Шарл Дил
Революционни дни във Византия (4)

IV

Във всички времена и във всички страни нещастието на победените в политическите борби се състои в това, че ние ги познаваме само по свидетелствата на техните противници. Същият случай е и със зилотите. Йоан Кантакузин и Никифор Григора, от които познаваме историята им, са били открити техни противници. Те са нарисували с най-черни краски събитията, които вълнували Солун и хората, които са играли някаква роля в тях. Те не са разгледали с повече симпатия и режима, установен от тия хора в големия македонски град. „Тяхното управление, пише Григора, не напомня никоя позната държавна форма, нито аристократическия режим. Това беше една необикновена охлокрация (управление на тълпата), направлявана само от случая. Няколко смели хора се групираха и започнаха да преследват всички, като спечелваха тълпата с демагогски похвати, за да я увлекат към целта, която гонеха. Те разграбваха имотите на богатите, живееха сами в разкош, заповядваха непокорство на всяка външна власт и провъзгласяваха за правило и закон всичко, което им се струваше добро.“

В наше време се направиха опити да се реагира срещу строгостта на тия присъди. Гръцкият историк Сатас се помъчи да покаже, че зилотите „не са били само една босонога тълпа или орда от убийци“. Друг един учен заявява, че „зилотите не са били отвратителни хора, както искат да ни ги представят техните врагове, напротив, те са имали високо разбиране за отечествената идея и за длъжностите на гражданина“. Същият историк прибавя: „Зилотите също не са били дотолкова кръвопийци, доколкото Кантакузин и другите писатели искат да ги представят. Те са дали доказателство за милосърдие и в своето управление постъпвали с чувство за справедливост и свобода. Когато прибягвали до крайни средства, винаги били предизвиквани от аристократите“.

Боя се много, да не би при тия съждения да се изпада от крайностите на строгостта в крайностите на снизходителността. Но като не отиваме много далеч по тоя път, очевидно е, че зилотите през седемте години, когато управлявали Солун, са направили значителни и полезни социални реформи. Един съвременен документ, чиито доказателства имат особена стойност, защото са дело на един от техните политически противници, посочва по интересен начин принципите и духа, които са вдъхновявали тия реформи.

Една от първите мерки, взети от правителството на зилотите, е била да се конфискуват имотите на много богати манастири, които съществували в града. В това ние виждаме едно ново доказателство за неособено благосклонните тенденции към църквата, които характеризират Солунската революция. Монасите протестирали и заявили, че с това посегателство над техните имоти се насилват законите и върховната воля на дарителите, които някога завещали богатствата си с религиозни намерения, а не на държавата. Изглежда, че тези неща са били отнесени до съда и адвокат на манастирите е бил един забележителен човек от аристократическата партия, Никола Кабазилас, когото виждаме и при други обстоятелства, например през 1345 г. той играе значителна роля в събитията, дори и след кланетата през същата година, от които той се отървал без много труд, е продължавал да живее в родния си град. Защитната реч на Кабазилас в полза на монасите е запазена и е твърде интересна. Ако тази реч наистина е била произнесена така, както е стигнала до нас със своите силни, дори клеветнически нападки, които ораторът отправил към зилотите, в нея имаме едно доста голямо доказателство за търпимостта, с която революционерите се отнасяли към своите политически противници и е знак за голяма свобода, която е била допусната при пледирането на един такъв процес срещу правителството. Но от речта на Кабазилас ние научаваме и много други неща. И наистина той се е спрял подробно, преди да ги отхвърли, на аргументите, които привеждали зилотите, за да оправдаят своята политика. Тази част от речта е забележителна и заслужава да бъде цитирана:

„Какво чудно има в това, казвали зилотите, ако ние вземаме една част от големите богатства, които принадлежат на манастирите и ги употребяваме, за да нахраним бедните, за да помогнем на свещениците и да украсим църквите? Ние не причиняваме на монасите никакви злини, понеже това, което остава, е достатъчно за техните нужди. Ние не се противопоставяме в нищо на намерението на първите дарители, които не са имали друга цел, освен да служат на Бога и да нахранват бедните. Ако, освен това с тия пари ние въоръжаваме войниците, които ще мрат за светите църкви, за законите, за защита на укрепленията, защо това да не е най-доброто употребяване на богатствата, отколкото ако тия суми бъдат разходвани безполезно от монасите и свещениците, които се нуждаят от малко нещо за трапезите си и имат малки житейски нужди и които стоят у дома, запазени добре, без да се излагат на каквито и да е опасности? И не е ли по-добре тези пари да се похарчат за належащи нужди, отколкото по какъвто и да било друг начин? Защитата на нашите укрепления и на законите е най-необходимото нещо, а то е дело на войниците. А с какво ние извършваме неправда, щом като заповядваме с тия пари да се поправи някой покрив, да се закрепи някоя разрушена къща, да се помага на нивите и на имотите, или пък да се нахранят ония, които умират за свободата? Не е ли позволено на монаха да поддържа с тия приходи своите орачи, хлебари и зидари? А ако това е позволено на едни, другите заслужават още повече“.

В устата на зилотите ние срещаме непрестанно един аргумент, доводите на общественото спасение, което стои над всички закони и което оправдава всичко: „Позволено е на тия, които се грижат за държавните работи, да правят всичко, когато имат предвид онова, което е полезно за общественото благо. Както настойниците управляват имота на малолетните не както се иска на последните, но по начин, който те намират за най-добър и полезен, така и обществените настойници, сиреч управляващите, правят това, което е най-добро, независимо от това, дали поданиците го искат или не. И ако последните протестират или се оплакват, властите, не им обръщат внимание, както на малките деца“. И по-нататък: „Този, който държи властта, има право да управлява работите на подчинените, както намира за най-добре. Той може да употребява парите, взети от гражданите, според нуждите. Дори и когато той ги е взел въпреки желанието им, все пак не върши престъпление“.

Разбира се, при подобна политическа доктрина може да се отиде твърде далеч. И зилотите са отишли много далеч. Когато те взели властта в Солун, положението е било очевидно твърде трудно. Нужни са били войници, за да бранят града, и пари, за да се гледат и хранят тия войници. Необходимо е било да се поправят крепостните стени; трябвало да се подпомагат бедните и селяните, разорени от войната. А държавните каси били празни. Както се казва в една бележита поговорка, зилотите са взели парите оттам, където те са били. Те конфискували имотите на богатите или поне на ония от тях, които са били изгонени или осъдени, конфискували имотите на манастирите, като оставяли на монасите само това, което е било необходимо да живеят. Така и Френската революция конфискува църковните имоти и ги превърна в национални богатства. Изглежда, че били взети и други доста притеснителни мерки против духовенството, което непрекъснато събирало пари. И макар че солунският архиепископ е бил обвинен, че се е съгласил с тези произволни действия, в това ние виждаме враждебни и вече насочени към църквата тенденции.

На всичко това зилотите отговаряли, че най-почитаните лица от светото писание, когато е било необходимо, са заобикаляли строгия закон: „В какво сме виновни ние, казвали те, ако за същите цели и при подобни обстоятелства сме извършили това, което са правили светите и изпълнени с Бога хора, за които може да се допусне, че постъпвайки така, са били вдъхновени от Бога?“. Те са изтъквали, че не са извличали никаква лична полза от тия пари. „Когато човек действува в интереса на всички, без да оставя настрана нещо за свое лично използуване, без да увеличава богатството си, без да украсява къщата си, но като търси непрекъснато при разноските, които прави, онова, което е полезно на поданиците, справедливо ли е да го обвиняваме?“ И те заключавали: „Щом като никой не отнася лично част от тия пари вкъщи, щом като не харчи нищо за лична полза, нито от имотите на духовенството, нито пък от онова, което принадлежи на манастирите и ако благодарение на тия пари могат да се поправят крепостните стени, да се прогонят неприятелите, да се възстановят триумфите, а народът да се радва на чудно спокойствие, кой ще се осмели да критикува и да порицава нашите действия?“.

Разбира се, тази доктрина, която не е съвсем безопасна, може да бъде оспорвана. Интересен е фактът, че сред тия революционери от XIV в. е съществувала политическа и социална доктрина. Несъмнено общественото спасение е налагало неведнъж на зилотите несправедливи действия. Разбира се, неведнъж те са се оставяли да бъдат завладени от страшната кръвожадна тълпа на своите партизани. Обаче тия „приятели на народа“ изглежда са били не само прости агитатори и обикновени, амбициозни хора. Неведнъж те са бивали направлявани от искрена грижа за общественото благо и за интересите на града, от патриотически мисли за отбраната и независимостта на Солун. Също така не е безинтересно, че срещаме във Византийската империя, която обикновено си представяме като абсолютна монархия, сериозни, сложни за разглеждане социални проблеми, горещи социални борби и малко познато демократическо движение и че чуваме великите звучни думи за обществено спасение и за свобода, в които вече звъни нещо от Френската революция.