Алфред Рамбо
Византийският император (4)

III

Трябва да обърнем внимание на религиозния характер на византийската императорска власт. Разбира се, този характер виждаме и в европейските кралства, най-вече при френската кралска власт, а дори и при нехристиянските ориенталски монархии, но във Византия тоя религиозен характер показва някои нюанси, които не се срещат другаде. Владетелите от Древния Ориент, от Стария Египет са били на земята въплъщение на божеството Митра или Озирис; те са произлизали от боговете, били са самите те богове, получавали са след смъртта, а понякога дори и приживе божествени почести. Небесната и земната династия се смесвали; между индийските раджи едни произлизали от слънцето, а други от луната; персийските царе са били братя на тия две светила, а китайският император е син на небето. По бреговете на Тибър богинята Рим, т.е. отечеството, е била въплътена в един човек, а римският народ сам себе си е провъзгласил за цезар.

Императорът е позволявал отначало да му вдигат олтари, които разделял с богинята на Рим, а после приел да се строят и храмове само на него. Всеки, който осквернявал статуята му, а дори и неговият образ, напечатан върху монетите, бивал наказван като престъпник срещу религията. Нищо чудно няма в това, че поетите винаги поставяли още приживе императора на небето между двата знака на зодиака, след като той се е кичел с името и атрибутите на Юпитер или Херкулес, като Диоклециан и Максимилиан, след като гозбата от гъби на Агрипина можела да направи от Клавдий жител на Олимп, а пък Веспасиан е могъл да каже подигравателно пред смъртта: „Чувствувам, че ставам Бог“. Винаги смъртта на императора се смятала за апотеоз в етимологическия смисъл на тая дума, дори и тогава, когато тя е била апоколотинтос.

Да, но всички тия персийски или египетски царе, всички тия римски императори са били езичници, а императорите на Византия са били християни. Затова те се примирявали само с това, да бъдат представители и наместници на Бога. Така са постъпвали и мюсюлманските господари, по същите причини те се задоволявали да бъдат „сянка на Аллаха на земята“. Василевсът не е можел да бъде Бог, а е бил само свещеник. Той се е домогвал до почестите не вече на апотеоза, а на жречеството. Константин е знаел какво иска да каже, като се провъзгласил за епископ на външните неща. Отците от Халкидонския църковен събор са казали на Маркиан: „Ти си едновременно свещеник, император, победител във войната и доктор на вярата“. Лъв Исаврийски, съобщавайки на папа Григорий III своите иконоборски декрети, ги е мотивирал така: „Разбира се, аз съм цар и свещеник“. Първите наследници на Великия Константин, за да присъствуват на службата, са преминавали през вратите на олтара и са влизали в светая светих заедно с духовенството. Свети Амвросий е бил първият, който в Милано заповядал на Теодосий да излезе извън свещените врата и да стои между богомолците. Императорът се покорил, като се извинил, че нямал намерение да нарушава правата на духовенството, но че такъв бил обичаят във Византия. И наистина, след като се върнал в столицата си той поискал да остане в църквата между миряните, но патриархът Нектарий го поканил да заеме мястото си в олтара между духовенството. Разликата между Латинската и Гръцката църква личи в това ясно. Наследниците на Теодосий са имали работа само в Гръцката църква. Те са запазили без оспорване своето място от другата страна на олтара. Юстиниан Ринотмет е уредил това чрез събора in Trullo: „Не е позволено на никой мирянин да влиза, в олтара, но тази забрана не се отнася до императора, когато той иска да поднесе своите дарове на Бога според обичая“. Обичаят е бил вече твърдо установен през X в., както виждаме в „Церемониите“ на Константин VII Багренородни (Порфирогенет). Най-важното за императора е било да не остане прост вярващ. За да получи това отличие, той е бил принуден да дава богати дарове винаги, когато влизал в олтара. И за да го оправдае, той приел най-унизителните титли и функции от църковната йерархия. Той вече не е имал амбицията да бъде епископ като Константин, нито дори свещеник; той се е задоволявал да бъде лектор, дякон или поддякон. По тая причина му е било забранявано второбрачие, но затова пък той е имал прерогативи, от които са били лишени миряните. Той е имал право да се допира до покривката на престола и е можел да слага на нея устни, но не в средата като свещеник, а накрая като духовниците от по-долна степен. Той е вземал сам нафор и се е причестявал заедно със свещениците. Лектор, дякон или поддякон, той е четял посланието от амвона, носел евангелието в ръце, получавал от патриарха кадилницата и кадял около светия престол. Той запалвал свещите, променял покривката на престола и я изтупвал с една метличка от паунови пера. Знае се, че нашите френски крале са имали привилегията да се причестяват по два начина и да вземат участие в някои церемонии на службата — нашите крале от династията на Капетингите са били каноници от Сен-Дени и абати от Сен-Мартен де Тур. За византийските императори приемането на по-долни титли от църковната йерархия е било вече упадък. Като не смятаме амбициите на Константин, те не са можели да забравят, че езичниците императори, чиито наследници са се смятали те, са имали църковна власт.

Църквата им е позволила да бъдат удовлетворени от други страни. Възцаряването на императора е ставало чрез религиозна церемония и се е смятало за тайнство. Изборът на императора и било само условна формула, унищожена от обичаите на прадедите. Волята или съгласието на поданиците се предполагали, а Бог замествал народа и някогашния сенат. Той избирал императора; Христос е бил великият избирател и императорът между многото си титли се е наричал и избраник на Света Троица, назначен поради гласуването на Царя на Царете. На византийските монети често се вижда една ръка над главата на василевса, която се подава иззад облак, за благословия и за избор. След като императорът е бил по варварски обичай издиган на щит и по тоя начин получавал военните почести, пристъпвало се към коронацията, която била и гражданска, но преди всичко религиозна церемония.

Къде е ставала тази коронация? При първите императори коронацията се е извършвала главно в някоя зала на двореца, но после, когато се е почувствувала нуждата да се придаде на императорското достойнство все по-свещен характер, коронацията е ставала в някоя църква, дори почти изключително в „Света София“, при пеене на религиозни песни, при кадене с тамян, при най-голяма църковна тържественост, каквато човек може да си представи. Короната вече се вземала от светия престол не от самия император, а от ръката на патриарха, който я поставял на главата на императора. Макар че текстовете не дават точни указани и „Книгата на церемониите“ мълчи по този въпрос, може да се твърди, че императорът е бил миропомазван. Симеон Тесалонийски го казва изрично: „Патриархът прекръства с миро императора по челото в спомен на този, който е цар на вселената и който чрез подражанието на своето собствено миропомазване го прави всесилен на земята… Мирото, сложено на кръст от патриарха, показва, че Христос е извършил миропомазването“.

Това помазване, което църквата е създала за императора и го е отбелязала с печата на Бога, придава на неговата личност божествен характер. Нека припомним, че коронясването в Реймс е правело нашите крале неприкосновени и че Жана д’Арк е превърнала дофина в крал само защото му е открила с оръжие в ръка пътя, който води към чашата с елея за помазване. При непостоянството на византийските институции един и същ резултат не се е получавал никога. При все това императорът, помазан и избран от Бога, е имал огромна власт: той е преставал да бъде само креатура на легионите или на бунтовния народ, или пък оръдие на сенатските и дворцовите интриги, за да стане наистина цар. Партиите в своите акламации са го наричали светия. Той е царувал в името на Бога и монетните надписи гласят: „Н., в Христа вечен цар, цар на римляните“. Той е царувал чрез него, под неговия поглед, под неговата ръка: затова на някои монети ръката, която благославя и избира, е замислена с око. Както казва Константин Велики, той е получил от него мисията „да разпръсква и мете заблудата от Изток до Британския океан, учи и да води към Бога човешкия род“. Да, човешкият род, защото той не е само господар на вселената (космикос автократор), господар на цялата населена земя (ойкумене), той е вселенски монарх, както самата църква е вселенска. Не само Гърция и Азия, но и Италия, Испания, Великобритания, Галия му принадлежат законно: нито една императорска или на варварски царе узурпация не е могла да отнеме неговите права. Гръцкият автократ е можел, разбира се, да каже следните думи на посланика на Карл Велики, които подигравателно слага в устата му монахът Де Сен Гал: „Защо се уморява твоят монарх, като воюва срещу саксонците? Аз ти ги давам заедно с храната, която им принадлежи“.

Както съществува само един Бог, така и на земята за временните неща съществува само един представител на Бога: Василевсът. Нещо повече — той е Бог, както и едновременно е и човек, разбира се, дотолкова, доколкото един християнин може да бъде Бог. За определени дни той се показвал на поданиците си в костюма на възкръсналия Христос, „с позлатени бинтове около тялото, които представляват бинтовете на Христа в гроба, бедрата му са обвити със саван, с позлатени сандали на краката, с кръстообразен скиптър в едната ръка, а в другата с акакия, пурпурна кърпа, сложена в чантичка от коприна и пълна с праха от гробовете“. Около него са стояли висши сановници по число равни на дванадесетте апостоли, облечени в еднакви костюми, които носели също така кръстове в ръце.

Разбира се, императорът е бил Бог само по пълномощие, а не по същество като езическите императори. Той е бил Христос само чрез миропомазването на Христа и като негов избраник. Истинският император на Константинопол е бил Исус: много иконографски паметници ни представят Христос Василевс с корона, в царски костюм и украсен с всички императорски отличия. По време на първите императори монетите са представлявали от едната страна образа на царуващия монарх, а от другата — образа на победата, която скоро била заместена с кръст. След това се появява надпис: „Исус Христос победител“. От обратната страна на медалите от времето на Лъв VI е изобразен образът на Теотокос (Божията майка), която разделяла заедно с императора монетните почести. По времето на Роман Лакапин императорите (тогава те били четири или пет съдружници) са изобразени от едната страна, а от другата е изобразен седнал на императорския трон бос, с вдигната за благословия и поука ръка, и с глава, заобиколена от лимба, Христос — „Царя на царете“. По време на Роман II и Никифор властта на небето все повече се засилва над господарите на земята: от обратната страна босият Христос продължава да стои на трона, а на лицевата страна императорът разделя мястото си с Божията майка. Най-после през времето на Цимисхи (който сигурно е съзнавал добре положението си на узурпатор) императорът изчезва съвсем: от едната страна на монетата е изобразен Христос, а от другата е написан следният надпис: „Исус Христос, василевс на ромеите“. Едва през време на законните наследници Константин VII и Василий II, монарсите се явяват отново върху лицето на монетите, като обратната страна се оставяла на този, чиито слуги са се смятали те. При прием на посланици пред трона, заеман от императора, обикновено е стоял винаги и един празен трон — тронът на истинския Цар. Варварските пратеници, които се приближавали до подножието на трона, бивали по-малко поразени от величието на видимия властелин, отколкото от тайнствеността на този празен трон, на този невидим цар. Често върху празния трон се слагало отворено евангелие, най-висшият закон на византийците; или пък някой свещен образ, като Едеския, след като го задигнали от Азия.

Както Василевсът царува чрез Христа, така чрез него той и управлява. Василий I е научавал чрез сънищата, изпратени от небето, как да разреши някой проблем: „Има ли нещо чудно в това, казвал той, че тези, които управляват в този свят по същия начин, като че ли извършват литургия, и които изпълняват наистина божествена служба, получават от провидението насоки за спасение и научават от него бъдещите неща?“. Вдъхновен от Бога, изпълнен със Светия дух, Василевсът е давал заповеди, подобно на античната Сибила, която е правила пророчества: теписма на официален език е синоним на императорски декрет.

Василевсът е печелел победите си пак чрез Христа. Никога не се влизало в сражение, без да се вземе съветът на небето. Алексий Комнин е поставял под покривката на светия престол по два плана на военните операции и е прекарвал нощта в молитви; на сутринта той е вземал оня от двата плана, който провидението му поставяло в ръцете. Йоан Цимисхи, преди да тръгне на поход срещу русите, посещавал църквите и с най-голяма вяра се молел на Света София да му даде божествена мъдрост, да му изпрати ангел, който да върви начело на армията. По време на поход пред легионите не са се носели военни знамена, а образ на водителката, Богородица или пък на Св. Михаил, на Св. Теодор или на Св. Георги. Мария не е била само водителка, а и „колега“ на пълководците (sistrategos). Иракли е заковавал икони на Богородица на голямата мачта на своите кораби и винаги е заповядвал да се носи истинският кръст от авангарда на неговата армия. Военните песни, с които се въодушевявали войските, са били химни: църковната песен на Мойсей при преминаването на Червено море, Давидовите псалми или пък Stavrikon, песента на кръста. Бойният вик е бил: „Христос победител!“. Бойните речи на императорите и пълководците са били по-скоро проповеди. Няма нищо по-естествено от това, щом като всеки неприятел на империята се е смятал за неприятел на Бога и щом като извън ромеите е имало само неверници, като мюсюлманите и езичниците — еретици, като манихейците, а след единадесетия век — схизматици, като латинските народи. Няма нищо чудно, че Василий I не се е смутил да поиска от Богородица позволение да продупчи главата на своя неприятел — еретика Хризохир. Когато византийците са печелели победа, те са я отдавали на божествената намеса: Св. Димитър спасил Солун, Св. Андрей помогнал да се вдигне обсадата на Патрас, Св. Теодор победил русите при Доростол (Силистра), водителката Богородица направила чудеса срещу арабите, а, иконата от Едес — срещу персите. Мафориона (стихира) на Божията майка, потопен във вълните на Босфора, издигнал бурята, която унищожила руската флота. Затова, когато се празнувал триумфът на хиподрума, във впрегнатата с бели коне колесница е бил положен образът на Божията майка, а императорът вървял пеша и носел на рамото си кръст.

Законите на империята се ръководели от църквата и декретите на църковните събори били задължителни за императора. Ересът, вероотстъпничеството, светотатството се смятали за престъпления против държавата; бунтът срещу империята пък се смятал за светотатство: да се бунтува човек значело „да води борба като вероотстъпник“. Срещу бунтовниците се използувал мечът и отлъчването. Една новела на Константин VII е озаглавена: „За анатемата срещу вероотстъпниците“, т.е. съзаклятниците.

Понеже императорът е бил подобие на Бога и империята е трябвало да бъде подобие на небето. „Когато ние показваме в императорската мощ ред и хармония — ни казва авторът на “Книга на церемониите", — ние представяме в миниатюр реда и ритъма, който създателят е вложил във вселената." Империята е земно изображение на божието царство. Тя е истинска християнска държава, защото ромейството и християнството са синоними. Религиозната идея е дотолкова доминанта в тази монархия, че различаването на мирянина от духовника е почти невъзможно: по това Византийската, империя се отличава от западните кралства и се приближава до халифатните монархии. Между църквата и държавата нямало борба, а хармония и почти сливане. За патриарха не е било срамно, че бил назначаван от императора, нито пък за църквата е било унизително да бъде подчинена на държавата, защото държавата е била много малко мирска. Ръката на императора, когато посягал да реформира църквата, не е била светотатствена: това означавало, че сама църквата при тия случаи се е реформирала чрез един от своите членове. Най-религиозните, най-набожните монарси, като Василий I и Никифор I Фока, не се смущавали като ограничавали злоупотребите с правото на убежище или пък като ограничавали имотите на манастирите.

Гражданската йерархия във Византия се е наричала света йерархия. Императорът давал служба или чин по същия начин, както би давал благословия: „В името на Отца и Сина и Светия Дух мое величество, което ми е дадено от Бога, те прави патриций“. За да се получи тази административна благословия, е било нужно да бъде човек под благоволението на императора, да е готов за причастие и да се бои от Създателя. Изглежда, че във Византия състоянието на блаженство е било нормалното състояние на чиновниците.

Законите се публикували от името на „на нашия господар Исус Христос“. В началото на Юстиниановия кодекс, на мястото, където в нашите модерни кодекси се излага изложението на принципите, става въпрос само за Света Троица, за католическата вяра и за посланията, издадени срещу ересите.

Животът, който византийският етикет налагал на императора, е бил наистина живот на духовник. Неговият граждански костюм е напомнял облеклото на духовниците. Отдолу той е носел бяла хламида, а отгоре — нещо като дълъг патрахил, покриващ раменете и ръцете, цял обсипан със злато, скъпоценни камъни и изопнат като пилон. На короната имало кръст и тя приличала почти на митрата на патриарха и на митрополитите от източните църкви; от тая корона се спускали по бузите prependulii, диамантени висулки, които се съединявали под брадата. Така нагизденият василевс почти не показвал лицето и ръцете си. Не се виждала плътта му и той приличал на образ на Божията майка или на светец от иконите, чийто лица са скрити под ризница от злато и скъпоценни камъни. Така неподвижен, увит, задушен, смазан под това тежко и бляскаво облекло, Василевсът стоял вдървен върху трона на Соломон с ръце, заети от императорските знаци, без да може да направи нито едно движение. Той е приемал почитанията на поклонниците и боготворенето на народа в свещена неподвижност, като езически идол сред дим от тамян и църковни песни. Един още по-строг от неговите дрехи етикет, посочен до най-малки подробности в „Книга на церемониите“, го е затварял още повече. Той му е диктувал начина, по който трябва да използува всеки ден от годината, всяка минута от деня. Той е предписвал формата на короната или на дрехата, която е трябвало да носи при всяка церемония. Тия промени на дрехите били толкова чести, колкото преобличанията на патриарха при тържествена служба в Света София. Той носел ту императорска диадема, ту кринония, украсена с лилия, в чест на Богородица. Той прикривал раменете си ту със сагион, ту с цицакион, дебетисион или пък със скарамангион, украсен със скъпи кожи. Той носел обувки от пурпур или подплатени сандали. Всички тия преобличания ставали зад една завеса, държана от евнуси, защото никой друг не можел да докосва с ръце тоя свещен тоалет. Когато императорът коленичил за причастие, двама евнуси издигали от двете страни неговите свещени дрехи, както при колениченето на служещ свещеник. Тия драперии, тия корони, които били част от светостта на церемониите, не се поставяли в обикновен мирски шкаф. Те се пазели в сакристии, полагали ги върху престола на Св. София или пък ги закачали на свода на храма. Когато варварските царе гледали със завист тия царствени одежди, им се отговаряло, че те били донесени на Константин Велики от небесни ангели и че страшни болести ще накажат всички, които биха се осмелили да се облекат в тях.

Василевсът прекарвал живота си сред химни, псалми и процесии. Оградата на неговия дворец ограждала по-малко апартаменти, отколкото църкви. Неговата тронна зала била пълна с реликви: майката на Мойсей, истинският кръст и пр. Неговата трапезария и спалнята му били украсени с гигантските образи върху златен фон на строгия Христос и на безучастната Богородица. Папиясът (вратарят) на „двореца, пазен от Бога“, бил духовно лице. Вратите се наричали „свещени врати“ и подобно на вратите на олтар, които през време на службата се отварят само в определени моменти, те се отваряли само в известни часове и после се затваряли, за да скрият от обикновените хора това, което ставало вътре. Всеки месец с голяма тържественост е ставало благославянето на императорския дом: през триклинията (трапезария), кубикулите (спални), кетоните (салони) се разнасяли свети икони. Василевсът в своя дворец е бил сътрапезник на Бога, на Богородица, на блажените и на ангелите. В замяна на това в църквите той имал апартамент за себе си, например метаториона в Света София или в църквата на Светите апостоли. Императорът се чувствал удобно в къщата на Бога, както и Бог в къщата на императора.

Често се цитира етикетът на френския двор през времето на Луи XIV и церемониите, които са представлявали нещо като „кулата на краля“. Колко много е подчертан този характер на култа при церемониите във византийския дворец! Една и съща дума офикия се употребява за църковните и светските церемонии. Кодинус и Порфирогенет ги описват в едно и също съчинение. Една и съща формула завършва и едните и другите. При края на литургията се е казвало: „Ите миса ест“, а в двореца императорът е казвал на развален латински език на надзирателя: „Апелте, поиесон минсас“. По време на Луи XIV, при ставане на краля от леглото съществували така наречените антрета; във Византия това се наричало вела (була или вдигане на завесите). В безпогрешен ред надзирателят е въвеждал последователно патрициите, магистратите, протоспатариите и спатариите, хипатите (консулите), страторите, графовете, кандидатите и непрекъснато растящото множество офицери по суша и море, и чиновници с различни степени. Същият церемониал определял в кой ден императорът трябва да коленичи в църквата на Светите Апостоли пред гробовете на своите предшественици; да се потопи, облечен в позлатена риза в нататориона — свещен басейн на Св. Мария Влахернска; да посети манастира на Извора извън стените или пък някое друго светилище, да председателствува в двореца празненствата по гроздобера или пък умерените забавления при византийския карнавал.

При един такъв обреднически живот със служби и церемонии, така претрупан от посещенията на свещеници и дворцови достойници, така подробно определен от сложни дворцови правила, има ли нещо чудно в това, че повечето от императорите са изгубвали всякаква инициатива и енергия, че Ираклиевци, Василиевци, Никифоровци, Цимисхиевци са били изключения във Византия?

А ние все пак още не сме посочили най-голямата спънка на всякаква дейност: живота в гинекея, влиянието на жените и в частност — влиянието на императрицата.