Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (11)

Глава 10

„Покажи ми.“ Докато се прибираше към къщи с метрото, Фей се чувстваше вцепенена и изцедена.

Слезе една спирка по-рано, за да вземе вечеря за децата. Нощта отново бе мъглива и влажна. Нищо чудно, че англичаните имаха толкова вдъхновяващи писатели, помисли си тя мрачно. Времето определено подтикваше към вглъбяване. Подмина няколко къщи, облени в светлина и музика, семействата бяха събрани в кухните. Колко щастливи бяха, че са заедно, помагаха си, смееха се. Никой като че ли не я забелязваше, докато минаваше покрай домовете им, призрачно присъствие в мъглата. Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и се загледа в краката си, които се придвижваха почти несъзнателно един след друг по тротоара.

Вътрешно се бореше с необяснимия импулс просто да завие зад следващия ъгъл, да зареже всичко и да побегне. Да бяга, бяга, бяга, запушвайки с ръце ушите си, и да крещи с цяло гърло. Да избяга колкото може по-бързо от всичките си отговорности, от несправедливите очаквания, от някой, който викаше името й.

Не беше достатъчно да върши добре работата си. Трябваше да я върши страхотно, смайващо добре. Нищо по-малко не ставаше. Може би най-плашещо от всичко бе сигурността, че когато се прибере у дома, нямаше да има никого, с когото би могла да сподели част от бремето си. Никой нямаше да й помогне с товара й. У дома трябваше да бъде майката, закрилницата, опорната стена на нейното малко семейство.

Влажният въздух тежеше като наковалня на гърдите й и тя не можеше да си поеме дъх. Ускори крачка, като се опитваше да надбяга натиска, да остави разстояние между себе си и безличната безформена тежест, която я следваше по петите. Мазната кафява торба с риба и картофки се удряше в бедрото й. Това бе станала любимата храна на децата й. Специалното пиршество. Мисълта за усмивките им, когато ги изненадаше с вечерята, я разведри леко и тя неволно се усмихна. Енергията на усмивката. Даоистски постулат. Данте го бе казал по друг начин: Завладя ме със светлината на усмивката си^[1].

Когато наближи номер 14, видя Джак, който се прибираше от другата страна на улицата. Забелязаха се в един и същи момент и тя разбра по почти незабележимото забавяне на стъпките му, че той се чувства също толкова неловко, колкото и тя. От целувката насам се избягваха, като всеки полагаше особено старание да не се натъкне на другия. Сърцето на Фей наново заби учестено и тя се вбеси на самата себе си, че се притеснява така само при вида му. Усещаше руменината, избила по бузите й, и отклони очи встрани.

— Трябва да спрем да се срещаме така — каза Джак, демонстративно шеговито.

— Аз… аз тъкмо влизах — измърмори Фей, като отстъпи назад.

Личеше, че и на него му е неловко и изпитва желание да се скрие вдън земя.

— Вечеря? — посочи той към кафявата торба с мазни петна по нея.

— Какво? А, да. Работих до късно и… — млъкна и оправдателно повдигна хартиената торба. — Риба и картофки.

— Мади ще се зарадва — отбеляза той, пристъпвайки от крак на крак.

— Ами… да…

Безсмислени вежливи фрази. Всяка дума бе агония. Езикът й бе толкова подут, сякаш бе изсмукал цялата влага от устата й, бе станал двоен и лежеше като изтощен кит на пясъчния бряг.

— Децата добре ли са?

— Да, отлично. Благодаря ти.

— Разбирам. Добре. Всичко наред ли е? — попита, навеждайки се да погледне в лицето й. Веждите му се сключиха притеснено. — Изглеждаш… уморена.

Фей извърна глава, защото осъзна, че вероятно бе забелязал зачервените й очи.

— О, просто лятна настинка. Подсмърчам цял ден.

— Ах… — кимна той, въпреки че изобщо не изглеждаше убеден. Покрай тях мина двойка, разхождаща малък териер.

— Е, аз по-добре да се прибирам — каза тя.

— О, да. Е, лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Фей махна вежливо, доколкото можа с мазната торба в ръката си, отключи входната врата и влезе в антрето. Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея, издишайки шумно. Не можеше да понесе още една емоционална битка днес. Сигурно бе заради пълнолунието. Тогава хората винаги се държат странно. Все пак бе ужасно, че приятелството, което бяха започнали да създават, бе съсипано от една непростима целувка. Наистина много харесваше Джак. Неговата откритост и честност. Щеше да е добре, ако можеше да си поговори тази вечер с него, свободно и с лекота, както бяха разговаряли в петък.

Просто не е било писано, помисли си тя и се отлепи от вратата. Постоянно бе чувала, че на жените е невъзможно да имат приятели мъже. Че в крайна сметка интелектуалното привличане приключва със сексуален сблъсък. Определено тя и Роб никога не са били приятели. Между тях бе имало само секс. Това бе слабото звено в брака им.

Може би все пак бе вярно. Може би приятелството и бракът взаимно се изключват. Също като маслото и водата те просто не се смесваха.

Отвори входната врата. Най-много на света искаше в този момент да прегърне децата си, да се тръсне на един стол, да изрита новите си обувки, които й бяха направили мазол, и да си налее чаша студено шардоне. Вместо това в апартамента си се озова срещу мисис Джъркинс, която очевидно бе в изключително раздразнително състояние, сумтеше и обикаляше пред вратата като нервен кон. Фей въздъхна отново и прокле пълнолунието навън.

— Вече минава седем и половина! — възкликна мисис Джъркинс, като повдигна нос и изгледа Фей гневно.

В ушите на Фей думите й се сляха като почти неразличимо изцвилване.

— Да, закъснях отново. Ужасно съжалявам, мисис Джъркинс. Помолих секретарката да ви се обади. Тя не се ли свърза с вас?

— Да, но това няма значение. Факт е, че минава седем и половина!

— Наистина се надявам, че няма да се повтори. Последните дни бяха доста напрегнати…

— Е, постарайте се, защото отсега нататък няма да стоя тук след шест часа. Може да наемете друга детегледачка за след края на моето работно време. Защото възнамерявам да си тръгвам в мига, в който удари шест.

— Мисис Джъркинс, това е невъзможно. Нужно ми е повече време, за да намеря друг човек!

— Това не е мой проблем, нали? Не мога да остана и да го обсъждам в момента. Трябва да тръгвам. Таксито ми идва. О, и още нещо — каза тя, докато започваше копчетата на жилетката си, които явно й се опъваха. — Мисис Лойд помоли да й се обадите. Каза, че е спешно. Нещо за децата и майка й, старата мисис Форестър — изсумтя отново, този път по-шумно, сякаш казваше: „Оправяйте се сама с това!“. — Казах й, че правя всичко по силите си да ги държа далече от нея. Особено този, тихичкия. Той се шмугва там всеки път, щом му обърна гръб. Мисли си, че ме заблуждава, но знам къде ходи, да, знам. Тези вашите са много подмолни, знаете ли? Фей усети как кръвта й кипва.

— Не, не знам. Къде са децата ми в момента?

Гледачката завъртя очи с престорена загриженост.

— Къде може да са? Тя им действа като меда на пчелите, така казах и на мисис Лойд.

— Човек би си помислил, мисис Джъркинс — каза сприхаво Фей, — че ако сте толкова загрижена за мисис Форестър, ще се постараете да държите децата тук. Където им е мястото.

Мисис Джъркинс изпъчи гърди от възмущение и лицето й пламна.

— Ако мислите така, ще ви кажа, че явно не познавате мисис Форестър много добре!

Взе чантата си, все така пуфтейки, и измърмори, като излизаше навън:

— Но щях да сложа край на това, ако бях на ваше място. На мисис Лойд хич не й харесва. Никак не й харесва, да знаете!

* * *

— Мисис Форестър! — провикна се Фей, след като потропа леко на вратата. — Уенди?

Чу трополене на стъпки и вратата се отвори от Мади.

— Здравей — каза Мади със звънък глас и английски акцент, наподобяващ удивително много този на Уенди. Стоеше изпънато, с дръпнати назад рамене — истинска млада дама.

— Здравей, мила. Събирайте си нещата. Време е да се прибирате. Донесла съм вечеря.

— Вече ядохме.

— Какво? Къде?

— Тук. Уенди ни направи малки сандвичи. С краставички, крема сирене и риба тон. Бяха много вкусни. И толкова красиви! Приличаха на сърца.

— Наистина ли? — Фей успя да прикрие притеснението си. Нищо чудно, че мисис Лойд се тревожеше. Децата вече си изпросваха и храна от майка й. — Нека поговоря за малко с Уенди.

Мади я упъти към мястото до прозореца, където дребна фигура, увита във вълнен шал, се бе привела над голям пъзел, пръснат по масата до нея. Старата жена вдигна глава и лицето й грейна, когато видя Фей. Усмихна се искрено и свали очилата си.

— Заповядай, скъпа! Идваш си по-рано. Каква приятна изненада. Чухме, че може би отново ще работиш до късно тази вечер.

— Надявам се, че не са те притеснявали много. Ужасно съжалявам за неудобството. Мисис Джъркинс не е трябвало да… — Фей дискретно се огледа из детската стая, търсейки Том.

— Глупости, скъпа. Приятно ми е да са около мен. Има с кого да си играя.

— А къде е Том?

— Кой, скъпа?

Сърцето на Фей подскочи от тревога.

— Том? Моят син?

— О, имаш предвид Тутълс! Някъде тук е… сражава се с капитан Хук, мисля. Тутълс! — провикна се тя.

Откъм спалнята се чу трополене на крака и оттам излезе русокосо момче, голо до кръста, с прекалено голяма пиратска шапка, превръзка на едното око и яркочервена кърпа на врата. Размахваше яростно напред дървен меч и се бореше с невидимия си враг.

— Том? — ахна изумено Фей.

Пиратът повдигна периферията на шапката си и отдолу тя видя две искрящи сини очи, светещи от радост.

— Ти си пират!

Фей не можеше да повярва на очите си. Том никога не си играеше с костюми и маски, да не говорим с чужди хора. И освен това той… сияеше. Сърцето й се разтопи от щастие.

— Пират…

— Той е Бичът на Карибско море — обясни Уенди със закачлива искрица в очите.

— Е, приятелю — каза Фей, все още смаяна, — време е да пускаш котва и да се запътиш към къщи.

Пиратът се намръщи, обърна се и изчезна обратно в стаята.

— Том!

— Той иска да остане още малко, мамо — обясни Мади, която звучеше като голямо пораснало момиче, толкова зряло, че Фей се зачуди дали и тя не играеше някаква роля. — Съвсем малко. Искаме да довършим построяването на пиратския кораб. Пъзел е, нали виждаш. Работим по него от часове. Моля те, много те моля.

— Но аз донесох риба и картофки.

Мади облиза устни и погледна към мазната торба с копнеж, но остана непреклонна.

— Моля те?

— Децата изобщо не ме притесняват — добави Уенди. — Дори не усещам, че са тук. Работят упорито като бобри, милите.

— Моля те, мамо. Искаме да останем при Уенди.

Те искаха да останат с Уенди. Не с нея. С Уенди. Тази вечер не можеше да се бори с още някого. Без съмнение мисис Лойд щеше да й вдигне скандал, но какво бе още една атака след толкова други?

— Много добре — отвърна тя мрачно. — Но само до осем часа. Не можем да задържаме Уенди толкова късно.

— О, не се тревожи за това — възкликна Уенди с греещо лице. — Ще стоя будна още дълго време. Звездите тъкмо излизат. А и е пълнолуние.

— Забелязах — измърмори тихо Фей. А на Мади каза твърдо: — Осем часът. Нито минута по-късно. Разбра ли?

— Да, да. Том! — провикна се Мади властно и изтича в стаята. — Мама каза, че може. Излез вече!

— Тя е твърдоглава — отбеляза Уенди, обръщайки се по-скоро към себе си, отколкото към Фей.

— Със сигурност е доста буйна. Трябва да съм по-твърда с нея.

— Напомня ми на мен самата на нейната възраст — каза Уенди. Вдигна глава и добави: — Мади се опитва винаги да постъпи правилно толкова много, че се бои да допуска грешки. А Тутълс… той се притеснява за теб. Постоянно проверява през прозореца дали се задаваш по улицата.

— Така ли прави? А тя, наистина ли… — Фей чувстваше, че би трябвало да знае това за децата си, а не последна да го научава. — Толкова упорито се опитвам да се грижа за тях, да знам всичко…

— Понякога ръката, която се грижи за децата, може да ги държи прекалено здраво. Нежното, по-свободно побутване окуражава детето да полети и да направи своите собствени открития — лицето на Уенди се разнежи от спомените. — Предстои им да открият толкова чудесни неща.

Погледът й се насочи към отворения прозорец и за миг изглеждаше, че ще се отнесе в собствените си блянове.

Фей погледна през вратата на спалнята към Мади и Том, които се смееха, докато се дуелираха с мечове. Изглеждаха толкова безгрижни тук, в мансардата, в детската стая.

Уенди отново се върна към разговора им.

— Изглеждаш уморена, скъпа. Искаш ли чаша чай?

— Не, благодаря ти — отвърна Фей. — Ще отида да похапна от картофките и рибата. Сигурна ли си, че нямаш нищо против да останат, Уенди?

— Напълно съм сигурна. Посвети малко време на себе си. Ще бъде жалко, ако не успеят да довършат пъзела. Винаги е хубаво да ги оставяш да довършват това, което са започнали. Дай им възможност да почувстват, че са завършили нещо, да се гордеят от постигнатото — това е ужасно важно за тяхната крехка възраст.

— Така е — отвърна Фей замислено.

— Аз ще бъда тук и ще ги следя — протегна се Уенди и я потупа по ръката. После погледна в очите й с майчинска загриженост. — Отдели минутка за себе си. Защо не отидеш в градината да вдигнеш краката си на стола? Нощта е толкова прекрасна. Никога не знаеш каква магия може да те очаква навън. Ще изпратя малките вкъщи точно в осем часа.

— Добре — усети се с изненада, че отвръща Фей.

Едва когато стигна на средата на стълбището, осъзна, че по нейния внимателен и елегантен начин Уенди всъщност я бе отпратила.

* * *

Градината изглеждаше направо неземно. Фей се отпусна на студения железен стол, повдигна крака, отвори чантата си и започна да вечеря. Когато отхапа първата хапка, рибата беше студена и мазна, истинска каша в устата й. Изплю безвкусното парче обратно в плика и хвана главата си с двете си ръце.

Това, за което беше гладна, изобщо не бяха риба и картофки. Сърцето й плачеше някой да й помогне. Моля, моля някой да ми покаже пътя.

И тогава чу музиката.

Беше същата приятна мелодия, която бе чула в събота през нощта от спалнята си. Флейта, или медна свирка, и идваше някъде отблизо. Караше я да се чувства уютно и в безопасност — както, когато видиш през отворения прозорец в тъмна нощ сияеща светлина или когато се прибираш у дома след дълго пътуване и откриваш кутия прясно мляко и комат хляб в хладилника, оставени от грижлив съсед.

Фей вдигна глава, погледът й се опита да установи откъде идва звукът, но не видя никого в мрака. Само бронзовото момче на фонтана улавяше последните отблясъци светлина и лицето му светеше с онази постоянна лукава усмивка, която едновременно се подиграваше с нея, но и обещаваше свобода — стига да се осмелеше. Фей имаше чувството, че той се усмихва точно на нея. Докато се взираше в лицето на момчето, странната вълнуваща мелодия я обгърна напълно. Трогната, се протегна към него, после, осъзнавайки какво прави, се спря рязко и свали ръката си.

— Спри да ме гледаш така, момче — каза тя на глас, като говореше най-вече на себе си. — Не мога просто да стана и да избягам. Не съм дете. Имам отговорности като възрастен човек. Хора, които разчитат на мен. Така че върви и свири музиката си другаде.

Внезапно музиката спря. Фей ахна и бързо се огледа из градината. По гръбнака й плъзна зловещо усещане — чувството, че не е сама. Всичко бе спокойно и застинало. Вятърът духаше, облаците се движеха и бронзовото момче лъщеше в мрака. Сигурно губя ума си, помисли си тя. Или някой си прави номера с мен. Чу някакъв шум от тътрене.

— Кой е там — провикна се тя. — Тук има някого! Излез! — настоя тя с твърд и решителен глас.

— Чакай малко — дойде глас от мрака.

Ръката й сграбчи стола, докато тя направи крачка назад.

— Аз съм, Джак.

— Джак? — издиша шумно тя. — Какви игрички играеш?

— Игрички? — пристъпи той от мрака. — Бях в кухнята си и те чух да викаш. Помислих си, че нещо е станало, и дойдох да проверя. Всичко наред ли е?

— Да си пускал музика или да си свирил на нещо? На флейта например?

Той я погледна и ъгълчетата на устните му се повдигнаха изненадано.

— Флейта? Аз?

Фей се изчерви.

— Чух музика и си помислих… Е, няма значение какво съм си помислила.

— Нощта е тиха и музиката вероятно е дошла от прозореца на някой съсед.

— Да, разбира се. Това е обяснението. Предполагам, че съм леко параноична.

Той се намръщи и пъхна ръце в джобовете си.

— Не заради мен, надявам се.

— Не — отвърна тя бързо. После се сети за една друга нощ и добави: — Ами… може би, да. Съвсем малко.

— Съжалявам за това — каза той и млъкна. — Избягваме се един друг.

Тя погледна към него, облекчена от факта, че отново бе откровен с нея.

— Може би да.

Веждите му се сбърчиха и Джак кимна в знак, че приемаше признанието й за достатъчно.

После се обърна и тръгна да обикаля градината, създавайки така естествена дистанция от неловката тема. Тя му бе благодарна. Понякога е по-лесно да оставиш нещата недоизказани.

Фей дишаше по-лесно, след като вече имаше компания, и отново седна на железния стол, но поглеждаше скришом към Джак. Бутилка бира се поклащаше между дългите му пръсти, докато той обикаляше наоколо. Беше бос, естествено, и се движеше с грациозността на спортист. Джак бе един от онези мъже, които изглеждат по-секси с протъркани дънки и оръфана тениска — добро момче от Средния запад, с усмивка от царевичните полета, която можеше да накара едно момиче да се отпусне и същевременно — кръвта му да закипи във вените.

И все пак бе изпълнен с противоречия като сенките, в които ходеше. Под слънчевата му външност тя долавяше мрачна тъга и пустота, обширна и загадъчна като Космоса, който изучаваше.

— Свършиха страхотна работа — каза той. — Трябва да се гордееш с децата си.

Фей се изчерви от удоволствие.

— Гордея се.

— Къде са всъщност дивачетата? Изненадан съм, че не са с теб.

— Горе в мансардата. С Уенди.

Джак се ухили широко.

— Наистина ли? Това е чудесно. Сигурно си организират бал и се забавляват.

— Така е. Но мисис Лойд ще е недоволна. Без съмнение ще ми трие сол на главата. Мисис Джъркинс не си е губила времето и е подала сигнал — намръщи се. — Конска муцуна.

— И какво от това? Уенди е напълно способна сама да взема решения за себе си. Повярвай ми. Тя е една потайна стара дама.

— Определено действа магически на Том — изсумтя Фей. — Или трябва да кажа „Тутълс“. Няма да повярваш, но когато се прибрах у дома, той тичаше из апартамента й, облечен като пират. Гол до кръста, с превръзка на очите и всичко останало.

Джак зяпна от изненада и се почеса по главата.

— Том? Мишокът?

— Все още не говори, въпреки че Уенди явно го разбира без проблеми. Сякаш двамата имат някаква специална връзка.

Тя въздъхна и сви устни.

— Какво има?

— За децата е. Имам проблем. Мисис Джъркинс тази вечер ми тропна с крак. Не иска да остава и минута повече след шест часа. А днес шефът ми ясно даде да се разбере, че очаква от мен да дам всичко от себе си в работата. Намирам се между чука и наковалнята. Трябва да намеря човек, който да се грижи за тях в часовете, в които може би ще закъснявам.

Изпъна се в стола си и потропа замислено с пръсти.

— Ако се обадя на агенция, може и да ми намерят някого, който иска да работи само почасово. Предполагам, че бих могла да си го позволя. Все пак работата ми е изложена на риск.

— Фей, пропускаш гората пред очите си, скрита сред дърветата. Отговорът е право под носа ти. Или по-скоро би трябвало да кажа, над него — посочи той към прозореца на третия етаж.

Сякаш по даден знак отгоре се разнесе детски смях.

— Уенди? Да им бъде гледачка? Не ставай смешен. Тя е деветдесет и повече години и определено се съмнявам в умствените й способности. Освен това мисис Лойд никога няма да го позволи.

— Мисис Лойд — или ти? Сигурна ли си, че не ревнуваш от взаимоотношенията й с децата ти?

— Бих могла. Само че… не ревнувам. Как мога да ревнувам от човек, който прави сина ми толкова щастлив? А Мади… Тя е преобразена, но по хубав начин. Посрещна ме на вратата толкова възпитано и очарователно — като малка принцеса. Не, не ревнувам. Но не мога да рискувам, когато става дума за децата ми. Има нещо странно в Уенди. Различно. Не искам нещо да се случи.

— Трябва да приемеш, че нещо ще се случи. Светът е опасно място. Случват се лоши неща. Такъв е животът. Въпросът е може ли Уенди да се справи, ако нещото се случи?

— Трябва да призная, че изглежда способна. Отговорна.

— А и през повечето вечери аз ще съм наблизо.

— Но мисис Лойд каза…

— Да, всички знаем какво е казала старата бойна брадва. Имам впечатлението, че мисис Лойд има свои собствени планове за майка си, които не включват желанията на Уенди.

Джак пристъпи напред и постави ръце на раменете й. Тя трепна при допира му, но той я задържа решително на място.

— Фей, в моята работа понякога трябва да се изправим срещу логиката и рационалното мислене и да се доверим на инстинктите си. Наблюдавал съм те, когато си с децата си. Ти си настоятелна и взискателна. Майките трябва да бъдат такива, предполагам. Но имаш и страхотни инстинкти. Какво ти казват те за това?

Фей се замисли за младежкото настроение на Уенди, когато бе с децата й. Радостта от тяхната компания озаряваше лицето й по същия начин, както грееше на лицата на децата. Замисли се колко ли самотна трябва да е тази жена, сама в мансардата, без приятели или семейство, които да я посещават, само с ужасната мисис Джъркинс от време на време. Чудно ли бе, че се бе сприятелила със звездите или че се бе върнала към радостта от детството си, за да намери утеха там? Имаше спомен за няколко вечери, когато и тя самата се бе взирала навън през замъгления прозорец. Никоя жена не заслужаваше да бъде толкова самотна.

— Но мога ли да поверя на Уенди грижата за децата ми?

Като отговор на въпроса й градинската врата се отвори и двете деца изтичаха навън, с усмихнати лица и радостни възгласи. Фей погледна към часовника на китката си и видя, че е точно осем часът.

— Ето, мамо — каза Мади и й подаде малък кафяв плик. — Уенди каза, че трябва да те попитаме първо дали можем да си хапнем тези бисквитки, преди да си легнем. И ти приготви няколко сандвича за по-късно. За всеки случай, ако рибата е изстинала прекалено.

— Така ли? — усмихна се Фей с облекчение, взела своето решение. — Изглежда Уенди ще се грижи за всички нас — отвърна тя и отметна нежно косата от лицето на Мади.

* * *

На следващия ден, в 18:05 часа, Фей стоеше в неподредения си кабинет, поставила краката си върху една кутия, въздишайки с облекчение. Телефонното й обаждане до Уенди потвърди, че предаването на децата е било успешно.

— Ще се учим как да рисуваме! — възкликна задъхано Мади. — Уенди каза, че ще ни научи как да нарисуваме пано на стената. Може ли, мамо? В нашата спалня?

— Не зависи от мен, мила. А от мисис Лойд.

— Не, не е вярно — поправи я Мади. — Уенди каза, че това е нейната къща. Това, което се случва в къщата й, зависи от нея.

Интересно, помисли си Фей. Значи, къщата все още бе на името на Уенди. Човек не би се досетил от начина, по който Джейн Лойд ръководеше живота на майка си.

— Какво ще кажеш първо да ми нарисувате няколко рисунки, които ще сложим в рамка? После ще говорим с Уенди за стените.

— Добре — съгласи се с готовност момичето за удивление на Фей.

Мади вече не бе толкова неотстъпчива и правеше много по-лесно компромиси. Фей, от своя страна, бе станала по-мека, по-склонна да изпълнява молбите й. Зачуди се дали магическата съставка за тази сладка отвара не бе една конкретна стара жена, живееща на номер 14.

След като приключи разговора, Фей затвори очи и си представи Уенди и децата си — как са разпънали белите листове, подредили боичките и пуснали на воля въображението си сред ярките цветове и извиващите се форми. Сърцето й трепна и тя стисна по-здраво клепачи. Как щеше да допусне да загуби тези безценни моменти с децата си? Растяха толкова бързо, вече размахваха криле за отлитане. Прекалено скоро щяха да тръгнат по свои пътища, да рисуват света със свои, специални багри. Тези дни бяха скъпоценни, знаеше го.

Нямаше винаги да е под такъв силен натиск, напомни си тя. Утре щеше да намери време. Или вдругиден. Веднага щом можеше. Обеща си, че ще избере един ден и ще го отбележи с червено в календара си.

На път за къщи си тананикаше особената мелодия, която напоследък не можеше да избие от главата си. Тя я разведри толкова много, че дори не се паникьоса, когато видя мисис Лойд да я чака в антрето на къщата. Гърбът й бе изпънат като дървения стол, на който седеше, и когато Фей влезе, възрастната жена скочи рязко, готова за нападение. Фей усети как я заляха мощни гневни вълни.

— Мисис Лойд, приятно ми е да се видим отново.

Мисис Лойд й отвърна с бърза намусена усмивка, но очите й не можеха да прикрият раздразнението й.

— Съжалявам за късния час, но ми е крайно наложително да говоря с вас. Незабавно.

— Разбирам. Е, защо не влезете тогава?

Фей отвори вратата. Имаше предчувствие за какво искаше да разговаря с нея мисис Лойд. Трябваше много да внимава как щеше да овладее ситуацията. Нуждаеше се от Уенди, но не можеше да си позволи да ядосва дъщеря й и да загуби апартамента. Нямаше начин да успее да си търси друго жилище и отново да се мести, когато крайният срок на новата кампания наближаваше.

— Чай? — предложи тя с надеждата да уталожи напрежението.

— Не, благодаря. Няма да се застоявам. Дойдох да говоря с вас за проблем, който, честно казано, смятах за уреден между нас.

Фей замълча, после отпусна рамене.

— Предполагам, че говорите за Уенди.

Мисис Лойд се изпъчи.

— Говоря за мисис Форестър.

Фей стисна плътно устни.

— Мислех — продължи мисис Лойд с нейния назидателен маниер, — че показах достатъчно ясно, че не желая децата ви да притесняват майка ми. И все пак научавам, че те влизат и излизат от жилището й постоянно. Като пчели на мед, така ми бе казано. Това е абсолютно неподходящо, мисис О’Нийл. Майка ми е много възрастна. Не е добре. Смятах ви за по-внимателна жена, която няма да допусне децата й да се мотаят свободно насам-натам.

Изсумтя и притисна чантата си към гърдите си.

— Смятах, че ще уважите моите желания.

Фей усети как ирландската й кръв закипява във вените й, но се опита да запази хладнокръвие.

— Мисис Лойд, първо, ако някой е допуснал децата ми „да се мотаят насам-натам“, това е мисис Джъркинс, която не може да ги овладее. Доколкото си спомням, вие бяхте човекът, който ми я препоръча.

— Мисис Джъркинс е напълно компетентна в работата си, убедена съм. Тя работи за мен от години. Но ръцете й са вързани, когато на децата ви е позволено да посещават мисис Форестър.

— На децата им е позволено да посещават мисис Форестър от шест часа вечерта до моето завръщане. Уговорката е между мен и Уенди.

Фей усети, че повишава глас и спря за момент, за да се овладее.

— Именно!

— Мисис Лойд — започна тя пак, понижавайки тон, — смятам, че майка ви е способна на много повече, отколкото мислите вие. Тя е пълна с енергия, жива. Децата я радват, както и тя тях. Това е уговорка, която удовлетворява напълно и двете страни.

— Не удовлетворява никого! — възкликна мисис Лойд. — Вие си нямате представа!

— Има ли нещо, което трябва да знам за майка ви? Да не говорите за историята с Питър Пан? Доколкото си спомням, сама ме информирахте, че майка ви е „безобидна“.

Мисис Лойд видимо се стресна.

— Глупави слухове, нищо особено. Но… просто… имаше инциденти.

Леко притеснение обзе Фей.

— Какъв вид инциденти?

— Бих казала, напълно безобидни, но… Трудно е да се обясни. Виждате ли, когато децата са близо до нея, те се опитват… да летят.

— Да летят?

— Не е забавно, повярвайте ми. За малко да стане нещо трагично.

— Не са се опитвали да скачат от прозорци или нещо такова?

— За бога, не. Но човек може да се запита какво ли още би могло да се случи. Децата са толкова непредвидими. Много вероятно е да се опитат да скочат от някое високо място — стол, легло — и да си разбият главите. Очертават се постоянно проблеми.

— За нас ситуацията работи добре. Децата я обожават. И тя тях. Защо не се качите горе да видите сама?

— Не е нужно — тросна се тя. — Децата винаги са обожавали Уенди. Там е проблемът.

— Защо това да е проблем. Смятам го за благословия.

— Майка ми е… добре, достатъчно е да кажа, че когато е в присъствието на деца, тя изпада в един измислен свят. Изгубва връзка с реалността. Става като дете, играе си игрички, планира нови приключения, забавлява се много, прекалено много за почтена жена на толкова напреднала възраст. Не слуша гласа на разума и е ужасно инатлива — млъкна, за да си поеме дъх и да уталожи надигащото се в нея раздразнение. — На този етап от живота й Уенди би трябвало да се държи по-достойно, по-мъдро. Би трябвало да ме остави да се грижа за нея.

— Мисис Лойд, майка ви е най-мъдрата, най-достойна жена, която някога съм срещала. И е повече от способна да се грижи сама за себе си и за други хора.

— Не мисля, че имате компетенцията да преценявате тези неща.

— А вие?

— Аз съм й дъщеря.

— Разбира се. Не желаех да ви засегна. Мисис Лойд, моля ви, не пречете на посещенията на децата ми при нея. Не заради мен, заради тях самите. Обещавам ви, че следя ситуацията отблизо и ако децата ми разбият главите си, няма да ви съдя!

Мисис Лойд изпъна рамене и погледна Фей решително. Фей видя непробиваемия лед в светлосините очи на хазяйката си и осъзна, че тя е жена, която обича нещата да стават по нейния начин. В гърдите й пламна огънят на неподчинението и тя се втренчи на свой ред в нея, сякаш й отправяше предизвикателство: „Да видим кой ще мигне първи!“.

Мисис Лойд тропна с крак.

— Не ми е приятно да повдигам този въпрос, но ако настоявате на това, ще бъда принудена да се консултирам с адвоката си и да ви помоля да напуснете жилището.

— Разбирам — отвърна Фей, скръствайки ръце на гърдите си. Замисли се за направения по-рано коментар от Мади. Подозираше, че независимо от манипулациите на мисис Лойд Уенди все още контролираше баланса в отношенията майка — дъщеря. — Може би е по-добре да обсъдя това с Уенди.

— С майка ми? — гласът на Джейн трепна притеснено. — Защо ще притеснявате майка ми с този въпрос?

— Не смятам, че майка ви ще бъде доволна от прекратяването на посещенията на децата.

— Моля ви, настоявам да ги прекратите.

Фей бе взела решение и смяташе да го отстоява.

— Не.

— Какво? Ще продължите? Въпреки моите възражения?

— Ще оставя мисис Форестър да прецени и ще се подчиня на нейното желание.

Мисис Лойд отвори безмълвно като риба няколко пъти уста, но очите й искряха от ярост. Фей знаеше, че е победила.

— Предупреждавам ви, мисис О’Нийл. От тази уговорка ще има само проблеми. И когато това се случи, ще държа вас и само вас отговорна! Сбогом, мисис О’Нийл. Ще се изпратя сама.