Алиса Дей
Изкуплението на Атлантида (42)

Глава 40

Бренан препускаше през коридорите с мълния в ръцете и убийство в очите. Нищо нямаше значение — нищо, никога повече нямаше да придобие смисъл. Нищо отвъд едничката заповед: избий ги.

Всички до крак.

Връхлетя през вратата на лабораторията и видя бледото й, неподвижно тяло, безчувствения пратеник на смъртта ги бе навестил и бе взел своята жертва. Малката, вкочанена част в сърцето му, тази, в която, въпреки думите на пазачите и проклятието, тлееше пламъка на надеждата, се съсухри и умря в гърдите му.

Четирима се приближиха към него: двамата облечени в бели престилки, един с оръжие, вече насочено към главата на Бренан и последният с оголени към него зъби. Взриви ги с тъмната сила: мълнията, която безброй пъти призоваваха към мозъка му, бе станала част от него. Контролираше смъртта и отчаянието, яхнали крилете на блестяща, прииждаща сила и ги уби.

И четиримата умряха. Мъжете горяха, а вампирът пламтеше на пода под формата на пепел.

И беше чудесно.

Но Тиарнан, неговата Тиарнан, неговата истинска предопределена половинка. Тя лежеше притихнала и неподвижна, невиждащите й очи се взираха в тавана, а на пребледнялото й лице ясно се виждаше началото на една усмивка.

Той притисна устни до нейните и се опита да диша заради нея: вдишване, издишване, отново и отново, но въпреки че кожата й все още бе топла, безжизненото й тяло не отвърна. Опитваше ли опитваше, отчаяно се нуждаеше от някаква реакция, отговор дори, но беше безнадеждно. Най-накрая се изправи, защото бе достигнал окончателната и ужасяваща фаза на загубата на свои близък — приемането.

Нея вече я нямаше.

— Вината не беше моя — чу се треперещ глас откъм ъгъла. — Проклет да е Смити, задето се отказа. Нужен ми е сега. Вината не беше моя.

Литън.

— Ще умреш заради това — закани се Бренан, но не разпозна гласа си.

Мълнията го беше погълнала, изяла душата му, а мощта препускаше през него, докато гласът му не се превърна в такъв пропит с гръм и буреносна сила. Той вече не беше Бренан, а преследвано от буря цунами и щеше да сее такова опустошение, каквото светът никога не е виждал.

— Кой друг? — изиска в отговор.

— Моля? — Литън се отдръпна от него, Бренан го посочи с пръст и мълнията заприижда. Компютрите и машините в близост до Литън експлодираха, а парченцата от тях се сипеха като дъжд върху чудовището, убило Тиарнан.

Окървавен и неспиращ да крещи, Литън се строполи на пода, но Бренан нямаше да прояви милост. Светкавицата беше погълнала милостта, погълна я цялата и я върна под формата на отмъщение и смърт.

— Кой друг, освен теб знае как да използва тези машини? Кой друг е наясно с науката за поробване? — попита Бренан.

Въпреки че скоро щеше да умре, само след минути, ако боговете бъдат милостиви към него, щеше да изпълни желанието на Тиарнан, като последен подарък за нея. Щеше да я отмъсти, както и Сузана, бебето и вероятно по някакъв начин да намери и своето изкупление, за детето, което не беше в състояние да спаси.

— Никой — отвърна ученият. — На никой не позволявам да знае моите тайни. Ще ги откраднат от мен. — Победоносна усмивка озари лицето на чудовището. — Така че не можеш да ме убиеш. Нуждаеш се от мен, ако желаеш да разбереш как всичко това работи. — Гласът на Литън изведнъж стана писклив и придумващ. Бихме могли да работим заедно. Цялата власт може да е твоя.

Бренан се усмихна с мрачна и всяваща страх усмивка, а свилия се в ъгъла Литън потрепери.

— Напълно си объркал моите намерения — отвърна Бренан. — Никой не бива да разполага с такова знание. Ще се срещна с Тиарнан в света на мъртвите, знаейки, че ужасяващият ти експеримент ще умре с теб.

Литън извика и се опита да изпълзи надалеч от него, тогава Бренан си позволи момент на милост, защото думите на Тиарнан звънтяха в съзнанието му. Достатъчно смърт. Достатъчно убийства. Литън щеше да бъде изправен пред съда и да лежи много години в затвора. Нуждаеше се само да отиде при Тиарнан, да я подържи за последен път, тъй че воинът се обърна и отиде до стола. Нежно докосна лицето й, което въпреки белотата си, все още бе топло.

— Винаги ще те обичам, ми амара. През този живот и отвъд него — прошепна.

Първият изстрел се заби в стола. Следващият — в задната част на крака му.

Докато падаше, Бренан се завъртя и премести цялата си тежест на здравия си крак, и запрати силата си, цялата си мощ, всяка частица от нея към Литън, който стоеше до най-далечната стена, здраво стиснал пушката на един от пазачите с двете си, треперещи ръце.

Дойде редът на Бренан да призовава светкавицата.

Когато димът се изчисти, не беше останало нищо, освен купчина почернели тлеещи кости.

Вече накуцвайки и с кръв, течаща свободно от крака му, воинът се върна при Тиарнан. Куршумът бе пропуснал костта и артерията, но бе преминал през плътта му и ако Бренан не се превържеше и не предприемеше някакво лечение, това със сигурност щеше да бъде достатъчно да го убие.

Молеше се да е така.

Разкъса каишите около китките на Тиарнан и я дръпна нежно, изключително внимателно в прегръдките си. Всичко, за което някога си е мечтал, лежеше като пепел в ръцете, сърцето и съзнанието му. Реши да я изнесе от това мизерно, пълно с болка и страдание място, да намери начин да стигне до парка и да поседи в гората на спокойствие с нея, докато достатъчно количество от кръвта му не изтече от тялото му и да му позволи да се присъедини към нея.

Той се изправи, обърна се към вратата и направи няколко стъпки към свободата, готов да взриви всичко по пътя си: пазачи, учени, дори и вампир.

Последното, което очакваше, бе вампирът, който влезе през вратата.