Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране
debora (2021 г.)
Корекция и форматиране
Karel (2021 г.)

Издание:

Автор: Ранъ-Босилекъ

Заглавие: Висящи дворци

Издател: „Хемусъ“, А. Д. за книгопечатане и издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1941

Тип: Приказка

Художник: В. Лазаркевичъ

Художник на илюстрациите: В. Лазаркевичъ

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15851

  1. — Добавяне

Имало едно време единъ беденъ човѣкъ. Като умрѣлъ, оставилъ трима синове. Двамата, по-голѣмитѣ, решили да тръгнатъ да дирятъ щастие по свѣта.

Малкиятъ братъ имъ рекълъ:

— И азъ ще дойда съ васъ.

Но братята му отвърнали:

— Не си ни притрѣбвалъ. Ти за нищо не си годенъ. Най-добре е да си останешъ тука и да се ровишъ въ пепельта край огнището.

— Щомъ е тъй, азъ самъ ще отида, кѫдето си искамъ, — рекълъ малкиятъ братъ.

По-голѣмитѣ братя тръгнали на пѫть. Вървѣли, вървѣли, спрѣли се въ гѫста гора. Седнали да си починатъ и да похапнатъ.

Дошла при тѣхъ немощна бабичка. Рекла имъ:

— Моля ви се, добри люде, дайте ми нѣщичко за ядене! Сто години нищо не съмъ хапвала.

Момцитѣ се засмѣли и отвърнали:

— Щомъ толкова години си изтърпѣла да не ядешъ, ще потраешъ още малко! И ние нѣмаме кой знае колко ядене.

Братята продължили пѫтя си.

Стигнали до единъ дворецъ. Помолили да ги приематъ на работа. Приели ги.

Като заминали братята, малкиятъ братъ презрамилъ една торбичка, сложилъ въ нея каквото намѣрилъ вкѫщи за ядене, взелъ стара пушка съ разваленъ спусъкъ и тръгналъ да дири щастие по свѣта.

Вървѣлъ, вървѣлъ, навлѣзълъ въ сѫщата гора, гдето били по-рано братята му. Седналъ на една поляна, да си почине и похапне.

Като си свалилъ торбичката, той погледналъ нагоре и видѣлъ на едно дърво листъ хартия и нѣщо нарисувано върху хартията. Снелъ рисунката и видѣлъ върху хартията нарисуванъ лика на много хубаво момиче. Той впилъ очи въ рисунката. Изведнажъ при него дошла сѫщата немощна бабичка и рекла:

— Моля ти се, синко, дай ми нѣщичко да похапна! Цѣли сто години залъкъ не съмъ слагала въ устата си!

— Тогава хапни си, бабо!

Момъкътъ й далъ всичко, що ималъ въ торбата за ядене.

Бабата хапнала добре. Когато си тръгнала, рекла на момъка:

— Благодаря ти, синко! Досега никой не ми е казвалъ така нѣжно „бабо“ и никой не се е отнасялъ толкова добре спрямо мене. Искамъ да ти се отплатя.

Тя му дала кълбо конци и добавила:

— Вземи това кълбо. Като го търкулнешъ, то ще те заведе, кѫдето пожелаешъ. Едно нѣщо не забравяй! Не гледай тая картина! Захвърли я нѣкѫде, защото тя ще ти донесе нещастие.

— Добре, бабо, — рекълъ момъкътъ, но не захвърлилъ картината.

Той търкулналъ кълбото съ концитѣ и тръгналъ подиръ него.

Скоро стигналъ до двореца, въ който работѣли двамата му братя.

Момъкътъ помолилъ царскитѣ люде да го взематъ на работа.

Отговорили му, че не могатъ да го приематъ, защото вече други двама като него постѫпили преди нѣколко деня на работа.

— Моля ви се, приемете и мене! — настоявалъ малкиятъ братъ. — Все ще се намѣри работа още за единъ работникъ.

Съгласили се да го приематъ за работникъ въ царскитѣ обори.

Момъкътъ обичалъ конетѣ. Работѣлъ отъ сърдце. Обикнали го всички. Когато му оставало време, той излизалъ горе въ царската плѣвня и гледалъ картината, която билъ закачилъ въ единъ ѫгълъ. Братята му били лениви и несрѫчни. Затова не ги гледали съ добро око въ двореца. Тѣ завиждали на малкия си братъ и гледали да го злопоставятъ предъ началника на царскитѣ обори. Единъ день тѣ отишли при него и рекли:

— Новиятъ работникъ е идолопоклонникъ. Не бива да остане повече въ двореца. Той се кланя предъ една картина, вмѣсто предъ икона. Тая картина е закачена горе въ плѣвнята.

Началникътъ провѣрилъ това, що му съобщили братята, явилъ се предъ царя и рекълъ:

— Царю честити, има единъ новъ работникъ въ царскитѣ обори, който е идолопоклонникъ. Кланя се на женски ликъ, закаченъ въ плѣвнята.

Но царьтъ отговорилъ:

— Нѣмамъ време сега да се занимавамъ съ твоитѣ идолопоклонци. Азъ мисля день и нощь за моитѣ обични дъщери, които отвлѣче страшно чудовище.

Царскитѣ люде продължавали да приказватъ за идолопоклонника. На царя още нѣколко пѫти съобщили за чудния човѣкъ. Най-после той отишелъ да го види въ плѣвнята. Съгледалъ картината и позналъ лика на най-малката си дъщеря.

Като научили по-голѣмитѣ братя, че царьтъ позналъ една отъ дъщеритѣ си въ картина, която постоянно гледалъ братъ имъ, отишли при царя и му рекли:

— Царю честити, братъ ни знае кѫде сѫ твоитѣ дъщери и се хвали, че може да ги освободи отъ страшното чудовище.

Царьтъ тозчасъ отишелъ при малкия братъ и му рекълъ:

— Ти си знаелъ кѫде сѫ моитѣ дъщери и си можелъ да ги отървешъ отъ чудовището. Тръгни веднага и ги доведи! На тая картина, която ти постоянно гледашъ, е нарисувана най-малката ми дъщеря. Значи, ти наистина знаешъ кѫде сѫ дъщеритѣ ми.

Момъкътъ извикалъ изненаданъ:

— Азъ дори не зная, че образътъ върху картината е на царска дъщеря. Но щомъ заповѣдашъ, царю честити, ще се помѫча да намѣря и да доведа дъщеритѣ ти. Само ще ти се помоля, да ми дадешъ три деня срокъ — да си помисля, какъ трѣбва да почна издирването и какъ мога да погубя страшното чудовище.

— Добре, — съгласилъ се царьтъ.

Още сѫщия день момъкътъ взелъ кълбото съ концитѣ, търкулналъ го и тръгналъ подиръ него. Стигналъ при сѫщата бабичка, която му дала кълбото. Разказалъ й, какво иска царьтъ отъ него.

Бабата му рекла:

— Вземи старата си пушка. Поискай отъ царя да ти даде триста кошници съ пирони, триста кола ечемикъ, триста свине и триста вола заклани. Търкулни кълбото, тръгни следъ него, а следъ тебе — керванитѣ съ пиронитѣ ечемика, свинитѣ и воловетѣ. Кълбото ще те заведе до единъ орелъ и до едно малко чудовище. Тѣ ще те опѫтятъ по-нататъкъ.

Момъкътъ се върналъ въ двореца, взелъ старата си пушка и помолилъ царя да му даде всичко, каквото му изброила бабата.

Царьтъ далъ заповѣдь да му приготвятъ пирони, ечемикъ, свини и волове, и да натоварятъ всичко въ коли. Далъ му и опитни колари.

Момъкътъ търкулналъ кълбото и тръгналъ заедно съ керванитѣ подиръ него.

Вървѣлъ, що вървѣлъ — стигналъ до висока планина.

На едно дърво съгледалъ орелъ. Дигналъ пушката и се прицелилъ.

— Не ме убивай! Ще ти помогна! — извикалъ орелътъ.

— И безъ туй не ти е много вкусно месото! — отвърналъ момъкътъ. — Пъкъ и щомъ се молишъ, ще ти пожаля живота.

Той свалилъ пушката. Орелътъ долетѣлъ до него и рекълъ:

— Тука горе на скалата се лута малко чудовище. То се е загубило и не може да се върне при своитѣ родители. Азъ ще ти помогна да се качишъ горе и да заведешъ изгубеното чудовище при близкитѣ му. Бащата на малкото чудовище ще ти предложи богати награди за отплата, но ти избери сивото магаренце, което ще съгледашъ задъ вратата на обора.

Орелътъ взелъ момъка върху гърба си и полетѣлъ надъ скалата. Кацналъ на една поляна. Момъкътъ слѣзълъ отъ гърба му. Срѣдъ поляната съгледалъ малко чудовище, което плачело, защото не можело да се върне вкѫщи.

Момъкътъ отишелъ при малкото чудовище, заприказвалъ съ него и го разпиталъ кѫде живѣе. После отишли при орела. Качили се двамата на гърба му, и той полетѣлъ къмъ дома на голѣмото чудовище. Стигнали предъ кѫщата. Момъкътъ завелъ малкото вкѫщи. Чудовището, като видѣло детето си, толкова много се зарадвало, че рекло на момъка:

— Влѣзъ въ моята съкровищница и си избери каквото пожелаешъ, загдето спаси детето ми!

Момъкътъ влѣзълъ въ съкровищницата заедно съ чудовището. То му предложило много злато, сребро и скѫпоценни камъни. Но момъкътъ рекълъ:

— Азъ не искамъ нито злато, нито сребро, нито скѫпоценни камъни. Много ще ти бѫда благодаренъ, ако ми дадешъ единъ конь.

Чудовището го завело въ обора. Тамъ имало чудесни коне. Но момъкътъ спрѣлъ очи на сивото магаренце задъ вратата и рекълъ:

— Тия коне сѫ много голѣми и буйни за мене. Предпочитамъ ей онова магаренце задъ вратата. Като падна отъ него, нѣма да се отрепя.

На чудовището никакъ не му се давало магаренцето, но нѣмало що да стори, дало дума, трѣбвало да я изпълни.

Момъкътъ взелъ магарето съ хубаво седло и златна юзда, па си тръгналъ. Върналъ се при кервана.

Пѫтували дълго. Минали гори, рѣки, планини. По едно време магарето запитало момъка:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само висока планина, която изглежда синя, — отговорилъ момъкътъ.

— Презъ тая планина трѣбва да минемъ, — рекло магарето.

Достигнали до политѣ на планината. Излѣзълъ предъ тѣхъ грамаденъ носорогъ и рекълъ:

— Ще ви изямъ!

Магарето рекло на момъка:

— Дай двадесеть вола на носорога и го помоли да пробие дупка презъ планината, за да можемъ да минемъ заедно съ кервана.

Момъкътъ хвърлилъ двадесеть вола на носорога. Като се нахранило добре грамадното животно, момъкътъ му рекълъ:

— Ще ти дамъ още двадесеть свине, ако пробиешъ дупка презъ планината, за да минемъ заедно съ кервана.

Носорогътъ се съгласилъ. Свикалъ още носорози, и почнали да пробиватъ пѫть презъ планината.

Керванътъ преминалъ. Момъкътъ хвърлилъ на носорога двадесеть свини, както му билъ обещалъ, и продължилъ пѫтя си.

Вървѣли дълго време. Магарето пакъ запитало:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само небе и планини, — отговорилъ момъкътъ.

Вървѣли пакъ. Минали планини, гори, рѣки и хълмове. Отъ една височина погледнали по-надалече и по-нашироко.

— Сега виждашъ ли нѣщо? — попитало магарето.

— Сега виждамъ нѣщо много далече, ето блещи като звездица.

— Не е толкова малко, — рекло магарето.

Повървѣли още, и магарето пакъ попитало:

— Сега виждашъ ли нѣщо?

— Да, сега виждамъ да блести като луна.

— Това не е никаква луна, — рекло магарето, — а е сребърниятъ дворецъ, кѫдето трѣбва да отидемъ. Като стигнемъ тамъ, ще видишъ три змея да лежатъ предъ двореца. Отъ сто години тѣ не сѫ се събуждали. Зеленъ мъхъ е покрилъ очитѣ имъ. Ти ще събудишъ най-малкия и ще му хвърлишъ петдесеть вола и петдесеть свине. Той ще се укроти и ще накара другитѣ змейове да те пустнатъ въ двореца.

Като вървѣли още дълго време, стигнали до сребърния дворецъ. Предъ портитѣ лежали змейоветѣ, покрити цѣлитѣ съ мъхъ.

Момъкътъ събудилъ най-малкия змей. Той махналъ мъха отъ очитѣ си, видѣлъ момъка, отворилъ уста и искалъ да го налапа. Но момъкътъ почналъ да хвърля въ устата му свини и волове. Като се наситилъ змеятъ, момъкътъ го помолилъ:

— Събуди своитѣ другари и ги придумай, да ми сторятъ пѫть да влѣза въ двореца!

Змеятъ не се съгласилъ.

— Какъ ще направя това? — рекълъ той. — Ако ги събудя, тѣ може и мене да изядатъ, защото сто години не сѫ яли.

— Не се плаши, — придумвалъ го момъкътъ. — Азъ ще ти дамъ сто вола и сто свини. Ти ще дадешъ на своитѣ другари да ядатъ, като се събудятъ, и ще ги укротишъ.

Змеятъ се съгласилъ. Момъкътъ натрупалъ настрана отъ двореца волове и свини.

Младиятъ змей събудилъ другаритѣ си. Тѣ разтворили уста и почнали да душатъ. Змеятъ ги завелъ при храната. Тѣ взели да ядатъ, а презъ това време момъкътъ влѣзълъ въ двореца. Не срещналъ жива душа. Обиколилъ всички стаи. Най-после отворилъ малка врата. Въ стаята видѣлъ царска дъщеря. Тя се зарадвала много и извикала:

— Най-после и при мене дойде човѣкъ! Но по-добре е овреме да бѣгашъ, момко! Тука живѣе триглаво чудовище.

— Не се боя, — отвърналъ смѣло момъкътъ. — Нѣма да бѣгамъ, дори ако чудовището има деветь глави.

— Добре, — рекла царската дъщеря, — опитай тогава ще можешъ ли да размахашъ оня мечъ, закаченъ на стената.

Момъкътъ не можалъ дори да помръдне грамадния мечъ.

Девойката рекла:

— Сръбни нѣколко глътки отъ шишето, което виси на стената. Така прави чудовището, когато иска да си послужи съ меча.

Момъкътъ сръбналъ нѣколко глътки отъ шишето, що висѣло на стената.

Изведнажъ сѣтилъ голѣма сила въ себе си. Хваналъ меча и го размахалъ като сламка.

Въ това време се задало чудовището и извикало:

— Мирише ми на човѣшко месо!

— Да, — отвърналъ момъкътъ, — но не ще се любувашъ дълго на тая миризма!

Сѫщия мигъ момъкътъ замахналъ съ меча и отсѣкълъ изведнажъ тритѣ глави на чудовището.

Царската дъщеря се зарадвала много. Но следъ малко се натѫжила и рекла:

— Мѫчно ми е за сестра ми, която е открадната отъ шестглаво чудовище и живѣе въ висящъ златенъ дворецъ, далече отъ тука.

— Не тѫгувай, свѣтла княгиньо, азъ ще доведа сестра ти при тебе. Ще пренеса и златния дворецъ.

Той взелъ меча и стъклото съ питието. Излѣзълъ вънъ, възседналъ магарето и заповѣдалъ на тритѣ змея да тръгнатъ съ него.

Вървѣли дълго време. Магарето попитало:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само земя, вода, небе и високи върхове, — отвърналъ момъкътъ.

Вървѣли още дълго време.

— Сега виждашъ ли нѣщо? — запитало магарето.

Момъкътъ се вгледалъ въ далечината и отговорилъ:

— Виждамъ нѣщо да блести като звездица.

— Това, което виждашъ, ще стане по-голѣмо, — рекло магарето.

Като изминали още доста пѫть, магарето пакъ попитало:

— Сега какво виждашъ?

— Виждамъ нѣщо, голѣмо колкото луната.

— То ще стане още по-голѣмо.

Изминали дълъгъ пѫть, и магарето отново попитало:

— Сега какво виждашъ?

— Виждамъ нѣщо, което блести като слънце.

— Да, това е златниятъ висящъ дворецъ, гдето трѣбва да отидемъ, — рекло магарето. — Тамъ вардятъ деветь змея. Но ти не се плаши. Ще нахранимъ нашитѣ три змея. Тѣ ще ни помогнатъ да покриемъ спящитѣ змейове съ сухи дърва и гвоздеи, ще ги подпалимъ и ще ги изгоримъ. После змейоветѣ ще откачатъ златния дворецъ. Ти ще влѣзешъ въ него, ще убиешъ деветоглавото чудовище и ще освободишъ втората царска дъщеря.

Като извървѣли доста дълъгъ пѫть, стигнали до висящия дворецъ. Видѣли спящитѣ змейове. Нахранили своитѣ три змея съ свинско и волско месо. Накарали ги да покриятъ спящитѣ змейове съ сухи сѫчки и да изсипятъ всички гвоздеи отъ кошницитѣ. Когато змейоветѣ изсипали и последната кошница, момъкътъ запалилъ сѫчкитѣ, и змейоветѣ изгорѣли. Тогава змейоветѣ, които помагали на момъка, откачили златния дворецъ. Момъкътъ влѣзълъ вѫтре и видѣлъ, че тукъ всичко било по-хубаво отколкото въ сребърния дворецъ. И тукъ нѣмало жива душа. Но когато отворилъ последната стая, видѣлъ втората царска дъщеря, която лежала върху златно легло. Тя спѣла тъй дълбоко, че изглеждала като мъртва.

Докато момъкътъ гледалъ хубавата царска дъщеря, дошло страшното чудовище и извикало:

— Мирише ми на човѣшко месо!

Но момъкътъ хваналъ здраво меча въ рѫка и отвърналъ:

— Тая миризма нѣма да те безпокои дълго време!

Той замахналъ и отсѣкълъ изведнажъ всичкитѣ глави на чудовището.

Тритѣ змея нарамили златния дворецъ и го занесли при сребърния.

На сутриньта царската дъщеря отъ сребърния дворецъ погледнала презъ прозореца, видѣла златния дворецъ, зарадвала се много и тозчасъ се втурнала и отишла при сестра си. Но тя спѣла като мъртва.

Царската дъщеря казала на момъка:

— Сестра ми е заспала дълбоко. Може да се събуди, ако се напръска съ жива вода отъ кладенеца при висящъ златенъ дворецъ, покритъ съ скѫпоценни камъни. Въ тоя дворецъ е затворена най-малката ни сестра.

Момъкътъ извикалъ радостно:

— Ще направя всичко и ще отида въ тоя дворецъ, ще освободя най-малката ви сестра и ще донеса жива вода.

Момъкътъ яхналъ магарето и тръгналъ.

Миналъ пакъ много страни, гори, поля, планини и морета.

Единъ день магарето го попитало:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само небе и земя, — отвърналъ момъкътъ.

Пѫтували още нѣколко деня.

Магарето пакъ попитало:

— Сега какво виждашъ?

— Струва ми се, че виждамъ нѣщо като малка звездица, — отговорилъ момъкътъ.

Пакъ повървѣли, и магарето попитало:

— Сега виждашъ ли нѣщо?

— Сега звездицата изглежда като луна.

Пѫтували още нѣколко деня.

— Ами сега какво виждашъ? — попитало магарето.

— Луната сега изглежда като слънце, — отвърналъ момъкътъ.

— Тамъ трѣбва да отидемъ, — рекло магарето. — Това е висящия златенъ дворецъ, покритъ съ скѫпоценни камъни. Тамъ е затворена най-малката дъщеря, която бѣше открадната отъ чудовището съ деветь глави. Най-силни звѣрове лежатъ и пазятъ предъ двореца. Но тѣ спятъ и нѣма да те чуятъ. Ти ще минешъ по обѣдъ и ще гледашъ тозчасъ да налѣешъ жива вода отъ кладенеца въ двореца, и смъртоносна вода отъ другъ кладенецъ при него. Само по това време може да се налѣе вода. Ако не успѣешъ презъ тоя часъ да се оттеглишъ, дивитѣ звѣрове ще те разкѫсатъ.

Момъкътъ рекълъ:

— Ще направя точно така, както ме научи.

Стигнали до двореца. Всички диви животни, които пазѣли предъ входа, спѣли дълбоко.

Момъкътъ миналъ между тѣхъ. Влѣзълъ въ двореца. Налѣлъ жива и смъртоносна вода. Погледналъ двореца отвънъ и си рекълъ:

— Такъвъ хубавъ дворецъ никога и никѫде не съмъ виждалъ. Ако той е толкова красивъ отвънъ, навѣрно двойно по-красивъ ще е вѫтре. Ще влѣза за половинъ часъ, за да намѣря царската дъщеря.

И той влѣзълъ въ двореца. Вѫтре било отъ хубаво по-хубаво. Навсѣкѫде имало украшения отъ злато, бисери и скѫпоценни камъни. Никѫде нѣмало жива душа. Въ най-крайната стая момъкътъ видѣлъ царската дъщеря, която спѣла дълбоко. Тя била неизказано хубава и приличала много на лика, който намѣрилъ въ гората.

Момъкътъ не можелъ да се нагледа на царската дъщеря. Но тя спѣла като мъртва, и той не успѣлъ да я събуди.

Минало вече времето, когато момъкътъ можелъ свободно да излѣзе отъ двореца. Изведнажъ се чулъ силенъ шумъ, и цѣлиятъ дворецъ се разтърсилъ. Влѣзло чудовището и извикало:

— Мирише ми на човѣшко месо!

— Нѣма за дълго да те смущава тая миризма! — отвърналъ момъкътъ, замахналъ съ меча и отсѣкълъ всичкитѣ глави на чудовището.

Но толкова много се уморилъ, че се отпустналъ на едно свободно легло и заспалъ дълбоко.

Посрѣдъ нощь се събудилъ и видѣлъ, че и царската дъщеря е будна. Тя му рекла:

— Като уби змея, ти спаси живота ми. Сега, ако искашъ, ще се оженимъ. Но азъ трѣбва да остана още три години въ двореца. Така съмъ омагьосана. Ти занеси живата вода, за да съживишъ сестра ми, и остани въ оня дворецъ. Но нищо не казвай за мене. Ако следъ три години азъ не дойда при тебе, ти ела да ме вземешъ!

На другия день момъкътъ се оженилъ за царската дъщеря.

Но той не можелъ да остане повече отъ три деня въ двореца. На третия день чулъ рева на магарето. Отишелъ при него. То му рекло:

— Време е вече да си тръгнешъ!

Момъкътъ отишелъ при царската дъщеря, отрѣзълъ кѫсче отъ дрехата й и го взелъ съ себе си.

Като тръгналъ да си отива, животнитѣ се били вече събудили. Когато той излѣзълъ да се качи на магарето, звѣроветѣ се нахвърляли върху него и искали да го разкѫсатъ. Магарето му казало да ги напръска съ смъртоносната вода. Момъкътъ ги напръскалъ. Изведнажъ всички звѣрове изпопадали и не се помръднали вече.

Момъкътъ се качилъ на магарето, и тръгнали да се върнатъ при другитѣ царски дъщери. Изъ пѫтя магарето рекло на момъка:

— Да знаешъ, че щомъ станешъ знатенъ и могѫщъ, ще ме забравишъ и ще ме оставишъ гладно!

— Това нѣма да стане, — отговорилъ момъкътъ.

Стигнали при сребърния и златния дворецъ. Момъкътъ напръскалъ спящата царска дъщеря съ жива вода и тя тозмигъ се събудила. Дветѣ сестри се прегърнали и били честити.

Отишли при царя. Той много се зарадвалъ, като видѣлъ дветѣ си дъщери. Но съ нетърпение чакалъ да се минатъ тритѣ години, за да види и най-малката си дъщеря.

Момъкътъ станалъ пръвъ съветникъ на царя. Всички го почитали. Но мнозина почнали да му завиждатъ. Единъ отъ царедворцитѣ подсторилъ най-голѣмата царска дъщеря, за която смѣталъ да се ожени, да напръска момъка съ смъртоносната вода.

Дъщерята го поръсила. Момъкътъ заспалъ дълбокъ сънь. Скрили го въ едно подземие.

Като се минали три години, въ столичното пристанище хвърлилъ котва корабъ. Съ него пристигнала най-малката царска дъщеря съ двегодишното си момченце. Тя изпратила пратеникъ въ двореца. Пратеникътъ се явилъ предъ царя и рекълъ:

— Царю честити, пристигна твоята най-малка дъщеря. Но тя каза, че нѣма да слѣзе отъ кораба, ако не изпратишъ да я срещне юнакътъ, който я избавилъ отъ страшното чудовище.

Царьтъ изпратилъ най-видния си царедворецъ. Той се качилъ на кораба, поклонилъ се на царската дъщеря и рекълъ:

— Изпрати ме царьтъ, прекрасна царкиньо, да ви посрещна и да ви отведа въ двореца.

Царската дъщеря се обърнала къмъ детето, което играело съ златна ябълка, и го попитала:

— Тоя ли е баща ти, сине?

Момчето, което било умно не споредъ годинитѣ си, отговорило:

— Не, моятъ баща никога нѣма да се кланя така низко, като тоя царедворецъ.

Пратеникътъ се върналъ въ двореца. Казалъ на царя какво видѣлъ и какво му казало момченцето на царската дъщеря. Царьтъ изпратилъ годеникътъ на най-голѣмата си дъщеря, който заедно съ годеницата напръскалъ момъка съ смъртоносната вода.

И на него детето казало сѫщото, а майка му добавила:

— Ако не дойде истинскиятъ момъкъ, който ме избави отъ страшното чудовище, голѣмо зло ще връхлети царството, и никой отъ царскитѣ люде не ще остане живъ!

Като чулъ това годеникътъ, уплашилъ се много. Взелъ живата вода, отишелъ при скрития момъкъ, попръскалъ го, и той оживѣлъ.

Тозчасъ отишелъ на кораба. Безъ да се поклони, той показалъ на царската дъщеря и детето кѫсчето отъ роклята, което отрѣзалъ, когато напустналъ златния дворецъ.

Детето се втурнало и прегърнало младия юнакъ.

— Този е моятъ татко! — извикало детето и му дало златната ябълка, съ която играело.

Бащата и майката заедно съ обичното си дете отишли въ царския дворецъ. Царьтъ нѣмало кѫде да се дѣне отъ радость. Той прегръщалъ ту обичната си дъщеря, ту умното си внуче. Когато се научилъ, какво сѫ направили най-голѣмата му дъщеря и нейниятъ годеникъ, той искалъ да ги накаже безмилостно, но зеть му и дъщеря му се примолили да ги прости, и тѣ останали да живѣятъ въ двореца.

Заживѣли си честито и младитѣ.

Една сутринь зетьтъ видѣлъ отъ прозореца, какъ изкарватъ добитъка на паша. Най-подиръ излѣзло отъ обора неговото магаре. То било толкова отслабнало, че краката му едвамъ го държали. Царскиятъ зеть се засрамилъ много, тозчасъ отишелъ при магарето и му рекълъ:

— Прости ме, вѣрни приятелю! Азъ наистина, унесенъ въ щастие, те забравихъ. Но сега ти давамъ клетва, че ще изпълня всѣко твое желание. Кажи съ какво бихъ могълъ да ти помогна?

Магарето отговорило:

— Сега имамъ едно едничко желание — да ми отсѣчешъ главата.

— Какъ така? За нищо на свѣта не бихъ ти отсѣкълъ главата.

— Но само съ това ще ми помогнешъ, да постигна най-хубавото нѣщо, за което ми е копнѣла душата толкова много години!

Царскиятъ зеть не се съгласявалъ, но магарето го молѣло толкова упорито и настойчиво, че най-сетне се придумалъ. Замахналъ съ сабята си и отсѣкълъ главата на магарето. То тозчасъ се превърнало на красивъ князъ, който рекълъ:

— Благодаря ти, драги приятелю! Ти ме избави отъ зла магия. Сега вече мога да се оженя за твоята хубава балдъза, втората царска дъщеря, която обичамъ отъ дълго време.

Скоро направили сватбата. И въ двореца настанала още по-голѣма радость.

Край