Александър Пушкин
Елегия (Видях смъртта; седеше мълчалива…)

Видях смъртта; седеше мълчалива

до моя тих, спокоен праг;

и гроб видях; врата към него в мрак;

душата ми помръкна и изстина…

С другарите ще се простя

и няма моята следа

в живота тъжен да намерят;

с последен поглед ще прозра −

безсмъртие не е за мене;

и гаснещият плам на младостта

ще освети нищожното подземие.

        …………………………………..

        Прости печален свят, където тъмен друм

        за мен над бездната лежеше −

        където вярата за мен покой не беше,

        където любих, но не бях любим.

 

Прости ми светлина в драперии небесни,

безмълвна нощ в мъгла, зорница в утрин час,

вий хребети и ручеи с пустинен глас,

и горското безмълвие чудесно,

от всичко… прошка искам аз.

 

        И щом като, лишен от сетна мощ,

        без дъх, в болезнена агония,

        промълвя ви: „Така обичах аз!…“

        и стихне моят дух във изнемога,

        приятели, търсете нея вий,

        кажете: взе го мракът вечен,

        и, може би, щом участта разкрий,

        въздишка ще отрони над ковчега.

1816

Превод: 10.01.2015 г.