Тристан Цара
Приблизителният човек (Откъс)

1

Неделя — тежък похлупак върху кръвта която ври

тежест на трудна седмица приклекнала на мускулите

паднала в себе си загубена намерена отново

Камбаните звънят без повод ние също

Камбани бийте без причина и ние също

Ний ще се радваме на дрънкането на веригите

които ще разклащаме в нас в такт с камбаните

* * *

Кой език ни бичува и ний подскачаме в светлината

Нашите нерви са камшици на времето в ръцете

Съмнението идва с едно крило обезцветено

Съмнението се навинтва пресова се и сгърчва в нас

подобно смачкана хартия на разопакован амбалаж —

дар от отминала епоха която се промъква чак до нас

със рибите на огорчението си

Камбаните звънят без повод ние също

Очи на плодове внимателно ни наблюдават

и всичките ни действия са контролирани

и нищо скрито вече не остава

Водата на реката така изми коритото си

сега отнася нежните конци на погледите които са се влачили

покрай стени на барове облизани от толкова животи

привлича слабите свързва съблазни екстази изсушава

копае в дъното на старите възможности

освобождава изворите на затворниците-сълзи

предадени в робство на всекидневните задушващи тревоги

погледите които грабват с изсъхнали ръце

светлите рожби на деня и тъмните внезапни появявания

погледите които дават грижовното богатство на усмивката

завинтена подобно цвете на бутониерата на утрото

Тези които търсят почивка или удоволствия —

да пипнат електрически вибрации и да подскачат

огнени приключения сигурност или робство

погледите им са се катерили по несподеляни тревоги

и са изтъркали паважа на градовете и са изкупили

редица низости с раздаване на милостиня —

те всичките вървят един зад друг край панделката

на водата

и се изтичат към морето носейки със себе си нататък

човешка смет и своите миражи

* * *

Водата във реката така изми коритото си

че даже светлината се подхлъзна по гладката вълна

и падна в дъното със блясъка на тежки камъни

Камбаните звънят без повод ние също

Тревогите които носим в себе си са долните ни дрехи

които всяка сутрин ний обличаме които

нощта разплита със ръце от сън —

грижите украсени с метални ребуси ненужни

изчистени в банята на кръглите пейзажи

във градовете готови за кланета и за жертви

и при моретата които се разплискват и отнасят нашите възможности

във планините с тревожна строгост

и в селата болезнено безгрижни

с тежка ръка опряна на главата

Камбаните звънят без повод ние също

Ний тръгваме със заминаването

и се завръщаме със завръщането

или потегляме с пристигането

пристигаме когато други заминават

без повод и причина — дребни сухи твърди строги

Храна е хлябът и няма вече хляб който да придружава

сочната песен в гамата на езика

Боите слагат по земята тежестта си и се замислят

замислят се или крещят остават и се хранят

Със леки плодове и излетяват като дим

дим който мисли за онази топлина която словото тъче

около своето ядро от сън което се нарича „ние“

* * *

Камбаните звънят без повод ние също

Вървим за да избегнем гъмжилото на пътищата

С бутилка с пейзаж в нея и с едничка болест

с единствената болест която отглеждаме — смъртта

Знам нося я в себе си като мелодия не се боя от нея

нося смъртта Ако умра смъртта

ще ме прегърне и ще ме понесе с ръцете си невидими

леки и крехки подобно заминаване без повод

без огорчение без дългове без съжаление без

Камбаните звънят без повод ние също

Защо да търсиме звеното на веригата

което със веригата ни свързва

Звънете о камбани без причина и ние също

Ний ще направим да зазвънят в нас счупени чаши

и сребърни монети смесени с фалшиви

останки празници начупени в смехове и бури

пред прага на които може да се разтворят бездни —

въздушни гробове А мелниците мелят арктични кости

Празниците които вдигат до небето нашите глави

и плюят върху мускулите на нощта с разтопено олово

Говоря за говорещия Кой говори Аз съм

И аз съм само слаб шум а има много шумове във мене

Аз съм един шум вледенен на кръстопътя на влажния

тротоар захвърлен в краката на забързаните хора

те тичат с мъртъвците си все около смъртта

която своите ръце простира по циферблата на часа —

единственото живо същество под слънцето

А все по-гъсто става диханието мрачно на нощта

Във вените ни пеят морски флейти транспонирани

върху октавите на пластове от различни съществувания

Животи се повтарят по безкрая чак до атома безкрайно малки

а и нагоре толкова нагоре че не можем да ги видим

дори и със животните край нас които и не виждаме

лъчите ултравиолетови на толкоз успоредни пътища

пътища по които можехме и да не дойдем на света

или бихме отминали отдавна толкова отдавна

че щяхме да забравим епохата дори земята

която е изсмукала плътта ни —

соли метални течни и прозрачни в дъното на кладенци

* * *

А аз си мисля за топлината която словото тъче

около своето ядро от сън което се нарича „ние“

 

(„Приблизителният човек“, 1931)