Майкъл Конъли
Ченгета (3)

3

Когато Бош влезе в кабинета й, лицето на Билетс изразяваше загриженост.

— Хари.

— Лейтенант. Оставих пистолета в лабораторията по балистика. Сега чакат куршумите. С когото и да си разговаряла там, явно са се размърдали.

— Добре.

— Къде са всички?

— И двамата са в „Арчуей“. Киз цялата сутрин беше заета в данъчната служба, после отиде да помогне на Джери с разпитите на колегите на Алайзо. Освен това заех двама души от майор Фрауд, за да ни помогнат с документацията. В момента проверяват онези фиктивни компании. Ще проверят и банковите сметки. След като ги проверят, ще им наложат запор. Когато замразим парите, може да се появи някой и да предяви претенции за тях. Според мен този Джоуи Маркс не е единственият, за когото Алайзо е прал пари. Заложено е прекалено много — ако сметките на Киз са верни. Алайзо вероятно е работил за всички мафиотски организации на запад от Чикаго.

Бош кимна.

— А, между другото — продължи тя, — казах на Джери, че ти ще се заемеш с аутопсията, така че той да може да остане в „Арчуей“. После искам всички да се върнете тук в шест часа, за да обсъдим положението.

— Добре, кога е аутопсията?

— В три и половина. Има ли някакъв проблем?

— Не. Може ли да те попитам нещо — защо си поискала помощ от майор Фрауд, а не от ОСИД.

— Поради очевидни причини. Не зная какво да правя с Карбон и ОБОП. Не зная дали да съобщя в отдела по вътрешните работи, или да се престорим, че не е станало нищо.

— Ами, не можем да се престорим, че не е станало нищо. Те са взели нещо, което ни е нужно. А ако съобщиш в ОВР, можеш направо да забравиш за случая.

— Какво искаш да кажеш с това, че те са взели нещо, което ни е нужно?

— Съвсем ясно е, че щом Карбон е извадил подслушвател от онзи кабинет…

— Записите. Господи, съвсем забравих за тях.

Двамата потънаха в мълчание. Бош придърпа един от столовете пред бюрото й и най-после седна.

— Нека да ида при Карбон, да видя дали ще успея да разбера какво са правили и да взема записите — каза той. — Имаме начин да му въздействаме.

— Може да е нещо, свързано с шефа и Фицджерълд, нали ти е ясно.

— Може би.

Лейтенантът имаше предвид войната между Лиън Фицджерълд, началник на ОБОП повече от десет години, и човека, който се предполагаше, че му е шеф, началника на полицията. Откакто Фицджерълд ръководеше ОБОП, той се беше обкръжил с аура като на Дж. Едгар Хувър във ФБР — пазител на тайни, който би ги използвал, за да запази поста, отдела и бюджета си. Мнозина смятаха, че кара хората си да следят повече честни хора, полицаи и избираеми длъжностни лица, отколкото мафиотите, с които отделът му трябваше да се занимава. И в управлението не беше тайна, че между Фицджерълд и началника на полицията се води война. Началникът искаше да държи под контрол ОБОП и шефа му, но Фицджерълд не желаеше да бъде контролиран. Всъщност той искаше властта му да се разшири. Искаше да стане началник на полицията. В общи линии ситуацията бе патова. Началникът не можеше да уволни Фицджерълд заради законите за защита на държавните служители. Не можеше също да получи подкрепа от полицейската комисия, кмета или общинските съветници да прочисти и реорганизира ОБОП, защото се смяташе, че Фицджерълд държи дебели досиета за всички тях, включително за самия началник. И избираемите, и назначаваните длъжностни лица не знаеха какво има в досиетата, но трябваше да приемат, че надлежно са документирани и най-лошите неща, които някога са извършвали. Ето защо те не биха подкрепили каквито и да е родове срещу Фицджерълд, освен ако заедно с началника на полицията не получеха гаранции за сигурността си.

По-голямата част от всичко това бяха легенди и слухове, но Бош знаеше, че дори легендите и слуховете обикновено се основават на нещо действително. Не изпитваше желание да погледне зад тази завеса и навярно към тази война, както предполагаше Билетс, но предложи да го направи, защото не виждаше алтернатива. Трябваше да разбере какво правят от ОБОП и какво се е опитвал да спаси Карбон, като се е вмъкнал в офиса в „Арчуей“.

— Добре — след продължителен размисъл каза Билетс. — Но внимавай.

— Къде е записът от „Арчуей“?

Тя посочи към сейфа на пода зад бюрото й. В него пазеше веществени доказателства.

— Там ще е в безопасност — рече лейтенантът.

— Дано. Навярно това ще е единственото, което ще ги държи на разстояние от мен.

Тя кимна.

 

 

Офисите на ОБОП се намираха на третия етаж в Първи участък в центъра на града. Участъкът беше далеч от управлението в центъра „Паркър“, защото работата на ОБОП включваше многобройни секретни операции и не би било разумно да ги осъществяват на такова публично място като така наречения „стъклен дом“ — център „Паркър“. Но тази отдалеченост спомагаше за все по-голямото задълбочаване на пропастта между Лиън Фицджерълд и началника на полицията.

По пътя от Холивуд Бош обмисляше плана си и когато стигна до будката на охраната и показа картата си на новака, Дежурен на паркинга, вече знаеше точно как ще го изпълни. Той прочете името на ченгето от табелката над джоба на гърдите му, влезе в паркинга, насочи се към задните врати на Управлението и паркира колата си. После извади телефона си и набра главния номер на ОБОП. Отговори му една от секретарките.

— Да, тук е Триндъл от паркинга — каза Бош. — Карбон там ли е?

— Да, тук е, Ако почакаш…

— Просто му кажи да слезе долу. Някой се е нахакал в колата му.

Детективът затвори и зачака. Три минути по-късно една от вратите се отвори и навън забързано излезе някакъв мъж. Бош го разпозна като човека от записа от „Арчуей“. Билето се оказа права. Той запали двигателя и потегли след мъжа. Накрая се изравни успоредно с него и отвори прозореца.

— Карбон.

— Да, какво има?

Той продължаваше да върви, като едва хвърли бегъл поглед към Бош.

— Почакай. На колата ти й няма нищо.

Карбон спря и внимателно го погледна.

— Какво? За какво говориш?

— Аз се обадих. Просто исках да те изкарам оттам.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Бош. Онзи ден разговаряхме по телефона.

— А, да. Убийството на Алайзо.

Едва тогава му дойде наум, че ако искаше да се срещне с него, Бош спокойно би могъл да вземе асансьора до третия етаж.

— Какво има, Бош? Какво става?

— Защо не влезеш в колата? Искам малко да се поразходим.

— Не зная, човече. Не ми харесва начинът, по който го правиш.

— Влизай, Карбон. Струва ми се, че така е най-добре.

Бош каза това с тон и съответно изражение, които не оставяха място за възражения. Карбон, четирийсетгодишен мъж с яко телосложение, се поколеба за миг, после заобиколи отпред и влезе в колата. Като повечето ченгета от ОБОП, той носеше хубав тъмносин костюм и изпълни купето със свежото ухание на одеколон. Хари моментално не го хареса.

Излязоха от паркинга и Бош пое на север към Бродуей. Имаше много автомобили и пешеходци и се налагаше да се придвижват бавно. Хари мълчеше и чакаше Карбон да заговори.

— Добре, какво е толкова важно, че трябваше да ме отвлечеш от управлението? — най-после попита той.

Бош продължи да кара без да отговори. Искаше Карбон да се поизпоти.

— Имаш проблеми, Карбон — накрая отвърна той. — Просто си мислех, че би трябвало да ти го кажа. Виж, искам да бъдем приятели, Карбон.

Другият предпазливо го изгледа.

— Зная, че имам проблеми — рече Карбон. — Плащам детска издръжка на две различни жени, по стените на къщата ми все още има пукнатини от земетресението и профсъюзите пак няма да ни извоюват увеличение тази година. И какво от това, по дяволите?

— Това не са проблеми, бе човек. Това са неудобства. Говоря за истински проблеми. За това, че онази вечер си влязъл с взлом в „Арчуей“.

Известно време Карбон не отговори и Бош не бе сигурен, но му се струваше, че човекът сдържа дъха си.

— Не зная за какво говориш. Върни ме обратно.

— Не, Карбон, разбираш ли, това е грешният отговор. Тук съм, за да ти помогна, не да ти навредя. Аз съм ти приятел. Това се отнася и за шефа ти, Фицджерълд.

— Продължавам да не разбирам за какво говориш.

— Добре тогава, ще ти кажа за какво говоря. В понеделник ти се обадих и те питах за жертвата, Алайзо. После ти ми телефонира и ми каза не само, че ОБОП се отказват от случая, но и че никога не си чувал за този тип. Но веднага щом си затворил телефона, ти си отишъл в „Арчуей“, вмъкнал си се в офиса на моя човек и си извадил подслушвателя, който сте поставили в телефона му. Ето за какво говоря.

Бош за първи път хвърли поглед към него и видя лицето На човек, чиито мисли бясно препускат, за да намерят изход. Детективът разбра, че е уцелил право в целта.

— Всичко това са глупости.

— Да бе, как ли пък не. Следващия път като решиш да влизаш с взлом, погледни нагоре. Виж дали няма камери. Правило номер едно на Родни Кинг: не се оставяй да те заснемат.

Той изчака малко, за да го остави да асимилира чутото, после заби последните пирони в ковчега.

— Съборил си чашата от бюрото и тя се е счупила. После си я изхвърлил навън, като си се надявал, че никой няма да забележи. И още едно последно нещо за правилата. Ако ще влизаш някъде с взлом по къси ръкави, трябва да си бинтоваш ръката или да скриеш татуировката на ръката си по някакъв друг начин, нали ти е ясно какво искам да кажа? Когато те заснемат с камера, веднага могат да те разпознаят по това. А теб, Карбон, са те заснели, при това отлично.

Карбон избърса лицето си с длан. Бош превключи на трета и те влязоха в тунела под Бънкър хил. В мрака, който обгърна колата, Карбон най-после заговори:

— Кой знае за това?

— Засега само аз. Но да не си помислиш нещо. Ако ми се случи нещо, за записа ще научат много хора. Но засега навярно мога да задържа положението.

— Какво искаш?

— Искам да зная какво става и ми трябват всички записи, които сте направили.

— Невъзможно. Не мога да го направя. Не разполагам със записите. Аз дори не се занимавах със случая. Просто направих онова…

— Което ти е наредил Фиц. Да, зная. Но не се грижи за това. Иди при Фиц или при онзи, който се занимава със случая, и ги вземи. Ако искаш, ще дойда с теб или пък ще те чакам в колата. Но сега се връщаме да ги вземем.

— Не мога да го направя.

Бош разбираше какво означава този отговор — Карбон не можеше да вземе записите, без да каже на Фицджерълд, че се е провалил.

— Ще ти се наложи, Карбон. Изобщо не ми пука за теб. Ти ме излъга и се опита да ми попречиш на разследването. Или да ми донесеш записите и ще ми обясниш какво става, или ето какво ще последва. Ще направя три копия на записа от камерата. Единия ще пратя на началника в стъкления дом, другия на Джим Нютън в „Таймс“, а последния — на Стан Чеймбърс от Канал 5. Стан е опитен и му е ясно какво да прави с тях. Знаеш ли, че тъкмо той първи се е добрал до записа на Родни Кинг?

— Господи, Бош, ти направо ме убиваш!

— Сам си направил избора, Карбон.

 

 

Аутопсията извършваше патоанатом на име Саласар. Когато Бош стигна до съдебната морга в калифорнийския окръжен медицински център, той вече беше започнал. Двамата размениха бегъл поздрав. Облечен в хартиена престилка и с найлонова маска на лице, детективът се облегна на една от стоманените маси и се загледа в действията на лекаря. Не очакваше много от аутопсията. Всъщност бе дошъл тук само за куршумите и се надяваше, че поне един от тях ще е годен за подлагане на балистична експертиза. Убийците предпочитаха двайсет и втори калибър тъкмо защото меките куршуми често толкова силно се деформираха от отскачането в черепната кутия, че не можеха да се използват за балистично сравнение.

Саласар бе вързал дългата си черна коса на опашка, която беше покрил с голяма хартиена шапка. Тъй като седеше в инвалидна количка, той работеше на специално пригодена за него по-ниска маса. Това даваше възможност на Бош изключително добре да наблюдава какво правят с трупа.

В миналото двамата бяха бъбрили нехайно през цялото време на аутопсиите. Но след катастрофирането си с мотоциклет, деветмесечното си лечение и завръщането си в инвалидна количка, патоанатомът беше станал затворен и мълчалив.

С помощта на затъпен скалпел Саласар изстърга малко от белезникавото вещество в ъгълчетата на очите на Алайзо и го постави върху хартиен филтър в плитка стъкленица. После я сложи върху табла до малка стойка, в която се намираха епруветките с кръв, урина и други телесни вещества, подлежащи на анализ.

— Мислиш ли, че е от сълзи? — попита Бош.

— Не вярвам. Прекалено е гъсто. Сигурно му е имало нещо на очите или на кожата. Ще видим какво е.

Бош кимна. Саласар се зае да отвори черепната кутия и да изследва мозъка.

— Куршумите са го направили на каша — съобщи той.

Няколко минути по-късно патоанатомът взе дълги пинсети, извади две парчета от куршум и ги пусна в специален съд. Детективът се приближи, погледна ги и се намръщи. Поне един от куршумите се беше разбил от удара. Парчетата му навярно нямаше да са годни за балистична експертиза.

После Саласар извади цял куршум и го постави при останките от другия.

— Този може и да ти свърши работа — каза той.

Бош го разгледа. Бе сплескан, но приблизително половината от тялото му се беше запазил непокътната и ясно се виждаха тънките драскотини, оставени от преминаването му през цевта на пистолета.

— Този може и да стане — отвърна той.

Аутопсията завърши десетина минути след това. Като цяло Алайзо бе отнел петдесет минути от времето на Саласар. Повечето продължаваха по-кратко. Детективът погледна към бележника върху масата и видя, че това е единайсетата аутопсия на патоанатома за деня.

Саласар почисти куршумите и ги постави в торбичка за веществени доказателства. Когато ги даде на Бош, той му каза, че ще го информират за резултатите от анализите на взетите от трупа проби веднага щом бъдат завършени. Единственото, което смятал, че си струва да спомене, бил фактът, че ударът по бузата на Алайзо бил нанесен четири-пет часа преди смъртта. Това се стори на детектива изключително интересно. Нямаше представа как да го вмести в картината. Това означаваше, че някой е ударил Алайзо, докато е бил в Лас Вегас, но пък го бяха убили тук, в Лос Анджелис. Той благодари на Саласар, когото, подобно на мнозина други, наричаше Сали, и се насочи навън. Вече бе преполовил коридора, когато си спомни нещо и се върна до вратата на залата за аутопсии. Когато пъхна глава вътре, Бош видя, че Сали завива трупа с чаршафа, оставяйки завързаната на пръста на крака табелка да виси навън, така че да може да се чете.

— Хей, Сали, човекът е имал хемороиди, нали?

Саласар озадачено го погледна.

— Хемороиди ли? Не. Защо питаш?

— Намерих в колата му шишенце препарат „Н“. В жабката. Беше полупразно.

— Хммм… ами, няма хемороиди.

Бош искаше да го попита дали е сигурен, но знаеше, че ще го обиди. За момента остави нещата така и си тръгна.

 

 

Подробностите бяха двигателната сила на всяко разследване. Те бяха важни и не трябваше да се объркват или забравят. Докато вървеше към стъклените врати на патологията, Бош откри, че го притеснява подробността за шишенцето препарат „Н“, което бе открил в жабката на ролса. Щом Тони Алайзо не беше страдал от хемороиди, тогава на кого принадлежеше и защо се намираше в неговата кола? Детективът би могъл да остави този въпрос като маловажен, но това не бе в стила му. Смяташе, че всичко има своето място в разследването. Всичко.

Дълбоко замислен върху проблема, Бош излезе през стъклените врати, спусна се по стълбите към паркинга и едва тогава забеляза, че там го очаква Карбон. Когато по-рано се бяха разделили, детективът от ОБОП го помоли за няколко часа, за да намери записите. Бош се беше съгласил, но не му каза, че ще ходи на аутопсия. Затова сега реши, че Карбон се е свързал с бюрото в Холивуд и че Билетс или някой друг го е насочил към патологията. Нямаше намерение да го пита, защото не искаше да проявява пред него каквато и да е загриженост, че го е открил толкова лесно.

— Бош.

— Да.

— Един човек иска да разговаря с теб.

— Кой? Кога? Искам записите, Карбон.

— Потърпи няколко минути. Хей там в колата.

Той го поведе към втората редица автомобили, един от които беше със запален двигател. Стъклата на прозорците му бяха тъмни.

— Влизай отзад — каза Карбон.

Бош нехайно се приближи до вратата, все още без да проявява загриженост. Той я отвори и се пъхна в купето. Вътре седеше Лиън Фицджерълд. Бе висок човек — около два метра — и коленете му силно се притискаха в облегалката на шофьорската седалка. Носеше хубав костюм от синя коприна и държеше между пръстите си пура. Наближаваше шейсетте и косата му бе боядисана в смолисточерно. Зад очилата със стоманени рамки, очите му бяха светлосиви. Кожата му беше изключително бледа. Фицджерълд бе нощна птица.

— Г-н началник — кимна Бош.

Никога преди не се беше запознавал с Фицджерълд, но го виждаше достатъчно често на погребения на полицаи и по телевизионните новини. Той представляваше въплъщението на ОБОП. Никой от секретния отдел никога не се появяваше пред камерите.

— Детектив Бош — отвърна Фицджерълд. — Познавам ви. Зная за подвизите ви. През годините неведнъж са ви предлагали за кандидат за нашия отдел.

— И защо не се свързахте с мен?

Карбон заобиколи колата и влезе на мястото на шофьора. Той бавно подкара автомобила през паркинга.

— Защото ви познавам, както вече казах — отвърна Фицджерълд. — И съм сигурен, че не бихте напуснали „Убийства“. Това е призванието ви. Прав ли съм?

— Напълно.

— А това ни навежда на случая, който разследвате в момента. Дом?

Карбон му подаде над облегалката кутия за обувки. Фицджерълд я пое и я остави в скута на Бош. Детективът я отвори и видя, че е пълна с аудиокасети, върху които бяха написани различни дати.

— От телефона на Алайзо ли са? — попита той.

— Очевидно.

— Колко време сте го подслушвали?

— Само девет дни. Нямаше никакъв резултат, но записите са ваши.

— И какво искате в замяна?

— Какво искам ли?

Фицджерълд погледна през прозореца към железопътното депо в долината под паркинга.

— Какво искам ли? — отново попита той. — Искам убиеца, разбира се. Но искам и да внимавате. През последните няколко години управлението имаше много проблеми. Не е нужно пак да си излагаме на показ мръсните ризи.

— Искате да скрия страничните занимания на Карбон.

Нито Фицджерълд, нито Карбон му отговориха, но това бе излишно. Всички в колата разбираха, че Карбон е действал по заповед. Навярно лично от самия Фицджерълд.

— В такъв случай трябва да ми отговорите на някои въпроси.

— Разбира се.

— Защо в телефона на Тони Алайзо е имало подслушвател?

— Поради същата причина, поради която поставят подс-лушватели в телефона на когото и да е. Научихме някои неща за него и се опитахме да проверим дали са верни.

— И какво сте научили?

— Че не е чист, че е мошеник, че пере пари за мафията в три щата. Открихме му досие. Тъкмо бяхме започнали, когато го убиха.

— Защо тогава се отказахте от случая, когато ви се обадих?

Фицджерълд продължително дръпна от пурата си и купето се изпълни с аромата й.

— Много е сложно, детектив. Достатъчно е да кажа, че според нас беше най-добре да стоим настрани.

— Подслушвали сте го незаконно, нали?

— При законите на този щат е изключително трудно да събереш необходимата информация, за да получиш разрешение за подслушване на телефон. Федералните власти могат да го правят, когато си поискат. Ние не можем, но не искаме непрекъснато да работим с тях.

— Това все пак не обяснява защо се отказахте. Можехте да ни вземете случая и после да правите с него каквото си поискате. Никой нямаше да разбере за незаконните записи.

— Навярно. Сигурно сме допуснали грешка.

Бош разбираше, че са подценили него и хората му. Фицджерълд бе смятал, че взломът ще остане незабелязан и че никой няма да открие участието на отдела му. Хари съзнаваше, че се е сдобил с изключително мощно средство за въздействие върху Фицджерълд. Само една дума за незаконното подслушване щеше да е достатъчна на началника на полицията, за да се избави от него.

— С каква друга информация за Алайзо разполагате? — попита той. — Искам всичко. Ако в някой момент разбера, че сте скрили нещо, незаконната ви игричка ще се разчуе. Нали разбирате какво искам да кажа? Веднага ще се разчуе.

— Отлично разбирам какво искате да кажете. Но допускате грешка, ако просто доволно си седите тук и си мислите, че държите всички козове.

— Тогава сложете картите си на масата.

— Детектив, готов съм да ви окажа пълно съдействие, но искам да знаете едно. Ако се опитате да навредите на мен или на когото и да е от отдела ми с информацията, която ви е известна, аз ще ви навредя повече. Например с това, че снощи сте си правили компания с излежал присъдата си престъпник.

Той остави думите си да увиснат във въздуха заедно с дима от пурата. Бош беше смаян и бесен, но успя да сподави желанието си да удуши Фицджерълд.

— В управлението е забранено да работят служители, за които се знае, че са свързани с престъпници. Сигурен съм, че го знаете, детектив, и че разбирате защо се нуждая от такава гаранция. Ако това стане известно, бихте могли да загубите работата си. Й тогава какво ще правите, къде ще иде мисията ви?

Бош не отговори. Гледаше право пред себе си през предния прозорец. Фицджерълд се наведе към него и почти прошепна на ухото му:

— И успяхме да научим това за вас само за час — каза той. — Ами ако бяхме продължили цял ден? Цяла седмица? И това не се отнася само за вас, приятелю. Можете да кажете на лейтенанта си, че в управлението има таван за издигането на лесбийки, особено ако се разчуе нещо такова. Виж приятелката й, тя би могла да продължи да расте, защото е чернокожа. Но ако питате мен, лейтенантът би трябвало да се примири с оставането си в Холивуд.

Той се изправи и продължи с нормален глас:

— Договорихме ли се, детектив Бош? Бош най-после погледна към него.

— Договорихме се.

 

 

След като остави извадените от черепа на Тони Алайзо куршуми в лабораторията по балистика в Бойл хайс, Бош се върна в холивудския участък точно когато детективите се събираха в кабинета на Билетс за заседанието в шест часа. Запознаха го с Ръсел и Кълкън, ченгетата, придадени към екипа им от майор Фрауд, и всички заеха местата си. Присъстваше и представител на окръжната прокуратура. Матю Грегсън беше от отдела за специални разследвания, който се занимаваше със случаите на организирана престъпност, с престъпления, извършени от полицейски служители и с други деликатни въпроси. Бош не го познаваше.

Хари докладва първи и информира другите за събитията в Лас Вегас, а също за аутопсията и за посещението си в балистичната лаборатория, където му бяха обещали да свършат с експертизата до десет часа на следващата сутрин. Но не спомена за срещите си с Карбон и Фицджерълд. Не заради заплахата на шефа на ОБОП — или поне така си казваше. А защото нямаше да е разумно да обсъжда информацията, която бе научил на тези срещи, пред толкова много хора, и особено пред прокурора. Очевидно Билетс беше на същото мнение, защото не го попита нищо по този въпрос.

След Бош бе ред на Райдър. Тя им съобщи, че разговаряла с ревизора от данъчната служба, който се занимавал с „ТНД продъкшънс“, и че не получила почти никаква информация.

— По принцип данъчната служба има специална програма за информаторите — каза Райдър. — Всеки, подал сигнал за данъчно нарушение, получава процент от данъците, които не са били платени. Точно така е започнало и в нашия случай. По думите на Хършфийлд, човека от данъчната служба, единственият проблем е, че сигналът е бил анонимен. Явно информаторът не е искал процент. Получили са писмо от три страници, в което се описвало как Тони Алайзо пере пари. Не искаше да ми го покаже, защото твърдеше, че макар и анонимно, характерът на програмата изисква стриктна поверителност, и че специфичният език на писмото би могъл да ни помогне за идентифициране на автора му. Той…

— Това са глупости — прекъсна я Грегсън.

— Навярно — съгласи се Райдър. — Но не можех да сторя нищо.

— После ми дайте името на онзи от данъчното и ще видя какво мога да направя.

— Разбира се. Така или иначе, те получили писмото, прегледали старите данъчни документи на „ТНА“ и решили, че сигналът е ценен. На 1-ви август пратили предупреждение на Тони за ревизия и в края на този месец щели да я извършат. Това е… А, единственото, което ми каза във връзка с писмото, е, че било пратено от Лас Вегас. Според пощенското клеймо.

Бош едва се сдържа да не кимне, защото последната информация съответстваше на онова, което му беше казал Фицджерълд.

— Добре, сега за колегите на Тони Алайзо. Двамата с Джери почти целия ден разпитвахме основната част от хората, участвали в боклука, който е наричал филми. Обикновено е търсил така наречените артистични таланти в местни филмови школи и барове със стриптийз, но петима от мъжете са работили с него постоянно. Разпитахме ги един по един и изглежда, че нямат никаква представа за финансирането на филмите. Според нас са чисти. Джери?

— Точно така — потвърди Едгар. — Аз лично смятам, че Тони ги е избрал заради тъпотата им и защото не са задавали неудобни въпроси. Нали разбирате, просто ги е пращал в университета да търсят хлапета, които искат да режисират или да напишат сценария на някой от онези филми. После са ходили до „Стар стрип“ на „Ла Сиенега“ и са наемали момичета за мръсните роли. Нали ви е ясно как става? Нашето заключение е, че с прането се е занимавал единствено Тони. Знаели са само той и клиентите му.

— А сега вие, момчета — каза Билетс и погледна към Ръсел и Кълкън. — Имате ли какво да ни кажете?

Кълкън съобщи, че все още били затънали до шията във финансовата документация, но че успели да проследят пътя на парите от „ТНА продъкшънс“ до фиктивни компании в Калифорния, Невада и Аризона. Парите отивали във фирмени банкови сметки и след това се инвестирали в други, наглед законни корпорации. Кълкън каза, че когато окончателно свършели с документите, щели да са в състояние да използват данъчната служба и федералните закони, за да наложат запор над сметките като незаконни средства, получени чрез изнудване. За нещастие, добави Ръсел, работата била трудна и щяла да им отнеме много време. Нямало да могат да предприемат нищо поне още една седмица.

— Продължавайте колкото време е необходимо — отвърна Билетс, после погледна към Грегсън. — Е, какво ще правим? Какво би трябвало да направим?

Грегсън се замисли за миг.

— Според мен се справяме отлично. Утре сутрин ще се свържа с Вегас и ще проверя кой се занимава с изслушването за екстрадиране. Струва ми се, че няма да е зле да прескоча дотам, за да се погрижа за това. Нещо не ми харесва всички ние да сме тук, а Гоушън да е там при тях. Ако имаме късмет да получим положителен резултат от балистичната експертиза, мисля, че двамата с теб, Хари, трябва да идем там и да не си тръгваме, докато не получим Гоушън.

Бош кимна в знак на съгласие.

— След като изслушах всички доклади, имам само един въпрос — продължи Грегсън. — Защо в момента тук не присъства представител на ОБОП?

Билетс хвърли поглед към Бош и почти недоловимо кимна. Тя му даде думата.

— Отначало — каза детективът, — след като бяха информирани за убийството и за самоличността на жертвата, ОБОП се отказаха от случая. Казаха, че не познавали Тони Алайзо. Едва преди два часа разговарях с Лиън Фицджерълд и му казах с какво разполагаме. Той ми предложи съдействието си, но смяташе, че вече сме прекалено напреднали, за да включваме нови хора в разследването. Пожела ни успех.

Грегсън продължително го изгледа, после кимна. Прокурорът беше на около четирийсет и пет години и късата му коса вече бе напълно посивяла. Бош никога не беше работил заедно с него, но бе чувал името му. Грегсън имаше достатъчно опит, за да разбира, че зад думите на детектива се крие още нещо. Но освен това имаше и достатъчно опит, за да не настоява. Във всеки случай Билетс не му даде много време за това.

— Добре, хайде да обсъдим положението, преди да си тръгнем. — каза тя. — Какво според нас се е случило с този човек? Събрали сме много информация, много веществени доказателства, но знаем ли какво се е случило с него?

Тя плъзна поглед около масата. Накрая Райдър се обади:

— Предполагам, че всичко е заради ревизията на данъчната служба — рече тя. — Получил е съобщението по пощата и е допуснал фатална грешка. Казал е на своя човек във Вегас Джоуи Маркс, че властите ще прегледат книгите му и че най-вероятно измамите ще бъдат разкрити. Джоуи Маркс е реагирал по начин, който би трябвало да се очаква от хора като него. Очистил го е. Накарал е онзи Гоушън да проследи Тони на връщане от Вегас, така че убийството да стане далеч от него. И Гоушън го е натикал в багажника.

Другите кимнаха. Бош също. Информацията, която беше получил от Фицджерълд, съответстваше и на този сценарий.

— Планът им е бил добър — каза Едгар. — Единствената грешка са отпечатъците от пръсти, които Арти Донован свали от якето. Беше си чист късмет, че ги открихме. Иначе навярно нямаше да стигнем доникъде. Това е единствената им грешка.

— Може и да не е — възрази Бош. — Отпечатъците от якето просто ускориха нещата, но управлението във Вегас вече е работело по сигнал от информатор, който случайно чул Лъки Гоушън да казва, че убил някого и че го натикал в багажника. Накрая щяхме да разберем.

— Е, радвам се, че все пак не го научихме накрая — каза Билетс. — Някой да има други предположения? Свършили ли сме със съпругата, ядосания сценарист и другите му сътрудници?

— Няма за какво да се хванем — отвърна Райдър. — Жертвата и жена му определено не са се обичали, но за момента тя изглежда чиста. Получих съдебно нареждане и проверих записите на портала — колата й не е напускала Хидън Хайландс в петък вечерта. Изглежда чиста.

— Ами писмото до данъчното? — попита Грегсън. — Кой го е пратил? Очевидно някой, който доста добре е знаел какво прави Алайзо, но кой може да е той?

— Възможно е това да е част от игра на влияние с групата на Джоуи Маркс — отвърна Бош. — Както вече казах, имаше нещо в изражението на Гоушън, когато видя пистолета. А после и твърденията му, че е подхвърлен… Не зная, може би някой е информирал данъчната служба, като е знаел, че в резултат Тони ще бъде очистен и че биха могли да припишат убийството на Гоушън. А с елиминирането на Гоушън този тип би могъл да заеме мястото му.

— Искаш да кажеш, че Гоушън не го е извършил, така ли? — вдигна вежди Грегсън.

— Не. Сигурен съм, че Гоушън е в състояние да го извърши. Но не смятам, че е знаел за присъствието на онзи пистолет зад казанчето. Във всеки случай не е логично да го държи при себе си. Да речем, че очиства Тони Алайзо по заповед на Джоуи Маркс. После дава пистолета на някой от хората си, за да се избави от него. Само че този човек отива и подхвърля оръжието в дома му — това е същият, който е пратил писмото в данъчното и е в дъното на всичко. Тогава се появяваме ние и хващаме Гоушън в крачка. Онзи, който е подхвърлил пистолета и е пратил писмото, вече може да се издигне.

Бош огледа лицата около масата, докато другите се опитваха да проследят логиката на мислите му.

— Възможно е да не са се целили в Гоушън — каза Райдър. Всички погледнаха към нея.

— Възможно е да има и друга игра. Възможно е да е някой, който иска да разчисти от пътя си Гоушън и Джоуи Маркс.

— И как ще елиминират Маркс? — попита Едгар.

— Чрез Гоушън — отвърна тя.

— Ако резултатът от балистичната експертиза е положителен — каза Бош, — с Гоушън е свършено. Смъртната присъда няма да му се размине. Освен ако не ни даде нещо.

— Джоу Маркс — едновременно реагираха Грегсън и Едгар.

— Тогава кой е пратил писмото? — попита Билетс.

— Кой знае? — рече Бош. — Не ми е известно достатъчно за организацията във Вегас. Но ченгетата там споменаха за някакъв адвокат. Дясната ръка на Маркс. Той определено е знаел за машинациите на Алайзо. Възможно е той да е в дъното на всичко. Навярно около Маркс има много хора, които са били в състояние да го направят.

Стаята потъна в мълчание. Всички обмисляха известните факти и се опитваха да разберат как е станало. Това бе естественият край на разискването и Билетс се изправи.

— Надявам се, че ще продължим да си вършим работата все така добре — каза тя. — Благодаря, че дойде, Матю. Ти ще си първият, на когото ще съобщя резултатите от експертизата утре сутрин.

Всички останали започнаха да се изправят.

— Киз, Джери, хвърляйте чоп — рече лейтенантът. — Един от вас ще трябва да иде до Вегас, за да придружи заедно с Хари Гоушън след екстрадирането му. Такъв е правилника. А, Хари, би ли почакал за малко? Искам да обсъдя с нещо за един друг случай.

 

 

Когато другите излязоха, Билетс каза на Бош да затвори вратата. Той го направи и седна на един от столовете пред бюрото й.

— Е, какво е станало? — попита тя. — Наистина ли си разговарял с Фицджерълд?

— През повечето време говореше той, но наистина се срещнах с него и с Карбон.

— И какво научи?

— Че не са знаели за Тони Алайзо, докато и те не получили писмо, навярно същото като онова в данъчното. Дадоха ми копие. Много е подробно. Пратено е от човек, който е бил вътре в нещата, както каза Киз. Писмото, което са получили в ОБОП, също е с пощенско клеймо от Лас Вегас и е адресирано лично до Фицджерълд.

— И те са реагирали, като са сложили подслушвател в телефона му.

— Точно така, незаконен подслушвател. Тъкмо били започнали — разполагам със записи от девет дни — когато съм се обадил аз и съм им съобщил, че Тони е очистен. Изпаднали в паника. Нали знаеш за проблемите му с началника. Ако се разкриело, че незаконно са подслушвали Тони и че това може да е причината за смъртта му, тъй като Джоуи Маркс някак си е разбрал, началникът спокойно би могъл да изхвърли Фицджерълд и отново да установи контрол над ОБОП.

— Затова Фицджерълд е пратил Карбон да вземе подслушвател я и после са се направили, че не знаят нищо за Тони.

— Точно така. Ако Карбон беше забелязал камерата, нищо нямаше да разберем.

— Какъв гадняр. Веднага щом всичко това свърши, ще съобщя на началника.

— Хм…

Бош не бе сигурен как дай каже.

— Какво има?

— Фицджерълд го е предвидил. Сключих сделка с него.

— Какво?

— Сключих сделка. Той ми даде всичко — записите, писмото. Но действията им трябва да си останат между нас с теб. Началникът не трябва да научи нищо.

— Как си можал, Хари? Не трябваше да…

— Той знае нещо за мен, лейтенант. Освен това знае за вас с… Киз.

Последва продължително мълчание и Бош видя, че бузите й се зачервяват от гняв.

— Арогантно копеле — рече тя.

Детективът й разказа с какво разполага Фицджерълд, Тъй като вече знаеше тайната й, той смяташе, че единственото честно поведение е дай разкаже за Елиънър. Билетс просто кимаше. Очевидно мислеше повече за собствената си тайна и за последствията от това, че Фицджерълд знае за нея.

— Смяташ ли, че наистина ми е пуснал опашка?

— Кой знае? Той е от онези хора, които откриват възможностите и ги използват. Пази информацията си като пари в банка. За черни дни. Днес беше такъв черен ден и той я из тегли. Сключих сделката. Да забравим за това и да продължаваме със случая.

Тя замълча за миг и Бош се опита да открие признаци не срам по лицето й. Нямаше. Билетс го погледна и се помъчи да види признаци на осъдително отношение. Нямаше. Тя кимна.

— Какво друго са направили след получаването на писмото?

— Почти нищо. Поставили Алайзо под хлабаво наблюдение. Дадоха ми докладите. Но не са го следили в петък вечерта. Знае ли са, че е заминал за Вегас, и са възнамерявали да го поемат отново в понеделник, ако се върне. Всъщност едва са започвали, когато всичко е свършило.

Тя отново кимна. Мислите й бяха далеч. Бош се изправи.

— Довечера ще прослушам записите. Общо са около седем часа, но според Фицджерълд Алайзо приказвал главно с приятелката си във Вегас. Почти нищо друго. Във всеки случай ще ги прослушам. Трябва ли ти нещо друго, лейтенант?

— Не. Ще разговаряме утре сутрин. Искам да ми съобщиш резултатите от балистичната експертиза веднага щом ги научиш.

— Ясно.

Бош се насочи към вратата, но тя го спря.

— Странно е, че човек понякога не може да различи добрите от лошите, нали?

Той се обърна да я погледне.

— Да, странно е.

 

 

Когато Бош най-после се прибра, къщата все още миришеше на свежа боя. Той погледна към стената, която четири дни преди това беше започнал да боядисва. Струваше му се толкова отдавна. Не знаеше, кога ще има възможност да довърши боядисването. Току-що бяха ремонтирали къщата след земетресението. Бе се нанесъл тук едва от няколко седмици след повече от година, прекарана в един от хотелите близо до участъка. Земетресението също му се струваше преди цяла вечност, В този град нещата се развиваха бързо. Всичко друго, [освен настоящия момент, изглеждаше като древна история.

Той намери номера на Елиънър Уиш, който му бе дал Фелтън, и й телефонира, но не получи отговор, дори от телефонен секретар. Затвори и се зачуди дали е намерила бележката, която й беше оставил. Надяваше се, че след като свършеше разследването, двамата някак си ще се съберат. Но ако се стигнеше до това, не бе сигурен какво ще прави със забраната полицаи да се свързват с осъден престъпник.

Мислите му се насочиха към въпроса как Фицджерълд е разбрал за нея и за нощта, която бяха прекарали заедно в жилището й. Струваше му се най-вероятно шефът на ОБОП да е поддържал контакт с управлението в Лас Вегас и да е, бил информиран за Елиънър Уиш от Фелтън или Айвърсън.

Бош си направи два сандвича с мляно месо от хладилника и после ги отнесе заедно с две бутилки бира и кутията със записите от Фицджерълд при стола до стереоуредбата. Докато се хранеше, той подреди касетите в хронологичен ред и започна да ги прослушва. Бяха му дали копие от сведенията по кое време на деня Алайзо е бил търсен или е телефонирал самият той и с кой телефонен номер се е свързал.

Повече от половината от разговорите бяха между Алайзо и Лейла, която се намираше или в клуба — детективът се досещаше за това по шума и високата музика — или на телефонен номер, който според него беше в апартамента й. Тя никога не се представяше, но в случаите, когато Тони я търсеше в клуба, той питаше за нея, като използваше артистичното й име — Лейла. Иначе не споменаваше името й. Повечето от разговорите им бяха за ежедневни баналности. Той най-често я търсеше следобед в дома й. Веднъж Лейла му се ядоса, че я е събудил. Той се оправда, че вече било почти обед и тя му напомни, че е работила в клуба до четири сутринта. Той се извини като послушно момче и каза, че ще я потърси по-късно. Направи го в два.

Освен с Лейла, имаше разговори с други жени, свързани с някаква сцена от филм на Тони, която трябвало да се презаснеме, както и с най-различни други служебни проблеми. Алайзо на два пъти се беше обаждал в дома си, но и в двата случая бе разговарял с жена си кратко и делово. В единия случай й съобщи, че се прибира, а в другия — че ще се задържи и няма да се върне за вечеря.

Когато Бош свърши, минаваше полунощ и той беше отделил само един от записите като представляващ някакъв интерес. Алайзо бе телефонирал в съблекалнята на клуба във вторник, преди да го убият. По средата на иначе доста скучния им разговор Лейла го попита кога ще ходи във Вегас.

— Пристигам в четвъртък, бебче — отвърна Тони. — Защо, липсвам ли ти вече?

— Не — искам да кажа, да, естествено, че ми липсваш, Тони. Но Лъки искаше да знае дали ще идваш. Затова те питах.

Лейла говореше с мек, тих момичешки глас, който му се струваше необичаен или престорен.

— Ами, кажи му, че ще пристигна в четвъртък вечерта. На работа ли си тогава?

— Да, на работа съм.

Бош изключи уредбата и се замисли за единствения интересен разговор. Той означаваше, че Гоушън е знаел от Лейла за пристигането на Алайзо. Не беше много, но прокурорът навярно би могъл да го използва. Проблемът бе, че това доказателство не беше чисто. От законна гледна точка то не съществуваше.

Той погледна часовника си. Бе късно, но реши да се обади. Намери номера на Лейла в сведенията на Фицджерълд — бяха го записали с устройство, регистриращо цифрите по сигнала от набирането на номера. След четири иззвънявания му отговори провлачен женски глас, пропит с добре отработена чувственост.

— Лейла?

— Не, тук е Пандора.

Бош едва не се разсмя, но беше прекалено уморен.

— Къде е Лейла?

— Няма я.

— Аз съм неин приятел. Хари. Онази вечер се е опитвала да се свърже с мен. Знаеш ли къде е, или къде мога да я намеря?

— Не. Няма я от няколко дни. Не зная къде е. За Тони ли става въпрос?

— Да.

— Ами, тя беше адски разстроена. Предполагам, че ако иска да разговаря с теб, пак ще ти се обади. Във Вегас ли си?

— В момента не. Какъв е адресът, на който живеете?

— Хм, мисля, че не искам да ти го кажа.

— Пандора, Лейла уплашена ли е от нещо?

— Разбира се, че е уплашена. Убили са стареца й. Казва, че хората можели да си помислят, че знае нещо, но не е така. Просто е уплашена.

Бош остави на Пандора домашния си номер и й каза да предаде на Лейла да му телефонира, ако се появи.

След като затвори, той отново погледна часовника си и извади малкия бележник от джоба на якето си. Набра номера на Билетс и му отговори мъжки глас. Съпругът й. Бош се извини за късното обаждане, помоли да разговаря с лейтенанта и докато чакаше, се зачуди дали мъжът й знае за връзката на жена си с Кизмин Райдър. Когато Билетс отговори, той й разказа за впечатленията си от записите.

— Има един-единствен разговор, който доказва, че Гоушън е знаел за пристигането на Алайзо в Лас Вегас и че е проявявал интерес към него. И толкова. Струва ми се, че не е толкова важно. Ще минем и без него. Когато открием Лейла, би трябвало да успеем да получим същата информация и от нея. Законно.

— Е, сега съм по-спокойна.

Бош чу, че Билетс въздъхва. Неизречените й думи очевидно бяха, че ако записите съдържаха каквато и да е важна информация, щеше да им се наложи да я съобщят на прокурора и по този начин да изложат Фицджералд, което пък щеше да означава край на кариерата на лейтенанта.

— Извинявай, че ти се обаждам толкова късно — каза Бош, — но си мислех, че навярно ще искаш да разбереш колкото се може по-скоро.

— Благодаря ти, Хари. Ще се видим утре сутрин.

След като затвори, той опита още веднъж да се свърже с Елиънър Уиш и отново не успя. Сега вече слабото безпокойство, което бе изпитвал, се превърна в силна загриженост. Искаше му се още да е във Вегас и да може да иде до жилището й, за да провери дали е там и просто не вдига телефона, или се е случило нещо по-лошо.

Бош си взе от хладилника още една бира и излезе на задната веранда. Тя беше по-голяма от някогашната и от нея се откриваше по-добър изглед към прохода. Нощта бе тъмна и спокойна. Хари беше свикнал с обичайния шум от холивудската скоростна магистрала. Той се загледа в прожекторите на студията „Юнивърсъл“, които пронизваха беззвездното небе, и допи бирата си, чудейки се къде е Елиънър.

 

 

На сутринта Бош отиде в участъка в осем и написа доклада за действията си и за посещението си в Лас Вегас. Направи копия от него и ги пусна в пощенската кутия на лейтенанта, после закачи с кламер оригиналите във вече дебелата два и половина сантиметра папка с документацията за разследването, подготвена от Едгар. Не написа доклад за разговорите си с Карбон и с Фицджерълд, нито за записите, които ОБОП бяха направили на телефона в офиса на Алайзо. Често прекъсваше работа, за да иде до дежурната стая за кафе.

Свърши с тези задачи още в десет часа, но изчака още пет минути и едва тогава се свърза с балистичната лаборатория на управлението. От собствен опит знаеше, че не трябва да телефонира преди определеното време за завършване на доклада за експертизата. Добави пет минути повече просто за сигурност, но те му се сториха невероятно дълги.

Докато разговаряше, Едгар и Райдър се въртяха около него, за да могат веднага да разберат резултатите. Това бе повратен момент в разследването и всички те го знаеха. Бош помоли да го свържат с Лестър Пуул, който отговаряше за случая. Бяха работили заедно. Пуул беше дребен мъж и целият му живот се въртеше около оръжията, макар че като цивилен служител в управлението самият той не носеше пистолет. Но в лабораторията нямаше по-добър специалист от него.

— Лестър, тук е Хари — каза Бош, когато Пуул вдигна слушалката. — Тази сутрин всички се надяваме на теб. Какво имаш за мен?

— Имам за теб една добра и една лоша новина, Хари.

— Първо ми кажи лошата.

— Тъкмо свърших с твоя случай. Още не съм написал доклада, но ето какво мога да ти кажа. Отпечатъците от пистолета са били заличени. Престъпникът е използвал киселина и не успях да я отстраня с никой от магическите си номера. Та това е.

— Ами добрата?

— Мога да ти кажа, че куршумите, извадени от жертвата, са изстреляни от този пистолет. Със сигурност.

Бош погледна към Едгар и Райдър и утвърдително вдигна палец. Двамата високо плеснаха ръце и Хари видя, че Райдър прави знак с палец нагоре към стъклената врата на кабинета на лейтенант Билетс. После забеляза, че Билетс вдига слушалката. Предполагаше, че телефонира на Грегсън в окръжната прокуратура.

Пуул каза на Бош, че докладът ще бъде готов до обед и че ще му го прати по куриерската служба на управлението. Детективът му благодари и затвори. Той се изправи усмихнат и тримата с Едгар и Райдър влязоха в кабинета на лейтенанта. Билетс продължи да разговаря по телефона още около минута и после затвори. Беше приказвала с Грегсън.

— Много се зарадва — каза тя.

— Така и трябва — отвърна Едгар.

— Добре, сега какво? — попита Билетс.

— Отиваме там и домъкваме онзи пустинен плъх тук-рече Едгар.

— Да, така каза и Грегсън. Той ще иде там да се погрижи за изслушването. Насрочено е за утре сутрин, нали?

— Така се предполага — отвърна Бош. — Аз мисля да тръгна за там още днес. Искам да поразнищя няколко въпроса, може пак да се помъча да открия приятелката му. После искам да уредя нещата така, че да сме в състояние да се върнем тук веднага щом съдията подпише.

— Чудесно — каза Билетс. После се обърна към Едгар и Райдър. — Вие двамата решихте ли кой ще тръгне с Ха-ри?

— Аз — рече Едгар. — Киз е по-наясно с финансовите въпроси тук. Ще идем с Хари да доведем онзи кретен.

— Добре. Нещо друго?

Бош им съобщи, че по пистолета няма отпечатъци, но това очевидно не намали радостта им от резултатите от експертизата. Случаят все повече изглеждаше разрешен.

След като размениха поздравления помежду си, те излязоха от кабинета и Бош се върна при телефона, за да набере номера на Фелтън във вегаското управление. Капитанът веднага отговори.

— Фелтън, тук е Бош от Лос Анджелис.

— Какво става, Бош?

— Реших, че сигурно ще искате да знаете. Пистолетът съвпада. Куршумите, с които е бил убит Тони Алайзо, са изстреляни от него.

Фелтън подсвирна.

— По дяволите, това е чудесно. Лъки няма да е толкова спокоен, когато научи.

— Е, скоро ще дойда да му го кажа лично.

— Добре. Кога ще си тук?

— Още не съм си запазил място за самолета. Какво става с [изслушването за екстрадиране? Все още ли е насрочено за [утре сутрин?

— Определено, доколкото ми е известно. Ще накарам някого отново да провери. Адвокатът му може да се помъчи да размъти водата, но няма да се получи. Новата информация за пистолета също ще ни е от полза.

Бош му каза, че Грегсън ще пристигне на другата сутрин, за да помогне на местния прокурор в случай на нужда.

— Това навярно е излишно, но той е добре дошъл, разбира се.

— Ще му предам. Слушайте, ако имате някой свободен човек, искам да проверим още нещо.

— Какво?

— Приятелката на Тони. Била е танцьорка в „При Доли“. Лъки я е уволнил в събота. Все още искам да приказвам с нея. Представя се под името Лейла. Това е единственото, което зная. Това и телефонният й номер.

Той даде на Фелтън номера и капитанът отвърна, че ще прати някого да провери.

— Нещо друго?

— Да, още нещо. Познавате Фицджерълд, шефът на ОБОП в нашето управление, нали?

— Естествено. Работили сме заедно по различни случаи.

— Чували ли сте се напоследък?

— Хм, не… не. От доста време.

Бош се замисли дали го лъже, но реши да остави нещата така. Нуждаеше се от съдействието му поне още двайсет и четири часа.

— Защо питаш, Бош?

— Без конкретна причина. Просто реших да ви питам. Помогна ни със съвети за разследването тук, това е всичко.

— Радвам се да го чуя. Той е много способен човек.

— Способен. Да, наистина е така.

Бош затвори и незабавно се зае да урежда пътуването си с Едгар. Запази две стаи в „Мираж“. Цената им надвишаваше максималните разходи за хотел, установени от управлението, но детективът бе сигурен, че Билетс ще одобри решението му. Освен това Лейла го беше търсила в „Мираж“. Можеше да опита отново.

И накрая той резервира двупосочни билети за себе си и за Едгар от Бърбанк до Лас Вегас. За връщането в петък вечер запази едно място повече за Гоушън.

Самолетът им излиташе в три и половина и трябваше да пристигне един час по-късно. Това щеше да им даде достатъчно време, за да свършат необходимото.

 

 

Наш беше в къщичката на портала и излезе да посрещне Бош с усмивка. Хари му представи Едгар.

— Като че ли сте попаднали на истинска криминална история, а, момчета?

— Така изглежда — отвърна Бош. — Да имаш някакви предположения?

— Нито едно. Дадох на твоето момиче сведенията за влизащите и излизащите коли, казала ти е, нали?

— Тя не е мое момиче, Наш. Тя е детектив. При това много добър.

— Зная. Не исках да кажа нищо.

— Е, вкъщи ли си е г-жа Алайзо?

— Чакай да погледна.

Наш отвори вратата на къщичката, влезе вътре и взе бележника си. Бързо го прегледа и прелисти две страници назад. После го остави и се върна навън.

— Би трябвало да е тук — каза той. — Не е излизала от два дни.

Бош кимна в знак на благодарност.

— Трябва да я предупредя, напи знаеш — рече Наш. — Правилник.

— Няма проблем.

Пазачът вдигна бариерата и Бош потегли напред.

Когато стигнаха, Вероника Алайзо ги очакваше пред отворената врата на дома си. Носеше тесен сив клин и дълга широка тениска с репродукция на картина на Матис. Отново си бе сложила тежък грим. Бош й представи Едгар и тя ги въведе в дневната. Двамата отклониха предложението й да пийнат по нещо.

— Ами тогава, с какво мога да ви бъда полезна?

Хари отвори бележника си и откъсна горния лист. После 1 го подаде.

— Това са телефонният номер на патоанатома и номерът на Случая — каза той. — Аутопсията беше извършена вчера и е можете да получите трупа. Ако сте се свързали с погребално бюро, просто им дайте номера на случая и те ще се погрижат за всичко.

Тя продължително погледна към листа.

— Благодаря ви — отвърна накрая Вероника Алайзо. — И сте изминали целия този път само за да ми дадете това?

— Не. Имаме и някои новини. Арестувахме заподозрян в убийството на съпруга ви.

Очите й се разшириха.

— Кой е той? Каза ли ви защо го е извършил?

— Казва се Люк Гоушън. От Лас Вегас е. Чували ли сте някога за него?

На лицето й се изписа смут.

— Не, кой е той?

— Той е мафиот, г-жо Алайзо. И се страхувам, че съпругът ви отлично го е познавал. Сега заминаваме за Лас Вегас, за да го доведем. Ако всичко мине добре, ще се върнем с него утре. Тогава случаят ще бъде предаден на съда. Ще се проведе предварително изслушване в общинския съд, после по всяка вероятност ще го изправят пред лосанджелиския върховен съд. Сигурно по време на процеса ще се наложи да дадете кратки показания. Като свидетел на обвинението.

Тя кимна. Очите й гледаха някъде далеч.

— Защо го е извършил?

— Още не сме сигурни. Работим по този въпрос. Но ни е известно, че съпругът ви е бил замесен в бизнессделки с… хм, работодателя на този човек. Името му е Джоузеф Маркони. Спомняте ли си дали съпругът ви някога е споменавал за Гоушън или за Джоузеф Маркони?

— Не.

— А говорят ли ви нещо имената Лъки или Джоуи Маркс?

Тя отрицателно поклати глава.

— Какви сделки? — попита Вероника.

— Прал е пари за тях. Чрез филмовия си бизнес. Сигурна ли сте, че не знаете нищо за това?

— Разбира се, че не. Трябва ли да повикам адвоката си? Той вече ми каза да не приказвам с вас.

Бош спокойно се усмихна и вдигна ръце.

— Не, г-жо Алайзо, не е нужно да викате адвоката си. Просто се опитваме да изясним фактите по случая, ако ви е известно нещо за бизнеса на съпруга ви, бихте могли да ни помогнете да съберем доказателства срещу Гоушън и вероятно срещу работодателя му. Разбирате ли, в момента Гоушън е в ръцете ни. Разполагаме с резултати от балистичната експертиза, отпечатъци от пръсти, сериозни доказателства. Но той не би извършил убийството без заповедта на Джоуи Маркс. И ние бихме искали да се доберем именно до него. С колкото повече информация за съпруга ви и неговия бизнес разполагам, толкова по-голяма е вероятността да уличим Джоуи Маркс. Така че ако можете да ни помогнете с нещо, сега е времето да ни го кажете.

Той замълча и зачака. Тя сведе поглед към вече сгънатия лист хартия в дланта й. Накрая кимна на себе си и вдигна очи към Бош.

— Не зная нищо за бизнеса му — каза Вероника Алайзо. — Но миналата седмица някой позвъни вкъщи. Беше в сряда вечерта. Той се обади от кабинета си и затвори вратата, но… аз отидох там и го подслушах.

— И какво каза?

— Наричаше събеседника си Лъки. Сигурна съм в това. Предимно слушаше, после каза, че щял да бъде там към края на седмицата. Че щели да се срещнат в клуба. Това е всичко.

Бош кимна.

— Защо не ни го съобщихте по-рано?

— Не мислех, че е важно. Аз… разбирате ли, мислех си, че разговаря с жена. Мислех си, че името Лъки е женско.

— Затова ли го подслушахте?

Тя извърна очи и кимна с глава.

— Г-жо Алайзо, наемали ли сте някога частен детектив, за да следи съпруга ви?

— Не. Мислила съм за това, но не съм го правила.

— Но го подозирахте, че има любовница?

— Любовници, детектив. Не само че го подозирах, аз бях сигурна. Една съпруга винаги разбира това.

— Добре, г-жо Алайзо. Спомняте ли си нещо друго за телефонния разговор?

— Не. Само каквото ви казах.

— Ако успеем да идентифицираме този разговор, той може да ни помогне при предварителното изслушване в съда. Сигурна ли сте, че е било в сряда?

— Да, защото на следващия ден той замина.

— По кое време му позвъниха?

— Беше късно. Гледахме новините по четвърти канал. Значи е било между единайсет и единайсет и половина. Струва ми се, че не мога да бъда по-точна.

— Добре, г-жо Алайзо, това е достатъчно.

Бош погледна към Едгар и вдигна вежди. Джери просто кимна. Бе готов да си тръгнат. Двамата се изправиха и Вероника Алайзо ги придружи до вратата.

— А — рече Бош, преди да излезе навън. — Появи се още един въпрос във връзка със съпруга ви. Знаете ли дали е имал личен лекар?

— Да, защо?

— Ами, исках да проверя дали не е страдал от хемороиди.

Тя като че ли щеше да се засмее.

— Хемороиди ли? Мисля, че не. Ако беше така, Тони щеше да се оплаква постоянно.

— Наистина ли?

Бош стоеше на прага.

— Да, наистина. Освен това самият вие току-що ми казахте, че е била извършена аутопсия. Не можахте ли да питате доктора?

Бош кимна. Жената бе права.

— Предполагам, че е така, г-жо Алайзо. Единствената причина да питам вас е, че в колата му открихме шишенце препарат „Н“. Чудех се защо е там щом, нали разбирате, не е имал нужда от него. Този път тя се усмихна.

— А, това е стар изпълнителски трик.

— Изпълнителски трик ли?

— Нали знаете, актриси, модели, танцьорки. Те го използват. Бош я погледна с недоумение. Тя не каза нищо повече.

— Не ви разбирам — рече той. — Защо го използват?

— Слагат си го под очите, детектив Бош. Нали разбирате, той свива подутите тъкани. Е, като си го сложите под очите, той свива и торбичките. Навярно половината от хората в града, които купуват това лекарство, го използват за торбичките си, а не по предназначение. Моят съпруг… беше суетен човек. Ако е ходел в Лас Вегас да се среща с някое младо момиче, предполагам, че би направил точно това. В неговия стил е.

Бош кимна. Спомни си за неидентифицираното вещество под очите на Тони Алайзо. Човек се учи постоянно, помисли си той. Трябваше да се свърже със Саласар.

— Откъде според вас би могъл да го научи? — попита детективът.

Вероника понечи да отговори, но се поколеба. После просто сви рамене.

— Това не е толкова таен холивудски секрет — отвърна тя. — Може да го е научил отвсякъде.

„Включително и от теб“ — помисли си Бош, но си премълча. Просто кимна и излезе навън.

— А, още нещо — каза той, преди жената да затвори вратата. — Медиите ще научат за ареста навярно днес или утре. Ще се помъчим да удържим положението доколкото е възможно. Но в този град нищо не остава неосквернено и неразкрито задълго. Трябва да се подготвите.

— Благодаря ви, детектив.

— Не е зле да устроите скромно погребение. Нещо вътрешно. Кажете на погребалния агент да не дава информация по телефона. От погребенията винаги стават чудесни новини.

Тя кимна и затвори вратата.

На връщане от Хидън Хайландс Хари запали цигара и Едгар не възрази.

— Доста е студенокръвна — каза Джери.

— Така е — съгласи се Бош. — Какво мислиш за телефонния разговор с Лъки?

— Просто още едно доказателство. Хванали сме Лъки за топките. Що се отнася до него, случаят е разрешен.

Бош пое по „Мълхолънд“ по планинския хребет към холивудската магистрала. Минаха без коментари покрай пожарния път, където бяха открили Тони Алайзо. Когато излязоха на магистралата, Хари зави на юг и пое към центъра, откъдето щеше да се отправи на запад.

— Какво става, Хари? — попита Едгар. — Мислех си, че излитаме от Бърбанк.

— Няма да летим със самолет. Заминаваме с кола.

— За какво говориш?

— Резервирах места само в случай, че някой провери. Когато стигнем във Вегас, ще съобщим, че сме кацнали и че излитаме веднага след изслушването с Гоушън. Никой не трябва да разбере, че сме с кола. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Ясно. Предпазни мерки. Човек никога не знае какво да чака от мафията, нали?

— Нито пък от ченгетата.