, се намира в състояние на душевен мир. Приел е, че ще стане това, което е предопределено да стане. Старите прийоми и жестовете, шито в едно друго време се свързваха с младостта и жизнеността, през последните часове му бяха възвърнали впечатляваща сигурност в собствените сили. Усещаше блажен покой, и стар, и обновен, в който рисковете на авантюрата, опасностите от грешка или лош късмет се размиваха в напрежението от неизбежното. Нито Меча Инсунса, нито Хорхе Келер, нито пък шахматната книга на Михаил Соколов заемаха първостепенно място в мислите му. Интересува го само ръкавицата, която Макс Коста, или онзи, който той беше някога, хвърляше предизвикателно в лицето на сивокосия мъж, който от време на време го гледа скептично от огледалото.

Тя продължава да го наблюдава внимателно. С нов поглед, открива Макс. Или може би с такъв, какъвто вече бе смятал за невъзможен.

— Партията започва в шест часа — казва тя накрая. — Ако всичко върви по план, ще разполагаш с два часа тъмнина. А ако имаш късмет, и с малко повече.

— А може би и по-малко?

— Възможно е.

— Синът ти знае ли какво ще правя?

— Не.

— А Карапетян?

— Също не.

— Какво става с Ирина?

— Подготвили са с нея дебют, който няма да се осъществи, или поне не изцяло. Руснаците ще решат, че в последния момент Хорхе е променил плана.

— Няма ли да се усъмнят?

— Не.

Тя докосва алпийското въже, като че ли иска да му подскаже необичайни ситуации, каквито до момента той не си е представил. Изведнъж придобива неспокоен вид.

— Макс, чуй… Това, което каза преди, е вярно. Партията може да приключи по-рано от предвиденото. Едно неочаквано реми с вечен шах или отказване на противника… Рискуваш да си още там, когато Соколов и хората му се върнат.

— Разбирам.

Меча изглежда още по-разколебана.

— Ако видиш, че нещата се усложняват, забрави за книгата — казва. — Излез оттам възможно най-бързо.

Погледът му е изпълнен с признателност. Чутото го радва. Този път неговият манталитет на стар измамник не му позволява да устои на изкушението да озари лицето си с подходящата хладнокръвна усмивка.

— Надявам се на дълга партия — казва той. — С анализ постмортем, както се изразявате вие.

Тя гледа торбата с инструментите, която съдържа половин дузина полезни пособия, включително и диамантено острие за рязане на стъкло.

— Защо го правиш, Макс?

— Той е мой син — отговаря Макс, без да се замисля. — Ти го каза.

— Лъжеш. Изобщо не те интересува дали ти е син или не.

— Може би го дължа на теб.

— Да ми го дължиш? Ти?

— Възможно е да съм те обичал, в такъв случай.

— В Ница?

— Винаги.

— Странен начин на изразяване на чувства, приятелю мой… Странен и тогава, и сега.

Меча е седнала на леглото до екипировката на Макс. Изведнъж той чувства необходимост да й обясни отново онова, което тя много добре знае; да допусне да се появи отново частица от предишното озлобление.

— Никога не си се питала как хората без средства възприемат света, нали? Как отварят очи сутрин и се изправят лице в лице с живота.

Тя го гледа изненадана. В тона на Макс няма грубост, а непоколебима убеденост. Обективност.

— Ти никога не си се изкушавала — продължава той, — да поведеш лична война срещу онези, които спят спокойно, без да се притесняват за това какво ще ядат утре… Срещу онези, които идват при теб, когато си им необходим и те величаят, когато им е удобно, а след това не ти позволяват да държиш главата си изправена.

Макс се е доближил до прозореца. Посочва пейзажа на Соренто и луксозните вили, накацали по зелените хълмове на нос Капо.

— А аз — да, аз се изкуших — добавя той. — И дори имаше моменти, в които вярвах, че мога да победя. Да престана да бъда публично оскърбяван сред този абсурден карнавал… Да чувствам допира на качествена кожа върху седалките на луксозните автомобили, да пия шампанско в чаши от фин кристал, да галя красиви жени… Всичко онова, което двамата ти съпрузи и ти самата, по силата на глупавата и чиста случайност, сте притежавали от самото начало.

За миг спира и се обръща, за да я погледне. В този ракурс, озарена от светлината, седнала на леглото, отново изглежда почти красива.

— Ето защо никога не е имало никакво значение дали съм те обичал или не.

— Но за мен щеше да има.

— Ти можеше да си позволиш и този лукс. Аз трябваше да мисля за други неща. А да обичам не беше най-неотложното от тях.

— А сега?

С примирен вид той се приближава към нея.

— Преди два дни ти го казах. Провалих се. Сега съм на шестдесет и четири години, изморен съм и ме е страх.

— Разбирам… Да, естествено. Правиш го заради себе си. Заради онова, което те доведе в този хотел. Всъщност мотивът ти дори не съм аз.

Макс е седнал до жената на ръба на леглото.

— Ти си — възразява. — По косвен начин, може би. Заради онова, което беше, и онова, в което се превърнахме… Заради онова, което бях аз.

Тя го гледа почти нежно.

— Как живя през всичките тези години?

— Имаш предвид годините на провала? Ами… отстъпвах бавно до мястото, на което ме виждаш сега. Като разбита войска, която се отбранява, а междувременно малко по малко се разпада.

За миг Макс е изкушен от обичайния си навик да съпроводи думите с героична полуусмивка, но се отказва. Излишно е. Всичко, което каза, е истина. И знае, че тя го знае.

— След войната имах добър период — продължава той. — Възможности за бизнес, възстановяване, нови постъпления. Всичко това обаче беше мираж. На сцената се появяваха друг тип хора. Друг вид мръсници. Не по-изпечени, просто по-груби. Дори, според мястото и случая, да бъдеш грубиян се превърна в печеливша карта… Струваше ми много усилия да се пригодя и допуснах грешки. Повярвах на хора, на които не биваше да вярвам.

— Беше ли в затвора?

— Да, но това не беше от значение. Моят свят изчезваше. Или по-скоро, едва го бях докоснал с върха на пръстите, и той вече беше изчезнал. А не си дадох сметка.

Седнал много близо до жената, която внимателно го слушаше, Макс продължи известно време да говори за това. Десет или петнадесет години, сбити в малко думи: обективен и кратък разказ за един сумрачен период. Комунистическите режими, добавя той, сложили точка на стария свят в Централна Европа и на Балканите, така че той опитал отново късмета си в Испания и Южна Америка. Без успех. Удобен случай му се удал в Истанбул, където станал съдружник на един собственик на барове, кафенета и кабарета, но и в това не сполучил. После за малко пребивавал в Рим и се издържал като застаряващ компаньон на дами; нещо като елегантна примамка за американски туристки и треторазредни чуждестранни актриси: придружавал ги в „Стрега“ и „Дони“ по „Виа Венетия“, в ресторантите „Ла Фортунато“, в близост до Пантеона, „Ругантино“ в Трастевере, или ги съпровождал по „Виа Кондоти“, когато пазарували. Било работа на комисионна.

— Последният що-годе сполучлив удар нанесох преди няколко години в Портофино — добавя той в заключение. — Или така ми се струваше. Успях да спечеля три милиона и половина лири.

— От жена?

— Спечелих ги и толкова. Другото няма значение. Два дни по-късно пристигнах в Монте Карло и се настаних в евтин хотел. Имах известни предчувствия. Същата онази нощ отидох до казиното и си напълних джобовете с жетони. В началото ми вървеше и реших да рискувам. Последваха дванадесет несполуки и станах от масата треперещ.

Меча го наблюдава внимателно. Учудена.

— И в казиното изгуби всичко?

В помощ на Макс идва обичайната усмивка на опитен мъж, предизвикателна и съучастническа.

— Все още ми оставаха два жетона по петнадесет хиляди франка, така че смених масата и отидох в друга зала, опитвайки се да възстановя загубеното. Топчето вече се въртеше, а аз държах жетоните в ръка и не се решавах да заложа. Накрая се престраших и така загубих всичко… Шест месеца след тази случка вече работех като шофьор в Соренто.

Усмивката бавно се беше изпарила. Сега устните му са сковани от безмерно отчаяние.

— Казах ти, че съм изморен, но не ти казах колко.

— Каза също, че се страхуваш.

— Сега вече по-малко, или така ми се струва.

— Знаеш ли, че възрастта ти съвпада съвсем точно с броя на шахматните полета?

— Не ми е хрумвало.

— Ами да, така е. Как мислиш? Може да е добър знак.

— Или лош. Като в онзи случай с последната ми игра на рулетка.

За миг Меча се умълчава. После навежда глава, гледа ръцете си със старческите петна по тях.

— Веднъж в Буенос Айрес, преди петнадесет години, видях мъж, който приличаше на теб. Походката и движенията му бяха същите като твоите. Седях в бара на хотел „Алвеар“ с приятели. Видях го да излиза от асансьора… Грабнах си палтото и го последвах. За ужас на всички. Петнадесет минути вярвах, че наистина си ти. Следвах го до „Реколета“ и видях, че влезе в „Ла Биела“, кафенето на автомобилистите, което се намира на ъгъла. Влязох след него. Беше седнал до един от прозорците. Вдигна поглед и ме видя, докато се приближавах към него… И видях, че не си ти. Подминах го, излязох през другата врата и се върнах в хотела.

— И това бе всичко?

— Да, всичко. Сърцето ми обаче биеше в гърдите ми така бясно, като че ли щеше да изхвръкне.

Гледат се отблизо, със спокойна настойчивост. В друго време и при други обстоятелства, мисли си той, този би бил перфектният момент, в който, облакътени на елегантен бар, биха поискали по още едно питие или биха се целунали. Много нежно, приближавайки бавно лицето си, тя го целува. По бузата.

— Бъди внимателен тази нощ, Макс.

 

 

Дъгата от електрическите лампи по „Алеята на англичаните“ се отдалечаваше в огледалото за обратно виждане, очертавайки мъгливия мрак над залива на Ница. Макс подмина Лазарето и „Ла Резерв“, паркира колата до морето, на мястото, от което денем се разкрива прекрасна гледка, спря чистачките и загаси фаровете. Капките, които се стичаха от върховете на боровете, почукваха по капака на колата, „Пежо 201“, взето под наем същия онзи следобед. След като си погледна часовника на пламъка от кибритената клечка, той остана неподвижен, изпушвайки една цигара, докато очите му привикваха с тъмнината. Шосето, което обхожда възвишението Борон, беше безлюдно.

Най-сетне се реши. Хвърли цигарата и излезе от колата с пакет под мишницата и с тежката торба с инструменти, която висеше на рамото му. От шапката му се стичаха капки. Вдигна яката на тъмния си дъждобран. Носеше изцяло черни дрехи, пуловер и панталони. Светли бяха само брезентовите кецове с гумена подметка, които обикновено му бяха удобни, но сега подгизнаха още при първите крачки. Повървя по шосето, прегърбен под дъжда. Когато се приближи до вилите, които се открояваха в тъмнината, се спря, за да се ориентира. В близост имаше една-единствена ориентировъчна светлина: мъгливият ореол на електрически фенер, който светеше пред къща с висока ограда. За да не попадне в обсега му, Макс се отклони от пътя и пое по стръмна пътечка, която криволичеше между столетници и храсти. Опипваше терена с ръце, за да не се подхлъзне и да не падне във водата, която се разбиваше в скалите под краката му. На два пъти в пръстите му се забиха бодли. Облиза раничките и усети вкуса на кръв. Дъждът доста го притесняваше, но когато отново излезе на шосето забеляза, че беше понамалял. Сега слабата светлина оставаше зад гърба му, назъбвайки в контражур ъгъла на един зид. А на трийсет стъпки по-нататък, потънала в мрака, се издигаше къщата на Сузана Фериол.

Клекна до тухления зид под силуетите на няколко палми. После отвори пакета, който съдържаше дебело вълнено одеяло. След като го уви и стегна заедно с чантата около тялото, за да не му пречат, се изкачи по един от мокрите стволове. Разстоянието между него и зида беше по-малко от метър, но преди да го щурмува, хвърли сгънатото одеяло върху горния ръб на оградата, покрит с парчета от начупени бутилки. Скочи върху одеялото. Под краката си усети обезвредените стъклени остриета и тупна от другата страна, търкаляйки се, с цел да омекоти удара и да не контузи краката си. Изправи се, мокър до кости. Изтръска водата и калта от дрехите си. Бледа светлина блещукаше в далечината между дърветата и градинските растения. Тя осветяваше кованата порта до шосето, къщичката на пазача и каменната пътечка, която водеше към кръглата площадка пред главния вход. Макс заобиколи къщата отзад, като се придържаше далеч от осветената зона. Движеше се внимателно, не искаше да вдига прекалено много шум, прецапвайки през локвите или спъвайки се в цветните лехи и големите саксии. Каза си, че заради дъжда и калта ще остави стъпки навсякъде в къщата и извън нея, както и следи от гумите на пежото, което беше спрял наблизо. Не можеше да не мисли притеснен за това, докато си сваляше дъждобрана и шапката, защитен от един малък навес под прозореца, който предвиждаше да щурмува. Колкото и да се забавеше Сузана Фериол на вечерята в Симие, нямаше начин промъкването му в къщата да остане незабелязано. С повечко късмет обаче, когато полицията пристигнеше и започнеше да оглежда следите, той вече би трябвало да е далеч.

 

 

Нощта току-що се беше спуснала над Соренто. Луната все още не се е появила и това улеснява плана на Макс. Когато слиза от стаята си в хотел „Витория“ с голяма пътна чанта в ръка и сако върху тъмните си дрехи, дежурният на рецепцията, зает с разпределянето на писмата и поставянето им в чекмеджетата, почти не го забелязва. Фоайето и стъпалата, които водят към градината, са безлюдни. Всички са насочили вниманието си към шахматната партия между Келер и Соколов, която се разиграва в салона на хотела. Излязъл вече навън, Макс минава близо до микробуса на националното радио и телевизия RAI, стига до градината и непринудено се отдалечава по пътя, който води към външната ограда и площад „Тасо“. По средата на участъка, когато вижда светлините на движещите се коли и фенерите на площада, се отклонява и търси параклисчето, откъдето преди два дни наблюдаваше апартаментите, в които се помещава руската делегация. Сега сградата тъне в мрак, има само един запален фенер на главния вход и един светещ прозорец на втория етаж.

Сърцето на Макс бие настойчиво, прекалено бързо, като лудо. Сякаш е изпил десет кафета. Всъщност, това, което изпи преди половин час, бяха две хапчета „Макситон“, закупени без рецепта, благодарение на вдъхващата му доверие усмивка, от аптеката на булевард „Италия“, с убеждението, че в следващите часове няма да му дойдат зле допълнителни енергийни запаси и яснота на мислите. Въпреки това, докато си поема дълбоко дъх и чака неподвижен, опитвайки се да успокои сърцето си, тъмнината наоколо, предстоящото предизвикателство, съзнанието за възрастта, която пристиска бронхите и втвърдява артериите, му натрапват безпокойство, напомнящо по-скоро терзание. Неувереност, която граничи със страх. В самотата и сенките на градината всяка предвидена стъпка сега изглежда безразсъдна. За миг остава неподвижен и угнетен, докато неравномерните удари на сърцето му стават отново ритмични. Трябва да взема решение, мисли си той. Да се върна или да продължа. Времето ме притиска. С примирен жест дърпа ципа на торбата и изважда раницата, която се намира вътре, отваря я и си събува обувките, за да ги замени със спортните, боядисани с вакса. Сваля и сакото си, слага го в торбата при обувките и я скрива в храстите. Сега е изцяло облечен в черно, прикрива и светлото петно на посивялата коса с тъмна копринена кърпа, която завързва на главата си. Затяга на кръста си найлоново въже със стоманена карабинка, за да се подсигури срещу внезапна умора при изкачването. Ама че смешно изглеждам така, мисли, и по лицето му се появява саркастична усмивка. На моите години да си играя на елитен cambrioleur… За бога. Ако ме види доктор Хугентоблер сега, ще повярва ли, че неговият уважаван шофьор се катери по стени. След това, оставяйки се на случайността, слага раницата на гърба си, поглежда в едната и в другата посока, излиза от параклисчето и се приближава към сградата, под прикритието на възможно най-дебелата сянка на лимоновите дървета и палмите. Изведнъж фаровете на една кола, която тъкмо влиза в градината и се насочва към основната сграда, го осветяват между храстите. Принуден е да отстъпи към сенките, които го прикриват. Миг след това, отново в тъмнина, след като си възвръща спокойствието, излиза от убежището си и стига до сградата на руснаците. Там, до стената, мракът е непрогледен. Макс търси пипнешком първото желязно стъпало. След като го открива, започва да се изкачва с крака, опрени в стената, и много бавно, е почивки на всяко стъпало, опитвайки се да не полага излишни усилия, които могат да отслабят силите му, пълзи към покрива.

 

 

В Ница сейфът „Шюцлинг“, голям и боядисан в кафяво, изглеждаше точно както го беше описал Енрико Фосатаро. Намираше се в махагонов шкаф, в стената на кабинета, стъпил на пода и заобиколен от рафтове с книги, картотеки и папки. Видът му беше внушителен: гладък стоманен панел, без видими ключалки, нито шайби. Макс го огледа за кратко под снопа лъчи от фенерчето. До основата на сейфа имаше дебел килим с ориенталски шарки. Това би ми помогнало за омекотяване на металния звук от връзката с ключове, когато дойде моментът да ги изпробвам един по един, помисли си. Насочи светлината към часовника, който носеше върху лявата китка, и погледна часа. Операцията щеше да е бавна, от онези, които изискват финес и изключително спокойствие. Отново отклони фенерчето, за да освети върху паркета и килима следите от вода и кал, които очертаваха пътя до прозореца, който Макс беше затворил, след като беше влязъл през него с помощта на отвертка. Мръсотията създаваше пречки, но за щастие онзи прозорец принадлежеше на кабинета и всичко оставаше, включително и калта, в същата стая. Няма да има проблеми докато вратата към библиотеката не бъде отворена. Отиде до нея и предпазливо се увери, че беше заключена.

Остана неподвижен и около половин минута се съсредоточаваше, докато ударите на пулса в тъпанчетата му отшумяха и вече можеше да чува ясно. Ромонът на дъжда щеше да заглуши в известна степен шума, който можеше да вдигне, докато се занимаваше със сейфа. Но можеше и да попречи на Макс да различи шумовете от приближаващ се към кабинета човек. Все пак, по това време рискът беше минимален: готвачката и градинарят не спяха в къщата, гувернантката си почиваше на горния етаж, а шофьорът трябваше да е зад волана на автомобила и да чака Сузана Фериол в Симие. Само прислужницата щеше да бъде на първия етаж, в очакване да пристигне господарката. Според предварителната информация, тя имаше навик да слуша радио в съседната на кухнята стая.

Свали си шапката и дъждобрана, остави торбата с инструментите върху килима и докосна студения метал на сейфа. Сейфовете „Шюцлинг“ не разполагат с видим механизъм за отваряне — той е скрит под рамката, в която е вграден. След като Макс приложи необходимата сила, част от рамката се плъзна и наяве се появиха механизмите: четири ключалки, разположени вертикално. Първата беше обикновена, а останалите с механична комбинация. Макс трябваше да отвори първо трите отдолу, а това щеше да му отнеме доста време, така че незабавно се залови за работа. Постави фенерчето удобно, избра един ключ от връзката, която носеше в торбата с инструментите и започна да го пробва последователно в трите ключалки, за да види в коя от тях „пасваше“ повече: коя беше по-чувствителна и предаваше звуците на вътрешния механизъм по-осезаемо. Мокрите панталони и обувки го караха да трепери от студ, затруднявайки го много, а надраните от бодлите му ръце трудно можаха да се успокоят и да придобият подходящата за случая ловкост. След като изпробва във всеки брояч позиции от 0 до 19, реши да пробва долния. После бавно завъртя ключа отляво надясно и повтори операцията с другите броячи. След като веднъж беше фиксирал секторите на предполагаемата вярна позиция, Макс се върна на първия брояч. Сега се изискваше още по-голяма прецизност, а наранените му пръсти на моменти се движеха несръчно и оставяха следи от кръв по ключа. Бавеше се и се проклинаше, че не беше предвидил да използва ръкавици навън сред бодлите: за да долови онези почти недоловими вибрации, се изискваше фин усет. Накрая намести първия брояч в позиция за отваряне и постигна успех. Погледна отново часовника. Оставаха му двадесет и четири минути за най-трудното. На Енрико Фосатаро щеше да му коства три пъти по-малко време, но нещата се развиваха по-добре от предвиденото. С доволна усмивка поотпусна за малко пръстите си, разтри болезнените възглавнички и вкара ключа във втория брояч. Четвърт час по-късно и трите брояча бяха поставени в правилната позиция. Тогава загаси фенерчето и спря, за да си отдъхне. Полежа няколко минути по гръб на килима, опитвайки да се наслади на тишината на къщата. През това време се постара да не мисли за друго освен за сейфа, пред който се намираше. Шепотът на дъжда навън беше спрял, а вътре не помръдваше нищо. С удоволствие би изпушил една цигара, но моментът не беше подходящ. Въздъхна и се изправи. Разтри краката си, изтръпнали от студа в мокрите панталони и обувки, и отново се залови за работа.

Сега всичко беше въпрос на търпение. Ако ключовете са подходящи, между сто и тридесетте, които Фосатаро беше донесъл в Ница, поне един щеше да отвори ключалката, която се намираше над броячите. За да го открие, трябваше да установи към коя група се числеше, а след това един по един да ги изпробва. За целта му беше необходимо време между една минута и един час приблизително. Макс отново погледна часовника. Ако не се объркат плановете, времето беше достатъчно. И започна да пробва ключовете.

Ключалката се отвори с номер 107, почти половин час по-късно. Чу се леко изщракване на вътрешните зъбни колелца. Когато Макс дръпна към себе си тежката стоманена врата, тя се отвори безшумно и с лекота. Снопът светлина от фенерчето освети рафтовете, по които имаше папки и кутии от дебел картон. В кутиите имаше малко бижута и пари, а в папките — документи. Насочи вниманието си към последните. За да може да ги разпознае, Барбареско и Тинянело му бяха показали писма, подобни на тези, които търсеше: с официалния печат на италианския министър на външните работи. Намери ги в една от папките: три писма, написани на машина, пъхнати в пликове, върху които бяха поставени дати и класификационни номера. Приближавайки много близо фенерчето, провери печата, текстовете и подписите, както и името в долния им край: Г. Чано. Без съмнение, това бяха писмата, адресирани до Томас Фериол и изпратени на 20 юли, 1 и 14 август 1936 година.

Прибра ги и върна папката на място. Барбареско и Тинянело му бяха заръчали да се постарае да остави всичко, както си е било, за да може семейство Фериол да си дадат сметка за станалото възможно най-късно. Дори преди да започне отварянето на сейфа, Макс беше описал позицията на броячите, та при затварянето да ги остави в положението, в което първоначално ги беше заварил. Някои собственици имат навик да проверяват сейфовете си, преди да отворят. Сега обаче, докато движеше снопа светлина на фенерчето из кабинета, разбра, че с насилствено отворения прозорец и със следите от вода и кал навсякъде, прикриването на влизането с взлом ще бъде невъзможно. Часове щяха да са му нужни, за да почисти всичко, а и нямаше с какво. От друга страна, времето изтичаше. Сузана Фериол може би вече се канеше да се сбогува с домакините в Симие.

Картонените кутии не съдържаха нищо особено. В една от тях се пазеха тридесет хиляди франка и една дебела пачка банкноти на Испанската република, които, за разлика от отпечатаните в окупираната от националистите зона, имаха все по-малка стойност. Що се отнася до бижутата, Макс предположи, че Сузана Фериол има друга кутия в спалнята си, защото в сейфа бяха оставени само няколко неща: златен медальон с кичур коса в него, джобен часовник „Лосада“ и игла за вратовръзка с голяма перла. Имаше и несесер с петдесет златни лири стерлинги и една стара брошка с форма на водно конче с изумруди, рубини и сапфири. С колеблива гримаса Макс освети отново следите, които беше оставил в кабинета. При подобна диря и по това време, помисли си, какво значение имаше? Брошката и монетите бяха опасен материал, лесни за идентифициране, ако полицията ги намереше в него. Но парите са си просто пари. Следата им се губи веднага щом преминат в други ръце: нямат идентичност, нито друг собственик освен онзи, който ги притежава. Така че, преди да затвори сейфа, да изтрие отпечатъците с кърпа и прибере инструментите, взе тридесетте хиляди франка.

 

 

Небосводът е обсипан със звезди. От покрива на жилищната сграда нощната гледка към Соренто и залива е прекрасна, но Макс не е в състояние да се наслаждава на разни пейзажи. Усилията са го изтощили. Раницата, която носи на гърба си, го затруднява. Проснат до външния корниз, Макс се опитва да възстанови силите си. Отвъд сградите с осветени прозорци на хотел „Витория“, морето прилича на огромно тъмно петно, осеяно с малки светлинки, очертаващи брега чак до далечния блясък на Неапол.

Съвзел се малко, след като е поуспокоил лудото пулсиране на кръвта си, Макс продължава напред. Тази нощ, повече от всеки друг път, е благодарен, че е престанал да пуши преди единадесет години. Сваля раницата от гърба си, изважда от нея алпийското въже със завързани по него възли на всеки половин метър. Търси сигурно място, на което да го закрепи здраво. Близката, слаба светлина, идваща от хотела, му позволява да се движи с известна сигурност, докато проучва покрива, внимавайки да не се подхлъзне и да се търкулне. Накрая връзва въжето с водачески възел около циментовата основа на гръмоотвода и го увива за всеки случай около металната тръба на един комин. След това си слага отново раницата на гърба, отброява шест крачки вляво и, легнал до корниза, завързан с една ръка за въжето, поглежда надолу. На шест-седем метра, точно под него, се намира стаята на руския шахматист. Вътре не се вижда никаква светлина. Докато наблюдава тъмното пространство под балкона, Макс стои неподвижен, трепери от страх, а пулсът му отново започва да полудява. Не е време за такива физически упражнения, мисли си. Или по-точно: на него му е минало времето за тях. Последния път, когато се намираше в подобна ситуация, беше с петнадесет години по-млад. Вдишва дълбоко и се вкопчва във въжето. После преодолява корниза и улука. Ожулва си леко коленете и лактите. Спуска се много бавно, възел по възел.

Ако оставим настрана боязънта — все пак, през цялото време се страхува да не го предадат ръцете или да му се завие свят — спускането се оказва по-лесно от предвиденото. Пет минути по-късно вече е стъпил на балкона, има твърда земя под краката си. Опипва остъклената врата, която го дели от потъналата в тъмнина стая. Щеше да бъде голям късмет, ако беше отворена, си мисли, докато си слага фините гумени ръкавици. Но не е, така че той прибягва към помощта на стъклорез с диамантено острие, което в предишни ситуации се е оказвало много полезно: залепвайки гумирана вендуза, за да задържи парчето стъкло при издърпването му, описва полукръг с радиус една педя около мястото, където се намира вътрешното резе. После леко почуква, изважда отрязаното стъкло, слага го внимателно на земята, мушва си ръката, като се стреми да не се пореже на стъклото и вдига резето. Вратата се отваря безпроблемно и осигурява достъп до тъмната и пуста стая.

Сега Макс действа бързо и майсторски. За негова изненада сърцето му бие ритмично и спокойно, като че ли в тази фаза на операцията годините нямат никакво значение, а старите, възстановени навици му възвръщат силата и професионалното спокойствие, които преди малко изглеждаха непостижими. Така, движейки се извънредно предпазливо, за да не се препъне в нещо, той спуска завесите на прозорците и изважда от раницата фенерчето. Стаята е огромна, но мирише на застоял въздух и стар тютюн. Върху една ниска масичка, заедно с празни чаши от кафе и шахматна дъска с разбъркани фигури, има пепелник, пълен с фасове. Докато се движи наоколо, снопът лъчи от фенерчето осветява кресла, килими, картини и врата, която води към спалнята и банята. Осветява също така и повърхността на едно огледало, в което, приближавайки се, Макс вижда отразен в контражур собствения си тъмен, потаен и неподвижен силует, сякаш стреснат от внезапното появяване на непознат.

Отклонява снопа светлина, като че ли не иска да се разпознае в огледалото. Образът му отново потъва в мрака. Светлината сега е насочена към работната маса, покрита с книги и листове хартия. Приближава се към нея и започва да тършува.

 

 

Все още беше нощ и над Ница продължаваше да вали, когато Макс спря пежото до църквата „Джезу“ и прекоси площада, загърнат в дъждобрана и с шапка на главата. Движеше се безразлично напряко през локвите, разплисквайки дъждовната вода. Нямаше жива душа. Дъждът сякаш се материализираше в прозирно жълта мъглявина върху ъгъла на улица „Дьо ла Дроат“, около електрическия фенер, светещ в близост до вратата на затворения бар. Макс стигна до съседната врата, която беше отворена. Загърбил шума от проливния дъжд, той прекоси вътрешния двор.

Слабата светлина от голата и мръсна крушка пред входа послужи на Макс само да се ориентира къде стъпва. Имаше и друга светеща крушка на горната площадка. Докато се изкачваше, дървените стълби проскърцваха под мокрите му обувки, върху които все още имаше следи от кал, свидетелстващи за неотдавнашното нахлуване с взлом. Усещаше се мръсен, подгизнал и изтощен. Искаше да приключи с всичко това и да поспи малко, преди да грабне куфара и да изчезне. Да помисли трезво за бъдещето. Приближи се до площадката, разкопча дъждобрана и изтръска водата от шапката си. После натисна копчето на месинговия звънец и зачака безрезултатно някой да му отвори. Усети пристъп на лек смут. Отново позвъни и чу как звукът отеква в жилището. Напразно. Италианците трябваше да го очакват с нетърпение. Но никой не се отзоваваше.

— Радвам се да ви видя — чу той глас зад гърба си.

Изненадан, Макс изпусна шапката си на земята. Фито Мостаса беше седнал на стълбите, които водеха към горния етаж. Изглеждаше спокоен. Носеше тъмен костюм на черти с големи подплънки на раменете и с обичайната папийонка. Нямаше шлифер, нито шапка.

— Убеждавам се, че сте много сериозен човек — добави той. — Държите на думата си.

Говореше, но имаше вид на замислен, разсеян, сякаш умът му беше другаде. Изглеждаше безразличен към недоумението, в което беше изпаднал Макс.

— Носите ли това, което отидохте да търсите?

Макс дълго го гледа, без да отговори. Опитваше се да определи мястото на Мостаса и своето собствено място в цялата тази история.

— Къде са? — попита накрая.

— Кои?

— Барбареско и Тинянело… Италианците.

— А, италианците.

Потърка брадичката си с ръка, докато се усмихваше почти незабележимо, и каза:

— Настъпиха промени в плана.

— Не съм уведомен за никакви промени. По план трябва да се видя с тях.

Стъклата на очилата на Мостаса проблеснаха, когато наведе леко, замислено главата си, а после отново я вдигна. Изглежда размишляваше върху казаното от Макс.

— Разбира се… Планове и задължения, естествено.

Почти с неохота се изправи и изтупа дъното на панталона си. След това нагласи папийонката си и слезе при Макс. В дясната му ръка блестеше ключ.

— Естествено — повтори, докато отваряше вратата. Любезно се отдръпна, за да даде път на Макс.

Когато Макс влезе, първото, което видя, беше кръвта.

 

 

Готово. Толкова беше лесно да намери тетрадките с партиите на Михаил Соколов, та за миг Макс е обзет от съмнение, че наистина са това, което търси. Но грешка няма. Един грижлив преглед на светлината на фенерчето, с очилата за четене, разсейва всякакви съмнения. Всичко съвпада с описанието, нахвърляно от Меча Инсунса: четири дебели тетрадки, подвързани с плат и картон, приличащи на големи счетоводни книги, прелиствани много пъти, пълни с бележки, писани на кирилица, с дребни, сбити букви: схеми на партии, забележки, справки. Професионалните тайни на световния шампион. Четирите тетрадки са една върху друга между документите и книгите на масата в кабинета. Макс не знае руски, но не му е трудно да открие последните забележки в четвъртата тетрадка: пет–шест реда неразгадаеми знаци — D4T, P3TR, А4Т, CXPR — записани под скорошна изрезка от „Правда“, в която става дума за една от партиите на Соколов и Келер в Соренто.

С тетрадките — книгата, както се изрази Меча — в раницата, отново на гърба му, Макс излиза на балкона и гледа нагоре. Въжето е още там. Дърпа го, за да се убеди, че е добре завързано и след това го хваща, готов да се покатери по него до покрива. Но едва направил първото усилие, разбира, че няма да може. Може да има сили да стигне до покрива, но ще е трудно да премине корниза и водосточния улей, където преди, на слизане, си беше наранил коленете и лактите. Зле е пресметнал възможностите си. Или силите си. Едно отпускане и ще падне в нищото. Освен това не бе взел предвид трудностите на връщането по железните стъпала, забити в стената, ще слиза в тъмното, без да вижда къде да постави краката си. Без да може да разчита на друго, освен на ръцете си.

Истината го връхлита с изблик на паника, от която устата му пресъхва. Продължава да стои още миг така, неподвижен, хванат за въжето. Неспособен да вземе решение. След това отдръпва ръце, победен. Приема, че е паднал в собствения си капан. Предоверяване на собствените си сили, отхвърляне на очевидната старост и умора. Никога няма да може да стигне до покрива по този път, и го знае.

„Мисли! — казва си притеснен. — Мисли добре и го направи бързо или няма да излезеш от тук.“ Оставяйки въжето където е — невъзможно е да го прибере отдолу, — той се връща в стаята. Има само един изход и това убеждение му помага да се съсредоточи върху следващите стъпки, които трябва да направи. Всичко ще бъде, заключава той, въпрос на предпазливост. И на късмет. Зависи от това колко души има в сградата и къде се намират. От това дали пазачът, когото руснаците са оставили на долния етаж, между апартамента на Соколов и изхода към градината, ще се намеси или не. Така че, опитвайки се да не вдига шум, стъпвайки първо с петата и след това с останалата част на гумените си подметки, Макс пресича стаята, излиза в коридора и затваря внимателно вратата зад себе си. Навън е светло, има дълъг килим, който стига до асансьора и стълбите, улеснявайки тихото му придвижване. На площадката спира, за да се ослуша и надниква надолу по стълбите. Всичко е спокойно. Продължава да слиза внимателно, като хвърля поглед над перилата, за да се увери, че пътят е все така свободен. Вече не е способен да се ослушва, тъй като сърцето му отново бие силно и пулсът в тъпанчетата му го оглушава. Мисли си, че отдавна не се е изпотявал истински. Никога не се е потил прекалено. Въпреки това, под черните панталон и пуловер, чувства бельото си мокро.

Спира в последния отрязък от пътя, правейки ново усилие да се успокои. Струва му се, че през блъскането на бушуващата кръв в главата си долавя далечен и приглушен шум. Може би работещо радио или телевизор. Отново надниква надолу по стълбите, слиза по последните стъпала и се приближава внимателно до единия ъгъл на фоайето. От другата страна има врата: без съмнение тази, която води към градината. Вляво се простира коридор в сумрак, а вдясно има двойна остъклена врата, чиито матови стъкла позволяват да се види светлината вътре. Оттам идва шумът от радиото или телевизора, който сега се чува по-силно. Макс сваля кърпата, която все още е вързана на главата му, използва я, за да избърше потта от лицето си и я прибира в джоба. Устата му е много суха, езикът му почти драска небцето. Затваря за секунди очи, вдишва и издишва три пъти, пресича фоайето, отваря тихо вратата и излиза навън. Свежият въздух на нощта и мирисът от растенията в градината го посрещат под дърветата като оптимистичен прилив на енергия и живот. Придържайки раницата, се спуска тичешком сред сенките.

 

 

— Извинете за безредието — каза Фито Мостаса, докато затваряше вратата.

Макс не отговори. Гледаше уплашен тялото на Мауро Барбареско. Италианецът беше по гръб, по риза, проснат на земята в голяма локва полусъсирена кръв. Лицето му беше восъчно, очите — полуотворени и оцъклени, устата зееше, а гърлото беше пресечено от дълбок разрез.

— Минете в дъното — предложи Мостаса. — И гледайте да не стъпвате в кръвта. Много е хлъзгаво.

Минаха по коридора до стаята в дъното, където беше трупът на втория италианец. Лежеше косо на прага на кухнята, по корем, едната му ръка бе прегъната настрана под прав ъгъл, а другата беше под тялото, лицето бе потънало в локва червеникаво–кафява кръв, потекла в дълга ивица под масата и столовете. В стаята се носеше странен и тежък, почти метален мирис.

— По пет литра на тяло, горе-долу — коментира Мостаса със студено неудоволствие, като че ли наистина съжаляваше за това. — Общо десет. Пресметнете излива.

Макс се строполи на първия възможен стол. Другият го загледа внимателно. След това взе бутилка вино от масата, напълни половин чаша и му я подаде. Макс завъртя отрицателно глава. При мисълта да пие с това пред себе си започваше да му се повдига.

— Пийнете поне глътка — настоя Мостаса. — Ще ви се отрази добре.

Накрая Макс се подчини, като едва навлажни устни и остави чашата на масата. Мостаса, прав до вратата — кръвта на Тинянело стигаше на две педи от обувките му, — беше извадил лулата от един джоб и спокойно я пълнеше.

— Какво е станало тук? — успя да продума Макс.

Другият вдигна рамене.

— Това са опасностите на занаята — той посочи трупа с дръжката на лулата. — На техния.

— Кой направи това?

Мостаса го погледна леко учуден, сякаш въпросът го обърка за миг.

— Аз, разбира се.

Макс скочи изведнъж, събаряйки стола. Но веднага застина на място, парализиран при вида на предмета, който другият току-що бе извадил от един джоб на сакото си. С все още незапалена лула в лявата ръка, в дясната Мостаса държеше малък пистолет, лъскав, никелиран. Въпреки това движението не беше заплашително. Ограничаваше се с това да му го покаже на дланта на ръката си с безобиден жест, сякаш почти се извиняваше за стореното. Не беше насочил оръжието към него и дори пръстът му не беше на спусъка.

— Вдигнете стола и седнете отново, моля… Да не драматизираме ненужно.

Макс се подчини. Когато отново седна, пистолетът беше изчезнал в десния джоб на Мостаса.

— У вас ли е онова, което отидохте да търсите? — попита той.

Макс гледаше трупа на Тинянело, по корем в голямата полуизсъхнала локва кръв. Единият крак беше без обувка, която се търкаляше на пода, малко по-настрана. Чорапът, който се виждаше, имаше дупка на петата.

— Не сте ги убили с този пистолет — каза той.

Мостаса, който палеше лулата си, го погледна над облак дим, докато тръскаше клечката кибрит, за да загаси пламъка.

— Не, разбира се — потвърди. — Пистолет, дори с малък калибър като този, вдига шум… Целта не е да плашим съседите — разтвори малко сакото си, показвайки дръжката на нож, който се подаваше от едната страна, до тирантите. — Така е по-мръсно, разбира се. Но в същото време и по-дискретно.

Хвърли замислен поглед към локвата кръв до краката си. Сякаш преценяваше дали думата „мръсно“ е подходяща.

— Не ми беше приятно, бъдете сигурен — добави след миг.

— Защо? — настоя Макс.

— По-късно може да говорим за тези неща, ако искате. Сега ми кажете дали взехте писмата на граф Чано… У вас ли са?

— Не.

Мостаса намести с един пръст очилата си и в продължение на няколко секунди го наблюдава преценяващо.

— Гледай ти — отбеляза той накрая. — Предпазливост или провал?

Макс мълчеше. Зает беше да пресмята колко би струвал живота му, щом предаде писмата. Вероятно толкова, колкото на нещастниците, чиято кръв се бе проляла на пода.

— Станете и се завъртете — заповяда Мостаса.

Имаше леко раздразнение в тона му, макар поведението му да не беше заплашително. Изглеждаше така, сякаш само изпълняваше едно досадно, но неизбежно задължение: Макс се подчини и другият го обви в облак дим, когато приближи изотзад, за да го претърси, без резултат, докато Макс се поздравяваше от цялата си душа, че прояви предпазливост с писмата, оставяйки ги скрити под една от седалките на автомобила.

— Може да се обърнете… Къде са? — с лула между зъбите, произнасяйки неясно думите, Мостаса бършеше в сакото си мокрите от мушамата на Макс ръце. — Кажете ми поне дали са на ваше разположение.

— Да, у мен са.

— Страхотно. Радвам се да го чуя. Сега ми кажете къде са и да свършваме веднъж завинаги.

— Какво разбирате под „свършваме“?

— Не бъдете толкова подозрителен, човече. Не се хващайте за думата. Нищо не пречи да се разделим като цивилизовани хора.

Макс погледна още веднъж трупа на Тинянело. Спомни си неговото мрачно и меланхолично изражение. Тъжен човек. Почти можеш да се развълнуваш, като го видиш така, по корем в собствената си кръв. Толкова тих и безпомощен.

— Защо ги убихте?

Мостаса свъси раздразнено вежди и мимиката подчерта белега под челюстта му. Отвори уста, като че ли за да каже нещо неприятно, но сякаш размисли. Погледна бързо лулата си, проверявайки дали тютюнът гори правилно, после хвърли поглед към трупа на италианеца.

— Това не е роман — тонът му беше почти търпелив. — Така че не мисля да посветя последната глава на обяснения какво е станало. Нито вие имате нужда да знаете нещо, нито аз имам време да си бъбря за детективи… Кажете ми къде са писмата и ще разрешим въпроса.

Макс посочи трупа.

— И с мен ли ще го разрешите по този начин, когато ги получите?

Мостаса сякаш прие думите му сериозно.

— Имате право — каза. — Никой не ви гарантира нищо, разбира се. Съмнявам се, че думата ми ще ви е достатъчна… Нали?

— Прав сте да мислите така.

— Добре.

Замислен, другият засмука шумно от лулата.

— Трябва да направим две уточнения в биографията ми — каза той накрая. — Аз всъщност не работя за испанската република, а за правителството в Бургос. За другата страна. — Намигна шеговито зад стъклата на очилата си. Явно бе, че се наслаждава на объркването на събеседника си. — Така или иначе — добави, — всичко си остава в семейството.

Макс все още го гледаше втрещен.

— Но те са италианци… Фашистки агенти. Бяха ваши съюзници.

— Чуйте. Вие сте малко наивен, струва ми се. На това равнище на работа няма съюзници. Те искаха писмата за своите шефове, а аз ги искам за моите… Исус Христос е проповядвал, че сме братя, но никога не е казвал да се държим като глупаци. Писмата, в които се иска комисионна за самолетите, ще бъдат добър коз за моите шефове, казвам аз. Това е начин да държат за топките италианците, или техния министър на външните работи.

— А защо не ги поискахте директно от Фериол, който е ваш банкер?

— Нямам представа. Аз получавам заповеди, не поверителна информация. Предполагам, че Фериол също играе своя игра. Сигурно иска да спечели от всички, от испанци и италианци. В края на краищата, той е бизнесмен.

— И каква беше тази странна история с кораба?

— „Лучано Канфора“? Един висящ въпрос, който вие ми помогнахте да разреша. Истината е, че капитанът и шефът на машинното искаха да откарат товара до правителствено пристанище. Самият аз ги убедих, след като се представих за агент на републиката. Сториха ми се съмнителни и реших да проверя тяхната лоялност… След това използвах вас, за да прехвърля информацията на италианците, които действаха бързо. Изменниците бяха задържани и корабът отпътува натам, накъдето трябваше.

Макс посочва тялото на Тинянело.

— А те… Беше ли необходимо да ги убиете?

— Технически погледнато, да. Не можех да контролирам тази ситуация с трима участници едновременно. При това двама от тях бяха професионалисти… Нямаше друг начин, освен да разчистя пейзажа.

Извади лулата от устата си. Беше загаснала. Потупа леко по масата с лулата, обърната надолу, изпразвайки я. След това смукна веднъж мундщука и я прибра в един джоб — не този, в който беше пистолетът.

— Да приключваме най-сетне — каза. — Дайте ми писмата.

— Видяхте, че не са у мен.

— А вие чухте аргументите ми. Къде са?

Макс реши, че би било глупаво да упорства. И опасно. Само можеше да рискува, за да спечели малко време.

— На подходящо място.

— Ами тогава заведете ме там.

— А след това? Какво ще стане с мен?

— Нищо особено — Мостаса го изгледа, обиден от подозрението му. — Както казах, вие си тръгвате по вашия път, а аз по моя. Всяка жаба да си знае гьола.

Макс потръпна от съзнанието за собствената си безпомощност, стана му дори мъчно за самия него и за момент коленете му се разтрепериха. Беше лъгал прекалено много мъже и жени през живота си, за да не разпознае симптомите. В очите на Мостаса бе прочел едно кратко бъдеще.

— Не вярвам на думите ви — възрази той слабо.

— Все ми е едно, защото не можете да избирате — другият потупа джоба си, напомняйки му за пистолета, който го издуваше. — Дори да мислите, че ще ви убия, остава само да решите дали да ви убия сега или после… Въпреки че, повтарям, нямам такива намерения. Взема ли писмата, това не би имало смисъл. Няма да е необходимо. Излишно е.

— А кой ще ми плати?

Беше само още един отчаян опит за печелене на време. Да протака. Но Мостаса приключи разговора.

— Това не е мой проблем — взе шлифера и шапката си, които бяха върху един стол. — Да вървим.

Отново потупа джоба, сочейки с другата си ръка вратата. Изведнъж стана по-напрегнат и сериозен. Макс мина пред него, прескачайки тялото на Тинянело и петното от кръвта му, и тръгна по коридора, докато стигна до трупа на Барбареско. Докато протягаше ръка към резето на вратата, с Мостаса зад себе си, погледна за последен път изцъклените очи и полуотворената уста на италианеца и почувства отново онова странно усещане на безнадеждност, на състрадание, което беше чувствал и преди. Каза си, че тези двамата бяха започнали да му стават симпатични. Мокри кучета под дъжда.

Вратата нещо заяждаше. Макс я дръпна по-силно и внезапното движение, с което тя се отвори изведнъж, го накара да отстъпи леко. Мостаса, който беше отзад и си слагаше шлифера, също отстъпи една крачка, предпазливо, с една ръка в ръкава, а другата в джоба с пистолета. Докато го правеше, стъпи върху полусъсирената кръв и се подхлъзна. Не силно: само една малка стъпка, докато се опитваше да си възвърне равновесието. В този момент, с мрачна увереност, Макс разбра, че тази беше единствената възможност, която ще има тази нощ. Тогава, със слепия порив на отчаянието, се хвърли отгоре му.

И двамата се подхлъзнаха на кръвта и паднаха на земята. Желанието на Макс беше да не позволи на другия да извади пистолета, но в момента на сблъсъка си даде сметка, че врагът му иска да извади ножа. За щастие Мостаса не можеше да извади другата си ръка от ръкава на шлифера. Макс използва това, за да спечели едно малко предимство, удряйки го в лицето, по очилата. Те се счупиха с хрущене, карайки Мостаса да изръмжи и да се вкопчи в Макс с всички сили, опитвайки се да се прехвърли върху него. Слаб и жилав, крехък само на вид, той се оказа изключително опасен противник. Ножът в ръцете му би означавал смъртна присъда. Макс го удари доста успешно, парира атаката му и отново се вкопчиха един в друг, подхлъзвайки се няколко пъти в кръвта на Барбареско, като Макс се опитваше да задържи Мостаса и продължаваше да удря, а другият се опитваше да освободи ръката си, заплела се в шлифера. Отчаян, Макс имаше чувството, че ще припадне от умора, съзнаваше, че когато Мостаса освободи другата си ръка, може да се смята за мъртъв; тогава на помощ му се притекоха стари, забравени рефлекси: рефлексите на момчето от покрайнините от улица „Виейтес“ и на войника, който се беше защитавал от удари с кама в легионерските бордеи. Самият той го беше правил и беше гледал как го правят. И тогава, с всичката сила, която успя да събере, заби палец в едното око на неприятеля си. Пръстът влезе много навътре, с меко изпукване. Мостаса нададе животински вой и отпусна хватката. Макс опита да се изправи, но пак се подхлъзна в кръвта. Отново опита, докато успя да се надвеси над неприятеля, който стенеше като измъчвано животно. Тогава, използвайки лакътя на дясната си ръка като оръжие, Макс заудря лицето на Мостаса с всички сили, докато болката в лакътя стана непоносима, другият престана да се бори и лицето му се отметна настрани, подпухнало и разкъсано.

Макс се строполи изтощен. Лежа така дълго време, опитвайки се да възвърне силите си, докато накрая усети, че губи съзнание и всичко наоколо помръкна. Припадна бавно, като че ли падаше в безкраен кладенец. Когато дойде на себе си, малкият прозорец на вестибюла очертаваше една мръсна и сива мъглявина, която може би предвещаваше зората. Освободи се от неподвижното тяло и се повлече към площадката на стълбището. Зад себе си оставяше следа от собствената си кръв, тъй като бе получил — установи го, опипвайки се с болезнена несръчност — повърхностен удар с нож по бедрото, попаднал на косъм от феморалната артерия. По някакъв начин, в последния момент, Фито Мостаса беше успял да извади ножа си.