Михаил Лермонтов
Смъртта на поета

Отмъщение, владетелю, отмъщение!

Падам в твоите нозе:

бъди справедлив и накажи убиеца,

така че неговото наказание в бъдещите векове

да възвести на потомството твоя справедлив съд

и да е предупреждение за злодеите.

Поет убит! − за чест страдалец,

скосен от хорската мълва,

с куршум в гърди, за правда жаден,

отпусна гордата глава!

Не издържа душата светла

позор, обиди, клевети,

срещу света въстана смело,

единствен той… и бе убит!

Убит! Защо са днес ридания,

хвалби без цел, ненужен плач

и жалък глас за оправдание?

Съдбата сложи свой печат!

Не вий ли гонихте тъй злобно

свободния му, дързък дар

и за забава пак подмолно

раздухвахте стаен пожар?

Защо? Веселие… − мъчения

последни той не изтърпя:

угасна пламъка на гения,

венецът славен прецъфтя.

 

Убиецът му равнодушно

насочи своя пистолет:

сърцето глухо бие пусто,

ръка не трепна пред поет.

И що за чудо?… отдалече,

като стотици бежанци,

на лов за щастие дошли,

на нас съдбата го обрече;

с усмивка дръзко той презря

земя, език и чужди нрави;

не пощади и наша слава;

в мига на кървава разправа,

кого уби той, не разбра!

 

        И той умря − зарит в могила,

        тъй както оня, неизвестен, мили,

        певец, сразен от ревността,

възпявана от него с чудна сила,

погубен, както той, с безмилостна ръка.

 

Защо от мирна дружба, нежна, простодушна,

той влезе в този свят и завистлив, и душен

за волното сърце и пламенния нрав?

Защо ръка подаде на клеветник долен,

защо повярва в ласки и лъжите голи,

        той, от младостта си хората разбрал?…

 

И стария венец — смениха те със трънен,

увит със лаврите, надянаха му зло:

        с игли невидими и върли

        раниха славното чело;

отровени последните минути

        с коварен шепот, с присмех на простак,

        и той умря — напразно мъст жадувал,

досада затаил в измамена мечта.

        Затихна чудодейна песен,

        и няма да се чуе пак:

        певецът е в приюта тесен,

        устата му е със печат.

* * *

А вий, надменните потомци,

известни с подлостта на славени деди,

с петите робски сбирали отломки,

от родове обидени в щастливите игри!

Вий, жадната тълпа, застанала до трона,

палачи сте на Гений, Слава, Свобода!

        Таете се под сянка на закона,

        безмълвни са пред вас — и правда и съда!…

Но има божи съд, любимци на разврата!

        Най-страшен съд: той бди;

        несъблазнен от звън на злато,

и мисли, и дела, той знае отпреди.

Ще търсите злословие напразно вие:

        не ще ви то помогне, не,

и всичката ви черна кръв не ще измие

        кръвта на праведен Поет!

29 януари — начало февруари 1837

Превод: 19.10.2014 г.