Георги Коновски
Капанът (2)

2.

Миро застина. После рязко се опита да се изправи, но усети нещо твърдо да се опира в бузата му. Студено, като тръба… Оръжие…

— Недей, а… — каза спокойно гласът. В тъмната стая почти нищо не се виждаше. Само голям куп от нещо се очертаваше върху мътно бялата стена. Това явно беше човекът с оръжието…

— Какво искаш? — едва отрони Миро. Внезапно му стана студено, езикът му като че изтръпна. — Извинявай… Много извинявай… Не знаех, че някой живее тук…

— Именно — доволно каза гласът. — Това трябваше да мислиш. И да очакваш обир без свидетели…

Миро усети, че краката му изтръпват в тая неудобна поза — свит след скока, леко подпрял ръце в пода, втренчил поглед нейде напред, не смеещ да завърти дори главата си…

— Добре, предавам се — каза той. — Предавам се… Мога ли да стана? Обещавам — няма да бягам, няма да мръдна дори, докато дойде полицията…

Оня отсреща се поусмихна — усети се по внезапно ободрения тон.

— Че кой ще вика полиция? Досега трябваше да вдигна тревога, да се разкрещя. Или просто да те застрелям — в рамките на самоотбраната…

— Ама аз нямам оръжие…

— Имаш, имаш… Ей го до мен — пистолет, с който си стрелял. А после ще се появят и отпечатъците ти…

Миро усети — това беше глас не на нормален човек, изненадан от крадец. Нито на страж на реда. Това беше гласът на убиец, играещ си с жертвата и забавляващ се със страха й…

— Няма да стрелям!

— Ти вече стреля — повтори онзи. — На стената има дупка, в нея е куршумът… Абе, всичко си има. Ще улесним следствието…

— Защо? — изтръгна се вопъл от гърдите на младежа…

— А защо не? Ти обикаля тук няколко дни. Гледа, мери, нагласява се. Реши да ме обереш? Добре… Но не успя? Ами… Логично е да получиш възмездието… Навремето аз…

— Кой сте вие? — изстена младежът.

— Е, те това е важното. Кой съм аз… И защо ти направих тоя капан…

За секунди настъпи тишина. После гласът се обади:

— Вдигни нагоре ръцете… Право нагоре… Така… — и Миро усети как мека, но здрава връзка стяга ръцете му.

— Сега седни — продължи онзи в тъмното. — И слушай…

Тялото на младежа се отпусна малко, но главата му беше като в менгеме. Какъв е тоя? Луд? Какво иска? Да го убие?

— Светлина не очаквай. Не ти е нужна. Слушай само… Аз, момче, бях като теб. Не ти се вярва, убеден си, че ти си единствен и неповторим, че си най-най-умният на тоя свят, че можеш всекиго да излъжеш или убедиш в нещо… Е, и аз бях така… Мога да кажа — тарикат! Много разтропан, както викахме по мое време. Не ми се работеше, а пари винаги са нужни на човека. Като не може с труд — има и други начини. Най-трудният — кражбите. По-леки — далаверки, мошеничества… Пробвах с тях, но ми беше скучно. Твърде лекомислени са хората — очакват от другите това, което те биха направили. Аз не им вярвам, дебна за измама, те приемат всяка моя дума като светата истина… Направих няколко удара, но… Вълнение няма… И тогава тръгнах по обири… Абе, беден беше народът, малцина имаха в домовете си хубави неща — пари, злато, скъпоценности. Най-вече партийни и стопански шефове. Бързо ги откривах — необходимо е само да се вгледаш в очите им и веднага се отварят като стара, разлепена книга. После — малко дебнене, търпеливо изчакване, бърз удар. И — в гардероба, в бельото, зад нелепо копие на някоя известна картина, под телевизора… Вземаш и изчезваш…

Бях неуловим. Няколко пъти аха да ме хванат, но… Късмет ли, тяхната глупост ли, обаче милиционерите не можеха да ме спипат. А и защо да им се давам? Затворът ми беше скучен — прекалено систематизиран, крадците — простички хорица, действащи грубо и без мисъл…

Така — допреди няколко години. Когато останах в колата си. Просто един надрусан идиот се заби в багажника. То — добре, че той стана на мръвки. Рязаха колата, наложи се да отрежат главата му, за да я извадят… Но и моите крака отрязаха…

Пари имам, жилища имам, документите ми са на няколко имена. Мога да си почивам и наслаждавам на остатъка от живота… Обаче, вие ме дразните… Вие — младите пръцльовци, дето смятате, че животът ви трябва да е цветя и рози, както викаха навремето мадамите… И смятате, че всичко, което искате — трябва да го получите…

Е, затова устроих капана…

Ти не забеляза ли, че на прозореца на кухнята всеки ден се появява нова лампа с цветен абажур. Днес беше червен. Което трябваше да подскаже — има някой, не е безопасно. Не обърна ли внимание, че върху комина на покрива е сложен плакат със зло куче? И още знаци съм наслагал. Преди две седмици идва един като теб. Но явно засече сигналите, помисли хубаво… А после повече не се появи…

— Но аз само… — промълви Миро.

— Ти, само ти… Горделив, наперен, самоуверен… Падна в капана… Сега, ако искам…

— Моля ви, недейте… — гласът му премина в плач…

— Ще помисля… Защо да ти прощавам? Явно добър крадец от теб няма да стане, за добър човек… не съм се наемал да превъзпитавам млади телета…

В стаята настъпи тишина. Миро импулсивно повтаряше молитва, чута някога от баба му. Нещо за хляб наш насущний, ама молитва…

— Добре…

Младежът вдигна стреснат глава…

— Ще те пусна да си вървиш… Но — не през вратата! Не искам комшиите да виждат непознати тук, не искам да ме обсъждат… Въжето е на прозореца. Успял си да слезеш — ще се качиш. Колко му е…

Миро не смееше да мръдне.

— Обаче, после го откачи от покрива, внимателно слез, гледай да не те забележат… И — забрави за дома ми! Забрави!

Младият човек се заля с благодарности…

— Давай, давай… Не помисляй дори за миг нещо да направиш… Разбра ли?

Миро не спираше да повтаря благодарностите. Отиде до прозореца, повдигна леко пердето. Въжето висеше отпуснато, краят му лежеше върху перваза…

— Благодаря ви!

— Тихо, тихо… Махай се…

Момчето хвана въжето, отпусна се на ръцете си… И усети как някаква сила го блъска в гърдите… Тялото му политна назад, а после… После земята започна бързо да се приближава. Последното което видя, беше превъртащият се във въздуха пистолет, стигнал до долу успоредно с него…

Човекът горе погледна към проснатото тъмно тяло.

— А трябваше да го очаква…

След което леко, почти пеейки на меките си колелца, количката му се отправи към вратата. Натам беше познато — асансьора, долу го чака колата с немногословния шофьор. И нов апартамент — отново в някои от кварталите-спални…

Докато се появи младеж, искащ да е богат, защото смята, че е най-умния и можещ човек на Земята…