Жул Верн
Приключенията на трима руси и трима англичани (13)

Глава 13
С помощта на огъня

Полковник Еверест и другарите му очакваха с лесно обяснимо нетърпение сведения за резултата на сражението в полите на планината.

През нощта трябваше да се появи светещата точка, ако ловците успеят. Лесно можем да си представим безпокойството, в което учените прекараха целия ден. Инструментите бяха готови. Те ги бяха насочили към върха на планината, за да могат да видят през далекогледа светлината, колкото и слаба да е тя.

Но ще се покаже ли тази светлина? Полковник Еверест и Матвей Струкс не можеха да се успокоят нито за минута. И само Николай Паландер, погълнат в изчисленията си, забрави опасността, която заплашваше другарите му. Нека не му се впише в грях природният му егоизъм! Казаното за математика Булвар можеше да се повтори и за него: „той ще престане да изчислява, когато престане да живее“.

А при това двамата учени, англичанинът и русинът се безпокояха много както за извършването на геодезичната работа, тъй и за приятелите си, които бяха заплашени от сериозна опасност. Сами те биха напълно надделели тази опасност, но другарите им ще успеят ли в това? И ако предположим, че не успеят, неочакваната пречка можеше съвсем да спре работата им или пък да я проточи. Като имаме предвид всичко това, лесно можем да разберем безпокойствието на двамата астрономи през този безкраен ден.

Най-после нощта настъпи. Полковник Еверест и Матвей Струкс подред прекарваха по половин час при окуляра. При тези наблюдения те дума не продумваха и се сменяха един други с хронометрична точност. Кой пръв ще види светлината, която очакваха с такова нетърпение?

Часовете се изнизваха. Мина полунощ, но още нищо не се появяваше на върха на планината.

Най-после, когато беше вече три часа без четвърт, полковник Еверест спокойно стана и произнесе просто:

— Сигнала!

Той има щастието да види пръв светлината, напук на руския му колега.

Матвей Струкс побърза веднага сам да се убеди в появата на сигнала. Но той се сдържа и дума не продума.

След няколко наблюдения измереният ъгъл излезе 73°58’42"413. Както се вижда, големината му определиха с точност до хилядни части от секундата, т.е. почти с абсолютна точност.

На другия ден, 2 юли, лагерът се дигна още в зори. Полковник Еверест искаше да види другарите си колкото се може по-скоро. Той се интересуваше да научи, дали скъпо не бяха купили победата си.

Колите тръгнаха след водачите си и на пладне всички членове от научната комисия се събраха.

Всички бяха налице.

Когато разказаха за боя си с лъвовете, победителите бяха горещо поздравени.

През това утро сър Джон Мърей, Михаил Цорн и Уйлям Еймери бяха измерили от върха на планината ъгловото разстояние на нова станция, разположена няколко мили на запад от меридиана.

Работата продължаваше безспирно. Астрономите я вършеха при благоприятни условия и можеха напълно да се надяват, че до окончателното свършване на работата не ще срещнат никакви пречки. Пет седмици небето беше чисто и безоблачно. Слабо планинската местност беше много удобна за устройване на лагери. Хранителни припаси не липсваха: ловците от кервана, начело със сър Джон, снабдяваха непрекъснато експедицията. Почтеният англичанин вече не броеше породите антилопи и биволи, които падаха под куршумите му.

Всичко вървеше много добре. Здравето на всички беше отлично. Вода не липсваше. И най-после препирните между полковник Еверест и Матвей Струкс като че ли почнаха да утихват за голямо удоволствие на другарите им. Всички се трудеха, без да пестят сили, и можеше вече да се предвижда крайния успех на труда им, когато изведнъж една пречка спря наблюденията им и събуди предишните спорове.

Това беше на 11 август. Още от вечерта керванът вървеше по една местност, покрита с гора на цели мили. Това утро колите се спряха пред една гъста гора, която се губеше зад хоризонта.

Какво може да бъде по-величествено от тази маса зеленина, която образуваше нещо като завеса, висока сто фута! Никакво описание не може да даде ясна представа за тези чудни африкански дървета. Там има и най-различни видове — и гунда и мосокосо и мокомду, гора, която се търси за корабни строежи. Абаносови дървета с дебели стъбла, покрити със съвсем черна кора, богиния — твърда като желязо, бухнера с оранжеви цветове, великолепни рудеблати със светли стъбла и украсени с чудно ефектно разположени листа, гайаси, някои от които имаха в окръжност петнадесет фута. От тази гъста зеленина долита шепот, понякога тайнствен, понякога ясен и силен, който напомня шума на вълни, разбиващи се в брега. Това беше вятъра, който минаваше през гъстите клони и шумно излизаше от другата страна на гигантската гора.

На един въпрос, зададен от полковник Еверест, ловецът отговори:

— Това е гората Равума!

— А колко е широка От изток на запад?

— Четиридесет и пет мили.

— А от север на юг?

— Около десет мили.

— Ами как ще минем през тази гъста маса дървета?

— Не ще минем през нея — отговори Мокум. — Там няма никакви пътеки. На нас ни остава само едно средство — да обиколим гората от западната или от източната страна.

Като чу толкова определените отговори на Мокум, началникът на експедицията изпадна в голямо затруднение. Явно невъзможно беше да се установят точки за визиране в тази гора, която покриваше съвсем равна местност. Ако пък се обиколеше, това значеше да се отдалечат от меридиана на двадесет-двадесет и пет мили. Това, първо, би продължило работата, и второ, би трябвало към тригонометричната мрежа да се прибавят около десетина триъгълници.

Но както и да е, трябваше да се реши какво да се прави с тази преграда. Въпросът беше важен и мъчен за решаване.

Щом лагерът се настани в сянката на група великолепни дървета, далеч около половин миля от края на гората, астрономите се събраха на съвет, за да вземат някакво определено решение.

Предложението да се промъкнат през гъстите дървета беше веднага отхвърлено. Сега оставаше само да се реши — от дясната или от лявата страна да се обиколи гората. Но тъй като меридианът я пресичаше по средата, отдалечаването от него беше еднакво както в едната, тъй и в другата страна.

Членовете на англо-руската комисия решиха, че непроходимата гора трябва да се обиколи. От източната или от западната страна — това беше вече все едно.

Но случи се тъй, че този съвсем незначителен въпрос предизвика ожесточена препирня между полковник Еверест и Матвей Струкс. Противниците, които известно време се въздържаха, изляха скритата си омраза, разговорът ставаше все по-висок, въпросът се изостряше и накрая се свърши с голяма и сериозна кавга.

Напразно другарите им се опитваха да ги успокоят. Двамата началници не желаеха нищо да слушат.

Първият, англичанинът, държеше за дясната страна, която приближаваше експедицията до пътя на Дейвид Ливингстон през време на първото му пътешествие към водопада Замбези. Планът на англичанина беше от полза, защото тази местност, по-известна и по-често посещавана, можеше да представи известни преимущества.

А русинът предлагаше лявата страна, но с единствената цел да противоречи на полковника. Ако полковникът предложеше лявата страна, той би държал за дясната. Кавгата продължаваше и изникваше страха, че членовете на експедицията ще се разделят.

Михаил Цорн, Уйлям Еймери, сър Джон Мърей и Николай Паландер видяха, че нищо не могат да направят и престанаха да се месят в споровете на началниците. Упоритостта им беше толкова силна, че можеше да се страхуват работата да спре на това място и да продължи с две разклонения от мрежата на коси триъгълници.

Денят мина, но двете враждуващи страни не постигнаха никакво съгласие.

На другия ден, 12 август, сър Джон, като предвиждаше, че учените още дълго време не ще се споразумеят, предложи на Мокум да поскитат из околностите, а през това време двамата астрономи можеха да вземат някакво определено решение. Всеки случай едно парче пресен дивеч не ще бъде за изхвърляне.

Винаги готовият Мокум подсвирна на кучето.

Той и двамата ловци се задълбочиха в гората. Като приказваха и дебнеха, те се отдалечиха на няколко мили от лагера. Напълно естествено е, че разговорът се въртеше около обстоятелството, което беше спряло геодезичната работа.

— Струва ми се — каза бушменът, — че ние доста време ще прекараме край гората Равума. Нито един от началниците ни не ще отстъпи на другия. Простете ми за вулгарното сравнение, но те ми напомнят два биволи — единият тегли на ляво, другия — на дясно, когато не искат да вървят заедно, в такъв случай колата не се мръдва.

— Това е страшно неприятно — възрази сър Джон Мърей, — и аз се страхувам, че упоритостта им ще доведе до пълно разногласие. Ако тука не бяха застъпени интересите на науката, аз бих се отнесъл съвсем равнодушно към кавгата на астрономите, мили Мокуме. Тук, в степите на Африка, аз имам с какво да се развличам. И докато те постигнат съгласие, аз ще се разхождам с пушка в ръка.

— Но все пак, значи вие мислите, че те ще постигнат съгласие, а? А пък аз не се надявам на това и мисля, че ще останем тука много дълго време.

— И аз се страхувам от това, Мокум — отвърна сър Джон. — Нашите началници се препират за един маловажен въпрос, който не могат да решат по научен път. И двамата са прави и неправи. Полковник Еверест заяви категорично, че не ще отстъпи и не ще се съгласи с мнението на полковника. И двамата учени, които безусловно биха отстъпили пред научните данни, никога не ще се съгласят по един въпрос, който засяга самолюбието им. Наистина, колко неприятно е, че меридианът пресича тази гора!

— О, дявол да я вземе тази гора — каза бушменът, — когато работата взема такъв обрат! Но отгде им е дошла тази фантазия на учените — да измерват ширината и дължината на земята? Какво ще постигнат, като я измерят крачка по крачка и педя по педя? Колкото за мене, аз с голямо удоволствие бих се отдръпнал от всички тези неща. Предпочитам да смятам грамадно това кълбо, на което живея, и всякакви излишни изчисления само ще намаляват големината му! Не, сър Джон, и сто години да живея, не ще мога да се убедя в ползата от вашите фантазии.

Сър Джон не можа да сдържи усмивката си. Често този въпрос изникваше между него и ловеца. И това дете на природата, този свободен жител на горите и на долините, този безстрашен изтребител на диви зверове не можеше да разбере ползата на триангулацията. Понякога сър Джон се опитваше да го разубеди, но бушменът му привеждаше доводи от първобитната му философия, които предаваше с диво красноречие; и сър Джон, полуучен и полуловец, напълно го разбираше.

Като бъбреха така, сър Джон и Мокум преследваха дребен дивеч, планински зайци, жиосиури (порода гризачи, които Ожили е изследвал и нарекъл graphiceus elepans) и цели ята яребици с кафяви жълти и черни пера. Не можеше да се каже, че в този лов участваше само сър Джон.

Бушменът стреляше малко. Той изглеждаше погълнат от разногласието на двамата учени, което беше спряло работата. Случката с гората му вдъхваше много по-големи грижи, отколкото на сър Джон. Дивечът по пътя не привличаше вниманието му, а у такъв страстен ловец това е важен признак.

И наистина мисълта за разногласието, отначало съвсем неясна, по-късно обзе изцяло бушмена и полека-лека вземаше в ума му все по-ясни форми.

Сър Джон скоро видя бушмена да си приказва сам, да се запитва и да си отговаря. Той го видя с пушка на рамо, равнодушен при приближаване на космат и пернат дивеч, да се спира понякога, също като Николай Паландер, когато намираше грешка в логаритмите си.

Но сър Джон се отнесе с уважение към тази умствена работа и не пречеше на другаря си да мисли. Два или три пъти през този ден Мокум се приближава до сър Джон и го запитва:

— И тъй, вие мислите, че полковник Еверест и Матвей Струкс не ще имат предлог да се препират, ако вятърът благоприятства.

— Какво искате да кажете с това, Мокуме?

— Зная какво, сър Джон!

— Е добре, правете каквото знаете, Мокуме. Вие ще направите голяма услуга на научния свят и вашето име ще се запази в летописите на науката.

— Това е голяма чест за мене, сър Джон — отвърна бушменът и не прибави нито дума повече, като навярно обмисляше плана си.

Сър Джон не поиска никакви обяснения от бушмена. Но все пак не можеше да се сети, как другарят му мислеше да примири двамата учени, които тъй упорито пречеха за благоприятния изход на работата.

Ловците се приближиха до лагера към пет часа вечерта. Въпросът не се беше мръднал нито крачка напред, а недоразумението между русина и англичанина се изостряше все повече и повече. Честата намеса на Михаил Цорн и Уйлям Еймери не даваше никакъв резултат.

Пълното примиряване след онези оскърбителни загатвания, които бяха успели да си разменят, изглеждаше съвсем неосъществимо. Можеше да се отиде дори до предизвикателство, което би било естествена последица на спора. Триангулацията щеше да бъде съвсем прекъсната, ако всеки от началниците не я продължеше отделно.

Но в такъв случай цялата комисия ще се раздели, а това щеше да бъде много печално за двамата млади хора, които тъй бяха навикнали един на друг и изпитваха взаимна симпатия.

Сър Джон разбра какво става с тях и се проникна напълно от скръбта им. Може би той би ги успокоил, като им предадеше думите на бушмена. Но тъй като не беше уверен в истинността на тези думи, не искаше предварително да вдъхва надежда у младите хора и реши да чака резултата до следния ден.

През цялата вечер бушменът не промени нищо в обикновените си занимания. Той нареди стражата около лагера, както и правеше винаги. Прегледа разположението на колите и взе всички предпазни мерки, за да осигури безопасността на кервана.

Сър Джон почна вече да мисли, че той е забравил намерението си. Преди да си легне, той запита полковник Еверест, какво е настроението му към руския астроном. Полковникът твърдо държеше на своето и се смяташе безусловно прав, като прибави, че ако Матвей Струкс не отстъпи, англичаните и русите ще трябва да се разделят.

След този разговор сър Джон Мърей, крайно обезпокоен, отиде да си легне и скоро заспа, тъй като беше много уморен от лова и от всички приключения през деня.

Към единадесет часа вечерта той внезапно се събуди. Туземците се намериха в необикновено вълнение. Те тичаха на всички страни из лагера.

Сър Джон веднага стана и намери всичките си другари на крак.

Цялата гора беше в пламъци! Каква гледка! В тази тъмна нощ върху черния небесен фон грамадната огнена завеса се издигаше до самия зенит. И в една минута гората на много мили беше обхваната от пожара.

Сър Джон Мърей погледна Мокум, който неподвижно стоеше край него. Но бушменът не отговори на погледа му.

Сър Джон разбра:

Огънят ще направи път на учените през тази непроходима гора!

Вятърът, който духаше от юг, подпомагаше плана на бушмена. Въздухът излизаше като от вентилатор, усилваше пожара и насищаше с кислород тази грамадна клада. Той раздухваше огъня, чупеше горящи клони и ги носеше навътре, където веднага избухваше нов пламък.

Огнената площ се разширяваше все повече и повече. Непоносима жега почна да обхваща лагера. Сухите клони, заедно с овъглените, трещяха и се търкаляха всред тази огнена покривка. Боровите дървета пламваха като факли. Чуваше се ужасен трясък, понякога звучни, понякога глухи гърмежи, от горенето на различните видове дървета. Понякога долиташе ужасен шум, който напомняше избухване на бомба — това беше горящото „желязно дърво“. Небето беше почервеняло. Съвсем червените облаци сякаш също горяха, като че ли пожарът беше се пренесъл и там, на небето. Снопове искри блестяха върху тъмния фон, всред дима.

После се разнесе вой, рев, мучене от всички краища на гората. Мяркаха се сенки, уплашени стада тичаха във всички посоки, преминаваха бързо тъмни силуети, изпускащи страшен рев, по който можеше да се отгатне породата на бягащите. Хиени, биволи, лъвове и слонове бягаха, без да поглеждат назад.

Пожарът продължи цялата тази нощ, целия ден и следната нощ. А на 14 август сутринта едно грамадно пространство, опустошено от огъня, откриваше път в гората на няколко мили. Откри се прохода към меридиана.

И този път съдбата на триангулацията беше спасена поради досетливостта на Мокум.