Александър Пушкин
Жених

Една търговска дъщеря —

        Наташа, се затрила.

След три дни вкъщи си дошла

        и паднала без сила.

Тревожни майка и баща

я питали, где е била.

        Тя плаче и въздиша,

        трепери, едва диша.

 

Тъгували те месец, два…

        Накрая се предали,

но тайната й за беда

        така и не узнали.

Тя станала като преди

засмяна, с розови страни,

        пред портата седяла

        и с дружки си играла.

 

Веднъж пред портата така

        спокойно с тях седяла

и тройка с дива бързина

        по пътя се задала.

Младеж стоял непоклатим,

конете си завил с килим;

        команди им издава,

        с камшик ги направлява.

 

Той приближил и я видял.

        Наташа го видяла.

Той като вихър прелетял,

        тя смъртно пребледняла.

„Това е той! Познах го! Той!“ —

надала тя неистов вой,

        към къщи полетяла,

        „Спасете ме!“ — крещяла.

 

Обзела близките печал,

        поклащали главите.

Баща й питал, пощурял

        и майката, сестрите:

„Кой те обиди ни кажи!

Какво те мъчи и гнети?“

        Наташенка оклюмва

        ни дума не продумва.

 

Сватовница на сутринта

        дошла в момински двори;

Наташа щедро хвали тя,

        с баща й тъй говори:

„Аз виждам стоката у вас,

но купувачът е у нас,

        левент красив, разумен,

        добър и сладкодумен.

 

Богат е и пред никой той

        в поклон гръб не превива…

Достойнствата му нямат брой —

        момчето си го бива.

 

Жена си с кожено палто,

със перли, с пищно облекло,

        със пръстени от злато

        ще надари богато.

 

Видял я вчера на езда,

        с другарки да играе

и с хубост в миг успяла тя,

        ума му да замае.“

На прага сватята седи,

приказва, доводи реди…

        А бъдната невеста

        мълчи край тях злочеста.

 

Съгласие бащата дал,

        направили годежа —

Наташа в църква под воал

        ще влезе със младежа.

Момата в ранни младини

с мъж трябва да се задоми,

        огнище да му свие,

        с деца да се сдобие.

 

Изправила се тя пред тях,

        но се поколебала,

избухнала във плач и в смях,

        и се разтресла цяла.

Към нея сватята търчи,

с вода студена я пои,

        и плисва пълна чаша

        в лицето на Наташа.

 

А тя добила ум и свяст,

        им рекла по неволя:

„Добре! Ще ви послушам аз,

        да бъде вашта воля.

Жениха доведете тук,

печете хляб, месо, суджук

        и пчелен мед вадете,

        на пир съд призовете!“

Бащата:

„За теб Наташа, ангел мой,

        аз всичко ще направя!“

Голяма сватба вдигнал той,

        тъй както подобава.

Почтени гости надошли —

шеги, закачки, веселби,

        другарки пеят, плачат,

        летят шейните, скачат…

 

Женихът скоро там дошел,

        звънят, трещят стакани,

с наздравица черпак поел

        сред гостите пияни.

Женихът:

„Защо, приятели добри,

невестата ми днес мълчи

        и ни яде, ни пие —

        каква ли мъка крие?“

Годеницата:

„Ще ви разкрия най-подир

        аз свойта неудача,

защото нямам вече мир

        и денонощно плача.

 

Кошмар сънят ми тих смути.“

Баща й: „Сън? Какъв? Кажи!

        Я обясни, какво е

        дете любимо мое!“

 

„Сънувах — обяснила тя —

        гора непроходима;

бе късно, светеше луна

        през облак едва зрима.

Сред тази пустош аз вървях

сама и ме обхвана страх,

        дочувах шумолене

        на борове край мене.

 

И изведнъж отпред тогаз

        селяшки дом изникна;

на входа тропах, виках аз

        но никой не откликна.

Врата открехнах… Гледам там

мъждука свещ във хол голям

        и вред сребро и злато,

        и пищно и богато.“

Женихът:

„Чудесен сън! Вещае той

брак с бъдеще богато.“

Годеницата:

„Почакай, господарю мой!

        Аз на сребро и злато,

на кърпи, платове, брокат,

на плюш, килими с пъстър цвят

        цял час се наслаждавах

        и им се удивлявах.

 

Но ето чух младежки глас

        и тропот на копита;

врата притворих, клекнах аз

        зад печката прикрита.

И чувам още гласове —

видях дванадесет мъже

        и с тях и гълъбица

        красавица девица.

 

Нахлуха шумно изведнаж

        иконата закриха,

насядаха без «Отче наш»

        и шапки не свалиха.

На лично място — по-стар брат,

на дясно — втори брат, по-млад,

        на ляво — гълъбица,

        красавица девица.

 

Гълчава, песни, смях и звън,

        разпуснато безделие…“

Женихът:

„Че не е страшен твоят сън,

вещае той веселие“.

Годеницата:

„Постой, не съм свършила аз.

Измина може би цял час,

        гуляят им бушува,

        девойката тъгува.

 

Не пие, не яде… мълчи,

        поток сълзи пролива,

а братът старши нож върти,

        във нея поглед впива.

И изведнъж с див бяс в очи

той хвана нейните коси,

        косата й отсече,

        девойката посече.“

 

„Небивалици са това —

        женихът обяснява,

но не тъгувай, спри плача

        и имай с нас забава!“

„А от чия ръка, кажи,

е този пръстен? Погледни!“ —

        Наташа тъй мълвяла

        и пръстена въртяла.

 

Той затреперил, пребледнял…

        Наскачали мъжете.

И заповед съдът издал:

        „Убиеца хванете!“

Злодеят там бил заловен,

осъден и обезглавен.

        Прослави се Наташа

        и приказката наша!

А. С. Пушкин

Свободен превод от руски — 2011 г.