Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sensible Thing, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
1343alex (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Заглавие: Петдесет велики разказвачи

Преводач: Дора Барова; Жени Божилова; Юлия Бучкова; Христо Владов; Тодор Вълчев; Вера Вутова; Радка Гекова; Ерма Гечева; Павел Главусанов; Атанас Далчев; Пепа Дончева; Кръстан Дянков; Светозар Златаров; Светомир Иванчев; Стефан Икономов; Ирина Калоянова; Зафира Кацкова; Венцислав Константинов; Лъчезар Мишев; Боян Ничев; Красимира Петрова; Красимира Тодорова; Сидер Флорин

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Сборник разкази

Печатница: Инвестпрес

ISBN: 978-965-366-028-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3242

История

  1. — Добавяне

II

Името й беше Джонкуил Кеъри, а за Джордж О’Кели нищо не бе изглеждало така свежо и бледо, както лицето й, когато тя го съзря и побягна нетърпелива по перона към него. Ръцете й бяха вдигнати, а устните — полуотворени за целувката му, когато внезапно и леко го отблъсна от себе си и се огледа малко смутена. Зад нея стояха две момчета, като че ли по-млади от Джордж.

— Това са мистър Крадок и мистър Холт — весело съобщи тя. — Познавате се от миналия път, когато идва тук.

Раздразнен поради това преминаване от целувка към представяне и подозиращ нещо скрито, Джордж се смути още повече, когато разбра, че автомобилът, който трябваше да ги откара до дома на Джонкуил, е собственост на единия от двамата младежи. Струваше му се, че това го поставя в неизгодна светлина. По пътя Джонкуил бърбореше ту към предната, ту към задната седалка, а когато се опита, под прикритието на мрака, да промъкне ръката си и да я прегърне, тя го принуди с бързо движение да хване само дланта й.

— Тази улица на път за вас ли е? — прошепна й той. — Не си я спомням.

— Това е новият булевард. Джери днес си взе тази кола и иска да ми я покаже, преди да се приберем у дома.

Когато след двайсет минути ги оставиха пред дома на Джонкуил, Джордж почувства, че щастието от първия миг на срещата, радостта, която с такава увереност беше видял в очите й на гарата, се бяха разпилели по време на това натрапено пътуване с колата. Онова, което бе очаквал с такова нетърпение, беше загубено ужасно нехайно и той размишляваше за него, докато пожелаваше хладно „лека нощ“ на двамата младежи. Лошото му настроение изчезна, когато Джонкуил го привлече както преди в прегръдките си в полумрака на антрето и му каза по десетина начина, от които най-хубавият беше без думи, колко й е липсвал. Чувствата й възвърнаха увереността му и обещаха на разтревоженото му сърце, че всичко ще бъде наред.

Седнаха един до друг на канапето, всеки погълнат от присъствието на другия, чужди за всичко останало, освен за откъслечните си милувки. По време на вечерята дойдоха и бащата, и майката на Джонкуил и се зарадваха на Джордж. Те го харесваха и бяха проявили интерес към професията му на инженер, когато преди повече от година пристигна за първи път в Тенеси. Съжаляваха, когато той се отказа от работата си и замина за Ню Йорк, за да си търси друга, с която ще може да забогатее по-бързо, но както оплакваха прекъсването на кариерата му, така бяха съгласни с него и бяха готови да признаят годежа. По време на вечерята го разпитваха как вървят работите му в Ню Йорк.

— Всичко е чудесно — съобщи разпалено той. — Повишиха ме, получавам по-голяма заплата.

Почувства се нещастен, когато го изрече, но всички толкова много се зарадваха.

— Сигурно те харесват — каза мисис Кеъри, — сигурно е така, иначе не биха те пуснали в отпуск два пъти за три седмици, за да идваш тук.

— Казах им, че трябва да ме пуснат — обясни бързо Джордж. — Казах им, че ако не ме пуснат, повече няма да работя за тях.

— Но ти трябва да пестиш парите си — укори го нежно мисис Кеъри, — а не да харчиш всичко за това скъпо пътуване.

Вечерята свърши, той и Джонкуил останаха сами и тя отново се върна в прегръдките му.

— Толкова се радвам, че си тук — въздъхна тя. — Иска ми се никога да не си тръгваш, миличко.

— Липсвам ли ти?

— О, толкова много, толкова много.

— Ти… идват ли често да те виждат други мъже? Като тези две момчета?

Въпросът я изненада. Тъмните й кадифени очи се впериха в него.

— Ама разбира се, че идват. През цялото време. Но… аз ти бях писала, че идват, миличко.

Това беше вярно — когато дойде за първи път в града, около нея вече се навъртаха десетина момчета, които отвръщаха с юношеско обожание на екзотичната й нежност, но малцина от тях разбираха, че красивите й очи са освен това и умни, и добри.

— Да не би да смяташ, че изобщо не бива никъде да излизам — попита Джонкуил и се отдръпна назад върху възглавниците на канапето, при което му се стори, че го гледа от стотици километри разстояние — и просто да си седя кротко със скръстени ръце — вечно?

— Какво искаш да кажеш? — извика уплашено той. — Да не искаш да кажеш, че според теб никога няма да имам достатъчно пари, за да се оженя за теб?

— О, не си прави такива прибързани изводи, Джордж.

— Не си правя прибързани изводи. Ти каза така.

Изведнъж Джордж реши, че навлиза в опасни води. Не беше имал намерение да разваля вечерта. Опита се отново да я прегърне, но тя неочаквано му отказа с думите:

— Горещо е. Ще донеса електрическия вентилатор.

Когато вентилаторът беше пуснат, те отново седнаха, но Джордж бе изпаднал в прекалено чувствително състояние и неволно се впусна именно в онзи разговор, който искаше да избегне.

— Кога ще се омъжиш за мен?

— А ти готов ли си да се ожениш за мен?

Изведнъж нервите му не издържаха и той скочи на крака.

— Дай да изключим този проклет вентилатор — извика той, — подлудява ме. Като часовник е, който отброява минутите, когато съм с теб. Дойдох, за да бъда щастлив и да забравя всичко за Ню Йорк и за времето…

Той се тръшна на канапето така рязко, както бе станал. Джонкуил изключи вентилатора, след което сложи главата му в скута си и започна да го гали по косата.

— Нека поседим така — каза тихо тя, — просто да поседим така и аз ще те приспя. Съвсем си изтощен и изнервен — твоето сладурче ще се погрижи за теб.

— Но аз не искам да седя така — възропта той и изведнъж рязко се дръпна. — Изобщо не искам да седя така. Искам да ме целунеш. И в никакъв случай не съм изнервен — ти си изнервена. Изобщо не съм изнервен.

И за да докаже, че не е изнервен, той стана от канапето и се тръшна в един люлеещ се стол в другия край на стаята.

— Точно когато съм готов да се оженя за теб, ти ми пишеш най-нервни писма като че ли искаш да скъсаш и аз трябва да тичам с всички сили насам…

— Не си длъжен да идваш, ако не искаш.

— Но аз наистина искам — настоя Джордж.

Струваше му се, че е спокоен и логичен, а тя умишлено го изкарва крив. С всяка дума се отдалечаваха все повече и повече и той не можеше да се сдържа, нито да прикрие тревогата и болката в гласа си.

Но след малко Джонкуил започна да плаче тъжно и Джордж се върна на канапето и я прегърна.

Сега играеше ролята на утешител, привлече главата й върху рамото си, като й мълвеше старите познати думи, докато тя се поуспокои и само потръпваше леко и конвулсивно в прегръдките му. В продължение на повече от час те седяха така, а през това време вечерните пиана пулсираха с последните ритми вън на улицата. Джордж нито помръдваше, нито мислеше, нито се надяваше — предусещането за нещастие го бе направило безчувствен. Часовникът щеше да продължава да тиктака, щеше да стане единайсет, дванайсет, и тогава мисис Кеъри ще извика нежно по стълбите — след това пред него щеше да се изправи само утрешният ден и отчаянието.