Йън Ървайн
Скрутатор (5)

Четири

Пламъци избухнаха от пукнатина пред Тиан. Течен асфалт, достатъчно горещ, за да ужили кожата й, покапа върху главата и раменете й. Па̀рите заплашваха да задръстят ноздрите й. Червеникаво сияние изпълваше тунела зад нея.

Тетраподът й оставаше пленен дълбоко в пещерите на Снизорт. Макар че лиринксите бяха излекували гръбначния й стълб с помощта на плътоформирането си, краката й все още бяха прекалено слаби, за да удържат тежестта й.

Излъчването бе изчезнало, заедно със самата възлова точка. Тя протегна ръка и докосна амплимета. Бипирамидата бе хладна на допир — за щастие: горещината увреждаше необратимо хедроните.

Амплиметът бе достатъчно мощен, за да черпи енергия от далечно поле, така че не всичко бе изгубено. Тиан се опита да си припомни разположението на околните възлови точки. По време на полета си бе използвала много от тях и би трябвало да си ги припомни лесно. Но тези спомени бяха изчезнали.

Всичко бе странно тук. Етерът бе задръстен с изкривявания, каквито тя не бе виждала преди. Самият амплимет също изглеждаше различен. Беше й трудно да определи конкретно, но кристалът бе станал по-труден за употреба — сякаш бе увеличил силата си след експлозията на възловата точка или бе увеличил степента си на съзнателност. Във всеки случай чувството не беше приятно. Бореща се с нарастваща паника, Тиан потърси поле и успя да долови далечните граници на излъчване.

На такова далечно разстояние от зараждащия го възел полето бе слабо, непостоянно и неясно. Занаятчията вложи енергия в контролера, при което един от краката трепна леко, но тетраподът не помръдна.

Ужасена, Тиан направи нов опит. Той отбеляза по-голям успех — един от краката пристъпи напред, макар и накъсано, несигурно. Втора крачка. По-добра. Занаятчията вече започваше да си припомня необходимото.

Стените на прохода пред нея бяха покрити с пукнатини, през които бликаха пламъци. Ожесточеността на огъня създаваше впечатлението за далечни подземни духала. Те утихнаха за период, позволяващ преброяване до деветнадесет, преди да изригнат отново. Ако Тиан не преценеше момента или напреднеше прекалено бавно, щеше да се опече жива.

Пристъпвайки колкото се може по-близо, тя зачака следващото избухване. Тук бе изключително горещо. Младата жена протегна ръка пред амплимета, за да го предпази.

След последен проблясък огънят се отдръпна в пукнатините. Сега! Занаятчията насочи тетрапода напред, а пламъците изникнаха отново, насочили се право към контролера. Ужасно силен бе импулсът й да отдръпне ръка. Но тя не го стори. Изпълнена от болка, Тиан насочи машината назад. Тетраподът се разтресе, но не помръдна.

Пламъците спряха. Занаятчията опита да продължи, но и от това не излезе нищо. Върху опакото на дланта й вече изникваха мазоли.

— Движи се! — изкрещя Тиан. Тетраподът само трепна в отговор. Предните му крака бяха потънали в асфалта, размекнал се в горещината.

Нагорещена лепкавина отново се посипа по раменете й. Занаятчията накара четирите крака да се свият, сетне ги изправи едновременно. Три от тях се измъкнаха, но последният остана пленен и машината започна да се накланя. С рязко навеждане в противоположна посока Тиан успя да предотврати падането. Но това изнесе тялото й точно пред пукнатините. Следващият изблик огън щеше да я изпепели. Тя вече чуваше зараждането му.

Младата жена отново сви краката и тласна машината. Затъналият крак най-сетне се освободи и тетраподът препусна напред. Миг по-късно Тиан почувства горещината върху гърба си.

Тя продължи пътя си в наклонен участък, където тежките черни па̀ри се бяха наслоили край пода. Напредъкът на машината й ги раздвижи, запращайки мастиленочерни дипли към лицето на Тиан. С насълзени очи занаятчията увеличи скоростта.

Нямаше си представа къде отива. След експлозията бе забравила напътствията на Весил, а повечето от фенерите бяха угаснали. Тя се движеше, защото не можеше да си позволи да остане.

Заровила долната част на лицето си в сгънатия си лакът, Тиан остана с впечатлението, че е дочула човешки гласове от един от тунелите пред себе си.

— Ехо! — извика тя.

Не последва отговор. Тя се приближи до разклонението. Да, действително гласове долитаха от средния тунел. Тиан продължи предпазливо в полумрака и зад ъгъла, отвеждащ в по-широк поход, спря.

Светлината на самотна лампа позволяваше открояването на половин дузина души, застанали с гръб към нея. Всички те се взираха в нещо, което се намираше прекалено далеч от светлината. Изглежда това бяха тукашните роби.

Потракването на тетрапода ги накара да се обърнат, присвили очи. Тиан пристъпи напред, с което породи ужасените им викове. Те отново й обърнаха гръб, този път за да побегнат. Първоначално объркана от реакцията им, занаятчията я разбра едва след няколко секунди. Сигурно изглеждаше ужасяващо — наполовина човек, наполовина машина, цялата покрита с черни петна.

— Спрете — извика някой. — Това е Тиан.

Гласът беше познат.

— Весил?

Въпросният изникна, понесъл фенер. Тиан искрено се зарадва да го види.

— Тунелът гори, Весил. Не можах да премина.

— Този проход също извежда навън, но е запушен от затънал конструкт. Не можем да го заобиколим.

— Конструкт? — Тиан любопитно се приближи напред.

Той я улови за ръката.

— Внимателно. Тук е особено лепкаво. Изпратих неколцина да донесат рафтове от най-близкия склад, за да има върху какво да стъпим. Така може и да успеем да минем над конструкта.

— В него има ли пътници?

— Не зная.

Конструктът, на вид досущ като нейния таптер, само че наполовина по-малък, бе затънал две трети. Бившите роби, четирима мъже и две жени, дотичаха задъхани, понесли дълги дъски, и започнаха да ги полагат в импровизирана пътека. Тъй като материалът свърши малко преди да достигне машината, те отърчаха да вземат още.

Когато достъпът до конструкта бе осигурен, те започнаха да остъргват асфалта с лопати и кирки, за да улеснят изкатерването си. Тъй като не бе в състояние да помогне, Тиан остана върху по-стабилния участък, упражнявайки атрофиралите си мускули — пътеката бе прекалено тясна за тетрапода й.

Размислите й по конкретната процедура на преминаване бяха прекъснати от нечий напрегнат шепот:

— Чухте ли?

Работата спря. От вътрешността на конструкта отново долетя трикратно почукване.

Тиан бе прободена от страх. Аахимите я бяха преследвали през половин Лауралин. Ако намиращите се вътре бъдеха освободени, те веднага щяха да се нахвърлят отгоре й! Тези невъоръжени роби бяха безсилни да ги спрат.

— Не им… — Тиан замлъкна. Не можеше да обрече пленените вътре на бавна смърт от задушаване.

— Какво има? — обърна се към нея Весил. Той се бе съблякъл до кръста и лъщеше от пот. Ставаше все по-горещо.

— Нищо.

Заради състоянието си тя бе още по-малко склонна да се доверява на когото и да било.

Занаятчията продължи да наблюдава разчистването на конструкта. То трая дълго, защото асфалтът лепнеше по инструментите и самите те често се налагаше да бъдат почиствани. Накрая един от робите се покатери върху машината, повдигнал фенер високо.

— По-натам тунелът е рухнал — обяви той. — Ще трябва да потърсим друг изход.

— Всички останали проходи отвеждат обратно към огъня — каза Весил.

Люкът на конструкта бе рязко отворен, разкъсвайки лепкавото покритие. Нечия глава изникна в отвора.

Тиан се отдръпна в сенките, надявайки се, че това е някакъв непознат аахим, който не я е виждал.

Беше Минис. Сърцето й започна да бие бързо. Тя се бе заклела да отмъсти нему и на всички аахими, но каква полза щеше да има от отмъщението й, щом всички щяха да умрат?

До него изникна аахима. Тиан веднага разпозна и нея, въпреки зацапания й вид. Триор също бе участвала в предателството срещу нея.

Минис се спусна долу върху дъските, а Триор го последва. От люка изникна и трети пътник, нисък и набит млад мъж с къса черна коса, която следваше контурите на черепа му. Крил-Ниш Хлар, нейният смъртен враг. Ако имаше човек, когото тя презираше колкото Минис, това бе именно той.

Тиан рязко насочи тетрапода назад, сблъсквайки се със стената. Тя покри лицето си с пръсти и с насълзяващи се очи погледна към младия аахим. Нему бе завещала всичките си млади и глупави мечти и надежди, а той я бе захвърлил. Трябваше да се оттегли, преди той да я е видял. Занаятчията завъртя машината и пое обратно към мрака си. Към огъня.

— Тиан! — изкрещя Весил.

Тя ускори ход, защото с вика си сакатият я бе издал.

— Тиан! — извика отново той и се затича след нея.

Заради тъмното жената не можеше да се движи бързо и зад завоя бившият наставник я настигна.

— Тиан, какво има?

— Тези тримата са мои врагове.

Той я хвана за ръката.

— Не можеш да продължиш в тази посока. Не усещаш ли миризмата?

Очите й бяха достатъчно привикнали с мрака, за да различат пълзящия по пода облак зловоние. Няколко нишки се прокраднаха към устата й, достатъчни, за да задавят гръдта й.

— Добре — задавено каза тя. — Но не им казвай, че гърбът ми е излекуван. Моля те.

— Няма да кажа нищо. Не зная нищо.

След първата си крачка обратно жената едва не се сблъска с притичалия Минис.

— Тиан? Наистина ли си ти? — Аахимът рязко спря, загледан в машината. Очите му се изместиха към лицето й. — Тиан, какво ти се е случило? — прошепна той.

Гърбът я болеше. Точно сега не й беше до Минис. Не й оставаше друго, освен да го отблъсне с думи.

— Останах саката, когато конструктът се разби — остро каза тя. — След като баща ти ме нападна без причина.

— Съжалявам. Опитах се да го спра…

— Спести ми лъжите си! Наслушах им се в Тиртракс! — Тиан просъска думите през зъби, сетне го подмина. Триор се взираше в нея, Ниш също се пулеше. Занаятчията не им обърна внимание.

Отдалечила се и от тях, Тиан се обърна към Весил:

— Има ли някакъв друг изход?

Робът посочи наляво, където зееше началото на друг малък тунел.

— Може да открием нещо, ако поемем в тази посока. В противен случай ще умрем тук.

— И пътят, по който конструктът е дошъл, е необратимо затрупан?

— Така изглежда.

— В такъв случай нямаме избор. Да вървим да проверим левия проход.

Натъкнаха се на разстилащия се по пода течен асфалт след няма и сто крачки.

— Точно от това се страхувах — каза Весил. — Изглежда, че ни е писано да намерим края си тук, Тиан.

Тя не каза нищо. Двамата се отправиха обратно към конструкта.

Триор навъсено оглеждаше тетрапода.

— Хитроумно приспособление. Ти ли го направи?

— Какво му е на конструкта ви? — попита занаятчията, подминавайки питането.

— Възловата точка угасна заедно с всички излъчвания. — Сега Триор леко бе наклонила глава, несъмнено размишляваща над факта, че тетраподът на Тиан е останал незасегнат. Нямаше да й отнеме дълго време, за да се досети.

— Весил — тихо каза Тиан, — нареди на хората си да пленят аахимите, преди самите те да са ни нападнали.

Ръката на Триор се стрелна към торбата, окачена на гърдите й. Тиан рязко насочи тетрапода си назад, при което за втори път болезнено се удари в стената.

— Дръжте ги — кресна Весил и обви сакатия си крайник около врата на аахимата. С другата си ръка й попречи да достигне онова, за което тя посягаше. Останалите роби се хвърлиха към Минис.

— И него също — извика занаятчията, сочейки към Ниш.

— Останала си с грешно впечатление — меко каза Триор, но след това започна да мълви на някакъв аахимски диалект, непознат за Тиан.

Тиан почувства енергията да се оттича от контролера й, краката на тетрапода бавно започнаха да се отпускат. Ако аахимата не бе изтощена от заклинанията, подсигурили влизането й в Снизорт, тя щеше да успее в замисъла си.

— Запушете й устата! — извика Тиан.

Един от робите омота ивица плат около главата на Триор и стегна. Занаятчията усети как чуждото влияние изчезва. Сърцето й биеше неравномерно, чувстваше се слаба. За малко.

— За пореден път показваш колко струва аахимската дума, Триор. — Младата жена бръкна в торбата, към която аахимата бе посягала, и извади малка стъкленица със златна запушалка. Вътре проблясваше прах. Тиан я хвърли на земята и я стъпка с един от краката на тетрапода. — Вържи ги, Весил.

В един от складовете се намери и въже. Ръцете на тримата пленници бяха пристегнати.

— Аз не съм ти враг, Тиан — каза Ниш. — Преди не съм бил прав. Съжалявам.

Той действително изглеждаше различно от някогашния Ниш. Сега бе по-уверен, по-малко гневен и не правеше опит да се съпротивлява на онези, които го държаха. Но Тиан не можеше да прости толкова лесно.

— Съжалявала съм след всяка наша среща, Ниш.

— Бяхме дошли тук, за да те изведем.

Тиан се отдалечи и направи знак на Весил да я последва.

— Имам план — прошепна му тя.

— Така и предполагах.

— Мисля, че с помощта на кристала си ще успея да подкарам конструкта. Ако ми посочиш пътя към изхода, ще ни измъкна.

— Познавам всички проходи — рече робът.

— Отнеси ме в конструкта и ще видя какво мога да направя. И ще трябва да го доразчистим.

— Ще се погрижа.

Тя сне амплимета, прибра го в джоба си, разкопча ремъците и се издигна на ръце. Весил я понесе.

— Много ли ти тежа?

Мъжът се усмихна:

— Въобще не тежиш.

С негова помощ тя се покатери по стената и се плъзна в отвора с краката напред. Коленете й се подвиха при първото съприкосновение с пода. Тиан побърза да се отпусне в седалката.

Вътрешността също напомняше кабината на таптера й. Занаятчията натисна съответния бутон и шестоъгълната тръба изникна. Тя извади намиращия се вътре кристал (бледосин, с назъбени страни, такъв виждаше за пръв път) и го прибра в джоба си, сетне постави амплимета на негово място. В таптера си бе инсталирала устройство, което да снижава притока на енергия, но се надяваше, че в този случай няма да се наложи, тъй като щеше да се включи към далечно поле. А и не разполагаше с материали, с които да построи подобно нещо тук.

Тиан притисна кристала навътре и затвори капака. След един миг на затаен дъх от долната част на конструкта се разнесе слабо жужене, машината леко се разтърси. Амплиметът бе проработил!

Отне им часове да освободят корпуса изцяло. Работата бе страшно изтощителна. Налагаше се робите да почиват на всеки няколко движения. И почти бяха приключили, когато Весил извика:

— Тиан, внимавай!

Тя успя да затвори люка в последния момент: още по-голяма буца заля конструкта. Докато бегълците отстранят и нея, въздухът в кабината бе станал непоносимо застоял. Вече бе изминал цял ден от бягството на Тиан от схематизатора.

Черната миазма, настъпвала и отдръпвала се няколко пъти, сега се разливаше по земята. Само след минути щеше да достигне коленете им.

— Най-добре доведи пленниците вътре — обърна се тя към Весил, който неспокойно наблюдаваше изпаренията. За всеки случай Тиан извади амплимета и го прибра. Нямаше място за доверие, целият свят изглежда се беше обърнал срещу нея.

Тримата бяха вкарани в кабината и отведени долу. Минис се взираше в нея с тъжния поглед на наритано куче. Ниш, който имаше вид на човек, който не е спал с дни, просто легна, отпусна глава върху ръцете си и заспа. Триор стоеше безизразно. Именно тя бе най-опасната.

Останалите също се качиха. Само двама от робите останаха да секат с кирки край дясната страна на корпуса. Междувременно черната мъгла продължаваше да се издига и вече стигаше до бедрата им. Тиан извика и тях. Трябваше да бързат — ако конструктът бъдеше залят за пореден път, измъкването щеше да стане невъзможно.

Весил нареди Ниш и аахимите да не бъдат изпускани от очи. Всички останали бегълци слязоха долу, което остави в кабината само Тиан и наставника. Надали деветимата долу се чувстваха особено удобно.

Занаятчията отново вложи кристала и хвана лоста. Воят на задвижващия механизъм стана по-пронизителен, но конструктът не помръдна.

— Все още е залепнал — каза Весил. — Не мисля…

— Ще се опитам да го освободя.

Той напрегнато се взираше напред. Облак черна мъгла се носеше към тях. Тиан отново затвори люка и го застопори. В кабината притъмня. Единствено от навигационния ствол долиташе леко сияние. Предният панел придоби прозрачност. Светещи глобуси накъсваха мъглата.

Тиан леко размести лоста, които й движения бяха последвани от измененията на звука. С леко разтърсване конструктът се откъсна от земята и се повдигна във въздуха, почти над мъглата. Занаятчията го насочи напред.

— Сега направо или наляво? — попита след малко тя.

— По принцип изходът се намира право напред, но може и да не успеем да преминем… Наред ли е всичко?

Весил я гледаше с очакване и Тиан осъзна, че се е навъсила.

— Дойдох тук, за да потърся Гилаелит. Той е грозноват чудак, но беше добър към мен. — Макар че той се интересуваше повече от амплимета, отколкото от нейната безопасност, Тиан желаеше оцеляването му.

— Той е важен — каза Весил. — Не се съмнявам, че лиринксите са го взели със себе си.

— Аз също бях важна за тях, но това не им попречи да се паникьосат и да ме изоставят. Нищо чудно да са сторили същото и с него. Имаш ли представа къде работеше той?

— В тунел, разсичащ Голямата сълзевина.

— Тунел сред течния асфалт? Как е възможно това?

— Чрез замразяване.

— Как? — любопитно рече тя.

— Едно от техните Изкуства.

— И ако са изоставили и него, нима би могъл да оцелее? — промърмори тя на себе си.

— Не би могъл, ако по това време се е намирал в сълзевината. — Сакатият отново се загледа напред. — Но ако се е намирал в тунелите близо до нея… Можем да поемем натам, не е далече.

Весил също имаше добро сърце. Тиан мълчаливо му благодари.

— Той се отнасяше добре към мен. Трябва да зная.

— Тогава продължи право напред.

Тунелът се изкачваше нагоре и тук тежката черна мъгла не достигаше. Весил открехна люка, за да пропусне свеж въздух, само че в кабината нахлу зловоние и той побърза отново да затвори. След издигането конструктът отново пое надолу и попадна сред мъгли, които светлините на корпуса не бяха способни да разкъсат. Тиан трябваше да намали скоростта. Дори и тогава често се блъскаше в лепкавите стени.

След два остри завоя мъглата се разпръсна. Пред тях отново бе изникнало разклонение.

— А сега в кой проход да продължа? — каза Тиан.

Весил мълчаливо се взираше през панела.

— Не съм сигурен… Мъглата ме обърка. Да не би да сме пропуснали някоя пресечка…

— В онази мъгла нищо чудно да сме пропуснали и петдесет.

— Наляво. Предполагам…

След няколко минути занаятчията долови стържене откъм лявата страна. Малко по-късно същият звук се разнесе от дясната част на корпуса и конструктът рязко спря.

— Явно това е грешният път — каза Весил. — Ще трябва да се върнем.

— Стига да можем — промърмори Тиан.

След много разтърсване и тласъци машината пое на заден ход, върна се до раздвоението и пое по десния проход. След няколко минути напредване по него младата жена забеляза червеникаво сияние да долита от лявата страна на отминат кръстопът.

— Пътищата пред нас бързо се затварят — каза Весил. — Можеш ли да увеличиш скоростта?

Тиан ускори доколкото се осмеляваше и продължи по виещия се път. След него излязоха в прав и широк тунел, който позволи допълнителна скорост. Тук почти нямаше дим. Стените и таванът бяха изградени от жълтеникав пясъчник, сред който почти не личеше асфалт. След десет минути пътят рязко потъмняваше, за да продължи направо сред асфалта.

— Тук ли е работил Гилаелит? — Мястото никак не се харесваше на Тиан.

— Би трябвало да е някъде напред. Близо сме до ръба на Голямата сълзевина. Твърдият ръб. След няколко дължини той започва да се смекчава и следва левга течен асфалт.

— Как са построили тунел през него? И защо?

Весил се обърна към робите. Говореше на език, непознат за Тиан. Една от жените му отвърна на същия език.

— Използвали са приспособления, захранвани от финадри — обясни Весил, — за да изтеглят горещината и замразят асфалта. На втория ти въпрос не мога да отговоря. Мога да кажа само, че е било нещо с огромна важност за тях. Матриарх Гирил работеше тук всеки ден, а един матриарх не рискува живота си напразно.

Продължиха. На места бяха захвърлени предмети — гниещи, потъмнели парчета плат, малък дървен сандък. По-натам лежеше несъмнено човешко тяло.

Тиан затаи дъх. Нима това беше Гилаелит? Тя насочи машината към трупа, отвори люка и погледна надолу.

Тялото бе дребно, женско и пропито с чернота.

— Трупът има… изсъхнал вид — каза занаятчията. — Сякаш е умрял отдавна.

— С течение на времето много хора и животни са затъвали и са били издърпвани към дълбините. Виждал съм подобни тела. Асфалтът ги съхранява. Недей да тъжиш за нея, Тиан. Тя е била мъртва най-малко стотици години.

— Ще продължа, за всеки случай… — Тя отново насочи конструкта напред. — Ако не се лъжа, ти спомена, че тунелът им се е простирал дълбоко.

— Чух за нещо от порядъка на стотина дължини.

— Напреднали сме не повече от двадесет, а вече виждам края — отвърна Тиан. Жената леко се повдигна на ръце, за да вижда по-добре. Краят на прохода действително се намираше съвсем близо до тях: лъскава тъмна стена, сред която личаха отломки дърво и плат. — И той се движи! — Гъстата топла чернота се придвижваше като засмуквана от сламка. Тунелът бе рухнал. — Ако Гилаелит е бил тук, значи е мъртъв.