Шарл Дил
Романтичните похождения на Андроник Комнин (8)

VII

Но тук той много се излъгал.

През август 1185 г. нормандската флота, изпратена от краля на Сицилия Вилхелм да отмъсти за избитите през 1182 г., завладяла Солун, а сухопътната войска тръгнала към Константинопол. Андроник като всеки деятелен император взел отначало срещу завоевателите военни мерки, каквито създалото се положение изисквало. Стените на столицата били укрепени, флотата поправена и възстановена. Освен това с хубави речи се стараел да успокои населението. Но както в Киликия, той скоро небрежно махнал с ръка и само философствувал за събитията, които ставали. Това открито безгрижие предизвикало в Константинопол силно недоволство. Дори народът, който до този момент все още обожавал своя любимец, под въздействието на страха започнал да страни от него и открито да изказва недоволството си. Започнали да говорят, че победите на нормандците са може би наказание за престъпленията на Андроник, очевидно доказателство, че Бог си е вдигнал ръката от него и решили, че смъртта на тиранина ще бъде най-добрият изход от бедите, които са се надвесили над империята.

Стреснат от тая промяна в народното настроение, императорът не без основание станал още по-суров. По негова заповед били извършени още много нови арести; затворите били препълнени с набедени престъпници, а останалите още на свобода били заставяни като подозрителни лица да представят поръчители, които да гарантират тяхната вярност. В това неспокойно време царят все повече започнал да се бои за своята безопасност. Той се оградил с пазачи, държал винаги при себе си едно куче, което по сила можело да се опре и на лъв, и да събори кон заедно с ездача му. Нощем кучето спяло при вратата на царската спалня и при най-малкия шум лаело страшно. Но колкото по-застрашително растяла опасността, толкова повече Андроник чувствувал, че в душата му се появява страшна жажда за борба с враговете. „Кълна се в белите си коси, казвал той, че на враговете на Андроник няма да им се удаде да се порадват. Ако на съдбата е угодно, той да бъде пратен на оня свят, те ще отидат преди него, за да му направят път, а той ще иде след тях.“ Като си припомнил в тия решителни минути, че някога му е помогнал византийският национализъм, на него му хрумнала мисълта да събуди това чувство, което никога не можело да угасне напълно. Той наредил да бъде разпространен слухът, че нормандците дължат своя успех на изменници, които са се продали на чужденците, и се надявал, че под този претекст ще може да изгони масово всички свои противници, пленниците, които държал в тъмницата, роднините им и даже приятелите им, които, както нему се струвало, въставали против политиката му. Приготвен бил списък на жертвите, които трябвало да ги постигне тази участ, и само благодарение на силната опозиция на Мануил, собствения син на Андроник, императорът се отказал да изпълни този чудовищен план, за който мечтаел.

Въпреки цялата си самоувереност, Андроник чувствувал, че властта му се разклаща. Разтревожен, той започнал да се обръща към предсказвачи и да придава значение на поличбите. Особено го безпокоили сълзите, които се появили на образа на Св. Павел, когото той много почитал и го смятал за свой покровител. После изведнъж у него се възвърнала самоувереността му. Той започнал отново да вярва, че влиянието му се е възстановило и дори допуснал една непредпазливост — като оставил развълнуваната столица, заминал един ден заедно със своята жена и любовницата си на дача за няколко дни. Излишното усърдие на един от приближените му през време на отсъствието му трябвало да ускори настъпването на решителния миг, който отдавна го заплашвал.

Между знатните хора, които били поставени под надзора на полицията, най-виден бил Исак Ангел. Той бил средно умен човек, слаб по характер и показал пълна липса на воля. Ето защо, макар че той взел участие в няколко бунта, царят не го лишил от живота му, а го оставил само под домашен арест. Началникът на полицията Асиохристофорит, разтревожен от вълнението в столицата, обаче помислил, че ще бъде по-добре, ако арестува Исак Ангел, човекът, който би могъл да стане водач на въстанието. Но страхът вдъхнал смелост на Исак. Той решил да се защитава и като убил с един силен удар на меча си главния си противник, скочил на коня и в ръка с окървавения меч се впуснал да търси скривалище в „Света София“ като в неприкосновено място. Като узнал за случката, събраният народ се развълнувал. Всички, които се страхували за живота си, се присъединили към започнатия бунт, който бързо се разширил благодарение на това че Андроник не бил в града, а неговите министри съвсем се объркали.

Грамадна тълпа народ се събрала около храма „Света София“ и цяла нощ будно караулила, за да не даде възможност да бъде отведен беглецът. На сутринта тя предложила на Исак да се провъзгласи за император.

Когато му съобщили за случилото се, Андроник се отправил презглава към столицата. Но до това време тълпата нахлула в тъмницата, пуснала на свобода главатарите на опозицията и под тяхно ръководство се наредила и въоръжила. Против желанието му Исак бил провъзгласен за император и в храма „Света София“ бил миропомазан от патриарха. Накрая дръзката тълпа решила да завладее двореца. Андроник с присъщата му смелост и решителност започнал защитата. Пръв между първите на крепостната стена той ръководел защитата и сам отблъсквал нападателите. Но нито храбростта на защитниците, нито лъжливите предложения на Андроник можели да спрат нападателите. Под техните удари се сринали вратите на Свещения дворец. На императора не оставало нищо друго, освен да бяга.

Снел от себе си царската си дреха, пурпурните обувки и даже кръста, който носел винаги на тялото си, защото го считал за залог на божията закрила над него и като надянал на главата си островърха шапка, каквато варварите носели в това време, Андроник с жена си и с любовницата си бързо се изплъзнал и стигнал до едно малко пристанище на източния край на Босфора, докато нахлулите победители били заети с ограбването на двореца. Без да губи самообладание дори в извънредни случаи, той заповядал незабавно да му дадат кораб, с който се отправил за Русия. Но неочаквано силен вятър, толкова чест в Черно море, го откарал обратно към пристанището, където той попаднал в ръцете на изпратените да го преследват, които го арестували и го оковали във вериги. Но дори и тогава, по думите на Никита, Андроник се показал хитър и изобретателен. „Като неподражаем актьор той изиграл за последен път ролята си.“ Както предава споменатият летописец, Андроник започнал да плаче, с патос молел своите стражи да го пуснат, като си служел с всички средства за убеждаване. Напомнял произхода си и колко по-славен е неговият род от другите, как щастието го закриляло, дори когато като бездомен изгнаник се скитал по света, и колко достойна за съжаление е участта, която сега го постига. Двете жени, които го придружавали, му пригласяли със стенанията си и правели сцената още по-плачевна. Той запявал, а те повтаряли и продължавали песента му. Но всичко било напразно. За пръв път може би в живота му красноречието на Андроник нямало успех и изкуството му се оказало напразно. Завели го в Константинопол, където го чакала смъртта му.

По своята жестокост смъртта на Андроник била достойна за живота му. Заслужава да бъде прочетено в изложението на Никита описанието на това последно действие от драмата, една от най-ужасните и възмутителни страници в летописите на Византия. Преди всичко довели сваления император във вериги пред лицето на щастливия му съперник Исак Ангел, а после в продължение на няколко часа го оставили, на столичното простолюдие да се гаври с него. Изкъртвали му зъбите, скубали му косата и брадата. Особено усърдни били жените, когато му нанасяли оскърбления за жестокостите, на които ги подлагал бившият император. След това му отрязали дясната ръка и го хвърлили в тъмницата, където престоял няколко дни, без да го погледнат, без храна и без вода. Впрочем това било само началото на продължителната му агония. След няколко дни му извадили едното око и в дрипи, гологлав в силния пек, качен на крастава камила го развеждали из улиците на столицата. Това жалко зрелище, което можело да предизвика потоци сълзи у всяко човешко същество, съвсем не трогнало жестокосърдечното простолюдие на Константинопол. Утайката на столичното население, кръчмари, постоянните посетители на кръчмите, уличните търговци, всевъзможна сбирщина, които неотдавна поздравявали Андроник като спасител на отечеството, сега вземали усърдно участие в наказанието на императора. Едни го удряли по главата с тояга, други му пъхали под носа тор, трети с гъба мажели лицето му с изпражнения или го псували на майка и всички роднини. Имало и такива, които с края на тоягите си го мушкали, други го замервали с камъни. Една лека жена пък изляла на главата му гърне гореща вода. Най-сетне сред див крясък и смехове страшното шествие стигнало до хиподрума. Нещастната жертва била свалена от камилата и обесена с главата надолу на корниза между две колони и ужасното изтезание започнало наново. Андроник понасял стоически всички мъчения, като не охнал дори. Само устата му произнесла: „Господи помилуй!“ и „Защо вилнеете над сломената тръстика!“.

Но изпадналият в изстъпление народ не обърнал внимание на това. От императора смъкнали дори туниката и над така съвсем оголеното му тяло си позволили всевъзможни гаври. Един от зрителите пъхнал през устата му меча си чак до вътрешностите му, а присъствуващите няколко латинци, като си спомнили клането над съотечествениците им, устроено някога от Андроник, опитвали на тялото му достатъчно ли са наточени мечовете им. Най-после нещастният издъхнал и тълпата, като видяла, че с последното си конвулсно движение той се опитал да поднесе към устните окървавената си ръка, на която току-що били отрязали китката, с насмешка забелязала, че Андроник даже при последното си дихание жадува за човешка кръв.

В своя безумен бяс народът не пожалил дори портретите на нещастния император, а обезобразеният му труп бил оставен като мърша сред арената на хиподрума и едва след няколко дни го удостоили с жалко погребение.

Така умрял през септември 1185 г. на шестдесет и шест годишна възраст Андроник Комнин, прочул се по цял свят с приключенията си, с блясъка на подвизите си и низостта на пороците си. Животът му, сякаш извлечен от някакъв фантастичен роман, е един от най-интересните в цялата история на Византия. Със своите необикновени подвизи, лична храброст, сръчни бягства от затвора, любовни похождения, тежки удари и необикновено благоволение на съдбата, тоя единствен по рода си човек на приключенията, същински тип на „свръхчовек“, очарова потомството, както някога очаровал и съвременниците си.