Георги Коновски
Времена и хора (10)

10.

При големия стар мост настигна цял керван. Каруца, върху която седеше накипрен момък, две магарета, натоварени с някакви чували, и трима пешаци. Не бързаха, той също нямаше особена работа — освен разговора с тях.

— Добра среща! — поздрави учтиво пръв, все пак той ги настигаше.

Отговориха му почти в хор. После се представи — Иван, бъдещ учител в близките села, сега отиващ към Старо ново село.

Оказаха се сватбари. След две седмици щяха да правят сватба в селото си и отиваха на гости на сватовете. Така — да обсъдят някои неща, да се поразговорят. А момъкът горе беше младоженецът. Щяха да го представят на бъдещата му булка и на близките й. Да го видят барем, щото такъв свит и скромен бил, че надали дума ще посмее да продума.

— Рекох, че ще ходите в Търново — подкачи темата Иван.

— Че що? Нямат панаир сега. Пък на пазар ние ходим в Русе. Кога потрябва нещо — там го има. Нямаме много работи за продаване, търговците сами минават през село. Голямо село сме — къде сто къщи трябва да има…

— Не, не за панаира. За празника…

Селяните учудено се спогледаха. Най-възрастният — бай Петко, както се представи, замислено поглади овехтелите мустаци.

— Празник, викаш… Бе, аз го знам календара — ама няма някакъв голям празник тия дни. Рождество на света Богородица ще е утре, ама чак такъв празник, та до Търново да се ходи…

— Независимост ще обявяват, цар ще имаме… — рече Иван и внимателно се вгледа в реакцията им. Но напразно. Освен недоумение при бай Петко и известно учудване при другите двама — нищо особено. Момъкът даже не мръдна върху каруцата.

— Каква независимост? — рече единият. — Бе, човеко, ти нещо се бъркаш. Имаме я ние — ехе, двайсе и пет ли, трийсе ли го̀дини откак Гурко мина оттука. Турци няма, наш цар имаме в София…

— Княз е още…

— Цар, княз — все тая. Ни съм го видял, ни с него приказвал. Минават разни — ей го, областният управител е идвал на село, депутати сме виждали, бирникът редовно ни взема данъците… Ама дали ги цар праща или княз — не съм се сетил да попитам даже…

Иван не се учуди. Очакваше отговор от тоя род. Наистина, информацията в началото на века беше много, много забавена. Не чак като преди десет или двадесет века, но пак тромава. И избирателна.

— Князът ще става цар. Независими ще сме от Турция…

— Ехеее — засмя се момъкът горе. — Ние откога сме свободни… Преди да се родя даже… Дядо ми разправяше как турците бягали. Пък той ходил чак на Шипка, ранени прекарвал с колата, носили вода горе. Те, тате е мъкнал бъкела…

Бай Петко се засмя. И той се сети за онуй далечно лято.

— Мъкнах, я… Даже веднъж пушнах срещу турците. Едно момче бяха ранили, повлякоха го нашите надолу, а пушката му остана. И аз — ма, гледай ми акъла! — я вдигнах и гръмнах към ония. Кой знае накъде отиде оловото, обаче знам, че гръмнах. Избутаха ме нашите назад — много наши имаше, все опълченци. И руснаци имаше, и генерала видях… Пък ти ми разправяш — чак сега независимост…

Иван бавно започна да им обяснява за договори, за международни отношения, за…

Бай Петко махна пренебрежително с ръка:

— Даскале, това са си работи на ония, големите. Царство, викаш… Хубаво, царство! Да живей, ще река… Ама и досега нашо си беше. И данъци плащахме, и аз даже войник ходих. Веднага след Шипка ме викнаха, на другото лято. Служих, служих… После се прибрах, ожених се, те тоя се пръкна, други три още имам… И си знам — наше си е. Пък княз ли, цар ли — викам ти, все тая е…

— Важното да не е турско — рече изтежко мълчаливият чичо Косан.

— Изобщо чуждо да не е — натърти бай Петко. — Ако нещо има… Ние сме насреща. Видяхме я вече свободата, кривичка е, скъпо я плащаме, ама турците повече вземаха. И грабеха, най-важното — грабеха… Нашето е друго — барем мир има…

Иван се опита да подпита знаят ли за Дуранкулак, но хората изобщо не бяха чували за селото, камо ли за събития отпреди седем-осем години. Гледаха си своето — селото, близките, родата. И хич не искаха да слушат за далечни села и хора. Всяка коза за свой крак, както отсече чичо Косан…

На кръстопътя се разделиха. Каруцата зави на север, отнасяйки киприя ерген към бъдещето му. Седеше отгоре изправен като за снимка, макар никой да не се мяркаше по близките нивя. Кой знае какво виждаше и чакаше от бъдещето.

А след него здраво стъпваха по пътя си тримата селяни — уверени в укрепената през вековете правота: нищо ново под слънцето, дръж по царския път, живей като другите и всичко ще ти е наред…