Георги Коновски
Вечната гонитба

— Обвиняемият, спрете да се смеете!

— Разрешете да попитам обвиняемия, господин съдия…

— Разрешавам, господин прокурор!

— Обвиняеми, вашето положение не е за завиждане. Обвинен сте в няколко тежки престъпления, би трябвало да молите за пощада, а вие… Какво смешно намирате в ситуацията?

— Прокуроре, всичко е на ниво фарс. А фарсовете са играни навремето за задоволяване вкуса на нисшата публика — да не употребявам думи като „тълпата“, „сганта“, „паплачта“. Вашите обвинения са именно на това ниво…

— Обида към съда? Прибавете и това, господин прокурор!

— Да, господин съдия… Но, обвиняеми, защо смятате всичко това, което става с вас, за фарс?

— Фарсът е забава на ниско ниво. Той е предназначен за неграмотна и полуграмотна публика. Нима смятате, че вие — съдът, обвинението, хората в залата, можете да разберете причините за моя смях и моята сигурност в уж безнадеждното ми състояние?

— Момент, прокуроре! А защо, обвиняеми, считате, че безнадеждността е „уж“?

— Вие ме съдите за неща, които са извън вашата компетентност…

— Нима? Наличието на фалшиви пари, разплащането със скъпоценни метали и камъни, придобити неизвестно къде, при това без да сте платили данъци върху тая придобивка, нежеланието ви да обясните някои тайнствени случки и събития с вас и около вас…

— Фарс, господин съдия, фарс… Парите са ваши — вие сте ги приели за платежно средство, аз просто също пуснах една машинка и отпечатах нужното ми количество. Не повече, обърнете внимание. Скъпоценните метали и камъни не са добити тук, у вас. Нито на тая планета. Защо да ви плащам за моя труд и моя късмет?

— Как така — „не на тая планета“?

— Господин съдия, експертите са убедени, че обвиняемият е нормален, въпреки че в момента демонстрира елементи на психическо разстройство. Видите ли — твърди, че не е от нашата планета… Пореден извънземен…

— Не, не, прокуроре, не съм извънземен. Земен човек съм. Както милиони и милиарди мои съплеменници. Но просто не сме от ВАШАТА Земя…

— Прокуроре, казахте, че е имало експертиза?

— Да, господин съдия, имаше. Ето заключенията…

— Всичко това в папката да прочетете, господин съдия, пак няма да схванете. Аз съм човек и не съм от ТАЗИ Земя…

— Тоест — имате друга? ВАША Земя?

— Е, не бих казал, че е моя. Но някъде една пета от нея е на семейството ми…

— Господин съдия!

— Извинете, генерале, и аз съм леко объркан…

— Господин съдия, аз двадесет години съм начело на силите за сигурност, но такъв нагъл диверсант не съм срещал… Имал си планета, не иска данъци да плаща, не приемал законите ни…

— Извинете, генерале, приемам законите ви. Но — само тук. Не и за неща, които касаят моята планета и моите дела там. Аз съм свободен човек и няма да приема някой да налага свои правила върху всички — независимо дали тези всички са съгласни или не с подобно потисничество…

— На ВАШАТА планета нима няма закони?

— Има, господин прокурор, има. Обаче — закони, които важат само в нашата част от планетата. И не касаят другите четири части, камо ли хората, живеещи върху тях…

— Заинтригувахте ме… Почакайте, генерале, по-спокойно! Кажете — нима на ВАШАТА планета се водят постоянни войни?

— Войни? Защо?

— Ами там живеят пет — как да ви нарека — пет групи хора. И всяка група има свои закони…

— А защо смятате, че тези закони си противоречат? Законите са общи правила — за общи неща. Имаме закони за земята, за съхраняване на природата, за взаимна помощ…

— Каква, каква?

— В случай на бедствие — а при нас подобни неща, за съжаление, не са редки, всички сме длъжни да отидем и да помагаме. Това е по-скоро пожелание, не закон. Та за всеки нормален човек е ясно, че трябва да се помага… Сам човек може да е доволен, но е щастлив единствено сред другите и с другите…

— Обърках се…

— И аз, господин съдия…

— Аз — не! И съм наясно — това е чужд диверсант, изпратен да подрине нашето пазарно демократично общество. Анархист! Такива…

— По-спокойно, господин генерал… Обвиняемият, защо се усмихвате?

— Нали ви казах — неразбирането, неграмотността, невъзможността да се разчупят оковите на стандарта…

— Ти за мен ли…

— Спокойно, генерале, спокойно… Седнете, моля…

— Господин съдия, може ли да попитам обвиняемия нещо важно?

— Давайте, прокуроре. А аз ще послушам, че нещо взех да се обърквам…

— Обвиняеми, казахте, че ВАШАТА планета е разделена на пет части…

— Да…

— И колко души живеят в тази част, където сте вие?

— Момент… Осем… О, не — извинете! Преди седмица в Голямата долина се засели семейство от ТАЗИ планета. С две деца, с баба, с чичо и леля… Значи — в нашата част живеем 15 души…

— 15 души???

— Да, разбирам — доста сме. Но има планети, където на едно място живеят милион човека. Никой не ги разделя, никой не ги спира. Хората искат да са сред много свои ближни, харесват този урбанистичен живот — защо не? Е, и при нас има град нейде към 20 000 души. Голям град. Направо е лудница. Затова рядко ходя там. Имам приятели, двамата ми сина учат в местния университет…

— Чакайте, чакайте…

— Господин съдия, този е луд!

— Генерале, аз водя заседанието! Университет в малък град? Какво говорите?

— Господин съдия, за нашия регион такъв град си е голям. На една планета обикновено живеят стотина човека. Къде в едно селище, къде разпръснати. При нас имаме и такива. В два региона живеят самотници — Ловеца и Художника. Тихо им е, спокойно, два-три пъти годишно отиват в града и продават каквото могат да предложат. Художникът какви картини рисува… Имам две в нашия дом… Чак от Земя-ДЕН идват да търсят произведенията му. А на Земя-НАС има цяла галерия, посветена…

— Какви планети? Господин съдия, обвиняемият в предварителните разпити спомена за тези планети, направихме справка, но специалистите са твърдо убедени — няма подобни планети…

— Е, господин прокурор, какво ви казах за неграмотността? Планетите са на мястото си, аз съм посещавал и двете, а на Земя-НАС живеят по-малкият ми брат и семейството му. Искаха да са по-близо до хора, предпочитаха масовостта. Та там е изграден цял град — над хиляда дома, отделно музеи, планетариум, стадион…

— Обвиняемият, вие май…

— НЯМА подобни планети!

— Господин генерал, моля ви… Обвиняемият, не ви ли се струва… Как ходите до тези планети? С космически кораби?

— Не, защо трябва да се хаби материал за космически кораби, да се рискува замърсяване на космоса, да се създава цяла промишленост, когато…

— Когато?

— Когато просто може да затвориш очи, да си представиш желаната база на планетата и си там…

— Магия?

— Може и така да го наречете… Един от законите при нас е — използвай полученото, не търси излишното. Космосът е едно нещо, вселената на нашите планети е друго…

— Не разбирам…

— И аз, господин съдия…

— Обяснете, обвиняеми!

— Съзнанието е огромният космос, не звездите. Те са материя. А съзнанието е всичко останало около материята. Нашите деди отдавна са открили, че в една точка на космоса може да има милиони, милиарди, безброй други точки. И там, където вие все още виждате една планета — тази тук, ние знаем, че има безброй други Земи. Дедите ни са избрали бъдещето си. И на децата и внуците си. Просто са се разпръснали из тая вселена от планети. Който където иска. Кой сам, кой със семейството, кой с целия род, кой с цял град…

— И къде, къде са всички тия планети?

— Не мога да ви ги покажа от тук…

— Как така?

— Пътят е един, аз го изминавам по мое желание. Вас не мога да прехвърля. А и не зная как. Което е добре — ние сме нормални хора, не сме лоши по характер, но внимаваме. Не желаем при нас да допуснем каквито и да е други хора. Особено от ТАЗИ планета. Не искаме войни, не искаме насилие и смърт, не искаме едни да потискат други…

— Аз ще го…

— Генерале, генерале… Охраната, задръжте го…

— За това говорех, господин съдия…

— Вие описвате рай някакъв…

— Не бих казал, че е рай… Живеем, преживяваме, умираме, обичаме, дори понякога мразим. Рядко, но… Човешко е… Просто земя има предостатъчно. За всички. И законите са малко. Пак за всички. Отдавна формулираните закони — за обичта, за братството, за разбирането…

— Господин съдия, този е… Този е…

— Задръжте генерала… А вие, обвиняеми, щом можете да отидете във всеки момент на своята планета, защо сте тук?

— Аз съм учен. И провеждам в момента изследване върху изостаналите цивилизации…

— Ах, тииии…

— Дръжте го!

— Това беше, господа! Изследването завърши. Мога да ви кажа „сбогом“…

— Стой! Стой… Къде изчезна…

— Оръжие, дайте ми оръжие… Тръгвам! Съдия, аз ще го ликвидирам. Ще видя къде са тия… Диверсанти! Унищожители на човешкото… Ще…

— Генерале, а как ще ги намерите?

— Тоя си призна… Затварям очи и…

* * *

Още са там — в съдебната зала. Генерал, съдия, прокурор. Със затворени очи, със стиснати зъби, готови да разкъсат тези, които са посмели да намерят свой живот. Тези, които не искат да приемат всеобщото, човешкото, исторически вграденото във всяка частица на обществото…

Опасните…

Които не желаят да бъдат жертвите във вечното преследване, във вечната война…