Александър Пушкин
Поет и тълпа

Поет на лира вдъхновена

разсеяно разнася звън.

Той пей — а хладно и надменно

народ край него непрогледнал,

вторачен, сякаш вижда сън…

И тъпата тълпа умува:

„Защо тъй звучно е запял?

Ушите ни защо надува,

каква ли цел е начертал?

Какво ни дрънка? Що ни учи?

Сърцата що вълнува, мъчи,

като магьосника прочут?

А песента му е свободна

и като вятър е безплодна:

каква е ползата й тук?“

 

Поет:

Мълчи, окаяний народ,

на нужди, грижи ти си роб!

Противен си със ропот дръзки,

пълзиш ти червей, не летиш;

във всичко ползата цениш,

дори кумирът Белведерски.

Но ползата не виждаш там.

А в мрамора нали е Бога?

Гърнето драго е по-много:

че в него готвиш си храна.

 

Тълпа:

Избранник Божи си небесен,

изпратен си със дар чудесен

за нашто благо го отдай:

сърцата братски разгадай.

Че ний страхливи сме, коварни,

безсрамни, зли, неблагодарни;

сърцата ни студени на скопци,

клеветници и роби, и глупци;

загнездени са в нас пороци.

Щом ближния обичаш ти,

най-смело давай ни уроци,

ще слушаме и ще мълчим.

 

Поет:

Махнете се, какво ви прави

поетът мирен, спрял до вас!

Вий тънете в развратни нрави,

не буди ви лиричен глас!

Противни сте като гробове.

За глупостите си, за злоба

вий имахте до този час

тъмници, бичове, топори;

дотегна ми, народ безумен!

В града от улиците шумни

измитат смет — полезен труд!

Но щом служение изоставят

и жертвата си пред олтаря

с метли жреците ли метат?

Че не в житейските вълнения,

за користи и гневен бой,

родени сме за вдъхновение,

молитви, песенен покой.

1828

Превод: 22.01.2013 г.