Георги Коновски
В двата свята

… Грамадният човекозвяр се разтресе. Мечът беше пронизал косматото му тяло и поразил жизненоважни органи. После героят го измъкна и заби пак — този път в гърлото на страшилището. Което само изхърка и с последни усилия заскуба мощните дъбове около поляната. Край!

Героят седна уморено на близката скала. И тоя ден си отиде… Човекозвярът е ликвидиран, змеят от Долна клисура наплашен, Хидрата от Нямото блато е укротена — поне, докато й изникнат нови шест пипала, троловете и гномите схванаха за пореден ден, че не е добре да се бият насред нивята и да мачкат реколтата…

Можеше да се прибере в замъка, където го чакаше младата хубавица — поредна спасена и вече влюбена в спасителя си девойка. Натам всичко за тая вечер беше ясно, а нощта… Дааа… Още малко труд, но… Благородството задължава…

Дано готвачите са приготвили пиршеството. Че и това се налага да изтърпи. Васали, покорени бивши врагове, все още непроявили се бъдещи, някогашни — чааак от онзи ден — любими вече жени, сега прилични и примерни съпруги на щастливите със зестрите им рицари, барони, графове…

Ех, как му се искаше да грабне комат топъл хляб с буца сирене, да се изкачи на Самотния хълм, да се просне по гръб и зарее поглед в безкрая…

Макар че другата седмица сам ще е нейде там — ракетата го чакаше, маршрутът беше определен, имаше за освобождаване три нови галактики и за разгромяване две звездни империи…

А му омръзна всичко…

Колко хубаво беше в началото… Поведе в атака армията на доброто, разбие на пух и прах всякаквите зловещи издънки на нечий чудовищен разум, отпразнува класически поредната победа — на масата златни бокали, до тях печени бутове, върху леглото прясна красавица…

Но веднъж, дваж… Сетне започнаха рицарските авантюри. Що Граали откри, що принцеси спаси и… И спаси! Що кралства, царства, империи освободи… Що планети демократизира… Що митични чудовища разфасова — кога със светлинен меч, кога с обикновен ланцет…

И отново…

Абе, скучно му беше…

Героят отметна шлема от главата си, изключи Супер игровия разум и се озова в малката си любима стая. Стига толкова за днес. Аман от героизъм и кървища, смайващи подвизи и влачещи се черва… Ей го — има останала от снощи баничка, ще я сдъвче с усилие, ще полегне на леглото, ще дремне…

Докато стане време за работа. А след нея — пак ще надене шлема, ще се включи към апаратурата, ще заразмахва я меч, я лазерен пулсар, я… Каквото там. Според отсрещната страна — звяр, завоевател, хубавица…

Макар че вече…

Абе, скучно му беше… Много, много скучно…

Додъвка баничката и сложи официалните си дънки. Що не отиде до кафенето — да пийне едно с приятелчетата и случайните отбили се, да поприказват за мачовете тоя сезон, за времето, за реколтата, за обещаваното и никога не давано увеличение на заплатата, за Мара Общата, която и тая нощ щеше да го разтовари от любовните трепети…

Интересно разнообразие го чакаше…

Че оная авантюристична скука му писваше…