Александър Пушкин
Жених

Александър Пушкин
Жених ^[0]

Една търговска дъщеря —

        Наташа, се затрила.

След три дни вкъщи си дошла

        и паднала без сила.

Тревожни майка и баща

я питали, где е била.

        Тя плаче и въздиша,

        трепери, едва диша.

 

Тъгували те месец, два…

        Накрая се предали,

но тайната й за беда

        така и не узнали.

Тя станала като преди

засмяна, с розови страни,

        пред портата седяла

        и с дружки си играла.

 

Веднъж пред портата така

        спокойно с тях седяла

и тройка с дива бързина

        по пътя се задала.

Младеж стоял непоклатим,

конете си завил с килим;

        команди им издава,

        с камшик ги направлява.

 

Той приближил и я видял.

        Наташа го видяла.

Той като вихър прелетял,

        тя смъртно пребледняла.

„Това е той! Познах го! Той!“ —

надала тя неистов вой,

        към къщи полетяла,

        „Спасете ме!“ — крещяла.

 

Обзела близките печал,

        поклащали главите.

Баща й питал, пощурял

        и майката, сестрите:

„Кой те обиди ни кажи!

Какво те мъчи и гнети?“

        Наташенка оклюмва

        ни дума не продумва.

 

Сватовница на сутринта

        дошла в момински двори;

Наташа щедро хвали тя,

        с баща й тъй говори:

„Аз виждам стоката у вас,

но купувачът е у нас,

        левент красив, разумен,

        добър и сладкодумен.

 

Богат е и пред никой той

        в поклон гръб не превива…

Достойнствата му нямат брой —

        момчето си го бива.

 

Жена си с кожено палто,

със перли, с пищно облекло,

        със пръстени от злато

        ще надари богато.

 

Видял я вчера на езда,

        с другарки да играе

и с хубост в миг успяла тя,

        ума му да замае.“

На прага сватята седи,

приказва, доводи реди…

        А бъдната невеста

        мълчи край тях злочеста.

 

Съгласие бащата дал,

        направили годежа —

Наташа в църква под воал

        ще влезе със младежа.

Момата в ранни младини

с мъж трябва да се задоми,

        огнище да му свие,

        с деца да се сдобие.

 

Изправила се тя пред тях,

        но се поколебала,

избухнала във плач и в смях,

        и се разтресла цяла.

Към нея сватята търчи,

с вода студена я пои,

        и плисва пълна чаша

        в лицето на Наташа.

 

А тя добила ум и свяст,

        им рекла по неволя:

„Добре! Ще ви послушам аз,

        да бъде вашта воля.

Жениха доведете тук,

печете хляб, месо, суджук

        и пчелен мед вадете,

        на пир съд призовете!“

Бащата:

„За теб Наташа, ангел мой,

        аз всичко ще направя!“

Голяма сватба вдигнал той,

        тъй както подобава.

Почтени гости надошли —

шеги, закачки, веселби,

        другарки пеят, плачат,

        летят шейните, скачат…

 

Женихът скоро там дошел,

        звънят, трещят стакани,

с наздравица черпак поел

        сред гостите пияни.

Женихът:

„Защо, приятели добри,

невестата ми днес мълчи

        и ни яде, ни пие —

        каква ли мъка крие?“

Годеницата:

„Ще ви разкрия най-подир

        аз свойта неудача,

защото нямам вече мир

        и денонощно плача.

 

Кошмар сънят ми тих смути.“

Баща й: „Сън? Какъв? Кажи!

        Я обясни, какво е

        дете любимо мое!“

 

„Сънувах — обяснила тя —

        гора непроходима;

бе късно, светеше луна

        през облак едва зрима.

Сред тази пустош аз вървях

сама и ме обхвана страх,

        дочувах шумолене

        на борове край мене.

 

И изведнъж отпред тогаз

        селяшки дом изникна;

на входа тропах, виках аз

        но никой не откликна.

Врата открехнах… Гледам там

мъждука свещ във хол голям

        и вред сребро и злато,

        и пищно и богато.“

Женихът:

„Чудесен сън! Вещае той

брак с бъдеще богато.“

Годеницата:

„Почакай, господарю мой!

        Аз на сребро и злато,

на кърпи, платове, брокат,

на плюш, килими с пъстър цвят

        цял час се наслаждавах

        и им се удивлявах.

 

Но ето чух младежки глас

        и тропот на копита;

врата притворих, клекнах аз

        зад печката прикрита.

И чувам още гласове —

видях дванадесет мъже

        и с тях и гълъбица

        красавица девица.

 

Нахлуха шумно изведнаж

        иконата закриха,

насядаха без «Отче наш»

        и шапки не свалиха.

На лично място — по-стар брат,

на дясно — втори брат, по-млад,

        на ляво — гълъбица,

        красавица девица.

 

Гълчава, песни, смях и звън,

        разпуснато безделие…“

Женихът:

„Че не е страшен твоят сън,

вещае той веселие“.

Годеницата:

„Постой, не съм свършила аз.

Измина може би цял час,

        гуляят им бушува,

        девойката тъгува.

 

Не пие, не яде… мълчи,

        поток сълзи пролива,

а братът старши нож върти,

        във нея поглед впива.

И изведнъж с див бяс в очи

той хвана нейните коси,

        косата й отсече,

        девойката посече.“

 

„Небивалици са това —

        женихът обяснява,

но не тъгувай, спри плача

        и имай с нас забава!“

„А от чия ръка, кажи,

е този пръстен? Погледни!“ —

        Наташа тъй мълвяла

        и пръстена въртяла.

 

Той затреперил, пребледнял…

        Наскачали мъжете.

И заповед съдът издал:

        „Убиеца хванете!“

Злодеят там бил заловен,

осъден и обезглавен.

        Прослави се Наташа

        и приказката наша!

А. С. Пушкин

Свободен превод от руски — 2011 г.

Една търговска дъщеря

пропадна вдън земята…

След три дни, месец щом изгря,

на двора се замята;

баща и майка тичат — те

разпитват своето дете.

Не чува тя, немее

и треска я люлее.

 

И пак я питат, но мълчи

Наташа в скръб незнайна,

остават нейните очи

засенчени от тайна.

Минава време — пак у тях

ехти Наташиният смях

и тя изглежда здрава

тъй както дотогава.

 

Веднъж пред портата седи

със дружките си мили

девойката като преди,

но ето — с всички сили

край тях се втурва в буен бяг

разкошна тройка: своя впряг

юнак подтиква, вика,

размахвайки камшика.

 

Наташа се заглежда — кой,

препускайки, минава?

Догдето да отмине той,

Наташа пребледнява.

Изтичва у дома със страх

и вика: „Той е! Той! Познах!

Не бива да избяга,

хванете го веднага!“

 

Родителите й с печал

я слушат и бащата

продумва: „Дъще, бих желал

да споделиш тъгата,

която все над теб тежи.

Кому се туй дължи, кажи!“

Заплаква тя отново,

не казва нито слово.

 

Сватовница на сутринта

неканена пристига.

Наташа щедро хвали тя,

окото й не мига:

„Добра е стоката ви, знам,

ала и купувачът сам

равнява се на трима,

и ум, и сила има.

 

Роден е този хубавец

далеч от бедни хижи,

като болярин във дворец

живее, няма грижи.

Приготвил е, отдавна чух:

огромен бисер, скъп кожух

и пръстени, и свила

за булката си мила.

 

Съгледал вашата мома

и повече от всяка

харесала му тя — нима

е нужно да се чака?

С венчило да ги свърже бог!“

Говори тя, яде пирог:

Наташа слуша само

с вълнение голямо.

 

Бащата казва: „Може! В брак

встъпи и ти, Наташа,

сама да бъдеш няма как,

за сватба вдигам чаша!

С моминството се раздели,

сега е време, че нали

гнездо да свиеш трябва

и челяд да те радва.“

 

А до стената своя гръб

Наташа е опряла —

като че, плачейки от скръб,

във смях тресе се цяла.

„Пийни си!“ — свахата е там,

поднася чаша; в смут голям

с остатъка облива

невястата плачлива…

 

Сред олелията завчас

опомня се Наташа

и казва: „Ще изпълня аз

светата воля ваша.

За сватбен пир ще дойде ред

гответе много хляб и мед —

и съдията каня!“ —

така им казва Таня.

 

„Наташа както пожела,

така ще бъде!“ Ето,

превръщат думите в дела

и с радост на сърцето

поканват гости — все със сан…

Настъпва и мигът желан:

невястата повеждат

и песни с плач нареждат.

 

Женихът идва, почва пир,

звънтят, дрънчат стакани,

наздравици ехтят безспир,

мнозина са пияни.

„Невястата защо сега

мълчи и гледа със тъга?

Не хапва и не пие —

защо, кажете вие?“

 

Отвръща булката така:

„Скръбта ми е голяма,

не мога туй да отрека,

покой за мене няма,

откакто сън жесток видях.“

 

Бащата: „Що е тоя страх,

нима така могъщ е

сънят ти, моя дъще?“

 

„Сънувах, че съм в лес заспал —

Наташа почва, — в мрака

зад облак светва месец бял,

но скоро из гъстака

загубвам пътя; нито звук

отникъде не идва тук;

над мен елхите стари

едва шумят с върхари.

 

Като наяве в миг пред мен

съзирам горска къща.

Почуквам — тихо. С глас смутен

зова — не се отвръща.

Отварям, влизам. Свещ гори,

а аз загубвам дъх дори:

навред сребро и злато

и всичко най-богато.“

„Знамения са туй били

за бъдеще благато.“

„Почакайте, не сме дошли

до края… Виждам злато,

сребро и куп богат

от дрехи и килими;

любувам се на всеки плат

с достойнства несравними…

Но чувам тропот; след това

и вик… Кои са тия?

Във миг зад печката едва

успявам да се скрия

и влизат — виждам с поглед плах

дванадесет момци и с тях,

същинска гълъбица,

красавица-девица.

 

Молитва никой не чете —

без дума да се каже,

край масата насядват те,

не свалят шапки даже.

На лично място — старши брат,

отдясно — младият му брат,

отляво — гълъбица,

красавица-девица.

 

А после — песни, шум и звън —

пиянството това е.“

„Какво те плаши? Този сън

веселие вещае.“

„С това не свършва моят сън.

Догдето в смехове и звън

пиянството бушува,

девицата тъгува.

 

Мълчи, поплаква си едвам

с тъга неизразима.

Тогава братът най-голям

кинжал да точи взима

и за косата хваща в миг

красавицата… С гневен вик

убива той момата,

отрязва й ръката.“

 

Продумва нежният жених:

„Измислици такива

сънува всеки и не бих

желал да се унива,

девице мила, не тъжи.“

„А от чия ръка, кажи,

е този пръстен златен?“

Сред смут невероятен

 

на пода пръстенът звънти,

мъжът е бледен много,

а съдията казва: „Ти

ще си наказан строго!“

Злодеят бива заловен

и скоро от живот лишен…

За слава на Наташа

е тази песен наша.