Смоличек

Смоличек бил малко ратайче у един елен, който имал златни рога. Еленът ходел на паша и винаги, когато излизал, заръчвал на Смоличек да затваря вратата и никого да не пуска. Смоличек всякога затварял. Дълго време никой не потропал на вратата, но един ден някой потропал и когато Смоличек политал кой е, отвън се обадили сладки гласчета:

Смоличек, малко ратайче,

открехни свойта вратичка,

два пръста само ще пъхнем,

мъничко да се постоплим

и бързо ще си отидем!

Смоличек не искал да отвори, но гласчетата навън все по-жално го молели. Смоличек щял с радост да ги пусне, но се боял от елена. Казал, че няма да им отвори и не им отворил. Когато еленът се върнал, Смоличек му разправил, че някой тропал на вратата и сладки гласчета го молели да им отвори, но той не ги пуснал.

— Добре си направил, Смоличек, че не си им отворил. Това са били самовили. Ако беше ги пуснал, щяха да те отвлекат.

Смоличек се зарадвал. На другия ден еленът пак отишъл на паша и Смоличек затворил вратата. След малко зад вратата се обадили още по-сладки гласчета, отколкото предишния ден:

Смоличек, малко ратайче,

открехни свойта вратичка,

два пръста само ще пъхнем,

мъничко да се постоплим

и бързо ще си отидем!

Смоличек казал, че няма да отвори, при все че много му се искало да отвори вратата и да види самовилите. Тогава самовилите започнали да треперят от студ и така да плачат, че на Смоличек му дожаляло и той пооткрехнал малко вратата, колкото да могат да си пъхнат пръстчетата. Самовилите му благодарили, веднага пъхнали през вратата две бели пръстчета, после цяла ръка и докато Смоличек разбере, влезли в стаята, хванали го и хукнали заедно с него. Тогава Смоличек започнал да вика:

По долини, по рътлини,

златороги мой елене,

къде пасеш, мили?

Смоличек, ратайчето,

влекат самовили.

Еленът пасял наблизо и като чул гласа на Смоличек, дотичал и го взел от самовилите. В къщи Смоличек ял за наказание бой, та друг път да не отваря на никого. Смоличек решил да не отваря, ако ще самовилите още по-сладко да го молят. Няколко дни никой не идвал, но един ден пред вратата пак се чули гласчета:

Смоличек, малко ратайче,

открехни своята вратичка,

два пръста само ще пъхнем,

мъничко да се постоплим

и бързо ще си отидем!

Но Смоличек се правел, че не ги чува и едва когато те силно затреперали от студ и много го молели да ги пусне малко да се посгреят, той им казал, че няма да им отвори, защото пак ще го отвлекат.

— Не, няма да те отвлечем, пък и да те отвлечем, няма защо да се боиш, у нас ще бъдеш по-добре, отколкото тук. Ще имаш всичко в изобилие и по цял ден ще си играем с теб.

Смоличек пак им повярвал и открехнал вратата, но самовилите мигом влезли в стаята, хванали го и хукнали с него, като го заплашвали, че ще го убият. Смоличек пак завикал:

По долини, по рътлини,

златороги мой елене,

къде пасеш, мили?

Смоличек, ратайчето,

влекат самовили.

Ала тоя път той напразно викал — еленът пасял надалече, не го чул и самовилите го отнесли чак у дома си. Клетият Смоличек никак не му било добре. Вярно — хранели го само със сладкиши, но не за друго, а за да се угои и да го изядат. Затворили го и нито една самовила не отивала да си играе с него. След като прекарал много дни при тях и много хубави ястия и сладкиши изял, самовилите дошли при него и поискали да им покаже кутрето си. Като им го показал, рязнали го да видят дали достатъчно се е угоил. Сторил им се добре угоен и затуй го взели, съблекли го, сложили го в една тава и го понесли към пещта. Смоличек страшно се изплашил, молел ги да се смилят над него, но те не искали и да чуят. Тогава клетият Смоличек започнал да плаче и да вика:

По долини, по рътлини,

златороги мой елене,

къде пасеш, мили?

Смоличек, ратайчето,

влекат самовили.

Изведнаж се зачули бързи стъпки, златорогият елен дотичал, вдигнал ратайчето Смоличек на рогата си и хукнал с него към къщи. Там Смоличек си получил заслуженото, плакал и обещал, че винаги ще слуша и никога вече няма да отваря на самовилите. И наистина не им отворил.