М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (19)

19.
Завършек

Дренги бе дошъл навреме поне колкото да се изпречи срещу нашествениците. Но той беше селянин, не боец, и сега лежеше до една хранилка, а собствената му брадва стърчеше от гърдите му. И старият Барт не бе пощаден от сънародниците си. Изглеждаше, че е задрямал на слънце до него. Малкият Мани беше мъртъв на прага на къщата, стиснал стария сеакс на Вали.

Вали затвори очи и се овладя с усилие. Нямаше време да скърби, трябваше да научи какво е сполетяло Адисла и нейната майка. Нахълта в тлеещата колиба. Датчаните се бяха опитали да я подпалят, но торфеният покрив не гореше добре. Диса лежеше убита в леглото си. Навсякъде имаше кръв, червенината бе попила като грозен шал по ризата й. Вали я доближи и видя, че гърлото й е прерязано. Въображението му подсказваше натрапчиво още какво й се е случило.

Коленичи до нея и хвана ръката й. Тя му беше като майка. Не каза нищо. През този ден вече бе научил какво е да тръгнеш на битка не за да грабиш. Взираше се в очите на Диса и му се струваше немислимо занапред да върши нещо друго. Не заплака и се изненада от себе си. Някаква студенина у него го възпираше. Щеше да отмъсти за това. Адисла му бе заръчала да убие сто от враговете. Но нямаше да направи само това. Щеше да убие датския крал и вонящата му пасмина, да събори залите им и да изпепели земите ми. С деянията си тук датчаните бяха пуснали един вълк на свобода. Досега не бе изпитвал подобна решителност. Но преди това имаше да свърши още нещо.

Вали целуна Диса по челото.

— Ще я намеря — зарече се и излезе от къщата.

Разроши косата на мъртвото момче и го целуна. Протегна ръка да вземе меча, но се отказа. Само притисна пръстите на момчето към дръжката.

— Нека е с тебе в отвъдното. Иди в залите на Фрея, а не на Один.

Чу стон и се обърна. Дренги още беше жив. Вали изтича при ранения.

— Дренги, аз съм — Вали!

Раненият едва дишаше, брадвата бе разсякла гърдите му, кървави мехурчета избиваха по устните му.

Вали не знаеше какво да направи. Диса или Йодис може би щяха да помогнат, но едната беше мъртва, а другата — незнайно къде.

— Дренги, ще живееш — каза Вали. — Виждал съм хора да оцеляват и с по-лоши рани. И ти ще живееш.

И двамата знаеха, че не е вярно.

— Дойдоха за нея, Вали. Дойдоха за нея…

— Знам.

— Не, те дойдоха заради нея. Не търсеха съкровища, не искаха плячка. Искаха нея.

Той се разкашля плашещо, бореше се да поеме дъх. Вали беше твърде объркан, за да проумее какво му казва Дренги.

— Ще се оправиш, Дренги. Ще доведа майка Йодис и тя ще ти зашие раната. Ще видиш, че ще се оправиш.

— Вали, те търсеха нея. Питаха за дъщерята на лечителката.

— Кого са питали?

— Бяха пленили онова момче — Лоптр. Той ги доведе и им каза коя е. Крещяха името й.

Дренги се закашля и между устните му протече кръв.

— Момчето също ли е мъртво?

— Не, избяга. Махни брадвата, Вали. Махни я. Много ме мъчи.

— Добре.

Вали хвана с двете си ръце дръжката до острието. Щом дръпна, Дренги изпищя. Дръпна отново и брадвата излезе. Дренги кашляше, хриптеше и хъркаше. Накрая притихна. Вали докосна ръката му. Дренги беше мъртъв.

Усети, че някой го наблюдава. Озърна се — Лоптр надничаше иззад кочината.

— Можеш да излезеш, дете. Те се махнаха.

Момчето не помръдна, гледаше много уплашено.

— Отведоха ли я? — попита Вали. — Отведоха ли Адисла?

Лоптр кимна.

— Накъде?

Детето посочи пътеката на юг, където по брега имаше няколко широки плоски ивици. Ако датчаните бяха успели да отплават от пристанището, можеха да приберат бойците си там.

— Върни се на пристанището — помоли Вали. — Ако срещнеш някой от нашите воини, кажи им, че слизам към Селстронд да намеря тези пирати. И им кажи да дойдат, за да ми помогнат. По-бързо!

Момчето не помръдваше, само го зяпаше. Вали реши, че няма смисъл да го насилва. Лоптр беше твърде потресен от видяното.

— Е, поне не влизай в къщата на майка Диса — заръча Вали и тръгна към брега.

Щом стигна там, обувката му подсказа всичко, което беше нужно да знае. Тъкмо където пътеката изчезваше в пясъка… и където всеки слязъл на брега би я намерил. Нейната обувка от зелена кожа. Най-хубавите, които имаше. Адисла ги носеше, когато го посрещна. Явно я бе смъкнала нарочно от крака си.

Вали закъсня съвсем малко — бойният кораб още беше близо до брега. Не виждаше Адисла, но на кораба имаше двайсетина воини. Още не можеше да схване смисъла в думите на Дренги: „Вали, те търсеха нея.“ Главата му се сгорещяваше от омразата и дори не си спомни какво чу от Дренги.

— Върнете се, страхливци! Аз съм сам, а вие сте двайсет. Такова надмощие не ви ли стига?

Никой не му отговори, датчаните припряно опъваха платното. Но за съвсем кратък миг успя да зърне Адисла — тя се боричкаше да скочи зад борда и да се спаси с плуване. Издърпаха я грубо надолу.

— Ще те намеря! — изкрещя Вали, нагазил във водата. — Знайте, датчани, че ако й сторите зло, ще го върна хилядократно и на вас, и на сродниците ви! Аз съм Вали, син на Аутун! Аз съм вашата смърт!

Нямаше никаква надежда. Не можеше да ги преследва. Всички бойни кораби бяха отплавали за срещата на кралете. Тук бяха останали само няколко фейринги, лодки с четири весла за плаване близо до брега. С тях не би настигнал боен кораб.

Как щеше да я открие? Сети се за Хейтабир — пазара, където накрая попадаше всеки роб, доведен в Дания. Би могъл да я откупи, ако успееше да изкопчи пари от баща си или да вземе назаем от Двубрадия. И тогава си спомни, че имаше пленен берсерк. Щеше да изтръгне от него сведенията. Тръгна обратно към бойното поле.

Завари Бярки в такова състояние, че не можеше да отговаря на никакви въпроси. Изглеждаше наполовина обезумял от билките, пиенето и удара по главата. Само проклинаше и точеше лиги. Засега нищо не го застрашаваше, но Вали се питаше колко ли ще живее, ако го спипат жителите на селото. Трябваше да опази берсерка жив, само така би могъл да намери Адисла. Пленникът беше прекалено тежък, за да го завлече сам някъде. За късмет в този миг дойде Браги с двама селяни — Гудфастр и Баугр. С тях беше и Лоптр. Значи все пак бе изпълнил заръката.

— Как върви? — попита Вали.

— Разгромихме ги. Пленихме един кораб. Добра работа свършихме днес.

— Отвлекли са Адисла. Майка Диса е мъртва, останалите от дома й — също, доколкото знам.

Ченето на Браги провисна.

— Има ли други убити?

— Не знам. Онези са бързали, затова не ми се вярва да има. Не са отвели и него, нали?

Вали кимна към момчето, което още гледаше с опулени от ужас очи.

— Да, бързали са, иначе наистина щяха да замъкнат момчето. Щяха да вземат добра цена за него на пазара. Ти ще искаш да им отмъстиш, Лоптр, нали? — подхвърли Браги.

Момчето не каза нищо, но се потули зад Баугр.

— Свалете този берсерк в селото — нареди Вали. — Трябва да отговори на въпросите ми. Щом се опомни, уведомете ме. И предайте на хората, че по моя заповед няма да празнуваме изобщо до завръщането на Двубрадия. И да се поставят пазачи. Два дракара се измъкнаха и нищо чудно да се върнат, ако решат, че според нас опасността е отминала.

Вали тръгна към долината.

— Къде отиваш? — попита Браги.

— Да си поприказвам с майка Йодис.