Синьото птиче

Някога, преди много, много години, умряла една майка и бащата останал вдовец с малко момиченце на име Барушка. Той бил добър и дълго не помислял да се жени повторно. Но след като трябвало сам да готви, да мие и да пере и като гледал малката Барушка да ходи окъсана и невчесана, казал си:

— Не може повече така. Трябва да се оженя и да доведа на детето нова майка.

Не взел млада жена, а вдовица, която също имала едно дете, и то момиченце като неговото. Наричало се Ханчичка.

Бащата си мислел: „Аз ще обичам нейното дете като свое, тогава и тя няма да прави разлика между децата.“ Но се излъгал.

Мащехата не можела да търпи Барушка, дори да я види не искала. Всеки ден още от ранни зори тя я изгонвала от къщи да пасе гъските и й давала за цял ден само по една малка картофена питка. То се знае, че при такава лоша храна момиченцето скоро станало кожа и кости. Като се връщал вечер от работа, бащата гледал с тъга как детето се топи пред очите му, но нищо лошо не му минавало през ума.

Напук на тежкия си живот Барушка бързо растяла и била хубава като картинка. Един път, като пасяла гъските на един синор, те се вмъкнали в ечемичената нива. Като видяла каква пакост са направили, Барушка се изплашила: какво ли ще каже мащеха й. Седнала под един храст и заплакала. Плакала от страх и мъка, мислела за покойната си майка, въздишала от жал по нея и викала:

— Мамо, мила майчице, ела да ме вземеш, ела да ме вземеш!

Изведнаж, кой знае откъде, на храста пред нея кацнало малко птиче и заговорило като човек:

Барушко-душичко, не страдай, горкичко,

от днес ще ти служа аз самичко.

Барушка не могла да си откъсне очите от птичето, толкова й харесало. То било цялото синьо като небето, гласът му бил звънлив като сребърна камбанка, а перцата му лъскави като кадифе.

„Сигурно мама ми го изпраща“ — помислила си Барушка и от тоя момент обикнала птичето и никак не се бояла от него. То всеки ден долитало при нея, винаги и носело за обед по една вощина мед и й чуруликало:

Барушко-душичко, мед ти нося от леса,

докато го изядеш, аз гъските ще паса.

То се знае, че сега Барушка започнала да се поправя, напълняла и бузките й се зачервили. Но един ден мащехата забелязала това.

„Това момиче почна нещо да се поправя, само от вода и хляб не се пълнее. Какво ли пък яде?“

Веднаж тя тръгнала скришом след нея и видяла всичко.

„Чакай, ще ти дам аз да разбереш!“ — помислила си мащехата и се върнала много ядосана в къщи.

На другата сутрин тя опекла на своето момиченце маслена баница и му заръчала:

— Ханчичке, днес ти ще изкараш гъските на паша.

Барушка горчиво заплакала, завайкала се и се замолила да я оставят да пасе гъските, докато мащехата се ядосала и я затворила в курника. Хвърлила й там една коричка хляб и й оставила гърненце с вода.

На обед както винаги на пасището долетяло синьото птиче, видяло Ханчичка и веднага попитало:

— Къде е моята Барушка-душичка? Мед й нося от леса, гъските й ще паса.

— Мама я затвори в курника, там ще я намериш — засмяла се злобно Ханчичка и задъвкала пак маслената баница.

Птичето веднага отлетяло и — право при Барушка. Тя седяла в един ъгъл на курника, мислела си за птичето и плачела, та сърцето й се късало.

— Не плачи, моя Барушко-душичко — обадило се изведнаж птичето точно над главата й и когато Барушка повдигнала очи, то вече било до нея.

Нося ти круша сладостна,

да ти е душа радостна —

прошепнало й то ласкаво, поиграло си с нея, попяло й със звънливото си гласче, оставило се да го милва и обещало, че утре пак ще дойде. Барушка изяла крушата и почувствувала небесно блаженство.

На другия ден птичето пак долетяло и запяло:

Барушко-душичко моя,

тия ябълки са твои,

зреят в райските градини,

по-сладки са от малини.

Щом ги изяла, Барушка разцъфтяла като роза от красота и когато мащехата й пъхала сутринта в кафеза гърненцето с водата и коричката хляб, много се зачудила. Тя пак започнала зорко да следи и на обяд видяла как птичето влязло при Барушка в курника, донесло й нещо в човчицата си и й запяло на птичия си език, който мащехата не разбирала:

Барушко-душичко, кошничка ще ти дам, сладко бадемче ще намериш там.

Но преди още да изрече това, мащехата вдигнала един камък и го хвърлила по птичето. То се изплашило и отлетяло.

— Чакай, аз ще ти там да разбереш! — заканила се мащехата след птичето, а после се нахвърлила върху Барушка: — Горкото ми дете, клетата Ханчичка мръзне на пасището, слабее, ходи посърнала като кокиче, а ти, негоднице такава, си угаждаш като някаква принцеса!

Веднага донесла един сноп шипкови стебла, набола целия курник с игли и карфици и го уплела с тръни и намазала с клей, така че клетата Барушка дори не се виждала. Гушела се в курника тъжна, гладна, отслабнала и от мъка не можела дори и бадема да счупи.

На третия ден рано сутринта, докато мащехата още спяла, синьото птиче долетяло при курника. То чуло Барушка да плаче, видяло, че курникът е покрит с игли, карфици и тръни, но без да им обръща внимание, се мушкало ту тук, ту там, докато намерило местенце да влезе вътре при Барушка. Било цялото разкървавено, раничка до раничка, сините му перца били така проскубани, крачетата му така издраскани и крилцата му така одрани, че като го видяла, Барушка горко заплакала от жалост. Заплакало и птичето и казало:

— Днес съм дошло за последен път.

Тогава Барушка още по-горко заплакала и го замолила с молитвено сключени ръце:

— Мое птиче-Синиче, не ме оставяй за нищо на света.

— Не мога, моя Барушко-душичко, няма какво да се прави — тъжно отговорило птичето. — Тази нощ дойде заповед от нашия птичи цар, който ни вика. Зимата наближава, всички птичета-братчета вече отлетяха, аз останах последно и — погледни ме, цяло съм в рани и кръв, ще загина, ако остана тук. И така сбогом, вече никога няма да се върна.

И птичето отлетяло и вече не се върнало. Къде отишло, Барушка не знаела. Тя съвсем се отчаяла, мащеха й я мъчела всеки ден все повече и повече, а баща й не се грижел за нея, дори не отивал да я види и поне с топла дума да я зарадва.

Един ден, когато й било най-тежко, Барушка си спомнила, че й останал от нейното птиче-Синиче един бадем. Разчупила го и като го изяла, изведнаж почувствувала сила в цялото си тяло. Веднага престанала да плаче и да се вайка напразно, счупила курника, изскочила навън, изтичала право при татко си и му казала:

— Не мога повече да издържам тук, трябва да отида при своето птиче-Синиче. Не мога да живея повече без него, ще умра от мъка.

— Та зимата вече тропа на вратата, ще измръзнеш някъде из пътя — спирал я баща й и я разубеждавал, колкото можел, но не успял да я задържи.

И тъй Барушка тръгнала, накъдето й очи видят. Надвечер стигнала до една страшна черна гора. В гората спряла пред малка дървена къщичка и смело почукала с премръзналата си ръчичка на прозорчето.

— Кой чука? Добър човек или лош? — обадил се глас отвътре.

— Много добър — отговорила веднага Барушка.

Вратата се отворила и на прага се показала стара побеляла баба.

— Барушко, ти какво търсиш тук? — познала я веднага бабата и я въвела в стаичката, където било топло като в баня.

— Отивам да търся моето синьо птиче, но не мога повече, краката вече не ме държат — оплакала се Барушка и веднага седнала край печката.

— Тук не можеш да останеш — отговорила й загрижено бабата. — Моят мъж, Вятърът, скоро ще се върне. Ако те завари тук, веднага ще те разкъса на парченца и ще те разнесе по света. Трябва най-напред да свикне с теб и ако свикне — печелиш, той ще ти даде съвет и ще ти помогне. Скрий се сега в тая делва.

Барушка веднага послушала и влязла в делвата, бабата я захлупила с дървения капак, а навън гората вече зашумяла, в комина засвирило, прозорците и вратите потреперали, в стаята се втурнал мъжът на бабата, Вятърът, и веднага започнал:

Шум шуми, шум шуми,

човек има в дома ми

Кого, жено, си гостила

и къде си го ти скрила?

При това той така душел, че в носа му свирело, въртял се около камината, но не му минало през ума да погледне в делвата.

— Ако не му сториш нищо лошо, ще ти кажа — обещала бабата.

— Няма да му сторя лошо, ако е добър човек — отговорил Вятърът.

— Много е добър — усмихнала се бабата, вдигнала капака и от делвата изскочила Барушка.

— А, Барушка! — поздравил я като стар познайник Вятърът; той я познавал добре от пасището. — Ти търсиш своето синьо птиче, нали? Няма повече да го видиш, то след три дни ще се жени.

— Аз трябва веднага да намеря моето птиче-Синиче! — заплакала Барушка и се надигнала да си върви.

— Почакай тук до сутринта, почини си! В зори аз ще те изпроводя, сама не можеш да стигнеш дотам.

Барушка не можела да изтрае до сутринта, станала по-рано от Вятъра и започнала да го моли да й покаже пътя.

— Обуй тия обуща-скороходки и върви все на изток, докато стигнеш до досущ такава къщичка като тая; там живее моят брат Месецът. Поздрави го от мен и той ще ти каже какво да правиш по-нататък.

Вятърът поставил пред нея чифт леки обуща и отлетял. Бабата й показала как да ги обуе на бос крак, подала й за път една круша като ония, които й носело синьото птиче, и рекла:

— Разрежи тая круша, когато ти бъде тежко.

Барушка благодарила за всичко, сложила крушата в торбичката си и излязла от къщичката. Но сега всяка нейна крачка била по десет мили дълга, така че пътят й спорял. Докато усети, привечер наистина стигнала до къщичката. Месечко стоял до прозореца, готов за път, и неговата бабичка му изтърсвала праха от дрехите, та много да блести.

— О, Барушка иде у нас! — усмихнал се на Барушка Месечко, преди още тя да смогне да му предаде поздрава от брат му Вятъра. — Ти търсиш своето синьо птиче, нали? Няма повече да го видиш, то след два дни ще се жени за птичата принцеса.

Барушка заплакала.

— Не плачи, горкичкото ми! — помилвал я Месечко. — Почини си и се наспи! Като се върна, ще ти кажа какво да правиш.

Барушка пак не можала да си доспи. Чула как сутринта умореният Месечко се връща и веднага скочила.

— Ето ти обуща-скороходки, върви все на изток, докато стигнеш до досущ такава къщичка като моята. Там живее моят брат Слънцето. Поздрави го от мен и той ще ти каже какво да правиш по-нататък. Сега аз трябва да отида да си почина.

Бабата й помогнала да обуе новите обуща, които били леки и доста големи, така че можела да ги навлече върху старите, подала й за път също такава ябълка, каквито й носело синьото птиче, и рекла:

— Разрежи тая ябълка, когато ти бъде тежко.

Барушка пак поблагодарила за всичко и тръгнала. Вървяла много леко и всяка нейна крачка била по двадесет мили дълга. Но все пак минало доста време, докато видяла на една висока ледена планина да се гуши малка къщичка, цялата обляна в светлина, сякаш горяла. Там, край голямо огнище, седял Слънчо, почивал си и дремел. Като зачул стъпки, той веднага повдигнал клепачи, усмихнал се на Барушка и казал:

— О, Барушка е тук! Чаках те да дойдеш, крайно време е вече. Търсиш своето синьо птиче, нали? То утре ще се жени за принцесата от птичия град.

— Къде е тоя град? — попитала веднага разпалено Барушка.

— Ти сама не можеш стигна до него. Преспи у нас и утре в зори аз ще те изпроводя.

Бабата постлала на Барушка на земята и тя веднага дълбоко заспала, така че сутринта трябвало да я будят.

— Ставай, Барушко! — извикало Слънцето, вече готово за път. — Обуй си бързо обущата-скороходки и тръгвай след мен!

Жената на Слънцето също й помогнала да обуе трети чифт обуща, пъхнала в ръката й един бадем, също такъв като оня, който й донесло нейното птиче-Синиче, и й прошепнала на ухото:

— Скрий тоя бадем и го счупи, когато ти бъде най-тежко! — После я пуснала да върви.

Барушка дори нямала време, както се следва, да й поблагодари. С всяка крачка изминавала по тридесет мили, но Слънцето също бързало, та тичала да го догонва. С всяка измината крачка околността се изменяла. Снеговете и ледовете се свършили, навсякъде се зеленеела трева, цъфтели дървета, ухаели цветя — същински земен рай. А когато Слънцето се издигнало на пладне, Барушка видяла пред себе си чуден град с гора от кули и камбанарии и всички камбани в него звънели като от най-чисто сребро. Чудни песни се носели надалеч из околността и много хора бързали към града.

В този момент Слънцето се скрило зад един облак и Барушка като в захлас попитала хората:

— Накъде бързате, добри хора?

— Към птичия град, на сватбата на синьото птиче. Царската дъщеря ще се жени за него — отговаряли всички радостно на Барушка.

Барушка се изплашила, краката й се вдървили и не могла дори да се помръдне от мястото си, но бързо се опомнила и се затичала след кората. Пътят вече не й спорял така и като се огледала, видяла, че е боса, както излязла от къщи. Но тя тичала, колкото й крака държат, настигнала сватбата тъкмо когато излизала от черква и се отправяла към мястото на пиршеството, което щяло да продължи три дни.

„Вече са ги венчали!“ — помислила си Барушка и нещо я боднало в сърцето. Тя веднага застанала в редиците на зрителите и видяла синьото птиче с хубави пера, които се преливали в различни цветове, да върви с царската дъщеря. Сърцето й подскочило от радост, но веднага пак се свило от болка и тя неволно извикала;

— Това е моето птиче-Синиче, моето най-любимо другарче.

Ала понеже всички викали и славели из цяло гърло младоженците, никой не я чул, дори и синьото птиче. В блъсканицата не пуснали Барушка да излезе напред и така сватбата отминала. Тълпата се спуснала подире й и Барушка останала след малко сам-самичка. Седнала тя на черковните стъпала и отново заплакала.

— Всичко е свършено, късно съм дошла…

„Когато ти бъде тежко, разрежи тая круша!“ — чула изведнаж Барушка, сякаш някой й прошепнал това на ухото.

Тя веднага бръкнала в торбичката и извадила крушата и чекийката си, разрязала я и какво да види: в нея била сдиплена сребърна рокля, тънка като паяжина. Имало и обуща, чорапи — всичко, каквото й трябвало. Веднага се облякла и тръгнала из града. Всички се обръщали да я гледат, понеже никой по тия места не бил виждал такава красавица. Барушка стигнала пред царския дворец, където всички сватбари били насядали около масите, и се спряла пред прозорците.

Царската дъщеря веднага излязла навън и й казала:

— Ти имаш чудно хубави дрехи, по-хубави от моите; съгласна ли си да ми ги продадеш?

— Съгласна съм.

— Какво искаш за тях?

— Да мога довечера да кажа поне една думичка на твоя жених.

— Ако искаш и десет — засмяла се невястата и поканила Барушка да отиде привечер у тях. Но на обеда тя наливала на синьото птиче толкова много птиче вино, че то се напило. Когато вечерта Барушка отишла при него, говорила му и го викала, то лежало като мъртво. Сутринта тя дала на принцесата със свито сърце сребърните дрехи и се върнала тъжна с шаяченото си палтенце и с торбичка в ръка назад към черквата. Седнала на прага и се замислила: „Какво да правя сега?“

„Когато ти бъде много тежко, разрежи тая ябълка!“ — чула изведнаж да й шепне жената на Месечко.

Бързо бръкнала в торбичката, извадила ябълката, разрязала я на две с чекийката си и какво да види: в нея била сдиплена златна рокля, нежна като пламък. Бързо я облякла и отишла право пред царския дворец. Там пак седели всички гости, ядели, пиели и се веселели. Навън пред двореца свирела музика, гостите пеели и танцували. Когато Барушка дошла, всички притихнали и се смаяли от нейната красота.

— Колко струват тия дрехи? — изтичала веднага пред двореца невястата.

— Една думичка с твоя жених.

— Ако искаш и десет! Ела у нас привечер.

Тя отново упила синьото птиче, та чак се забравило, и когато вечерта Барушка дошла при него, то било в несвяст. Напразно го будела с най-сладки имена, напразно му се сърдела и го упреквала. Сутринта съблякла златните си дрехи, дала ги на принцесата и тръгнала пак тъжно към черквата. Свряла се в едно ъгълче и много й било тежко, но тогава си спомнила за бадема.

„Когато ти бъде най-тежко, разчупи тоя бадем!“ — чула тя да шепне жената на Слънчо.

Веднага се свила в ъгъла, извадила чекийката от джоба си, напипала бадема и пипнешком го разчупила в торбата. Тогава от торбата се пръснал такъв блясък, че Барушка трябвало да затвори и двете си очи. Чак като свикнала със светлината, видяла, че в бадема е сдиплена диамантена рокля. Тя била тънка като пара и блестяла като роса, огряна от утринно слънце. А когато Барушка я облякла и излязла от черква, в нея се запреливали всички цветове на небесната дъга.

Целият град се обръщал по нея, но тя вървяла направо към царския дворец. Там всички били вече много развеселени, пеели и викали. То се знае, три дни да ядеш и да пиеш не е шега и можете да си представите как е изглеждало всичко.

Барушка се разхождала насам-натам пред прозорците като свежа майска роза.

— Какво струват тия дрехи? — изтичала след нея от двореца раздразнена невястата.

— Само една думичка на твоя жених.

— Ако искаш и десет! — извикала радостно принцесата и поканила Барушка отново да дойде привечер след гощавката.

Но на синьото птиче му било вече много чудно защо невястата му всеки ден го напива с птиче вино. Не казало никому нищо, но си вързало на гушката, точно под човката, една кожена торбичка и вместо да изсипва виното в гушката си, изливало го в торбичката. Вечерта то се направило на пияно, легнало на леглото и се престорило на заспало, но чакало да види какво ще се случи.

И наистина се случили чудни неща. След малко вратата се отворила и пак тихичко се затворила, зачули се леки стъпки и се приближили до леглото. Птичето щяло да подскочи, като чуло жалните думи:

Събуди се, събуди, мое птиче-Синиче,

мое най-любимо другарче.

— Барушко! — извикало синьото птиче. То я познало по гласа и като отворило очи, не можало да откъсне поглед от нея. Тя стояла пред леглото в своите диамантени дрехи. Месечко светел през прозореца и си играел с диамантите. Такава красавица дори и птичето, което толкова било скитало по света, още не било виждало.

— Как дойде тук? Кой ти показа пътя? — зачуруликало птичето и накарало Барушка да седне при него на леглото и да му разказва цялата нощ за всичко, което преживяла.

— Виждаш ли, Барушко, ние сме родени един за друг. Аз не исках и да видя тая принцеса, но тя ме искаше и царят много ме насилваше. Сега вече и от царя не се боя. Още сутринта ще отидем двама при него.

Навън вече се развиделявало и наставал хубав ден, когато синьото птиче отишло при царя. Той седял на трона си и тъкмо закусвал. Птичето влязло само, оставило Барушка за малко зад вратата.

— Какво те носи толкова рано насам? — усмихнал се царят на своя зет.

— Царю-господарю — казало птичето. — Много искам нещо да те попитам.

— Тогава питай.

— Изгубих златния ключ от двореца си и получих нов, но той е сребърен. Сега намерих златния, така че имам два, но това не е хубаво. Посъветвай ме кой трябва да захвърля?

— Новия — решил царят, без много да му мисли.

— Тогава ела тук! — обърнало се към вратата синьото птиче и вътре влязла Барушка с диамантените дрехи.

И на стария цар дъхът му се спрял пред нейната красота.

— Това е старият, истинският ключ към моето сърце — извикало птичето.

Едва сега царят разбрал каква е работата.

— Махай се от очите ми! — развикал се той и се спуснал с изваден меч след Синичето, но в тоя момент Барушка скочила към птичето, прегърнала го и с две ръце го притиснала до сърцето си. Но тя не притискала вече птиче, притискала чудно хубав принц със сини пера на шапката и с дълъг плащ на раменете, в който се преливали всички цветове на дъгата, с шпага на бедро, обут със същите обуща-скороходки, които подарили на Барушка Вятърът и неговите братя Месецът и Слънцето.

Докато царят се опомни от уплаха, принцът и Барушка били вече бог знае колко далеч.

Само ние можахме да узнаем, че те си купили за диамантените дрехи чудно хубав замък и изпратили да повикат бащата на Барушка, ако иска да отиде и прекара в доволство живота си при тях. И то се знае, че отишъл.

На двореца имало камбана и на приказката краят настана. В хубаво време всеки знай, че камбаната се чува чак до нашия край.