Шарл Дил
Романтичните похождения на Андроник Комнин (4)

III

Там Андроник се мъчил девет години, от 1155 до 1164 г., през което време вечно безпокоил своите тъмничари и императора. Още от първия ден на затвора си той мислел само как да избяга. Андроник бил толкова умен, колкото и смел, и ето какво измислил: Забелязал една стара изоставена водосточна тръба, която минавала под неговата кула. Като изкопал един отвор на пръстения под в килията си, той се скрил в тръбата на канала, след като грижливо затворил направения на пода отвор. Към обяд стражата не намерила затворника. Това силно разтревожило хората в крепостта. Разбира се, всички знаели, че Андроник е по-изобретателен от Одисей и от него всичко може да се очаква. Но след грижлива проверка се оказало, че всичко в килията на затворника си оставало непокътнато — и врати, и покрив, и здраво затворените с железни решетки прозорци. Не можело и да се предполага, че той се е изплъзнал. Уплашените тъмничари, страхувайки се от тежкото наказание, което ги заплашвало, решили да съобщят за случилото се на императрицата, тъй като императорът в това време не бил в Константинопол, а воювал в Киликия.

Тая новина страшно много развълнувала целия двор. Веднага било заповядано да се затворят всички градски врати, да се обискират всички кораби, спуснали котва в пристанището, както и цялата столица. По всички посоки били разпратени съобщения със заповед да бъде заловен беглецът. Арестували жена му като вероятна съучастница в това бягство и я поставили в същата тъмница, където бил и мъжът й. „Те не подозирали, казва летописецът, че той все още бил в ръцете им.“

Андроник си останал скрит в подземието. Когато настъпила нощта, той излязъл от скривалището, върнал се в килията си и се явил пред своята изплашена жена, която отначало го сметнала за видение, но той й доказал, че не е призрак. Тъй като дори в най-трудните минути на живота си никога не изгубвал присъствие на духа, Андроник се възползувал от тоя случай, за да се помири с жена си.

Девет месеца след това помирение се родил синът им Йоан. Така той прекарал цяла седмица, денем се криел в подземието, а нощем се връщал при жена си. И онова, което предвиждал, не закъсняло да се изпълни. Надзорът, под който жена му била поставена отначало, бързо отслабнал, така че Андроник успял да излезе от тъмницата почти пред очите на тъмничарите, да избяга от крепостта и да достигне Мала Азия. Той дошъл дори до река Сангария и можел да се счита вече за спасен, когато изведнъж един силен студ — това се случило през декември 1158 г. — го заставил да потърси подслон при селяните. Те го познали и въпреки съпротивата му го докарали обратно в Константинопол, където бил поставен в същата тъмница, окован от предпазливост в окови двойно по-тежки от предишните.

Този път той прекарал около 6 години в императорската тъмница, но през 1164 г. отново избягал. Малко по малко условията, при които го държали в тъмницата, се смекчили — позволили му например да си доставя вина на трапезата, под предлог, че е болен, получил позволение да има един малък прислужник, който можел свободно да ходи из крепостта, да влиза и излиза, когато пожелае. И Андроник се възползувал от това. Той заповядал на пажа си, когато тъмничарите спят, да открадне ключа от кулата, в която седял, и младият човек успял да си направи восъчен отпечатък от тоя ключ. Тоя отпечатък бил изпратен на жената и сина на Андроник, които поръчали един подправен ключ за тъмницата. В същото време с помощта на глинените съдове, в които му носели вино, успели да доставят на затворника една голяма връзка въжета. Една нощ в полумрака, когато стражата вечеряла, верният паж с подправения ключ отворил тъмницата на господаря си.

Кулата се намирала във вътрешния двор на двореца, чиито тераси се издигали доста високо над Мраморно море. Тъй като в този двор почти не ходели, той бил обрасъл с висока трева. Отначало Андроник се скрил в буренаците като заек в очакване на удобния миг, когато ще може да употреби взетото със себе си въже. От предпазливост, когато излизал от тъмницата, той затворил след себе си вратата. Затова, когато вечерта дежурният офицер направил обиколката си, не намерил нищо особено и като поставил часовите по местата, на които обикновено стояли, той спокойно отишъл да спи. Когато настъпила нощта, Андроник привързал въжето за един от зъберите на външната стена и безшумно се спуснал на брега. Там го очаквал кораб и той се чувствувал вън от всякаква опасност, когато изведнъж се явило неприятно препятствие: От времето, когато преди два века Йоан Цимисхи убил император Никифор Фока, по цялото брегово лице на двореца се поставяли караулни постове, които били длъжни да следят през нощта да не се приближават лодки до стената на императорското жилище. Беглецът не взел предвид това и караулните войници го забелязали и го арестували. Той бил готов да се самоубие само да не се връща отново в затвора, когато изведнъж му дошла гениална мисъл. „Аз съм избягал роб, казал той, бягам от тъмницата. Моля ви, не ме оставяйте да попадна отново в ръцете на господаря си, защото скъпо ще трябва да заплатя за бягството си.“ На краката си тоя човек имал окови, говорел по варварски начин гръцки език, затова му повярвали, толкова повече, че стопанинът на лодката, който бил посветен в тая хитра измислица, викал да му предадат беглеца като негова собственост. На войниците много се харесала тая забавна история и те предали лъжливия роб на лъжливия му господар.

Този път Андроник бил спасен. Хванали здраво веслата и скоро стигнали до неговия дом към Вланга, разположен недалеч от брега. Там го очаквали роднините му. Веднага свалили от него оковите, след това той се качил в лодката си, минал покрай стените и обиколил седмокулата крепост. Достигнал до брега, той намерил готови коне и с все сила се спуснал към Анхиало, разположен на брега на Черно море. За щастие губернаторът на тоя град бил човек, на когото някога той бил направил услуги и който не искал да се покаже неблагодарен към изгнаника. Той снабдил Андроник с пари и водач, за да може, както той пожелал, да стигне до руския княз Ярослав, който князувал в Галич на Днестър. И ето, Андроник бил вече близо до границата. Но когато мислел, че се е избавил от преследвачите си, влангските овчари го познали и го предали на хората на императора.

Друг на мястото на Андроник би се отчаял, той обаче намерил нова възможност да избяга, макар тоя път без другари и помагачи. Той се престорил на болен, страдащ от страшни болки в стомаха. Непрекъснато искал от пазачите си разрешение да слезе от коня и да се отстрани за малко от пътя.

С настъпването на нощта тези спирания зачестили и веднъж, докато войниците търпеливо го чакали на пътя, той, възползувайки се от прикритието на тревата, в която се бил приютил, забол в земята тоягата си, метнал на нея горната си дреха, поставил отгоре шапката си, така че да изглежда като клекнал човек, а сам лазешком се заотдалечавал колкото може по-бързо. Когато пазачите решили, че той се бави дълго, се приближили да видят какво се е случило с него, но забелязали само, че той е взел преднина, и бил вече твърде далече. Беглецът успял да стигне до Галич и така очаровал княз Ярослав, че той го направил свой другар и постоянен съветник. Ярослав не можел без него, така че Андроник живеел и се хранел на една и съща трапеза с него.

Но за императора, особено когато започнала войната с Унгария, било доста опасно да остави у русите такъв страшен противник, който вече интригантствувал и събирал отряд конница, за да завладее Византия. Затова Мануил намерил за нужно да прости на братовчед си. Впрочем Евдокия се била омъжила повторно. В продължение на девет години тя успяла да забрави предишния си любовник и в това отношение нямало причини за опасения. Императорът заповядал да съобщят на изгнаника и да го уверят, че ако се върне, никаква опасност не заплашва свободата му. Андроник приел тази милост, върнал се и даже храбро се бил при обсадата на Зевгмин. Но неговата покорност никога не можела да продължава дълго и упоритата му душа била винаги склонна към опозиция. Когато Мануил Комнин, който нямал син, решил да признае за престолонаследник бъдещия си зет, годеникът на дъщеря му Мария, Андроник рязко отказал да положи клетва за вярност, каквато императорът искал от болярите си. Той намирал, че всичко това е излишно, тъй като императорът бил толкова млад, че възможно било да има син и че срамно би било за ромеите да ги управлява един чужденец (годеникът на Мария бил по произход унгарец). Снизходителният обикновено Мануил търпеливо слушал отначало братовчед си, но когато неговите думи започнали да намират съчувствие у някои боляри, той отново решил да отстрани Андроник от двора и в 1165 г. го изпратил в Киликия, като му дал важния пост командуващ армия.