Михаил Лермонтов
Разкаяние

Защо роптаеш, укоряваш

властта на своята съдба?

За тебе беше тя добра,

страданието сам създаваш.

Повърхностен, ти завладя

душата чиста, откровена,

от общо зло незаразена,

това богатство разпиля.

 

И пламенната първа обич

да будиш в нея пожела,

да любиш дълго не можа,

достигнал целите си болни.

Презрял си всичко и стоиш

сред хората — дърво в пустиня,

и плач, любовен и невинен,

душата ти не ще смути.

 

Не дава Бог два пъти радост,

взаимност весела в страстта;

и без утеха, и в тъга,

живот ще мине като младост.

И нейните целувки ти

в измамни устни ще намираш,

ала пред тебе ще съзираш

ония, първите черти.

 

Моли я ти за опрощение,

падни, падни на колене,

че ада свой да не кълнеш,

отхвърлил жал и примирение.

Макар да любиш още ти,

но стари чувства не се връщат

и загубата първа с нищо

не можеш ти да замениш.

1830 или 1831

Превод: юни 2014 г.