Жул Верн
Петстотинте милиона на Бегюм (19)

Деветнадесета глава
Семейна работа

Може би в нашия разказ не стана достатъчно дума за личните работи на героите. Това е още едно основание, да се върнем и да помислим най-сетне за тях.

Добрият доктор, трябва да кажем, дори когато се отдаваше изцяло на идеала, не беше чак толкова погълнат от колективното същество, от човечеството, та индивидът да изчезне съвсем за него. Внезапната бледнина, която покри лицето на Марсел при последните думи, го порази. Очите му потърсиха да прочетат в очите на младежа скрития смисъл на неочакваното му вълнение. В мълчанието си старият лекар се мъчеше да отгатне мълчанието на младия инженер и очакваше може би младият човек да го наруши; но Марсел, овладял се с голямо усилие на волята, си върна скоро хладнокръвието. Лицето му доби естествения си цвят и държанието му беше като на човек, който очаква продължението на започнатия разговор.

Доктор Саразен, може би ядосан малко от това бързо оправяне на Марсел, се приближи до младия си приятел; после с обичайния жест на лекарската си професия улови ръката му и я задържа в своята, както би направил с ръката на болен, комуто би пожелал незабелязано или разсеяно да опипа пулса.

Марсел го остави да стори това, без да си даде сметка за намерението на доктора, и тъй като не отваряше уста, неговият стар приятел му рече:

— Мили ми Марсел, ние ще продължим по-късно разговора си за бъдещата съдба на Щалщадт. Но не е забранено, когато се отдаваме на ощастливяването на всички, да се заемем с щастието на тези, които ни са най-близки. И тъй мисля, че е дошъл моментът да ти разкажа какво отговори едно младо момиче, чието име ще ти кажа след малко, неотдавна на баща си и майка си, от които за двайсети път през тази година бяха искали ръката й. Повечето от предложенията бяха такива, че и най-придирчивите момичета с право биха ги приели, а при все това младото момиче отговаряше не и не!

В този миг Марсел малко рязко освободи китката си от ръката на доктора. Но било, че се беше достатъчно осведомил за здравето на пациента си, било, че не забеляза как младежът дръпна изведнъж ръката и доверието си, докторът продължи своя разказ, без да обърне, изглежда, внимание на тази малка случка.

— Но — рече майката на младата девойка, за която ти говоря — кажи ми поне какви са основанията за твоите многобройни откази. Възпитание, богатство, почетно положение, физически достойнства — всичко е налице! Защо са тези тъй решителни, тъй непреклонни, тъй бързи отрицателни отговори на предложенията, които ти дори не си даваш труд да проучиш? Обикновено ти не си тъй категорична!

Пред този укор на майка си младото момиче се осмели най-сетне да говори и тъй като има правдив ум и откровено сърце, решила веднъж да наруши мълчанието си, ето какво рече:

— Отговарям ви „не“ с толкова искреност, с колкото бих ви отговорила „да“, мила мамо, ако можех да кажа „да“ от сърце. Аз съм съгласна с вас, че много от женитбите, които ми предлагате, са приемливи в различна степен: но освен че тези предложения, мисля, се отнасят много повече до онова, което може да се нарече най-хубавата, сиреч най-богатата партия в града, отколкото до моята личност, и тази мисъл не ме кара да отговоря „да“, ще се осмеля, тъй като настоявате, да ви кажа, че нито едно от тези предложения не е онова, което очаквах, което чакам още, и ще прибавя, че за нещастие предложението, което чакам, може да се забави още дълго, ако изобщо някога дойде!

— Е как, госпожице — рече смаяна майката, — вие…

Тя не довърши фразата си, тъй като не знаеше как да я завърши, и в своята скръб възви към мъжа си поглед, с който го молеше за помощ и подкрепа.

Но било, че не искаше да влиза в тази караница, било, че намери за необходимо да почака да се изяснят отношенията между майката и дъщерята, преди да се намеси, мъжът не даваше вид, че разбира, така че клетото дете, почервеняло от свян, а може би и от малко гняв, се одързости да отиде докрай.

— Казах ви, мила мамо — подзе то, — че предложението, на което се надявах, може да се забави дълго и че дори е възможно да не дойде никога. Ще добавя, че това закъснение, дори и неопределено, не ме нито учудва, нито ме оскърбява. Аз имам, нещастието да бъда, както казват, твърде богата; оня, който би трябвало да направи това предложение, е много беден; затова той не го прави и има право. Той тъкмо трябва да чака…

— Защо пък ние да се натрапваме — рече майката в желанието си може би да спре на устните на дъщеря си думите, които се боеше да чуе.

Тогава мъжът се намеси.

— Мила моя — рече той, като хвана нежно двете ръце на жена си, — една майка като вас, която дъщеря й тъй заслужено слуша, не хвали безнаказано пред нея, почти откакто се е родила, един хубав и честен момък, почти от нашето семейство, не изтъква пред всички солидността на неговия характер и не одобрява безнаказано онова, което казва нейният мъж, когато той, на свой ред, по някой повод, хвали неговия изключителен ум и говори с умиление за хилядите доказателства на неговата преданост! Ако онази, която виждаше този момък, избран от баща й и майка й между всички други, не го забелязваше сама, тя не би била тяхна дъщеря.

— Ах, татко — извика тогава младото момиче, като се хвърли в прегръдките на своята майка, за да скрие смущението си, — щом сте отгатнали, защо ме принудихте да говоря!

— Защо ли? — подзе бащата. — За да имам радостта да те чуя, моя миличка, за да бъда още по-сигурен, че не съм се лъгал, за да мога най-сетне да ти кажа и да накарам майка ти да ти каже, че ние одобряваме пътя на твоето сърце, че твоят избор преизпълва всичките ни желания и че за да спестим на въпросния беден и горд човек, необходимостта да направи предложение, което той избягва от деликатност, това предложение ще направя аз — да, ще го направя, защото зная какво става в сърцето му, както и в твоето. За това бъди спокойна! При първия сгоден случай ще си позволя да попитам Марсел дали, свръх очакванията ми, няма да му е приятно да стане мой зет!…

Изненадан от това ненадейно заключение, Марсел скочи на крака като от някоя пружина. Октав му стисна мълчаливо ръката, докато докторът разтваряше пред него прегръдките си. Младият елзасец беше побледнял като мъртвец. Но мигар това не е оня вид, който взима щастието у силните души, когато влиза в тях, без да извика: внимавай!…