Хенри Джеймс
Дървото на знанието (3)

III

— Сега знам — призна му Ланс на следващата година — защо беше толкова против това. — Ланс се бе върнал за поредната си почивка и се шляеше в Карара лодж, където вече се бе появявал на два-три пъти за малко след заминаването си. Но това посещение приличаше на по-дълга ваканция. — Случи ми се нещо ужасно. Не е чак толкова хубаво да знаеш.

— Длъжен съм да кажа, че лицето ти не изразява добро настроение — доста съкрушено каза Питър. — Все пак сигурен ли си, че наистина знаеш?

— Как да ти кажа, най-малкото знам толкова, колкото мога да понеса.

Тези забележки бяха разменени в кабинета на Питър, а младият човек стоеше, пушейки цигара пред камината, облегнал гръб на полицата й. Нещо от свежестта му наистина го беше напуснало.

Бедният Питър се зачуди.

— Значи си наясно защо по-специално не исках да отидеш?

— По-специално? — Ланс се замисли. — Струва ми се, че по-специално е могло да бъде само едно.

Двамата замълчаха, изучавайки се един друг.

— Напълно ли си сигурен?

— Напълно сигурен, че съм ужасен некадърник? Напълно.

— О! — И Питър се извърна почти с облекчение.

— Не е приятно да откриеш това.

— Това не ме безпокои — каза Питър, обръщайки се. — Искам да кажа, мен лично не.

— И все пак, надявам се, ти отчасти разбираш, че мен лично би трябвало да ме безпокои.

— Добре де, но какво имаш предвид с това? — скептично запита Питър.

И тук Ланс трябваше да обяснява как крайният резултат от учението му в Париж безмилостно се оказал едно истинско дълбоко съмнение в неговите възможности. Това учение така го разтърсило, че една нова светлина озарила очите му, но най-лошото било, че тази светлина му разкрила наистина твърде много.

— Знаеш ли къде е проблемът? Аз съм ужасно интелигентен. Париж беше наистина най-неподходящото място за мен. Научих какво не мога да правя.

Питър се вкамени — ударът беше съкрушителен, но дори след като имаха по въпроса един дълъг разговор, в който момчето очерта изцяло горчивата истина за своя урок, приятелят му изрази по-малко удоволствие, отколкото обикновено се промъква на лицето под доволния мотив на „нали ти казах!“. Горкият Питър наистина така малко му натякваше за съвета си, че Ланс подготви почвата в друга посока след ден-два.

— Какво беше тогава онова, преди да замина, което се страхуваше, че ще открия?

Питър отказа да му каже под предлог, че ако още не го е разбрал, може би никога няма да го разбере и че във всеки случай никой от тях няма да спечели, ако назове нещата с истинските им имена. Тук Ланс го погледна за момент със самоувереното любопитство на младостта — изглеждаше така, сякаш има наум две или три имена, от които едно или друго щеше да бъде вярно. Питър, обърнал отново гръб, не го окуражи и когато се разделиха, то стана с известни признаци на нетърпение от страна на момчето. При следващата им среща Питър забеляза, че през промеждутъка той се бе досетил и че само очакваше да останат сами, за да провери дали не се е излъгал. Още при първата отдала се възможност младежът направо изтърси:

— Знаеш ли, твоят ребус не ми даваше мира. Но в часовете на бодърстване през нощта отговорът ме осени, така че, честна дума, почти се изсмях. Допускал ли си, че трябва да отида в Париж, за да науча това? — Дори сега, когато го виждаше така съвършено да се владее, младият приятел на Питър трябваше отново да се разсмее. — Ти няма да дадеш и най-малък знак, докато не си сигурен? Добрият стар Питър! — И Ланс накрая го изрече: — Но, по дяволите, истината за Майстора!

Това породи една напрегната пауза, изпълнена с учудването на единия от удивлението на другия.

— Откога си разбрал…

— Истинската стойност на работата му? Разбрах я — Ланс си припомни — веднага след като изобщо започнах да разбирам, но не достигнах до това изцяло, признавам, преди да отида la bas^[1].

— Боже мой! — Питър ахна със закъснял ужас.

— Но за какъв си ме взимал? Аз съм един безнадежден мухльо. На това трябваше да наблегна. Но не съм такъв мухльо като Майстора! — заяви Ланс.

— Тогава защо никога не си ми казвал…

— … че все пак — момчето го прекъсна — не съм останал такъв глупак? Просто защото никога и през ум не ми е минавало, че ти знаеш. Но моля за извинение. Аз само исках да те пощадя. И това, което сега не разбирам, е как, по дяволите, си успял толкова дълго да удържиш.

Питър изложи обяснението си, но с едно забавяне и с една тържественост, нелишена от стеснение:

— Заради майка ти.

— О! — каза Ланс.

— И това е най-главното сега, след като всичко е наяве. Аз искам едно обещание от теб. Искам — и Питър трескаво продължи — една клетва, тържествена, такава, каквато ми дължиш, и то незабавно, че по-скоро ще жертваш всичко, отколкото да допуснеш тя някога да се досети…

— Че аз съм се досетил? — Ланс разбра. — Така. — Очевидно след миг той бе разбрал много. — Но кое е това, което бих имал случай да пожертвам?

— О, човек винаги има по нещо.

Ланс го погледна твърдо.

— Искаш да кажеш, че и ти си имал?

Погледът, който срещна обаче, отклони въпроса му и той достатъчно бързо намери друг.

— Наистина ли си сигурен, че майка ми не знае?

След като помисли отново, Питър отговори уверено:

— Ако знае, то тя е чудесна.

— А не сме ли всички ние чудесни?

— Да — съгласи се Питър, — но по различен начин. Това е много важно, защото малката публика на баща ти, както вече знаеш — продължаваше Питър, — се състои от колко души?

— На първо място — реши се синът на Майстора — от самия него. И на последно — също. Изобщо не виждам от кого друг.

Питър имаше подход към нетърпението.

— И от майка ти — винаги.

Ланс премисли всичко.

— Напълно ли си убеден?

— Безусловно.

— Тогава с теб стават трима.

— О, с мен! — И Питър с едно поклащане на добрата си стара глава скромно изключи себе си. — Във всеки случай числото е достатъчно малко, за да се чувства ужасно липсата на всеки излязъл от него. Така че, с две думи, внимавай, моето момче — това е всичко — да не го направиш.

— Трябва да продължа да лаская? — простена Ланс.

— Само за да те предупредя колко е опасно да спреш да го правиш, аз използвах тази възможност.

— И кое смяташ по-точно — попита младежът — за опасност?

— Уверен съм, че в момента, в който майка ти, която изживява така силно, би подозряла твоята тайна — каза Питър отчаяно, — голямата грешка ще е станала.

За момент Ланс се вторачи в пламъка.

— Тя би ме изоставила?

— Тя би изоставила него.

— За да се присъедини към нас?

Преди да отговори, Питър се извърна.

— За да се присъедини към теб. — Но той бе казал достатъчно, за да загатне, и както очевидно вярваше, да отклони ужасната възможност.

През следващите шест месеца все пак всичките му страхове неведнъж бяха отново събуждани — Ланс се бе върнал в Париж за ново изпитание, после отново се появи вкъщи и има с баща си, за пръв път в своя живот, едно обяснение в нажежена атмосфера. Той я описа много изразително на Питър, за когото (тъй като никога по-рано това не беше се случвало) тя беше признак за една резервираност към него от страна на двамата в Карара лодж, която се състоеше в това, че сега по отношение на интимните неща те не разкриваха душите си — ако не в радост, то поне в тъга — пред своя добър приятел.

Това всъщност може би създаде между двамата една привидна сянка на отчуждение и леко отслабване на общуването — белязано наистина само от обстоятелството, че за да разговаря на спокойствие със стария си събеседник, Ланс трябваше да го посещава. По този начин бе поставено началото на най-тесните, ако не и най-веселите отношения, които двамата бяха имали до този момент. Трудността за горкия Ланс бе напрежението у дома, породено от факта, че баща му искаше той да има поне такъв успех, какъвто сам бе имал. Ланс не беше зарязал Париж, макар нищо да не му изглеждаше по-очевидно от това, че Париж го бе зарязал: щеше да се върне отново, но вече заради очарованието да опитва, да вижда, да изучава дълбините, да учи урока си, дори ако урокът се отнасяше просто до неговата неспособност при наличието на разширения му кръгозор. Но какво знаеше за неспособността Майстора, извисен в безсмисленото си красноречие, и какъв кръгозор — да го наречем така — би имал в целия си заслепен живот? Ланс, разгорещен и негодуващ, открито се обърна по този въпрос към кръстника си. Оказа се, че баща му го бе мъмрил, задето нямал нищо да покаже след толкова време, и се надявал, че при следващото връщане тази празнота щяла да бъде запълнена. Важното било — самодоволно бе изтъкнал Майстора — за всеки художник, независимо от това колко по-долу стои от него самият — поне да „прави нещо“. Той положително бил направил достатъчно и нямало съмнение за онова, което можел да покаже. Очите на Ланс бяха насълзени, когато трябваше да обясни на стария си приятел колко огромни можеха да бъдат усилията, необходими за жертвата, изисквана от него. Не беше толкова лесно да продължиш да ласкаеш — като син баща си, — след като се чувстваш презиран, че не тънеш в посредственост. И все пак Питър продължи да изисква едно благородно двуличие, докато се намираха непосредствено в това положение, и именно с него младият му приятел, огорчен и непримирим, успяваше предано да го утешава още за известно време. Наистина петдесетте лири неведнъж възнаграждаваха предаността на младия му приятел и в Лондон, и в Париж; все пак благоразумие бе, че за момента тези пари без съмнение бяха само пряк аванс срещу приличната сума, за която Питър отдавна тайно бе набелязал една далечна цел. Благодарение на тези или на други хитрини във всеки случай справедливото негодувание на Ланс бе удържано за известно време, но само за известно време, на прилично разстояние.

Дойде денят, в който той предупреди приятеля си, че не може повече да издържа и да се владее. В Карара лодж трябвало да изслуша нова лекция, изнесена от високо равнище — в края на краищата едно наказание, наистина по-тежко, отколкото един жив човек би могъл да понесе без да отговори на удара с удар или по някакъв начин да накара Майстора да чуе истината.

— Това, което не разбирам — забеляза Ланс с известно раздразнение от нещо, което в края на краищата, ако изобщо трябва да се говори за това, се дължеше и на самия него, — честна дума, това, което не разбирам, е как ти успяваш да поддържаш играта при това положение.

— О, за мен играта е само да си държа езика зад зъбите — каза кроткият Питър. — И си имам причина.

— Пак майка ми?

Питър направи странна физиономия, както често бе правил по-рано, като рязко обърна лице.

— Какво искаш? Аз не съм престанал да я харесвам.

— Тя е красива, тя е мила, разбира се — съгласи се Ланс, — но каква ти е тя в крайна сметка и какво значение има за теб дали е такава или друга?

Питър, който се бе изчервил, отслаби малко огъня.

— Всичко има значението, което аз му придавам.

Все пак забеляза, че у неговия млад приятел има една странна придобита настойчивост.

— Какво си в края на краищата ти за нея?

— О, нищо. Но това е друг въпрос.

— Тя държи само на баща ми — каза Ланс.

— Разбира се — и точно затова.

— Защо си искал да я щадиш?

— Защото обича така силно.

Ланс направи един кръг из стаята, но с поглед, все още върху домакина.

— Колко ужасно силно и непрекъснато трябва да си я обичал!

— Ужасно и винаги — съгласи се Питър Бренч. Младежът помисли още малко, след това отново спря пред него.

— Знаеш ли как обича тя?

Тук погледите им се срещнаха, но Питър сякаш бе видял нещо ново в очите на Ланс и явно се поколеба, за пръв път от толкова години, за да каже, че знае.

— Аз едва-що открих — каза Ланс. — Тя дойде в стаята ми снощи, след като бе присъствала мълчаливо, спряла поглед върху мен, на онова, което трябваше да чуя от него; тя дойде и прекара с мен един необикновен час.

Той отново спря и двамата отново се изучаваха един друг за известно време. После нещо, което го накара да пребледнее, хрумна на Питър.

— Тя знае?

— Тя знае. Тя ми разкри всичко, за да може да поиска от мен не повече от „онова“, както тя се изрази, на което сама е била способна. Тя винаги, винаги е знаела — каза Ланс без състрадание.

Питър мълча дълго време, през което неговият събеседник можеше да го чуе как тихо диша, и ако го докоснеше, би могъл да усети у него трептенията на един потиснат звук, продължителен и нисък. Когато накрая проговори, той бе осъзнал всичко.

— Тогава разбирам колко ужасно силно обича.

— Не е ли чудесно? — попита Ланс.

— Чудесно е — промълви Питър.

— Така че първоначалното ти усилие да не ме пуснеш в Париж е било, за да не ме допуснеш до знанието! — възкликна Ланс, сякаш искаше да покаже достатъчно ясно безполезността на това усилие.

А може би беше заради самата безполезност. Питър за момент втренчи поглед.

— Мисля, че съм постъпил така, без да съм го съзнавал напълно. А по онова време, за да не допусна себе си до знанието! — отговори накрая той и се извърна настрани.