Петър Бобев
Свирепия (1)

1

Сред мрака на морската бездна мъждукаха безброй светлинки, увлечени в хаоса на някаква невероятна, сякаш полудяла звездна галактика. Или по-право не звездни струпвания, а невиждани роеве на светулки, които се рееха в замайващи вихрушки.

Морската бездна! Грозна, безнадеждна, едновременно тъй ужасяващо пуста и тъй разточително пренаселена. Планктонът, този всепроникващ микроскопичен живот, гъмжеше навред, изпълнил с милиарди живи прашинки черната безпределност.

Гънеха камшичета морските свещички. Гребяха припряно с крачета скариди. Извиваха дългите си тела причудливи червеи. Трептяха, люлееха се, понесени от дълбочинните течения.

Сред чудните неспокойни съзвездия понявга се врязваха странни риби, всяка люспа на които блещукаше със свое огънче. Те налапваха по една-две скариди и изчезваха, стопяваха се в мрачната прозрачност.

Проплува като кошмарно привидение риба изрод, с голяма светеща уста. Една озъбена уста, която претърсваше тъмнината — и нищо друго. От време на време някоя рибка, хипнотизирана от тази феерия, се стрелваше право в средата й, тъй както се хвърля в безсмислен порив към запалената лампа замаяна нощна пеперуда. Пламтящите челюсти щракваха тъпо, угасваха за миг светлината си, после отново се отваряха и пръсваха гибелните си сияния.

Зададоха се десетина риби въдичари, прострели напред огнените си въдички. Привлечени от хитрите примамки, скаридите изчезваха една след друга в бездънните гърла. Пет, десет, двадесет мигащи звездички по-малко. Но какво значеше това пред безчислеността? Звездният шемет продължаваше да блещука, както преди, незасегнат от смъртта.

Ту оттук, ту оттам из безкрая на вечната нощ изплувваха светещи риби, тъй различни една от друга, тъй невероятни, с разноцветни фенерчета, с изпъкнали очи, с дълги пламтящи бради, с огнени перки. Пулсираха медузи, малки и големи — оживели скъпоценни полилеи. Като чудновати пружини от фосфорно желе се свиваха и разпускаха спирални медузи. Стрелкаха се като пъстроцветни мълнии калмарчетата — вълшебни лампи, окичени с рубини, сапфири и аметисти.

Сред този стихиен живот, сред неизброимите множества грейнали животинки, се прокрадваха черни сенки, закриваха с тела звездната завеса и мигновено изчезваха. Огряна от блясъка на пламналото облаче, изблъвнато от някое уплашено раче, се открояваше за миг ту отвесна риба, ту бял скат, ту зъбата змиорка.

Понякога проплувваше бавно, тържествено едра сянка, дълбокоморска акула с големи изпъкнали очи и широки плавници, щракваше лакомо с челюсти и изчезваше.

Тишината отново затисваше мрачната пропаст. Побягналите риби отново се завръщаха, отново продължаваха прекъснатия лов.

Изведнъж сред мрака изникнаха два огнени диска, приближиха, наедряха. И сякаш не очи, а две отворени пещи с раздухвана жарава, която ту се разгаряше, ту замираше, облизвана от синкави сияния. Открои се огромно туловище, загърнато във фосфорно було, зад което се вееше плосък триъгълен плавник като сребърно одеяло. А отпред пред искрящите очи се гънеше чудовищен кичур от пипала.

Зададе се втора двойка разжарени очи, трета, четвърта.

Гигантските калмари се срещнаха, уплетоха пипала, сблъскаха се в едно невероятно тръпнещо кълбо от гъвкавост и сила. Туловищата им се триеха глухо едно о друго, пипалата им се усукваха, омотаваха се като огнени питони, повече подобни на зловещи привидения, изстискани от болен мозък в пристъп на грозен кошмар.

А отстрани прииждаха все нови и нови чудовища, забързани, нетърпеливи, протегнали отдалеч неспокойни пипала.

Калмарите празнуваха — празнуваха своя изключителен, замайващ, невиждан от човешко око брачен празник.

Унесени от дивия екстаз, забравили всичко пред всемогъщата повеля на вечния живот, те стягаха все по-плътно дебелите пипала, притисваха все по-плътно огромните вендузи, скърцаха с клюнове.

Бездната опустя. Пръснаха се рибните множества, избягаха акулите. Неусетно се стопиха в мрака дори ленивите медузи.

Остана само едно — исполинският възел на влюбените страшилища, който се носеше плавно, в зловеща тържественост сред мигащия разтревожен планктон.

Ето, зададе се още един калмар, пухтящ като локомотив с водната си ракета. Той спря на място, увисна над чудовищното струпване. Гигантските му зеници грееха като нажежени дискове. Пред шестметровото му тяло, готово за скок, се бе разперил веер от десетметрови пипала, а над тях се източваха двете му ръце, дълги по двадесет метра.

Той беше великолепен самец, стар, може би най-старият сред океана. Стар и хитър. Ненапразно бе живял толкова, ненапразно бе успял да израсне тъй едър и силен.

Старият калмар протегна ръце, готов да се метне върху исполинската купчина.

В този миг той усети с чувствителния си плавник топлината на приближаващото тяло, сякаш го видя в цялата му устремена мощ.

И го позна, позна го по топлината — кашалот, най-опасният враг!

Друг път старият калмар отстъпваше пред този враг, стрелваше се с тласъците на водната си ракета надолу, в непристъпните дълбини. Умен беше той, знаеше от кого да се пази. Знаеше как да се пази… Затова бе доживял такава старост.

Но сега остана. Пред по-мощния инстинкт отстъпиха инстинктът за самосъхранението, страхът, хитростта.

Дори не се обърна.

Отгоре връхлетя и го захапа черната сянка, отвори се петметровата бяла уста.

Чак тогава, когато усети впитите в тялото си зъби и напора на безпощадната челюст, която го примъкваше към гърлото, калмарът се опомни. Извъртя се рязко и метна върху врага си мрежата на могъщите пипала. Вендузите залепнаха с все сила върху тънката кожа, острите им зъбци се впиха дълбоко. Усетил най-сетне опора, калмарът се дръпна рязко. Острите зъби на кашалота раздраха тялото му, но той, сякаш неусетил парещата болка, продължи да се гърчи, да се извива, да се изплъзва от озъбената челюст. Пипалата по-плътно оплитаха дебелото тяло на врага, все повече вендузи се впиваха в кожата му, стягаха го в гъвкавата си мощ.

А кашалотът продължаваше да се издига нагоре, размахал нетърпеливо петметровия си опашен плавник, като пищеше пронизително победния си вик.

Нейде отдалеч, отгоре, долетяха други писъци. Самките с децата бяха чули призива му, бяха го разбрали и бързаха към калмарското сборище, бързаха да заситят глада си.

Планктонът внезапно свърши, потъна. Но след няколко минути отгоре изникна нов, грейнал облак, в който се гмурна изплуващият кашалот.

Главоногото все не се даваше. Бореше се, притягаше пипалата, прилепваше като чудовищна маска върху главата на врага си, дърпаше се назад.

Напразно. Кашалотът продължаваше да го отнася към повърхността, а светещият планктон се спускаше надолу като звезден дъжд.

Подушили с непогрешимия си усет скорошната плячка, възбудени от мириса на кръвта, която шуртеше от двамата противници, глутница акули се юрна подире им.

Те се въртяха наоколо в замайващи спирали, стрелваха се внезапно, връфваха се със зъби ту в кашалотовата сланина, ту в калмаровото туловище, разтърсвани от сладостни спазми, после отскачаха назад с пълни усти.

Най-сетне кашалотът изскочи над повърхността.

Подхвърли се като исполински делфин и плесна сред вълните. Потъна. Отново се метна върху водната повърхност. Изправи се отвесно, завъртя се лудо. Пак се гмурна и пак се подхвърли над водата.

Акулите отстъпиха предпазливо, разтеглиха хищните си спирали.

Разсъмваше се. Небето порозовяваше. Светещите животинки потъваха в дълбините, а на тяхно място върху черния туш на океана затрептяваха милиардите отражения на пламналия хоризонт.

Зашеметен от тези гръмотевични плясъци, оглушен, старият калмар взе да губи сили. Кашалотът усети как се отпускат пружинените пипала на плячката му, как отслабват. От това той сякаш полудя. Размята се още по-диво. И след всеки плясък сред вълните примъкваше все по-навътре в челюстите си гигантското мекотело…

Може би това щеше да бъде краят на стария калмар, краят на един дълъг живот сред безбройните опасности на океана, безславният край на един ненаситен хищник, победен от по-силния хищник.

Може би…

Внезапно кашалотът усети страшен удар в хълбока. От болка той премаля. Отпуснатите челюсти изтърваха омаломощената, полуглътната плячка.

С последно усилие калмарът изпразни водната си фуния и потъна в дълбините — спасил още веднъж живота си; добил още едно знание в борбата.

Кашалотът позна в миг нападателя си — същия черен самец, който от няколко дни се въртеше досадно около стадото и дебнеше да заеме мястото му. Дебнеше — ала винаги безуспешно. Де можеше да се мери по сила и пъргавина с досегашния водач, с неговия гигантски ръст, с бързите му челюсти, с хитростта и дързостта му.

Всеки опит досега бе свършвал с позорно отстъпление — нахапан, натъртен, замаян от ударите на съперника си.

Бе дебнал дни и нощи. Най-сетне бе издебнал удобния момент. Видял борбата с чудовищния калмар, Черния бе решил да се възползува от щастливия случай.

След първия успех той се хвърли в повторна атака с огромната си четвъртита глава. Вторият удар попадна в корема на водача. Чу се трясък като гръм. Водата закипя в бели пръски.

Черния отскочи, засили се, предвкусил опиянението на близката победа, и връхлетя.

Но този път не сполучи. Сварил вече да се опомни от изненадващото нападение, водачът се дръпна назад и подложи на удара главата си.

Двете темена се сблъскаха с грохот като две канари, сринати от земетресение.

Черния не очакваше такъв отпор. Спря замаян, като сумтеше тежко и изхвърляше учестени водни фонтани. Но не се отказа от борбата, а се отдръпна назад, за да се засили.

Тъй правеха обикновено самците. Засилваха се, блъскаха се с глави, докато единият отстъпи. Тъй правеха другите самци. Не и водачът…

Той не можеше да се бие така, полу на шега, полу на истина. Не току-тъй бе владял стадото си толкова години наред, бе гонил всеки съперник, който се мернеше пред погледа му.

Цялото му същество бе просмукано с воля за победа, с упоритост и сила, с непреодолим нагон за владеене, изключителен мъжки нагон.

Водачът се спусна след противника си, раззина уста, захапа плавника му. Разтърси глава. Костите на плавника изпращяха.

Черния се стресна пред тази стремителност. Опита да се спаси. Опита да захапе и той.

Тогава с рязък скок водачът докопа челюстта му, стисна я с целия устрем на дивата си злоба, напъна се, обладан от една-единствена воля, една-единствена страст — да чупи, да разкъсва, да убива.

Той блъскаше с опашка, пъхтеше, тресеше се цял в бесен устрем, насочил цялата си мощ в този изключителен напън — да смачка захапаната челюст.

Настървените акули отново се стълпиха, вгризаха се в дебелата сланина, подлудяха.

Черния разбра, че отново губи борбата. Заскимтя уплашен, умоляващ, признал позорно поражението си. Друг път не бе срещал такъв противник — не кит, не самец, който брани стадото си, а нещо друго, невиждано, изтъкано от неукротим бяс и воля за надмощие.

Роден победител.

Той се отпусна безпомощен на повърхността. После, усетил как водачът поотпуска безпощадната си хватка, рязко се дръпна назад и без да се грижи за това, че изрони половината си зъби, побягна надалеч.

Водачът го гони със заплашителен рев няколко мили, после се върна обратно и спря задъхан до самките си.

Разбрали изхода на боя, акулите се пръснаха. Само една от тях, обезумяла от глад, упоена от мириса на кръвта, не спираше да се върти край него, дебнейки да се вгризе в разранения му хълбок.

С бързо, ненадейно обръщане кашалотът я вкопча в мощната си челюст, превъртя я и я нагълта.

После се отпусна над вълните доволен.

Огромното му сърце биеше уморено. Но тая умора беше приятна, подсладена от познатото доволство на победата.

Той беше все същият — непобедимият, най-силният звяр в океана, пред който трепереше всяко живо същество.

Слънцето прониза теменужната мъгла над хоризонта и пръсна върху водната повърхност огнената си жар. Морето се избистри. Черната мътилка попи към дълбините. Заострените върхове на вълните заискриха като течен опал.